Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …………/……………..., гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – Варна, ХХV състав, в открито съдебно заседание на десети септември през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
СЪДИЯ: ТАНЯ ДИМИТРОВА
при участието на секретаря ВИРЖИНИЯ МИЛАНОВА и прокурора при Окръжна
прокуратура–Варна АЛЕКСАНДЪР АТАНАСОВ, разгледа докладваното от съдия Таня
Димитрова административно дело № 1859/2019 г. по описа на АдмС-Варна, като за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда
на чл. 203, ал. 1 от АПК, във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността
на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
Образувано е по искова молба на П.Й.Д. с ЕГН **********
***, подадена чрез адв. Й.А., с която е предявен иск срещу Областна дирекция
(ОД) на МВР Варна за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за
имуществени вреди в размер на 300 лв., ведно със законната лихва, считано от
датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Претендираните имуществени вреди се твърди, че представляват заплатеното
адвокатско възнаграждение във връзка с обжалването на Наказателно постановление
№ 18-0819-005871/01.12.2018 г., издадено от ВПД Началник Група към ОД на МВР,
Сектор Пътна полиция Варна, отменено с Решение № 1109 от 06.06.2019 г. по АНД №
2227/2019 г. по описа на Районен съд – Варна. Претендира се присъждане и на
разноски за настоящото производство.
Ищецът твърди, че във
връзка с обжалване на посоченото наказателно постановление пред ВРС, с което му е наложена глоба, наказаното
лице е ангажирало правна помощ, като въз основа на договор за правна помощ и
съдействие (приложен към исковата молба) е договорено и заплатено
възнаграждение на адвоката в размер на 300 лв., за осъществената ефективна
защита по делото. Излагат се подробни доводи за наличието на материалноправните
предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника на основание чл. 1,
ал. 1 от ЗОДОВ. Позовавайки се на ЗОДОВ и на Тълкувателно решение № 1 от
15.03.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. ВАС, ищецът сочи, че са налице
материалноправните предпоставки за реализиране на отговорността на ответника.
В хода по същество на делото, процесуалният
представител на ищеца поддържа доводите и исканията, направени с исковата
молба.
Ответникът – ОД на МВР Варна, представляван от гл.
юрисконсулт Г-.Г поддържа становище за неоснователност и недоказаност на
исковата претенция и прави искане за оставянето без уважение на предявения иск,
като в условията на евентуалност моли да се намали размерът на обезщетението,
доколкото същият е прекалено завишен.
Участващият по делото
прокурор при Окръжна прокуратура – Варна дава заключение, че претенцията е
основателна и доказана, но позовавайки се на много ниската степен на фактическа
и правна сложност и разглеждането на делото само в една инстанция, сочи, че
съдът би могъл да намали размера на обезщетението.
Административният съд като взе
предвид становищата на страните и след преценка на събраните по делото
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
С Наказателно постановление №
18-0819-005871/01.12.2018 г., издадено от ВПД Началник Група към ОД на МВР,
Сектор Пътна полиция Варна, на основание чл. 185 от ЗДвП на П.Й.Д. с ЕГН **********
е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 20 лв. за нарушение на
чл. 190, ал. 3 от ЗДвП, изразяващо се в управление на МПС на 09.09.2018 г. без
да е заплатена глобата, наложена му с Електронен фиш Серия К №
1907946/25.01.2018 г., връчен на 20.04.2018 г., в срока за доброволно плащане.
Наказателното
постановление е обжалвано от наказаното лице чрез адв. Й.А. *** (ВРС), като в
тази връзка е образувано АНД № 2227/2019 г. Въззивникът е бил представляван въз
основа на приложено по делото на ВРС пълномощно от адв. Й.А. – ВАК (л. 5 и л.
15 от АНД № 2227/2019 г. на ВРС), като видно от протокола от проведено открито
съдебно заседание на 04.06.2019 г. адв. А. е участвал в съдебното заседание.
С Решение № 1109 от
06.06.2019 г. по АНД № 2227/2019 г. на ВРС е отменено Наказателно постановление
№ 18-0819-005871/01.12.2018 г., издадено от ВПД Началник Група към ОД на МВР,
Сектор Пътна полиция Варна. Решението е съобщено на страните, като в
законоустановения срок не е обжалвано пред АдмС-Варна.
