Р Е Ш Е
Н И
Е № 1068
гр. Пловдив, 05.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на 10.03.2020
г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Величка Грабчева, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 16689 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Oбразувано е по искова молба от З. С. С., ЕГН **********
срещу „Вива Кредит“ ООД, с която са предявени искове за прогласяване на
нищожност на договор за кредит от 16.10.2014 г., поради противоречие със закона
– чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, евентуално да се прогласи нищожността на
клаузата за неустойка по чл.13, ал.1 от договора, поради противоречие с добрите
нрави, заобикаляща разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, както и да се осъди
ответника да върне на ищеца сумата в размер на 49.35 лева, представляваща
платена без основание неустойка по
чл.13, ал.1 от договора за периода 16.10.2014 г. до 30.10.2014 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 15.10.2019 г.
до окончателното плащане на вземането.
Излагат се твърдения, че между страните
е сключен договор за кредит от 16.10.2014 г., по който ответникът предоставил
на ищеца сума в размер на 300 лева, платима на една месечна вноска в общ размер
на 304.65 лева, от които 4.65 лева е уговорената договорна лихва. В чл.3, ал.3
от договора била уговорена неустойка в общ размер на 49.35 лева за неизпълнение
на договорно задължение за предоставяне на обезпечение. Счита, че договорът за
кредит е недействителен доколкото в договора не е посочен точния размер на
възнаградителната лихва и ГПР, което е основание за недействителност, съгласно
чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Счита, че уговорената неустойка е скрита лихва, не е включена в ГПР, което
опорочава договора. Наред с това, счита, че клаузата за неустойка е нищожна
поради противоречие с добрите нрави, както и поради заобикаляне на разпоредбата
на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото не е включена ГПР.
Твърди се, че ищецът заплатил по
договора за кредит сума в общ размер на 354 лева, вклюваща 300 лева – главница,
4.05 лева – възнаградителна лихва и 49.35 лева - неустойка. Счита, че недължимо
е платена сумата в размер на 49.35 лева – по клаузата за неустойка, поради
което подлежи на връщане. Претендират се разноски.
В срока по
чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се оспорва исковете по
същество с излагане на подробни съображения. Моли се за отхвърляне на исковете
и присъждане на разноски. Признава, че ищецът е заплатил сумата в общ размер на
354 лева, покриваща всички задължения по договора за кредит, в това число сума
в размер на 49.35 лева – по клауза за неустойка.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК,
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявени са:
главни искове по чл. 26, ал.1, пр.1, вр. с чл.22, вр. с чл.11,
ал.1, т.9 и т.10 ЗПК за признаване за установено, недействителността на
договора за кредит от 16.10.2014 г.,
евентуален иск за признаване за недействителна клауза
за неустойка по чл.13, ал.1 от договора, поради противоречие с добрите нрави и
заобикаляне на закона – чл.26, ал.1, пр.3 и пр.2 ЗЗД,
кумулативно съединен с горните
два осъдителен
иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на недължимо платена
неустойка.
За да бъдат уважени така
предявените искове ищецът следва да установи, твърдението си за недействителност
на договора и клаузата за неустойка, както и че е заплатила на ответника сумата
в размер на 49.35 лева по клаузата за неустойка. Ответникът следва да установи валидно възникнало облигационно
правоотношение по договор за кредит от 16.10.2014 г и валидно възникнала клауза
за неустойка, основание за задържане на сумата в размер на 49.35
лева.
С
определение от 22.01.2020 г. като безспорно между страните е отделено, че са сключили
договор за кредит от 16.10.2014 г. с посоченото от ищеца съдържание, в който са
уговорени клаузи за възнаградителна лихва и клауза за неустойка за неизпълнение
на задължение за предоставяне на обезпечение. Не се спори, че ищцата е
заплатила по договора сума в размер на 354
лева, от които сума в размер на 49.35 лева – по
клауза за неустойка.
Безспорно
между страните е обстоятелството, че ответникът „Вива Кредит“ ООД представлява финансова институции по
смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства,
които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя
като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно
между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9,
ал.3 ЗПК.
Предвид
изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
По исковете за недействителност на договора за кредит:
За да бъде
валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на
предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
В настоящия
случай, съдът е обвързан от заявените в исковата молба основания за
недействителност на процесния договор, които са предмет на делото и не следва
служебно да разглежда други основания за нищожност на договора, незаявени от
ищеца.
В исковата
молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на процесния
договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9 и
т.10 от ЗПК.
След изследва
съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията към
съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните
разпоредби.
Ищецът счита,
че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1,
т.9 ЗПК, доколкото посочения лихвен процент не отговаря на действителния по
договора,тъй като към него следвало да се включи и вземането за неустойка по
чл.13, ал.1, която представлявала скрита възнаградителна лихва. В чл.11, ал.1,
т.9 ЗПК ясно е посочено какви следва да са реквизитите на договора за кредит
съобразно тази разпоредба – лихвен процент и условията за прилагането му.
