О П
Р Е Д Е Л
Е Н И Е
гр. Кюстендил, 11.06.2020 г.
Кюстендилският окръжен съд,
гражданска колегия, в закрито заседание на единадесети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
КАЛИН ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдия Савова
в.ч.гр.д.№197 по описа за 2020 г. на КнОС и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274
и сл. от ГПК.
Образувано
е по постъпила частна жалба от „***“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. ***, представлявано
от Изпълнителния директор Д.
Б. Б., чрез юрисконсулт А. Б., насочена срещу разпореждане №769/18.02.2020
г. на Районен съд – Кюстендил, постановено по ч.гр.д.№344/2020г. по описа на
същия съд.
С обжалвания съдебен акт първостепенния
съд е оставил без уважение заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК, депозирано от „***“ ЕАД, с което се поддържа искане за издаване
на заповед за изпълнение против М.К.И., ЕГН **********, за следните суми:
171.35 лв. представляваща главница по 7 броя погасителни вноски за периода от
25.02.2017 г. до 02.08.2018 г.; 36.12 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 25.02.2017 г. до 25.08.2018 г.; 93.04 лв., представляваща
обезщетение за забава от 25.02.2017г. до датата на подаване на заявлението в
съда, претендирани че се дължат на основание Договор за стоков кредит
№208021/25.08.2016 г., сключен между „***“ ЕАД и длъжника, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозирана на заявлението до изплащане на
вземането, както и сторените по делото разноски – 25 лв. държавна такса и 100
лева юрисконсултско възнаграждение. Съдът е указал на заявителя, на основание
чл.415, ал.3 вр. ал.1, т.3 от ГПК, че може да предяви осъдителен иск за
вземането си в едномесечен срок от съобщението.
За да постанови обжалвания акт, заповедният
съд е приел наличието на вероятна неравноправност на клаузи от приложения към
заявлението договор за потребителски заем.
Частният жалбоподател обжалва
постановеното от РС – Кюстендил разпореждане, релевирайки доводи за неговата
неправилност. На първо място излага, че заповедният съд е следвало да отхвърли
частично заявлението само досежно претендираните вземания, произтичащи от
установените неравноправни клаузи. Твърди, че към заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е приложен договорът за потребителски кредит, от който
произтича процесното вземане, предвид което следва да се приеме, че заявлението
отговаря на изискванията на чл.410, ал.3 ГПК. Акцентира, че предмет на
заявлението е заповедно производство, а не исково такова, което има двустранен
и състезателен характер. Сочи, че в случая, доколкото заповедното производство
е едностранно, законът не изисква представяне на доказателства в подкрепа на
твърденията от страна на кредитора, освен посочените в чл.410, ал.3 ГПК.
Излага, че едва след оспорване на твърденията на заявителя от длъжника
посредством подадено от същия възражение, заявителят ще има възможност да
инициира исково производство, в което да доказва твърденията си. Поддържа, че
целта на заповедното производство по реда на чл.410 и сл. ГПК е само да провери
дали вземането е спорно, като е достатъчно заявителят да твърди съществуване на
вземането. Сочи, че въпросите за доказването на обстоятелствата и фактите, на
които се основава вземането, което е предмет на заповедното производство, са
въпроси, които не са в пределите на изследване от заповедния съд. На
самостоятелно основание се твърди, че погрешно заповедният съд е приел, че в
процесния случай са нарушени императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.9 и
т.10 ЗПК. Изтъква, че в договора за кредит е уговорен фиксиран лихвен процент и
годишен процент на разходите, поради което изискванията на закона, касаещи референтни
стойности, индекси и методики, са неприложими. Посочва още, че към договора е
приложен ясен погасителен план, който не подлежи на промяна. Твърди, че
съдържанието на договора отговаря на императивните изисквания на закона.
Алтернативно приема, че дори да се
установи наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит, то заповедният
съд неправилно е отхвърлили изцяло претенцията на заявителя, без да се съобрази
с разпоредбата на чл.23 от ЗПК, предвиждаща, че когато договорът за
потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита. На следващо място
излага довод за липсата на изискване към заявлението да се представят
доказателства за уведомяване на длъжника за прехвърляне на вземането на друг
кредитор, макар заповедният съд да не е изложил мотиви в тази насока в
атакуваното разпореждане.
По същество моли съдът да отмени
обжалваното разпореждане и да постанови издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК за цялото претендирано вземане. Претендира присъждане на разноски в
производството за заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Кюстендилският окръжен съд, след
преценка на изложените в частната жалба доводи, както и събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
Заповедният съд е бил сезиран с
подадено заявление по чл. 410 от ГПК от
„***“ ЕАД, с което се поддържа искане за издаване на заповед за
изпълнение против М.К.И., ЕГН ********** за следните суми: 171.35 лв.
