РЕШЕНИЕ
№ 1214
гр. Кюстендил, 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XX-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Преслава Кр. Дякова
при участието на секретаря ВЕСЕЛА Б. ДАНЧЕВА
като разгледа докладваното от Преслава Кр. Дякова Гражданско дело №
20251520100917 по описа за 2025 година
Подадена е искова молба от С. Т. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес: ******,
против „Кеш Пойнт България“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, р-н Младост, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, с която са предявени за
разглеждане отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во
ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за признаване за установено в отношенията
между страните, че сключеният между тях договор за потребителски кредит № ******г. е
нищожен поради противоречие със закона, а в условията на евентуалност - с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-ро и 3-то ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 5, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр.
чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 11 от договор
за потребителски кредит № *******г. г. поради противоречие със закона и добрите нрави,
както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД за връщане на
недължимо платеното по договор за потребителски кредит № ******г. в размер на 156.00
лева.
В исковата молба се твърди, че на 24.07.2024 г. ищецът сключил договор за
потребителски кредит № ******* с „Кеш Пойнт България“ ООД, като страните се
договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 1200.00 лева, при фиксиран ГЛП 51.00% и
ГПР 64.36%. В чл. 5 от процесния договор било уговорено, че заемателят се задължава да
предостави на кредитора едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или
поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на предварително
обявени от заемодателя условия, а в чл. 11 от договора било договорено, че при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение заемателят дължи неустойка
в размер на 1639.54 лева. Съгласно погасителен план ищцата следвало да внесе 11 седмични
вноски в размер на 296.00 лева, като сумата включвала главница, лихва и неустойка за
непредоставяне на обезпечение.
Излагат се съображения, че сключеният между страните договор е нищожен, тъй като
1
съдържа неравноправни клаузи. На първо място, договорената възнаградителна лихва била
прекомерна и доколкото надхвърляла трикратния размер на законната лихва същата била
договорена в противоречие с добрите нрави. На следващо място, размерът на ГПР
надхвърлял законоустановения максимум съгласно разпоредбата на 19, ал. 4 ЗПК.
Поддържа се, че съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Сочи се, че същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Твърди се, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва
да съдържа ГПР и общата сума, дължима по кредита, изчислена към момента на сключване
на договора за кредит, като в ГПР следва да бъдат изрично описани всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредита. В случая липсвала ясно
разписана методика на формиране на ГПР – кои точно компоненти са включени в него и
какъв реално е процентът на оскъпяване на кредита.
Сочи, че принципно няма пречка страните по договора за уговарят заплащането на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като основен лихвен
процент на БНБ + десет пункта надбавка. Максималният размер на договорната лихва обаче
бил ограничен от нормата на чл. 9 ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да уговарят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.
В погасителния план към договора била упомената сумата от 3256.00 лева, която
сума ищцата следвало да заплати, като в нея била включена и вноската за неустойка. В ЗПК
било уредено задължението на кредитора преди сключване на договора за кредит да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да
откаже сключването на такъв. В същия смисъл било и съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО. В този смисъл клауза като тази, предвидена в чл. 11 от процесния
договор, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по
кредита, била в противоречие с преследваната от Директивата цел. На практика подобна
уговорка прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция
за предварителна оценка и от неплатежоспособността на длъжника върху самия длъжник и
водела до допълнително оскъпяване на кредита, което противоречало и на чл. 16 ЗПК.
Наред с това, уговорена по този начин, неустойката излизала извън присъщите й
функции съгласно чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Същата водела единствено до неоснователно обогатяване на кредитора, доколкото се
дължала при неизпълнение на задължение, от което пряко не произтичали никакви вреди.
Посочва се, че същевременно кредиторът не включвал неустойката към ГПР, като
стремежът му по този начин бил да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Твърди се още, че за погасяване на задълженията си по договора за кредит ищецът
внесъл сумата общо в размер на 1356.00 лева. Поддържа, че с оглед неговата
недействителност дължал връщане единствено на главницата по договора, като всички
надвнесени суми били платени без основание, поради което и подлежали на връщане.