Видно от договора за заем /л.40/, в чл.3, ал.5
е посочен лихвеният процент по кредита, който е 40.30 % годишен лихвен процент
по заема, който е фиксиран за целия период от договора, като в този случай не е
необходимо да се посочват условия за прилагането му. От договора ясно се вижда
какъв е размерът на възнаградителната лихва, а именно 4.65 лева. Всичко това е
достатъчно да обоснове липса на нарушения по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото в
договора се съдържат всички реквизити, посочени в тази разпоредба. Обстоятелството
дали предвидената в договора за кредит неустойка представлява скрита
възнаградителна лихва и следва да бъде включена в лихвения процент не
рефлектира върху действителността на договора като цяло, то би могло да доведе
до разсъждения за недействителност на клаузата за неустойка.
Предвид
изложеното този иск се явява неоснователен и като такъв ще се отхвърли.
По иска за недействителност на договора за
заем, поради нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която
в договора за потребителски кредит следва да е посочен Годишния процент на
разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на ГПР, съдът намира следното:
Видно от чл.3,
т.8 от процесния договор в него е посочен годишния процент на разходите в
размер на 49.33 %, а в т.7 и общият размер на всички плащания по договора в
размер на 304.65 лева – включващ главница и възнаградителна лихва, като видно
от договора се приема, че именно възнаградителната лихва формира ГПР.
Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния
размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо
към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на клаузата за
ГПР, което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също така
обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва да бъде включена
към общо дължимата сума по договора и в ГПР е въпрос относим към
действителността на тази клауза, а не на договора. Предвид изложеното съдът
намира, че е спазена и тази разпоредба от ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима
сума, съобразно допусканията при изчисление на ГПР.
И този иск е
неоснователен и като такъв ще се отхвърли.
Предвид
отхвърляне на главните искове, съдът дължи произнасяне по евентуалния иск.
По евентуалния иск за недействителност на клаузата за
неустойка:
На първо място ищецът е
посочил като основание за недействителност на клаузата за неустойка противоречие
с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл решение
№ 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
В
случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на
договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в
договора условия /чл.3, ал.3 от договора/, като при неизпълнение са предвидили
неустойка във фиксиран размер от 49.35 лв.
Така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира,
че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед
на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена
като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си
е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което същата излиза извън
присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради противоречие с
добрите нрави.
Тъй
като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е
налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1
във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за
неустойка по чл. 13, ал.1 от договора.
Предвид изложеното съдът
намира, че предявения иск за недействителност на клаузата за неустойка,
предвидена в чл.13, ал.1 от договор за договор за кредит от 16.10.2014
г., поради противоречие с добрите
нрави е основателен и следва да бъде уважен. Предвид уважаване на иска на
първото посочено от ищеца основание, съдът не дължи обсъждане на другите
посочени основания за недействителност на клаузата за неустойка.
По иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД
Доколкото съдът приема, че клаузата за
неустойка е недействителна, платеното по нея от ищеца се явява платено без
основание и подлежи на връщане.
Безспорно между страните, че по клаузата
за неустойка ищецът е заплатил сума размер от 49.35 лева, която именно подлежи
на връщане. Ответникът не доказа наличие на
основание за задържане на така платената сума.
Искът се явява доказан по основание и
размер и следва да бъде уважен изцяло.
Като законна последица от уважаване на
иска към главницата следва да се присъди и законната лихва, считано от датата
на подаване на исковата молба в съда – 15.10.2019 г. до окончателното плащане,
каквото искане е направено своевременно от ищеца, още в исковата молба.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски се пораждат и за
двете страни. Ответникът не е направил искане за присъждане на разноски, както
и не е представил доказателства за направата на такива.
Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на
разноски, като доказа такива в размер на 150 лева – платена държавна такса, с
оглед уважената част от претенцията на ищцата ще се присъдя разноски в размер
на 100 лева, на основание чл.78,
ал.1 ГПК.
По делото ищецът се е представлявал от *** Е.И., която е
поискала присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА.
По делото е
представен договор за правна помощ и съдействие /л.20/, съгласно който на ищеца
е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА от *** Е.И.. Съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от
предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание
чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
съдът определя адвокатско възнаграждение за **** Е.И. в размер на 300 лева, определено въз основа на
уважената претенция, което ще й се присъди.
Ответникът е
направил своевременно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на ищеца, което съдът намира за неоснователно, доколкото същото е определено в
размер на минимума, съобразно Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от З.С.С., ЕГН **********, с адрес: *** срещу „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: ****, иск за прогласяване за недействителна
на договор за кредит от
16.10.2014 г., поради противоречие със закона - чл. 26,
ал.1, пр.1, вр. с чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.
ОБЯВЯВА
за нищожна клаузата за неустойка, обективирана в чл.13, ал.1 в договор за кредит от 16.10.2014 г., сключен между З.С.С., ЕГН ********** и Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********, като
противоречаща на добрите нрави.
ОСЪЖДА „Вива
Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: **** ДА ЗАПЛАТИ НА З.С.С.,
ЕГН **********, с адрес: *** сумата
в размер на 49.35 лева, платена без
основание неустойка по чл.13, ал.1 от договор за кредит
от
16.10.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на исковата молба в съда – 15.10.2019 г. до окончателното
плащане, както и сумата в размер на 100
лева – разноски в производството.
ОСЪЖДА „Вива
Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: **** ДА ЗАПЛАТИ НА ***. Е.Г.И., с личен № ****, вписана в АК – Пловдив, на основание
чл.38 ЗА, сумата в размер на 300 лева
- адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ Л. МИТРЕВА
Вярно с оригинала.
Р.М.