Във връзка с процесуалното представителство по АНД
№ 2227/2019 г. на ВРС на ищеца от адв. Й.А. е представен Договор за правна
помощ и съдействие от 22.05.2019 г. с бланков № Серия Б № 325596 (л. 16 от АНД
№ 2227/2019 г. на ВРС) от кочан. От посочения договор се установява наличието
на уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., като е отбелязано,
че същото е и платено в брой на 22.05.2019 г. .
При
така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Предявеният иск намира правното си основание в
разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
Във фактическия състав на безвиновната отговорност
на държавата и общините за дейността на администрацията, визирана в чл. 1 от ЗОДОВ, се включват следните кумулативно изискуеми елементи, посочени в чл. 4 от ЗОДОВ: а/ незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или
длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнение на административна
дейност, отменени по съответния ред; б/ настъпила вреда в правната сфера на
ищеца, която включва реално претърпени щети и пропуснати ползи; б/ вредата трябва
да е настъпила в резултат на тези действия или бездействия и да е налице пряка
и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действие или
бездействие и вредата.
Под „вреда” следва да се разбира отрицателната
последица от увреждането, която засяга неблагоприятно защитените от правото
имуществени и неимуществени интереси на увредения, а под "пряка и
непосредствена" - тази вреда, която следва закономерно от акта и
действието на компетентния административен орган по силата на безусловно необходимата
връзка между тях, което важи и за процесния казус.
При липсата на който и да е от елементите на
фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
По аргумент от чл. 1, ал. 2 от ЗОДОВ исковете за
обезщетения за вреди, причинени на граждани и юридически лица при или по повод
изпълнение на административна дейност се разглеждат по реда, установен в АПК.
Искът се явява допустим, с оглед следните
съображения:
Съгласно Тълкувателно постановление № 2 от
19.05.2015г. по тълк. дело № 2/2014 г. на ОСГК на ВКС и І и ІІ колегия на ВАС,
делата по искове за вреди от незаконосъобразни наказателни постановления,
действия и бездействия по налагането на административни наказания, включително
и такива за присъждане на разноски в производството по обжалване, са подсъдни
на административните съдилища. В мотивите към посоченото тълкувателно
постановление е прието, че независимо, че наказателното постановление не
представлява индивидуален административен акт, определяща за квалифициране на
иска като такъв по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е не правната природа на отменения
акт, а основният характер на дейността на органа, негов издател. Посочено е, че
доколкото актът – наказателното постановление се издава от административен
орган, представлява властнически акт и въпреки, че поражда наказателноправни
последици, е правен резултат от санкционираща административна дейност, като
издаването му е последица от изпълнение на нормативно възложени задължения,
упражнена административнонаказателна компетентност, законово предоставена на
органите в рамките на административната им правосубектност, което по своето
съдържание представлява изпълнение на административна дейност.
При съобразяване със задължителната сила на
тълкувателното постановление, предявеният иск следва да се квалифицира като
такъв по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
Съгласно чл. 204, ал. 1 от АПК, за да бъде
допустим искът по чл. 203 от АПК, във връзка с чл. 1 от ЗОДОВ, е необходимо
същият да е предявен след отмяна на акта като незаконосъобразен по съответния
ред.
В случая безспорно се установява, че с влязло в
сила Решение № 1109 от 06.06.2019 г. по АНД № 2227/2019 г. на ВРС е отменено
Наказателно постановление № 18-0819-005871/01.12.2018 г., издадено от ВПД
Началник Група към ОД на МВР, Сектор Пътна полиция Варна. Претендираните от
ищеца вреди са именно във връзка със съдебното обжалване на процесното
незаконосъобразно наказателно постановление, което е отменено.
Ищецът е лице с надлежна процесуална легитимация,
а искът му е насочен против ответник, притежаващ характеристиките по чл. 205 от АПК.
Разгледан по същество, искът е и основателен.
По отношение на първата предпоставка от
фактическия състав на отговорността – наличие на незаконосъобразен акт,
действие или бездействие на орган или длъжностно лице при или по повод на
изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред:
В подкрепа на посоченото по-горе във връзка с
характера на дейността по административното наказване, следва да се посочи и че
тази дейност по естеството си като дейност на администрацията е насочена към
разрешаване на правен спор, възникнал по повод на конкретно сезиране, при
спазване на състезателно производство в условията на независимост и
самостоятелност на решаването. Тази дейност е свързана със защитата на реда в
областта на държавното управление и представлява санкционираща управленска
дейност, като издаването на наказателното постановление по своето съдържание представлява
изпълнение на административна дейност.