представляваща главница по 7 броя погасителни вноски за периода от 25.02.2017
г. до 02.08.2018 г.; 36.12 лв. представляваща договорна лихва за периода от
25.02.2017 г. до 25.08.2018 г.; 93.04 лв. представляваща обезщетение за забава
от 25.02.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда, претендирани че
се дължат на основание Договор за стоков кредит №208021/25.08.2016 г., сключен
между „***“
ЕАД и длъжника, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на депозирана на заявлението до изплащане на вземането, както и сторените по
делото разноски – 25 лв. държавна такса и 100 лева юрисконсултско
възнаграждение.
Към заявлението са представени:
Договор за стоков кредит №208021; погасителен план към договора и общи условия
за застраховане на кредитополучатели по стокови кредити.
Първоинстанционният съд с разпореждане
№ 769 от 18.02.2020 г., постановено по ч.гр.д.№344/2020 г. е отхвърлил искането
като неоснователно, констатирайки вероятна неравноправност на клауза на
процесния договор, а именно клаузата , касаеща
уговорения лихвен процент.
Заповедният съд е приел, че размерът
на същия не съответства на изискването на чл.12, ал.1, т.8 ЗПК и чл.26, ал.1 ЗЗД, респ. същият противоречи на добрите нрави, което е предпоставка за
нищожност на процесната клауза на основание чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД, тъй като
размерът надвишава трикратният размер на законната лихва, въведен като критерий
за допустим размер на договорната лихва.
Предвид изложеното, КнОС от правна
страна приема следното:
Частната жалба е допустима, доколкото
е подадена срещу подлежащ на въззивна
проверка съдебен акт, в законоустановения срок и от лице, имащо правен интерес
от обжалване.
По същество въззивният съд я приема за
основателна. Съображенията в тази насока са следните:
В заповедното производство съдът
извършва преценка дали е дължимо претендираното от заявителя вземане срещу
длъжника. Отделно от тази преценка, съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши проверка дали искането, в
неговата цялост или част, не противоречи на закона и добрите нрави, съответно
дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това. Следователно в заповедното
производство съдът осигурява реализация само на правнозащитими права. За
неравноправни клаузи, като такива противоречащи на закона, съдът следи служебно
и в заповедното производство, в изпълнение на правомощията си по чл. 411, ал.
2, т. 3 от ГПК.
По смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК
потребител е всяко физическо лице, което при сключването на договор за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност .За разлика от потребителя кредиторът, който му предоставя
или обещава да предостави потребителския кредит, действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност и затова законът предпочита и защитава
интересите на контрагента му, въпреки че допуска кредитор да бъде и физическо
лице (чл. 9, ал. 4 ЗПК).
В чл. 143 ЗЗП, към който изрично и
пряко препраща разпоредбата на чл. 24 ЗПК, е уредена т. нар. генерална (обща)
клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори, вкл. и за
потребителския кредит. Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител,
представлява 1) всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която
2) не отговаря на изискването за добросъвестност и 3) води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Съгласно тази легална дефиниция тези положителни материални предпоставки
трябва да са проявени кумулативно. В чл. 143 ЗЗП са уредени отделни проявни
форми на неравноправност на клаузите в потребителския договор, като общото
между тях е, че се предоставя право на търговеца едностранно и без наличието на
обективни предпоставки да изменя сключения договор, респ. значително се
накърнява еквивалентността на насрещните престации или се ограничават способите
за защита на потребителя при виновно неизпълнение на договорни задължения от
търговеца.
В настоящия случай заповедният съд е
счел за неравноправна клаузата за уговорения фиксиран лихвен процент, доколкото
е приел, че размерът на същия не съответства на изискването на чл.12, ал.1, т.8 ЗПК и чл.26, ал.1 ЗЗД, както и че същият противоречи на добрите нрави. Обобщил
е, че това несъответствие е предпоставка
за нищожност на процесната клауза на основание чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД, тъй като
размерът на договорната лихва надвишава трикратният размер на законната лихва,
въведен като критерии за допустим размер на договорната лихва. При тези доводи е отказал да издаде заповед
за изпълнение за цялото претендирано от заявителя вземане.
За да се прецени дадена клауза като
неравноправна, същата не следва да е индивидуално уговорена. Клаузите не са индивидуално определени,
когато те са предварително изготвени от търговеца (най-често в Общи условия към
договора за потребителски кредит), респ. потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им – арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП. На следващо място, за да
се приеме за неравноправна дадена договорна клауза е необходимо, същата да е
уговорена във вреда на потребителя, а именно да бъдат накърнени уредените в
закона права на потребителя, респ. увреждат се неговите законни интереси (арг.
чл. 20 ЗПК). Следващото изискване е клаузата да не отговаря на условията за
добросъвестност, респ. на
добросъвестната търговска практика. В ЗЗП и ЗПК липсва законово определение на
понятието „добросъвестност”, но от общите правила на гражданското право,
уреждащи изискванията за добросъвестност в преддоговорните отношения (арг. чл.