По изложените съображения се иска от съда да признае за установено в отношенията
между страните, че сключеният между тях договор за потребителски кредит № *******г. е
нищожен поради противоречие със закона, а в условията на евентуалност – че клаузата на
чл. 11 от договор за потребителски кредит № ********г. г. е нищожна поради противоречие
със закона и добрите нрави, както и ответникът да бъде осъден да върне на ищеца сумата от
156.00 лева като платена при изначална липса на основание. Представя доказателства, прави
2
доказателствени искания. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Кеш Пойнт
България“ ООД, с който се изразява становище за неоснователност на предявените искове.
Не оспорва сключването на договор за потребителски кредит № *******г. при
посоченото в исковата молба съдържание.
Излагат се съображения, че процесният договор за паричен заем е действителен и е в
пълно съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. Твърди се, че в случая
уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана при изчисляването на ГПР.
Посочва, че кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на свободата на
договаряне, като в случая била договорена като плащане, дължимо в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение след сключването на
договора. Изначално било невъзможно същата да бъде включена в ГПР.
Посочва се, че начинът на формиране размера на неустойката бил ясно описан в
договора за кредит и изцяло в полза на потребителя същата била разсрочена на вноски. Ясно
било посочено и че неустойката е дължима само в случай на непредоставяне на обезпечение
и само за периода, през който кредитът не е обезпечен. При така формулираните клаузи, от
съдържанието на договора ставало ясно, че потребителят е бил уведомен за всички
възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя, което оборвало и
твърдението за заблуждаваща търговска практика.
Оспорва наведените с исковата молба доводи за противоречие на договорената
възнаградителна лихва с добрите нрави.
Оспорват се и наведените доводи за нищожност на неустоечната клауза. Съгласно чл.
11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителско кредитиране е съобразена
със закона практика, която не води задължително до неравновесие в правата и задълженията
на страните. В случая, процесният договор бил сключен изцяло по волята на ищеца, като
същият е разполагал с 14-дневен срок да се откаже от договора по реда на чл. 29 ЗПК.
Същевременно, уговорена била и възможност на потребителя да предостави обезпечение на
по-късен етап, респ. да предложи различно заместващо обезпечение. В случая потребителят
не се е възползвал от нито едно от договорените и законоустановените си права, водещи до
намаляване размера на начислената неустойка, съответно до нейното цялостно отпадане.
На самостоятелно основание, всички доводи на ищеца за нищожност на договора и
отделните му клаузи се опровергавали от факта, че в периода 2021 г. – 2024 г. същият
сключил общо 15 договора за кредит, съдържащи уговорка за заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение.
Не оспорва получаването на процесната сума от 1356.00 лева, отнесена за погасяване
задълженията на ищеца по кредита. Поддържа, че с оглед действителността на договора за
кредит, същата не е платена без основание.
По тези и останалите подробно изложени в отговора на исковата молба съображения
се иска предявените искове да бъдат отхвърлени. Представя доказателства, възразява срещу
доказателственото искане на ищеца за допускане на експертиза. Претендират се и разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено
следното от фактическа страна:
По делото не е спорно, а и видно от представения договор за потребителски кредит №
****** г., сключен между ищеца С. Т. Г., в качеството на кредитополучател, и „Кеш Пойнт
България“ ООД, в качеството на кредитор, ответникът е предоставил на ищеца сумата от
1200 лева, при фиксиран годишен лихвен процент от 51.00 % и годишен процент на
разходите /ГПР/ в размер на 64.36 %, със срок на погасяване 11 месечни вноски с размер на
погасителната вноска 4 вноски в размер на 51.00 лева и 7 вноски в размер на 201.78 лева и
3
посочена в договора обща сума за връщане 1616.46 лева. Договорът е с крайна падежна дата
24.06.2025 г.
В чл. 5 от договора е предвидено, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне
едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител/и, отговарящи на
посочените условия. Според чл. 11 в случай, че кредитополучателят не представи
договореното в чл. 5 обезпечение в 3-дневен срок от сключването му или предоставеното
обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи на
кредитора неустойка в размер на 1639.54 лева, с начин на разсрочено плащане, посочен в
Приложение № 1 към договора за кредит.
По делото е представен и погасителен план към договора за паричен заем, видно от
който всяка една от погасителните вноски е в размер на 296.00 лева и включва главница,
лихва и неустойка.
По делото е представен и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация на потребителски кредити.