В ЗАНН, НПК и АПК не е предвиден ред за присъждане
на „разноски“ в производствата по обжалване на наказателни постановления. Нещо
повече, съгласно Тълкувателно решение № 2 от 03.06.2009 г. постановено по тълк.
дело № 7/2008 г., на ОСС от І и ІІ колегии на ВАС, административните съдилища, разглеждащи
тези производства като касационна инстанция по реда на глава дванадесета от АПК,
не присъждат разноски в производствата по касационни жалби срещу решенията на
районните съдилища.
Доколкото дейността по административното наказване,
независимо от правораздавателния й характер,
представлява административна дейност и по аргумент от чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ не
е налице предвиден специален начин на обезщетение, който да прави неприложим
ЗОДОВ, както и предвид Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015 г. на ОСГ
на ВКС и І и ІІ колегия на ВАС, следва, че именно на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за репариране на процесните разноски като вредите,
причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразно издадени наказателни
постановления. След като в съдебното производство, в което е постановена
отмяната на наказателното постановление е ползвана адвокатска защита, за
възстановяването на разходите за която не е предвиден специален начин на
обезщетяване, то основанието да се търси възстановяване на направените по
делото разноски за адвокатско възнаграждение като вреди е именно чл. 1, ал. 1
от ЗОДОВ.
Тъй като безспорно в случая се установява, че с Решение
№ 1109 от 06.06.2019 г. по АНД № 2227/2019 г. на ВРС е отменено Наказателно
постановление № 18-0819-005871/01.12.2018 г., издадено от ВПД Началник Група
към ОД на МВР, Сектор Пътна полиция Варна, то това обосновава извод, че е
налице първата предпоставка за ангажиране на отговорността на ответника по чл.
1, ал. 1 от ЗОДОВ.
По отношение на втория елемент от фактическия
състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ - настъпила вреда в правната
сфера на ищеца:
Платеното адвокатско възнаграждение във връзка с
проведено съдебно производство, в което съдебно производство не е предвиден ред
за възстановяването на тези извършени от гражданите или юридическите лица
разходи, представлява имуществена вреда – претърпяна загуба.
Безспорно по делото се установява, че във връзка с
обжалването на процесното отменено като незаконосъобразно наказателно
постановление е налице осъществено процесуално представителство пред РС-Варна
на ищеца от адв. Й.А., като е налице и плащане от страна на ищеца на адвокатско
възнаграждение по Договор за правна помощ и съдействие от 22.05.2019 г. с
бланков № Серия Б № 325596 в размер на 300 лв., в брой.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от
6.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, постановено по тълк. дело № 6/2012 г., когато в
договора по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата е вписан начин на плащане
на адвокатското възнаграждение - в брой и е посочено, че сумата е внесена в
брой, то тогава това вписване за направеното плащане в договора за правна помощ
има характер на разписка и е достатъчно, за да се приеме, че реално е заплатена
сумата.
В случая съдът намира, че е доказано плащането на
сумите по посочения договор за правна помощ и съдействие.
В договора от 22.05.2019 г. е посочено, че е с
предмет правна защита и съдействие по АНД № 2227/2019 г. на ВРС, изразяващи се
в процесуално представителство, защита и съдействие, както и че договореното
адвокатско възнаграждение е в размер на 300 лв., която сума е посочено, че е
платената в брой на 22.05.2019 година.
Така оформен, договорът има характер на разписка за
плащане и удостоверява факта на извършеното плащане в брой. Посоченият договор от
22.05.2019 г. е представен още в рамките на производството по АНД № 2227/2019
г. пред РС-Варна.
След като процесния договор за правна защита и
съдействие е съществувал към момента на осъществяване на процесуалното
представителство по АНД № 2227/2019 г. на РС-Варна и от същия безспорно се
установява, че извършените разходи в брой се отнасят именно за
представителството по това производство, следва да се приеме, че по отношение
на изплатеното от настоящия ищец адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция
са изпълнени изискванията на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Налице е безспорно
установена настъпила вреда, състояща се в направените разходи за адвокатско
възнаграждение за защита на ищеца срещу процесното издадено наказателно
постановление от ВПД Началник Група към ОД на МВР, Сектор Пътна полиция Варна.
Предвид Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г.,
постановено тълк. дело № 2/2016г. на ВАС, с което изрично се приема наличието
на причинна връзка по чл. 4 от ЗОДОВ между отмяната на наказателното
постановление и платеното адвокатско възнаграждение, платеното адвокатско
възнаграждение следва да се включи в обема на вредата по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ
се явява неоснователно.
