Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 21.06.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Г въззивен състав в публично съдебно заседание на двадесет и първи май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Таня Орешарова
ЧЛЕНОВЕ:Десислава Попколева
Светлана
Атанасова
при участието на секретаря Антоанета Петрова разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. дело №3699 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение №550754 от 30.11.2018год., СРС, 127-ми състав,
постановено по гр.дело №44806/2017год.
е признал за установено по
предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
срещу Н. В.Й., ЕГН **********, с адрес ***, искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ, че
Н. В.Й. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 4762,91 лв., представляваща
стойност на потребена топлинна енергия през периода
от м.05.2014г. до м.04.2016г. в имот
с абонатен номер 057568, представляващ апартамент № 35, находящ
се в гр. София, ж.к. “******, ведно със законната лихва върху сумата от
31.03.2017 г. до окончателното й изплащане, сумата от 70,19 лв., такса (цена на услугата) за дялово
разпределение, през периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. в имота с абонатен
номер 057568, ведно със законната лихва върху сумата от 31.03.2017 г. до
окончателното й изплащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение от 23.04.2017 г. по ч.гр.д. № 20538/2017 г. по описа на
СРС, 127'ми състав. Отхвърлен е искът с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
е чл. 149 ЗЕ за разликата над уважения
размер от 4762,91 лв. до пълния предявен размер от 6511,39 лв., както и
исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД за сумата от 923,53 лв.,
представляващо обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2014 г. до 21.03.2017 г. и
за сумата от 15,30 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от
15.09.2014 г. до 21.03.2017 г. Осъдена е Н. В.Й. да заплати на „Т.С.” ЕАД,
ЕИК ****** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 129,97 лв., разноски в заповедното производство, както и сумата
от 403,92 лв., разноски в исковото производство. Осъдена е „Т.С.” ЕАД да
заплати на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД на
основание чл. 77 ГПК, сумата от 97,20 лв., разноски за държавна такса, за
внасянето на която страната е останала задължена.
Срещу така
постановеното решение в отхвърлителните части
за главница и за лихви за разликата до
пълния претендиран размер по искова молба и съответно
за разноските оглед на отхвърлителнатачаст е обжалвано от ищеца „Т.С.“ ЕАД с основни доводи, че решението
е неправилно и моли да се отмени и постанови друго, с което се уважат исковете.
С молба от 05.04.2019год. е уточнена въззивната жалба. Посочва, че с оглед на Общите условия за
продажба на ТЕ от „Т.С.“ЕАД на потребители за битови нужди в гр.София, одобрени
с Решение №ОУ-002/07.01.2008год. на ДЕКВР, в сила от 13.02.2008год., раздел VІІ
от ОУ при заплащане на ТЕ, с оглед на чл.32, ал.1 от ОУ е определен реда и срока, по който купувачите
на ТЕ, са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ в тридесет дневен
срок след изтичане на периода за който се отнасят. Сочи, с оглед именно на ОУ
които са посочени, ответницата е следвало да заплаща дължимите суми най-късно
до края на текущия месец, следващ месеца на доставката на ТЕ и след което
същата е в забава и дължи обезщетението по чл.86 ЗЗД, което се претендира. Смята,
че е дължима цялата сума за главницата за цена на доставена ТЕ. Претендира за
присъждане на разноските по делото. В съдебно заседание пред въззивния съд не се явява представител на въззивника и е депозирана молба, в която прави възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна.
В отговора на въззивната
жалба, подаден от ответницата
Н. В.Й.е оспорена въвззивната жалба на ищеца като неоснователна. Смята, че първоинстанционното решение в отхвърлителните
части следва да бъде потвърдено. Посочва, че неправилно ищецът във въззивната жалба се позовава на ОУ, които не са били приложими към процесен период и
след като с Решение №0У-02/03.02.2014год. ДКЕВР
са приети нови ОУ в сила от 12.03.2014год. и в които е предвидено/чл.32,
ал.1/ заплащане на месечните дължими сметки за ТЕ в тридесет дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, като последното
не е доказано по делото.