12 ЗЗД), тълкуването на действителната обща воля на страните при породено
договорно правоотношение (арг. чл. 20 ЗЗД) и при изпълнението на действително
възникнало договорно задължение (арг. чл. 63, ал. 1 ЗЗД), може да се формулира
дефиниция на използвания в ЗЗП термин „добросъвестност”, на чиито изисквания
следва да отговорят уговорките в договорите за потребление. Те трябва да са
съответни на установената и наложила се в съвременното общество нравствена
норма на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския и търговския
оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление, като чрез техните
проявни форми се изгражда понятието за добросъвестната търговска практика –
съвкупност от правила, определящи пазарното поведение, които произтичат от
законите и обичайните търговски отношения и не нарушават добрите нрави, не
създават опасност за изменение на икономическото поведение на средния
потребител (в негов ущърб) и са в противовес на наложилите се нелоялни
търговски практики (те са запретени от закона – чл. 68в ЗПК). Последното
изискване, за да се приеме дадена клауза за неравноправна е уговорката да води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя – тази несъразмерност е значителна, когато е налице съществено,
радикално несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща
до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да
упражнят своите права за защита по договора.
Конкретни доказателства, установяващи
че дадена клауза от потребителски договор е индивидуално уговорена, могат да
бъдат ангажирани в едно бъдещо спорно исково производство. В конкретиката на
настоящия случай, с оглед едностранният характер на заповедното производство,
такава преценка не би могла да се направи. На длъжника е предоставена
законовата възможност да защити интересите си, като подаде пред заповедния съд
възражение и в исково производство съдът вече ще разполага с възможността да
преценява точно и подробно клаузите от договорите, включително да се произнесе
и по тяхната нищожност, но след като е уведомил страните за това.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК погасителният план към договора трябва да съдържа информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, а
последователността на разпределението на вноските между различните неизплатени
суми - само в случай че са дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В настоящия случай е приложен погасителен план, в който са
посочени погасителните вноски по брой, размер и падеж, а тъй като договорът е
сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора и за всички
вземания по него изискването за посочване последователността на разпределението
на вноските е неприложимо. С оглед на изложеното, настоящата инстанция приема,
че не налице нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т.11 и т.12 от ЗПК –
вкл.по т.8на чл.12 ЗПК, на която се е позовал КнРС.
Договорът за потребителски кредит
представлява двустранна сделка с възмезден характер, тъй като в този договор
следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите
(ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Страните са уговорили, че годишният
процент на разходите по кредита е в размер на 45 %, като последният се формира
от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Годишният размер на законната лихва за просрочени парични
задължения е определен в Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. на МС и е в
размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1
януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта Съдът,
съобразявайки определения от БНБ основен лихвен процент към момента на
възникване на правоотношението по договора за кредит (0,02), увеличен с 10
процентни пункта, намира че максималният процент на годишния процент на
разходите не следва да превиша 50, 1 %. Следователно и определеният размер на
годишния процент на разходите от 45 % е съобразен с изискването на чл. 19, ал.
4 ЗПК.
По разноските:
В заповедното производство претендираните
от заявителя разноски /с оглед основателността на искането/, следва да се
присъдят изцяло, както следва: държавна такса в размер на 25 лева и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева- които са посочени в
заявлението.
При този изход от спора , предвид
направеното искане в жалбата, на осн. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от
Закона за правната помощ, вр. с чл. 25а, ал. 2 от Наредба за заплащане на правна
помощ на жалбоподателя се следва присъждане на разноски за настоящата инстанция
в размер на 50 лева юрисконсултско възнаграждение и 15 лева заплатена държавна
такса.
По изложените правни съображения,
съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане №769/18.02.2020 г.
на Районен съд – Кюстендил, постановено по ч.гр.д.№344/2020г. по описа на същия
съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ в
полза ***“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от Изпълнителния
директор Д.
Б. Б., против М.К.И., ЕГН **********, за
следните суми: 171.35 лв. представляваща главница по 7 броя погасителни вноски
за периода от 25.02.2017 г. до 02.08.2018 г.; 36.12 лв., представляваща
договорна лихва за периода от 25.02.2017 г. до 25.08.2018 г.; 93.04 лв.
представляваща обезщетение за забава от 25.02.2017 г. до датата на подаване на
заявлението в съда, претендирани на основание Договор за стоков кредит
№208021/25.08.2016 г., сключен между „***“ ЕАД и длъжника, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението до изплащане на
вземането, както и сторените по заповедното производство разноски – 25 лв.
държавна такса и 100 лева юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА М.К.И., ЕГН ********** да
заплати на „***“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от Изпълнителния
директор Д.
Б. Б. сумата от 15 лева за заплатена
държавна такса за въззивно обжалване и сумата от 50 лева за заплатено
юрисконсултско възнаграждение.
ВРЪЩА делото на КнРС за издаване на
заповед по чл. 410 от ГПК, съобразно дадените указания.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.