По отношение на третия елемент от фактическия
състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ – причинна връзка между
издаденото наказателно постановление и настъпилия вредоносен резултат за ищеца:
В случая следва да се приеме, че е налице пряка и
непосредствена причинна връзка между издаването на незаконосъобразното
наказателно постановление и направените разходи от ищеца във връзка с неговото
обжалване под формата на заплатено адвокатско възнаграждение. С Тълкувателно решение
№ 1 от 15.03.2017 г., постановено тълк. дело № 2/2016 г. на ВАС, въпросът за
наличието на пряка и непосредствена последица между отмяната на наказателното
постановление и съдебните разноски за неговото оспорване е разрешен, като е
прието, че „При предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления
изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и
отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4
от този закон“. Както и във визираното тълкувателно решение се сочи безспорно
потърсената адвокатска помощ и платеният адвокатски хонорар е пряка и
непосредствена последица от издаденото наказателно постановление, тъй като
обжалването на този акт е законово регламентирано и е единствено средство за
защита на лицето, което твърди, че не е виновно и че неговите права са
накърнени неправомерно от административнонаказващия орган. Не следва да се
приема, че лицето безпричинно е платило хонорар на адвокат, без да е мотивирано
от издаденото срещу него наказателно постановление, с цел то да бъде отменено
по предвидения от закона ред, който изисква специални познания, каквито имат
адвокатите.
Предвид изложеното налице
е и последната предпоставка за ангажиране на отговорността на ответника по
ЗОДОВ.
Безспорно се установява наличието на всички
кумулативно изискуеми елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 1,
ал. 1 от ЗОДОВ.
Искът се явява основателен и доказан и по размер.
Съдът намира за неоснователни доводите на
ответника за прекомерност на претендирания размер на обезщетението.
Действително размерът на наложената глоба с
обжалваното пред ВРС наказателно постановление е много нисък – 20 лева, а и по
делото е проведено едно съдебно заседание, в което адв. Й.А. е взел участие. В
случая размерът на обезщетението за имуществени вреди, представляващ заплатено
адвокатско възнаграждение – 300 лв., е съобразен с приложимата разпоредба (чл.
18, ал. 2) от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения съобразно размера на глобата – 20 лв., наложена с Наказателно
постановление № 18-0819-005871/01.12.2018 г., издадено от ВПД Началник Група
към ОД на МВР, Сектор Пътна полиция Варна.
Съгласно чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни постановления,
в които административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция
и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по
правилата на чл. 7, ал. 2 върху стойността на санкцията, съответно обезщетението,
но не по-малко от 300 лева.
Институтът на обезщетението от непозволено
увреждане не е и не следва да се превръща в средство за неоснователно
обогатяване, поради което и съдът, спазвайки принципа на справедливостта и
съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на
обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за
адвокатурата- да е "обоснован и справедлив", т.е. да е съразмерен на
извършената правна защита и съдействие, респ. пропорционален на предоставената
услуга, и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от
причиненото и от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да
облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството.
Изискването на разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от
Закона за адвокатурата (размерът на възнаграждението да е справедлив и
обоснован) следва да се прилага и когато се определят минималните размери на
адвокатските възнаграждения, защото те следва да се обосновават с два обективни
критерия – обем и сложност на извършената дейност, както и величината на
защитавания интерес. За да се приеме, че минималните размери на адвокатските
възнаграждения са обосновани и справедливи, както изисква законовата норма,
цената на адвокатския труд следва да представлява изражение и на двата
критерия. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд, във
връзка с обжалване на различни текстове от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения – Решение № 9273 от 27.07.2016 г. по адм. д. № 3002
от 2015 г., потвърдено с Решение № 5485 от 02.05.2017 г. на петчленен състав на
ВАС по адм. дело №1403/2017 г. Подобни мотиви в този смисъл са изложени и в
решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16
и С-428/16. В т. 47 от решението СЕС посочва, относно Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения: "В случая
разглежданата в главните производства правна уредба не съдържа какъвто и да
било точен критерий, който би могъл да гарантира, че определените от Висшия
адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи
и обосновани при зачитане на общия интерес. В частност тази правна уредба не
предвижда каквото и да било условие, отговарящо на изискванията, които
Върховният административен съд (България) формулира в решението си от 27 юли
2016 г. и които се отнасят по-специално до достъпа на гражданите и юридическите
лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на
всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните услуги."