Третото лице
помагач „Т.С.“ООД не заявило становище по въззивната
жалба.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи по реда на въззивното производство и при така очертания от жалбите
предмет, приема следното:
„Т.С.” ЕАД е
депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК с вх. №3023678/31.03.2017г. срещу Н. В.Й. за посочените суми и по което е
образувано гр.д. №20538/2017г. по описа на СРС, 127мти състав. Посочено е, че претендираното вземане е за стойността на доставена
топлинна енергия за периода от месец 05.2014г.
до месец 04.2016г. в размер на 65581,58лв.
главница и цена на доставена ТЕ за топлоснабден имот и за дялово разпределение, находящ се в гр. София,
ЖК“ ******, с аб. №057568,
сума от 938,83лв.-законна лихва за
забава за периода от 15.09.2014год. до 21.03.2017, както и законната лихва
върху главницата за периода 31.03.2017год.-датата
на подаване на заявлението до окончателното й изплащане. След като срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение в законоустановения
срок е постъпило възражение от длъжника и в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК „Т.С.”ЕАД е
предявила положителен установителен иск за вземането по издадената заповед за
изпълнение и е образувано гр.д. №44806/2017г. СРС, 127-ми състав.
В срока за отговор
на исковата молба ответницата
Н. В.Й. е оспорила
исковете като неоснователни.
С обжалваното
решение първоинстанционният съд е уважил предявените
искове частично и е приел за установено, че ответницата дължи на „Т.С.“ЕАД сумата от 4762,91лева - главница,
представляваща стойността на доставена и неплатена топлинна
енергия за периода м. 05.2014г. – м.04.2016 г., както и законна лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното й заплащане и
сумата от 70,19лв.- за услугата дялово разпределение, след като е приел, че
страните са в облигационни отношения, след като ответницата е собственик на процесния топлоснабден имот
на посочения адрес и с аб.номер с оглед на приложения
на нейно име договор за продажба на държавен жилищен имот, съгласно НПЗДЖ от
21.11.1978год., а от приетата СТЕ се
установява количеството и стойността на доставената топлинна енергия в имота и която експертиза като компетентно
изготвена е кредитираната изцяло и за 4806,91лв., като са приспаднати 44лв.,
който са заплатени от ответницата, признати са от ищеца и са посочени и в ССЕ. За
да отхвърли искът за заплащане на
главница за разликата над
4762,91лв. до пълния претендиран размер, първоинстанционният съд е приел, че не е доказана потребена ТЕ за по-висока сума от уважената, но е призната
за дължима и сумата от 70,19лв. такса дялово разпределение. За да отхвърли
предявените искове за обезщетение за забава както върху главницата за цената на
ТЕ, така и върху сумата за дялово разпределение, която е приел че е дължима,
съдът е приел, че с оглед на клаузата на
чл.33, ал.1 от ОУ, в сила от 12.03.2014год., която предвижда, че клиентите са
длъжни да заплащат месечните суми в тридесет дневен срок от публикуването им на
интернет страницата на продавача и след като последното обстоятелство не е
установено по делото
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящия състав на въззивния
съд намира, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо, поради което същия дължи произнасяне на съществото на правния спор
в рамките на заявените с въззивната жалба доводи,
съобразно нормата на чл.269, изр.2 ГПК.
Предявени са за разглеждане обективно
кумулативно съединени искове предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК, с правно
основание вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.
чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
За да се уважи предявеният иск, че ответницата дължи процесната сума, търсени от ищеца като стойност на
доставена топлинна енергия, ищецът следва да установи главно и пълно, че
ответницата е потребител на топлинна енергия, че в сградата, където е имотът на
същата има монтиран топломер, преминал метрологична проверка, че дяловото
разпределение на отчетеното количество доставена топлинна енергия е извършено
законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети на
индивидуалните разпределители от ФДР и
изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на
доставената топлинна енергия.
Независимо,
че ответницата в отговора на исковата молба
е оспорила, че е потребител и има договорни отношения с ищеца за
доставяне на ТЕ за процесния имот с оглед на
приложения към исковата молба договор за продажба от 21.11.1978год. на държавен
недвижим имот, съгласно НПЗДЖ се установява, че ответницата е придобила собствеността върху процесния имот и след като няма спор, че сградата, в която
се намира жилището е топлофицирана
и ищецът е доставил в абонатната станция
на сградата определено количество топлинна енергия, отчетена от общия топломер
и ответницата, като собственик върху процесния
апартамент, в същата сграда- етажна собственост има качеството на потребител на
топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 от ЗЕ и между страните е налице
облигационно договорно правоотношение, произтичащо от договор за продажба на
топлинна енергия при общи условия, утвърдени от ДКЕВР.
Съгласно
чл. 150 от Закона за енергетиката, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребителите за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, одобрени от ДКЕВР.
Притежаваното от ответницата право на собственост върху топлоснабдения
имот и установеното наличие на облигационно договорно правоотношение между
страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който
ищецът е доставял топлинна енергия, е достатъчно основание за доказване на иска
по основание. Съдържанието на договора
за покупко-продажба на топлинна енергия е уредено в представените публично
известни Общи условия за продажба, които са съответно одобрени с Решение
ОУ-026/11.05.2002 г. на ДКЕВР и Решение № ОУ-067/12.12.2005
г. на ДКЕВР, последващите такива от 2008 г., както и ОУ, одобрени с Решение №ОУ-02/03.02.2014год.
и които са публикувани. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност
за потребителите, които не са съгласни с предвидените в ОУ разпоредби, в срок
от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия.
По делото е
приета и не е оспорена от страните и която и настоящия състав на въззивния съд кредитира СТЕ и която е съобразила и
доказателствата по делото, включително и тези приложени от третото лице помагач
с приложени констативни протоколи от 09.05.2015год., 19.05.2015год. и от 04.05.2016год.
и 09.05.2016год., в които е отразено, че не е осигурен достъп за редовен отчет
и които не са оспорени и се установява стойността на ТЕ за имота при неосигурен достъп до него, поради което е
изчислен служебен разход на максимална мощност на отоплителните тела
съгласно т.6.7, вр.
с т. 6.5., чл.61 от Наредба№16-334 от
06.04.2007год. за топлоснабдяването и която възлиза
на общо 4806,91лв. От тази сума с оглед изричното признаване на
ищеца за частично плащане от 44лв. за задължението за процесния
период и с оглед на ССЕ е извадена тази сума и задължението на ответницата
възлиза на сумата от 4762,91лв. Първоинстанционното
решение, с което е признато задължение за сумата от 4762,91лв. за периода
05.2014год. до 04.2016год. , както и за сумата от 70,19лв.-за дялово
разпределение за същия период не е обжалвано от ответницата и я влязло в сила.
Неоснователно
се явява оплакването, че не е съобразена от първоинстанционният
съд разпоредба на чл.31, ал.2 от ОУ от 2008 год., след като за процесния период м.01.05.2014год. до 30.04.2016год. приложение
намират Общите условия, одобрени с решение
№ОУ-02/03.02.2014 г., в сила от 14.03.2014 г. Съгласно чл.33, ал.1 и ал.2
от същите клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл.32, ал.1, т.е. прогнозните суми по ежемесечните фактури в 30 –
дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача,
а стойността на фактурата по чл.32, ал.2, т.е. общата фактура за реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
в 30-дневен срок дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. Правилно и съобразно разпределената доказателствена тежест, СРС е приел, че от страна на ищеца
не са ангажирани доказателства, че вземането за цена на доставена топлинна
енергия е станало изискуемо, т.е. липсват доказателства, че ежемесечните
фактури са публикувани на интернет страницата на продавача и респ. не се
установява, че ответницата е изпаднал в забава.
По отношение на втората акцесорна претенция, правилно СРС е приел, че по делото
липсват твърдения, а и доказателства за уговорен между страните срок за
заплащане на стойността на услугата дялово разпределение, нито за изпратена до
ответницата покана за заплащането й, поради което не може да се приеме, че е
изпаднал в забава по отношение на задължението си за заплащане на сумата за
дялово разпределение.
При тези съображения, поради съвпадане на
приетите от двете инстанции изводи решението в обжалваните части като правилно
следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото не се дължат
разноски на въззивника, но и на въззиваемата
страна, която няма искане за присъждане на разноски.
С
оглед на цената на иска въззивното решение подлежи на
касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3,т.1, предл.1
ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден от гореизложеното, Софийският
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№550754 от 30.11.2018год., на СРС, 127-ми
състав, постановено по гр.дело №44806/2017год. в обжалваната отхвърлителна част.
Решението
в уважените части не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението е постановено при участието на “Т.С.“ЕООД,
като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Настоящото
решението
може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му при условията
на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.