По общодостъпен кредитен калкулатор на ГПР с параметри както следва: размер на
кредита - 1200 лв., срок на кредита в месеци - 11 и фиксиран лихвен процент - 51%, съдът
служебно изчисли ГПР 64.78 % /обявеният в процесния договор за кредит размер е 64.36%/.
Посоченото обуславя извод, че предвидената в договора неустойка при непредоставяне на
обезпечение по кредита не е включена като разход при изчисляване на ГПР – обстоятелство,
което не се и оспорва от ответната страна.
Общият размер на извършените плащания от ищеца възлизат на 1356.00 лева –
обстоятелство, обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване с доклада по чл. 146
ГПК.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Ответникът „Кеш Пойнт България“ ООД представлява финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това
определя дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. В този случай е
безспорно, че процесният договор за паричен заем попада в дефиницията на чл. 9, ал. 1 от
ЗПК и по отношение на него са приложими разпоредбите на ЗПК и чл. 143- чл.148 ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът
за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22
от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК следва да се съобрази и разпоредбата на § 2 от ДР
на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното
следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва
да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да
взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения,
преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да
обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на
предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално
годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин
навсякъде в Общността. В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е
4
необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи
договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен
посредник, или не. Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на
потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор
следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.
С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК, ще е
налице не само когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и
не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови
величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посочения в договора
размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите
хипотези е налице еднотипно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото потребителят
се явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което
право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.
В конкретния случай не е посочен начинът на определяне на ГПР, но е налице и спор
дали посоченият в договора годишен процент на разходите в размер на 64.36 % отговаря на
действително приложимия между страните. Твърденията са, че уговорената в договора
неустойка при непредоставяне на обезпечение следва да бъде включена в ГПР, тъй като
представлява разход по кредита.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. В този смисъл е и съображение 20 от Директива
2008/48/ЕО. Съгласно §1, т. 1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита,
или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.
Настоящият съдебен състав счита, че размерът на неустойката е следвало да намери
израз в ГПР по следните съображения:
Непредоставянето на обезпечение не е свързано с преки вреди за кредитора, а с
носене на по-голям кредитен риск. При това положение чл. 71 ЗЗД предвижда възможност за
кредитора да иска изпълнението преди падежа. Дължимостта на парична сума за носене на
по-голям кредитен риск няма обезщетителна функция, а възнаградителна. Условията, при
които се дължи, размерът на това вземане и най-вече посочената по-горе възнаградителна
функция водят до извод, че същото има характер на скрита печалба за кредитора. Ето защо
същата сума следва да се включи в общия разход по кредита и оскъпяването му, като намери
отражение в ГПР, който следва да е посочен не само формално, а да отразява действителното
оскъпяване, с цел информираност на потребителя и възможност да сравни условията за
кредитиране на пазара.
Клаузата за обезпечение е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както
вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
5
Уговаряне на неустойка за това обезпечение във фиксиран размер, надвишаващ размера на
отпусната главница от 1200 лева, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това
е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на
кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на
чл. 19, ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на
разходи над така установеното ограничение, са недействителни. Отделно от това, по този
начин се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на
кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. Последното се явява в директно
противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение
на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014 г. по дело C-565/12 с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orlйans
(Франция).
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му
по кредита. Това се явява и в противоречие с чл. 3, §. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са
в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
При това положение, съдът приема, че заемодателят по договора за кредит не е
посочил действителния ГПР по този договор. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора,
както и реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит от
договора съставлява нарушение на императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
за това кои компоненти формират посочения ГПР. Липсата на тази методика не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора. В обобщение, налице е невярна информация относно общите разходи по кредита,
което пък води до нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика по смисъла
на член 6, §1 от Директива 2005/29/ЕО, съответно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1
ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. ГПР
не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно
изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването
на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4
ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което влече
недействителност на договора в неговата цялост на основание чл. 22 от ЗПК.
Ето защо, съдът приема, че предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.
1-во ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, за прогласяване недействителността на
Договор за потребителски кредит № *******г., сключен между ищеца С. Т. Г. и „Кеш Пойнт
България“ ООД, е основателен и следва да бъде уважен.