Изложеното е в потвърждение на тезата, че
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която
предвижда определяне на последните единствено в зависимост от материалния
интерес по спора, без да отчита обема и сложността на свършената работа във
връзка с предоставяне на адвокатска услуга, противоречи на чл. 36, ал. 2 от
Закона за адвокатурата, тъй като определените съобразно посочената наредба възнаграждения
не биха могли да са справедливи и обосновани. При противоречие на подзаконов
нормативен акт със закон, следва приложение на чл. 15, ал. 3 от Закона за
нормативните актове.
В случая съдът намира, че процесният размер на
платеното от ищеца адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
пред ВРС, във връзка с обжалването на посоченото по-горе наказателното постановление
не е прекомерен, а съответства, кореспондира на правната и фактическа сложност
на делото и обезпечава легитимни цели и по-специално справедливото възмездяване
на високоотговорния труд на адвоката (в тази връзка вж. съображенията по т. 1
от Решение на Съда на ЕС (първи състав) от 23.11.2017 г. по съединени дела
C-427/16 и C-428/16 и мотивите на решение № 9273 от 27.07.2016 г. на ВАС по
адм. д. № 3002/2015 г., III о.) Както се посочи, то е уговорено и заплатено в
минималния размер от 300 лева, съгласно чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Касае се до
обичаен като правна и фактическа сложност случай, поради което не са налице
основания за присъждане на обезщетение под 300 лева. Величината на защитавания
интерес не следва да се отъждествява единствено с размера на наложената глоба,
а следва да се има предвид, че интересът произтича и от обстоятелството, че наложените
на водачите на МПС наказания биха могли да рефлектират при определяне на размера
на наказанията за последващи административни нарушения, при определяне на
размера на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ и като цяло на
административнонаказателния статус на водача, като могат да бъдат и пречка за
реализиране на други права на наказаното лице.
Гореизложеното обуславя извода, че не са налице
основания да се приеме за прекомерно претендираното обезщетение, изразяващо се
в заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. за процесуално
представителство пред ВРС във връзка с обжалването на въпросното по делото
наказателно постановление.
Съдът намира за основателно и
искането за присъждане на законна лихва върху претендираната като обезщетение
сума, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата. Законната лихва в случая има акцесорен характер и се явява
последица от уважаване на иска, като същата е дължима от датата на предявяване
на иска (в този смисъл Решения на ВАС № 13065/29.10.2018 г. по АД 8399/2017 г.,
№ 12894/24.10.2018 г. по АД № 8483/2017 г., № 12372/15.10.2018 г. по АД №
8472/2017 г. и др.)
По така изложените съображения исковата претенция
следва да се уважи изцяло.
При този изход на спора ищецът (по арг.: чл. 10,
ал. 3 от ЗОДОВ) има право на разноски, направените в настоящото производство, както
и платените държавна такса и възнаграждение за адвокат.
Претендират се общо 370 лв. разноски, от които 10
лв. платена държавна такса и 360 лв. с ДДС, представляващи платено адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство по настоящото дело. Предвид
своевременно направеното искане от ищеца следва в негова полза като разноски по
делото да се присъди сумата в размер на 370 лв., доколкото не е направено
възражение за прекомерност, а и съдът приема, че същите са реално платени, за
което са представени доказателства – л. 3 и л. 18 от делото.
Водим от изложеното и на основание чл. 203 от АПК
във вр. с чл. 1, ал. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР Варна да заплати на П.Й.Д. с ЕГН ********** ***, сумата в размер на
300 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на
исковата молба – 03.07.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като обезщетение
за имуществени вреди, представляващи заплатеното адвокатско възнаграждение по
Договор за правна защита и съдействие от 22.05.2019 г. с бланков № Серия Б №
325596 по АНД № 1859/2019 г. на РС-Варна, във връзка с обжалването на Наказателно
постановление № 18-0819-005871/01.12.2018 г., издадено от ВПД Началник Група
към ОД на МВР, Сектор Пътна полиция Варна, отменено с Решение № 1109 от
06.06.2019 г. по АНД № 2227/2019 г. на Районен съд – Варна.
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР Варна да заплати на П.Й.Д. с ЕГН **********
***, сумата в размер на 370 (триста и седемдесет) лева, представляваща разноски
по АД № 1859/2019 г. на АдмС-Варна за адвокатско възнаграждение и за държавна
такса.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния административен съд на РБ в 14-дневен срок от съобщаването му на
страните.
СЪДИЯ: