РЕШЕНИЕ
№ 1348
гр. Пловдив, 03.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно
гражданско дело № 20225300501829 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Профи кредит България“ ЕООД ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление: гр. *****, чрез процесуален представител
юрисконсулт Г. И., против Решение № 1069 от 29.03.2022 г. постановено по гр.д.№
10652 по описа за 2021 г. на Районен съд Пловдив, XXI гр.с., в частта му, с която са
отхвърлени предявените от „Профи кредит България“ ЕООД против Т. М. М., ЕГН
********** - установителни искове за признаване дължимостта на сумите в размер на
4 243,13 лева - главница по договор за потребителски кредит от 07.11.2018г. и сумата в
размер на 579,10 лева - договорна лихва за периода 10.05.2019 г.- 13.08.2019 г., ведно
със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда –24.03.2021
г. до окончателното погасяване, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК № 3003/25.03.2021 г. по ч.гр.д. № 5095/21 г. на ПРС.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност на решението в
частта, с която е отхвърлена претенцията на дружеството за главница и договорна
лихва. Оспорва се изводът на районния съд за липсата на идентитет между заповедното
и исковото производство и се сочи, че сумите се претендират въз основа на един и
същи договор, който е подписан на 06.11.2018 г. и че същите са били постъпили чрез
банков превод на 07.11.2018 г., на която дата е завършен фактическия състав на
1
сключване на договора. Поддържа се, че са представени доказателства за реалното
предоставяне на паричните суми и размера на търсените суми. Оспорват се изводите на
РС за недействителност на договора за потребителски кредит и се излагат доводи за
съответствието на договора с изискванията на ЗПК. Искането към въззивния съд е да се
отмени решението, с което е отхвърлена исковата претенция и да се постанови ново
решение, с което да се установи вземането за главница и договорно възнаграждение,
ведно със законната лихва от входиране на заявлението до окончателното изплащане
на вземането. Претендира присъждането на разноските по делото.
В срока по чл.263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемия Т. М. М., с който оспорва същата като неоснователна. Взема становище
по оплакванията в жалбата и излага доводи за правилността на решението. Поддържа,
че вземанията в заповедното и в исковото производство са претендирани по различни
договори. По същество посочва, че между страните са сключени два договора от
25.05.2017 г. и 06.11.2018 г., които намира, че не отговарят на изискванията на ЗПК и
са недействителни. Поддържа се, че въззиваемият не дължи връщането на чистата
стойност на кредита, тъй като е надплатил дължимата от него сума. Обосновава доводи
за недействителност на договорите и на отделни клаузи от същите. Искането към
въззивния съд е да потвърди решението. Претендира присъждането на разноските по
делото.
В производството е постъпила и частна жалба от Т. М. М., ЕГН **********,
чрез пълномощника адвокат С. М., против Определение № 5442 от 19.05.2022 г. по
гр.д.№ 10652 по описа за 2021 г. на Районен съд Пловдив, XXI гр.с., с което е оставена
без уважение молбата му за изменение на първоинстанционното решение в частта за
разноските. В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното
определение и се поддържа наличието на предпоставките за присъждането на
адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗАдв. Моли се за отмяна на определението и за
изменение на решението в частта за разноските с присъждането на разноски за
адв.възнаграждение.
Подаден е отговор на частната жалба от „Профи кредит България“ ЕООД, с
който се взима становище за нейната неоснователност с искане да се остави без
уважение. Прави възражение за прекомерност.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията
на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:
По въззивната жалба на „Профи кредит България“ ЕООД:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
2
процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част, а по останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната част, като същевременно въззивният съд при служебната си
проверка не констатира нарушения на императивни материално правни правила, които
е длъжен да коригира и без да има изрично направено оплакване в тази насока
съгласно задължителните указания, дадени с ТР 1/2013 ОСГТК.
Производството пред районния съд е образувано по обективно кумулативно
съединени установителни и осъдителни искове по чл.422, ал.1 от ГПК, чл. 79, ал.1,
пр.1 ЗЗД, във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД, с които ищецът „Профи кредит България“
ЕООД иска да се признае за установено, че ответникът Т. М. му дължи сумата в
размер на 4243,13 лева – главница; 579,10 лева – договорна лихва за периода
10.05.2019 г.- 13.08.2019 г.; 408,50 лева и 55,76 лева – обезщетения за забава /върху гл.
и дог. лихва/ за периода 13.08.2019 г. – 23.03.2021 г., ведно със законната лихва върху
главницата от постъпване на заявлението в съда –24.03.2021 г. до окончателното
погасяване, за които е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК №
3003/25.03.2021 г. по ч.гр.д. № 5095/21 г. на ПРС, както и да се осъди ответникът да
заплати на ищеца сумата от 2473,07 лева – възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги, както и 238,09 лева – обезщетение за забава върху тази сума за
периода 13.08.2019 г. – 23.03.2021 г. – предявява на осъдителните искове.
Районният съд е постановил решение, с което е отхвърлил исковете след като е
приел, че са допустими, но неоснователни с довода, че не се доказва наличието на
твърдяното правоотношение по договор за кредит от дата 07.11.2018 г. Приел е, че
дори да се установява облигационната обвързаност между страните по договора,
последният е недействителен като противоречащ на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 и
т.11 ГПК, при което евентуално на връщане би подлежала само чистата стойност на
кредита /чл. 23 ЗПК/, която не е присъдил като неустановена по делото.
С подадената въззивна жалба се оспорва решението в частта, с която са
отхвърлени исковете за заплащане на 4243,13 лева – главница и 579,10 лева –
договорна лихва по договор за потребителски кредит /ДПК/ № *****, ведно със
законната лихва от входиране на заявлението до окончателното заплащане на
вземането. В частта, в която е отхвърлен установителният иск за останалите
претендирани вземания и в частта, с която е отхвърлен осъдителният иск,
първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
В рамките на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд намира
въззивната жалба за частично основателна.
От фактическа страна по делото се установява и страните не спорят, че са
3
сключили Договор за потребителски кредит № *****, по който ответното дружество е
предоставило на ищеца потребителски кредит при следните условия: сума на кредита:
4600 лева; срок на кредита: 36 месеца; размер на вноската по кредита: 224.46 лева; ГПР
/%/: 49.89; годишен лихвен процент : 41.17 %; лихвен процент на дена: 0.11; дължима
сума по кредита: 8080,56 лева; По избран и закупен пакет от допълнителни услуги:
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги: 2892,24 лева; размер на
вноската по закупен пакет от допълнителни услуги: 80.34 лева; общо задължение по
кредита и по пакета от допълнителни услуги: 10972,80 лв.; общ размер на вноска:
304.80 лв. /раздел VІ от договора/.
Страните не спорят, че представеният по делото договор за потребителски
кредит /ДПК/ № ***** е подписан на 06.11.2018 г., както и че заемните средства са
предоставени на 07.11.2018 г. С подписване на договора страните са изразили съгласие
за неговото сключване, а фактическият състав е бил завършен с предоставянето на
сумата, доколкото процесният договор като договор за заем за потребление е реален и
в случая е възникнал сукцесивно, при което постигането на съгласието е предхождало
предаването на сумата.
Въз основа на посочения договор и по заявление на "Профи Кредит България"
ЕООД е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 3003/25.03.2021 г. по
ч.гр.д. № 5095/21 г. на ПРС за сумите в размер на 4243,13 лева – главница; 579,10 лева
– договорна лихва за периода 10.05.2019 г.- 13.08.2019 г.; 408,50 лева и 55,76 лева –
обезщетения за забава /върху гл. и дог. лихва/ за периода 13.08.2019 г. – 23.03.2021 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда –
24.03.2021 г. до окончателното погасяване, с което е очертан спорът по установителния
иск по чл.422 ГПК. Действително се установява, че в исковата молба, ищецът неточно
е посочил датата на сключване на договора, визирайки тази на постигане на съгласие
между страните - 06.11.2018 г., но следва да се има предвид, че както в заявлението,
така и с допълнителни уточняващи молби на исковата молба е посочена като дата на
сключване на договора - 07.11.2018 г., на която са предоставени заемните средства. По
отношение на последното няма спор по делото и съвпадащите са изявленията на ищеца
и ответника, че договореният размер на кредита от 4 600 лева е бил предоставен по
следния начин: 3375, 39 лева - отнесени за рефинансиране на задължението на
ответника по ДПК № ***** от 25.05.2017 г и 1 224, 61 лева - преведени по банковата
сметка на ответника, за което свидетелства и представеното от ищеца извлечение за
извършен превод на 07.11.2018 г. на сумата от 1 224, 61 лева по банковата сметка на
ответника, неоспорено от последния. За пълнота следва да се отбележи, че по делото
не се твърди и не се установява между страните да са били сключени други договори за
потребителски кредит, доколкото и ответникът в отговора на исковата молба сочи за
сключването единствено на процесния ДПК № ***** и на рефинансирания ДПК №
*****. В предвид на последното, в случая не могат да намерят приложение принципно
4
правилните разсъждения на районния съд, че страните биха могли да встъпват в
множество различни правоотношения, доколкото други, освен посочените, не се
твърди да са постигнати между страните.
С оглед на изложеното, основателни са оплакванията на жалбоподателя срещу
изводите на районния съд за недоказаност на облигационна обвързаност на страните по
представения ДПК № *****, доколкото същата безспорно се установява по делото.
Неоснователни са обаче оплакванията срещу констатираната от районния съд
недействителност на договора на осн.чл.22 от ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК когато не
са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които и на чл. 11,
ал. 1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. По смисъла на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа
годишният процент на разходите по кредита /ГПР/ като формално процесният договор
отговаря на посоченото изискване. Посоченият размер на ГПР от 49, 89 % обаче не
съответства на действителния прилаган по договора, съобразно поетите от
потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит.
В противовес на разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, в ГПР по договора не са
включени разходите, представляващи възнаграждение по избрания и закупен пакет от
допълнителни услуги в размер на 2 892,24 лева. По делото се установява от
представеното споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, че
същите се изразяват в приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на дата и
падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Според
разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но
се касае за такива услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения
на страните по договора. В случая обаче включените в допълнителния пакет услуги по
същество представляват действия, обслужващи усвояването и управлението на
5
кредита, за които не може да се приеме, че са допълнителни услуги по смисъла на
чл.10а, ал.1 ЗПК. По същество услугата по приоритетно разглеждане и усвояване на
кредита съставлява действие по усвояване на кредита, която е и бланкетно посочена,
доколкото не става ясно в какво се изразява посочения приоритет.Изложеното се
отнася и за сочената улеснена процедура за отпускането на допълните средства като
бланкетно уредена възможност. С регламентираните услуги за намаляване и отлагане
на определен брой погаситени вноски, и смяна на дата и падежа, на практика се
въвежда задължение за потребителя да заплати за нещо, което страната има по силата
на закона, като правото на страните да инициират предоговаряне на срока на падежа на
договора или плащане на вноските, свободата да договорят отлагане на една или
повече погасителни вноски, което води до значителна неравнопоставеност на страните
в облигационното правоотношение, тъй като на практика излиза, че едната страна –
потребителя, си заплаща правото да договоря с другата страна – кредитора, за
изменение на параметрите на сключения договор, като на последния не му е
гарантиран определен резултат, а последното зависи от волята на другата страна –
кредитора. Следва и да се отбележи, че е договорено предварително заплащане на
възнаграждението от потребителя, т.е. същото е дължимо само при една възможност
за предоставянето на изброените услуги и е без значение е дали някоя от тези услуги
ще бъде използвана от потребителя. Принципите на добросъвестност и справедливост
при договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на
определена услуга, а не хипотетично ползване на такава.
В аспекта на изложеното се налага извод, че по същество възнаграждението от 2
892,24 лева не представлява плащане на услуги по чл.10а, ал.1 ЗПК , а е скрит разход
по кредита, с който кредиторът си е осигурил допълнително финансиране за дейности
в нарушение на чл.10а, ал.2 ЗПК и същият е във финансовата тежест на потребителя,
поради което е следвало да се включи в размера на ГПР на осн.чл. 19, ал.1 от ЗПК.
След като предоставената главница по договора е в размер на 4 600 лв. и общата сума
за връщане е в размер на 8080, 56 лева с включена договорна лихва, при срок за
връщането от 36 месеца, то общата дължима от потребителя сума по договора с
допълнителното възнаграждение от 2892, 24 лева не съответства годишния процент на
разходите от 49, 89 %. Налице е разминаване между посочения в договора ГПР и
действителния прилаган ГПР, в която насока напълно се споделят мотивите на
районния съд, порад което на осн. чл.272 ГПК се препраща към същите.
Посочването в договора за потребителски кредит на ГПР, който не е формиран
при спазването на чл.19, ал.1 от ЗПК, а така и отразява по - нисък от действителния
ГПР, създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита, което е и в
противоречие на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен
принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена
6
възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, поради което
договорът следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин,
за да може потребителят да получи адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно своето задължения, преди да сключи договора за
кредит.
С оглед на изложеното, предвид констатираното нарушение на чл. 11, ал.1, т.10
от ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява недействителен на осн.чл.22 от
ЗПК.
Според разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи. В разглеждания случай предоставеният
кредит е в размер на 4 600 лева, от който 3375, 39 лева са били отнесени за
рефининсиране на ДПК № *****, а 1 224, 61 лева са преведени по банковата сметка на
ответника. По делото не е спорно, че платената от ответника сума за погасяване на
задълженията по ДПК № ***** е в размер на 1 655 лева. Релевираното от ответника
възражение в отговора на исковата молба е, че сумата от 3375, 39 лева практически не
е послужила за погасяване на задължението по ДПК № ***** с довода, че последният е
недействителен и ответникът не дължи начислените по него лихви и разходи, както и е
заплатил главницата от 4 200 лева по този договор, с което обосновава и възражение за
прихващане между платените от него суми по двата договора и дължимите такива за
главница. Следва обаче да се има предвид, че посоченото възражение не е било прието
за разглеждане от районния съд, както и не се поддържа във въззивната инстанция, а не
се твърди и не се установява предявяването на иск за установяване на
недействителността на ДПК № *****. С оглед на изложеното въззивният съд следва да
се произнесе по правния спор въз основа на установените в производството факти за
предоставяне на заемната сума в размера на 4600 лева по ДПК № *****. Въззивният
съд намира, че в случая предоставената чиста сума по кредита от 4 600 лева следва да
бъде намалена с направените от ответника плащания в размер на 1655 лева, от което се
обосновава извода, че неплатената част от чистата стойност на кредита е в размер на
2 945 лева. Посочената сума е дължима на кредитора, доколкото и към момента всички
вноски по погасителния план към ДПК са с настъпил падеж и не стои въпросът
досежно надлежното обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, по който
въпрос не е и налице спор по делото.
В аспекта на изложеното се налага извод, че предявеният установителен иск за
главницата следва да бъде уважен за сумата от 2 945 лева. Районният съд е достигнал
до различен извод, поради което обжалваното решение в частта му, с която е
отхвърлен искът на ищеца против ответника за сумата от 2 945 лв. - главница, следва
да бъде отменено и вместо него се постанови ново решение за уважаване на иска за
7
установяване на вземането за посочената сума. В останалата обжалвана част, с която са
били отхвърлени исковете за главницата над 2 945 лева до 4243,13 лева и за
договорната лихва от 579,10 лева за периода 10.05.2019 г.- 13.08.2019 г., обжалваното
решение следва да бъде потвърдено.
По частната жалба по реда на чл.248 ГПК:
Частната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима.
С първоинстанционното решение е оставено без уважение искането на адвокат
С. М. като пълномощник на ответника Т. М. за присъждането на адвокатско
възнаграждение на осн.чл.38, ал.2 Закона за адвокатурата /ЗА/.
С молба по реда на чл.248 ГПК от С. М. е поискано изменение на решението в
частта за разноските с присъждането на адвокатско възнаграждение на осн.чл.38, ал.2
ЗА.
С обжалваното Определение № 5442 от 19.05.2022 г. е оставено без уважение
искането за изменение на решението в частта за разноските по съображения, че не се
установяват съвпадащи волеизявления на страните по упълномощителната сделка за
безплатното осъществяване на процесуалното представителство.
Определението е неправилно.
Според константната съдебна практика на ВКС, застъпена и разгледана в
Определение № 201 от 30.05.2022 г. постановено по ч.гр.д.№ 532 по описа за 2022 г. на
ВКС, III гр.о., достатъчно за уважаване на искане по чл. 38, ал. 2 ЗА е по делото да е
осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената помощ е
договорена като безвъзмездна и отсъствие на данни, които да опровергават това
заявление; отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл.
78 ГПК. Непредставянето на писмен договор за безплатна правна помощ не препятства
упражняването на правото по чл. 38, ал. 2 ЗА, тъй като принципът на чл. 36, ал. 1 ЗА е,
че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а размерът му в хипотезата на
чл. 38, ал. 2 ЗА, според императивната повеля на последната норма, се определя в
рамките на предвидения минимален размер в Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
В разглеждания случай, видно от представеното в първата инстанция
пълномощно /стр. 85/, ответникът Т. М. М. надлежно е упълномощил адвокат М. за
представителство в производството до окончателното му приключване. В о.с.з. на
08.02.2022 г. адв.М. е претендирал присъждането на разноски за безплатно адвокатско
представителство, на осн.чл.38, ал.2 ЗА. Предвид изложеното са налице изискуемите
8
предпоставки за присъждането адвокатско възнаграждение на адв.М. в хипотезата на
на чл. 38, ал. 2 ЗА - оказана е правна помощ на ответника; налично е заявление, че
правната помощ е осъществена при условията на чл. 38 ал. 1 ЗА, без да са налице
данни, опровергаващи безплатния характер на правната помощ и ответникът, спрямо
който са отхвърлени исковете, има право на разноски според чл. 78, ал. 3 ГПК.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира за основателно
искането на адв.М. за присъждането на възнаграждение за осъщественото безплатно
процесуално представителство на ответника Т. М. в първата инстанция. На осн.чл.7,
ал.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, минималният размер на адвокатското възнаграждение за
представителство в производството е 729, 88 лева, от което по съразмерност следва да
се присъди възнаграждение от 461, 00 лева за първата инстанция.
Ето защо, определението следва да бъде отменено и вместо него да бъде
постановено изменение на Решение № 1069 от 29.03.2022 г. по гр.д.№ 10652 по описа
за 2021 г. на ПРС, в частта за разноските като ищецът бъде осъден да заплати на
процесуалния представител на ответника сумата в размер на 461 лева за
осъщественото безплатно поцесуално представителство в първата инстанция на
осн.чл.38, ал.2 ЗА.
По разноските: С оглед изхода на делото на ищецът следва да се присъдят
разноски за заповедното и първоинстанционното производство съразмерно на
уважената част от претенцията, както следва: 81 лева - за заповедното производство по
съразмерност от разноските в общ размер на 153, 68 лева - държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение и 150, 60 лева - за първата инстанция по
съразмерност от общо 409, 09 лева/ 309, 09 лева - държавна такса и 100 лева -
юрисконсултско възнаграждение, определено на осн.чл.78, ал.8 ГПК/.
За въззвната инстанция на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на
128, 16 лева по съразмерност от общо 209, 86 лева / 109, 86 лева -платена държавна
такса и 100 лева - юрисконсултско възнаграждение, определено на осн.чл.78, ал.8
ГПК/.
На основание чл. 38, ал. 2 ЗА и чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на
адвокат С. М. се следва адвокатско възнаграждение за осъщественото от него
безплатно процесуално представителство на Т. М. във въззивната инстанция от 567, 54
лева, от което по съразмерност следва да му се присъди 220, 93 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1069 от 29.03.2022 г. постановено по гр.д.№ 10652 по
9
описа за 2021 г. на Районен съд Пловдив, XXI гр.с., в частта му, с която е отхвърлен
предявеният от „Профи кредит България“ ЕООД ЕИК *****, иск с правно основание
чл. 422 ГПК,във връзка с чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, във връзка с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД, за
признаване за установено по отношение на Т. М. М., ЕГН **********, че дължи
сумата в размер на 2 945 лева от претендираната сума в размер на 4 243,13 лева -
главница по договор за потребителски кредит от 07.11.2018г., ведно със законната
лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда –24.03.2021 г. до
окончателното погасяване, за която е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
№ 3003/25.03.2021 г. по ч.гр.д. № 5095/21 г. на ПРС, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Т. М. М.,
ЕГН **********, ДЪЛЖИ на „Профи кредит България“ ЕООД ЕИК *****, сумата от
2 945 лева – непогасена главница по договор за потребителски кредит № *****,
ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда –
24.03.2021 г. до окончателното погасяване, за която е издадена Заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК № 3003/25.03.2021 г. по ч.гр.д. № 5095/21 г. на ПРС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1069 от 29.03.2022 г. постановено по гр.д.№
10652 по описа за 2021 г. на Районен съд Пловдив, XXI гр.с., в частта му, с която са
отхвърлени предявените от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК ***** против Т. М.
М., ЕГН ********** - установителни искове за признаване дължимостта на сумата за
разликата над размера от 2 945 лева до претендирания размер от 4243,13 лева –
главница и за сумата от 579,10 лева – договорна лихва за периода 10.05.2019 г.-
13.08.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на
заявлението в съда –24.03.2021 г. до окончателното погасяване, за които суми е
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 3003/25.03.2021 г. по ч.гр.д. №
5095/21 г. на ПРС.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
ОТМЕНЯ Определение № 5442 от 19.05.2022 г. по гр.д.№ 10652 по описа за
2021 г. на Районен съд Пловдив, XXI гр.с., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ Решение № 1069 от 29.03.2022 г. постановено по гр.д.№ 10652 по
описа за 2021 г. на Районен съд Пловдив, XXI гр.с., в частта за разноските като
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *****, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат С.
П. М., адвокат към АК - гр. ****, сумата в размер на 461, 00 лева - адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на Т. М. М. в производството по
гр.д.№ 10652/ 2021 г. на Районен съд. Пловдив по съразмерност.
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *****, ДА ЗАПЛАТИ на
адвокат С. П. М., адвокат към АК - гр. ****, сумата в размер на 220, 93 лева -
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на Т. М. М. във
10
въззивното производство по съразмерност.
ОСЪЖДА Т. М. М., ЕГН **********, да заплати на Профи кредит България“
ЕООД, ЕИК *****, сумата в размер общо от 359, 76 лева - разноски и юрисконсултско
възнаграждение за заповедното, първоинстанционното и въззивното производство по
съразмерност.
Решението е окончателно и неподлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11