С оглед уважаване на главния иск, не са налице предпоставки за произнасяне по
предявения при условията на евентуалност иск за нищожност на клаузата за неустойка по чл.
11 от договора.
С оглед нищожността на договора, приложима е разпоредбата на чл. 23 ЗПК, според
която дължима е само чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи. Или
платеното над чистата стойност на кредита е недължимо платено и подлежи на връщане. В
6
случая платената сума от кредитополучателя след изплащане на чистата стойност по
кредита е в размер на 156.00 лева, която сума подлежи на връщане.
Относно разноските: На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
бъдат присъдени сторените по делото разноски. Видно от данните по делото ищецът е
сторил разноски в размер на 180.24 лв. за внесена държавна такса. Направено е и искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2
ЗА. Видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие адв. Л. К. Б. е
предоставила на ищцата безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА
/изрично вписано в договора/. Съгласно закона и създадената съдебна практика
/Определение № 395/09.07.2018г. по ч.т.д. № 1314/2018г. на ВКС; Определение № 60227 от
03.06.2021 г. по ч. гр. д. № 1954/2021 г. на ВКС, III г. о.; Определение № 283 от 22.07.2020 г.
по ч. т. д. № 872/2020 г. на ВКС, II т. о. и др./, при произнасяне на съда по отговорността на
разноските, последният не може да обсъжда и проверява дали действително е налице
посоченото в договора за правна защита и съдействие основание за оказване на безплатна
правна помощ. Поради което и съдът намира релевираните в тази връзка възражения на
ответника за неоснователни. По отношение на размера на възнаграждението, който следва
да се определи, съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от
23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16, съобразно които установените размери
на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане
на разноски за всеки един от предявените искове не са обвързващи за съда. Посочено е, че
освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на
Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното
Решение на СЕС по дело C-438/22. Съобразно т. 1 от постановеното решение, чл. 101, § 1
ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е
посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Съобразявайки решението на СЕС по дело С–438/2022, настоящият
съдебен състав не намира да е обвързан с фиксираните в Наредбата минимални размери на
адвокатските възнаграждения като задължителни, а единствено като инструктивни,
ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатските
възнаграждения, съответно подлежащи на актуализиране. Настоящият състав съобразява
предмета на делото, обжалваемия материален интерес, обстоятелството, че производството
по делото е приключило при уважаване на исковете, след провеждане на открито съдебно
заседание, на което страните не са присъствали, нито техните процесуални представители,
като са събрани незначителни по обем писмени доказателства, както и че процесуалният
представител на ищеца е изготвил исковата молба, представил е писмени документи, и е
подал кратко становище за откритото с. з. При това положение, съдът намира, че делото не
се характеризира със значителна фактическа и правна сложност, продължителност или
многобройни съдебни заседания, допълнителни разходи или усилия във връзка с
осъщественото процесуално представителство, поради което посоченият в Наредбата
7
минимум не отговаря на посочените цели и критерии за прилагането. Съобразно
материалния интерес по делото, констатираната по-горе фактическа и правна сложност,
както и че се касае за искове, част от заведени голям брой еднотипни дела, по които има
формирана трайна съдебна практика, съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва
да бъде определено общо в размер на 300,00 лева.
С оглед на гореизложеното и на основание чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, вр. чл. 22,
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради противоречие със закона, договор за потребителски кредит
№ *******г., сключен между С. Т. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес: ******, и „Кеш
Пойнт България“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
Младост, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, „Кеш Пойнт България“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Младост, бул.
„Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, да заплати на С. Т. Г., ЕГН **********, с постоянен
адрес: ********, сумата от 156.00 лева, представляваща недължимо платена сума по
недействителен договор за потребителски кредит № **************г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „Кеш Пойнт България“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Младост, бул. „Цариградско
шосе“ № 115Е, ет. 5, да заплати на С. Т. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес: ******8,
сумата от 180.24 лева, представляваща внесена държавна такса.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, „Кеш Пойнт
България“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
Младост, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, да заплати на адв. Л. К. Б., ЕГН
**********, със съдебен адрес: ******, сумата от 300,00 лева, представляваща
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ, изразяваща се в процесуално
представителство на ищцата по делото.
Решението подлежи на обжалване пред ОС - Кюстендил в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
8