Р Е Ш Е Н И Е
№
Гр. П.,…23....
май….2018г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
П.ският окръжен съд, Гражданско отделение, ІV-ти гр. възз. състав в публично заседание на двадесет и четвърти АПРИЛ
през ДВЕ ХИЛЯДИ
и ОСЕМНАДЕСЕТА година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ Г.
ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря........КОНА…..ДОЧЕВА,…като…разгледа………
докладвано от….съдия…ЯНКУЛОВА…ВЪЗЗ…ГР.Д.№…198..…
по…описа…за…2018г,…за да се произнесе, съобрази следното:
Въззивно
гражданско производство по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е
образувано на основание въззивна жалба
на Д.А.Б. с постоянен адрес *** – ищец в
първоинстанционното производство по гр.д.№2682/2017г. по описа на П.ски районен съд, подадена чрез пълномощника адв. Ю.С.
***, срещу постановеното по същото дело
съдебно Решение №1751/19.10.2017г., в частта, в която е отхвърлен
предявеният от него иск с правно основание чл.439 от ГПК, че не дължи на ответника „***“-ООД сумата по
изпълнително дело №20107860401991/2010 по описа на ЧСИ М.М. с район на действие
СРС, в общ размер на 20277.41лв..
Въззивният
жалбоподател твърди, че в обжалваната част решението е неправилно и моли Окръжният съд да го отмени,
като вместо него постанови друго, с което да признае за установено, че не дължи
на „***“-ООД, сумите по изпълнителното дело. Излага многобройни оплаквания,
които се свеждат до следното: Договорът за цесия между цедента „***“-ЕАД и
цесионера „***“-ООД, е непротивопоставим на жалбоподателя като длъжник на
първоначалния кредитор, тъй като
прехвърлянето на вземането не му е съобщено, както предвижда
разпоредбата на чл.99,ал.3 от ЗЗД; Вземането
е погасено по давност, тъй като
изтекъл 5-годишен срок, който не е прекъсван, тъй като не са предприети изпълнителни действия.
Ответникът по
въззивната жалба „***“-ООД, който е ответник в първоинстанцонното производство,
чрез пълномощника адв. В.Г. от САК, е подал писмен отговор на въззивната жалба,
в който е изразил становище за неоснователност на същата, и моли да бъде
потвърдено като правилно решението в
обжалваната част.
(Въззивната жалба
и отговорът на въззивната жалба, се намират в приложеното възз.гр.д.№13/2018г.,
по описа на П.ски окръжен съд, производството по което е прекратено с
Определение №39/10.01.2018г., и делото е върнато на РС-П., същия съдебен състав
за произнасяне по молба с правно основание чл.247 от ГПК- поправка на очевидна
фактическа грешка, с указание след това да бъде върнато за произнасяне по въззивната жалба на Д.Б.. След произнасяне на ПлРС по
молбата за поправка на ОФГ, делото
отново е изпратено на ОС-П., пред който е образувано настоящето възз.гр.д.№198/2018г.)
В съдебно
заседание на въззивната инстанция, чрез пълномощника адв. Ю.С. ***, въззивният
жалбоподател поддържа въззивната жалба, като развива подробни съображения за
неправилност на обжалваното решение.
Ответникът по
въззивната жалба „***“-ООД, чрез пълномощника адв. В.Г. от САК е подал писмен
отговор, озаглавен“Становище“, с който е оспорил същата като неоснователна. Моли да бъде потвърдено като правилно
решението на РС-П. в обжалваната част.
Пред въззивната инстанция не са представени
нови доказателства.
П.ският окръжен съд, като провери обжалваното
решение с оглед изложените оплаквания във въззивната жалба, приема следното:
Въззивната жалба, подадена от Д.А.Б. – ищец в
първоинстанционното производство по гр.д.№2682/2017г. по описа на П.ски районен съд, Гражданско отделение, против РЕШЕНИЕ
№1751/19.10.2017г, постановено по същото дело, В ЧАСТТА, в която е отхвърлена
исковата му претенция- за признаване за установено на основание чл.439 от ГПК,
че не дължи на ответника „***“-ООД, сумата по изпълнително дело №20107860401991
по описа на ЧСИ М.М. с район на действие СРС, е ДОПУСТИМА като подадена в срок, срещу съдебен
акт, подлежащ на обжалване, от надлежна страна, при наличие на правен интерес.
Разгледана по същество
е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Първоинстанционното
производство по гр.д.№2682/2017г. по описа на П.ски районен съд, Гражданско
отделение, е образувано въз основа на обективно и субективно съединени
отрицателни установителни искове с обща цена 20277.41лв., предявени по реда на
чл.439 от ГПК от ищците Д.А.Б.( който понастоящем е въззивник) и М.Д.Г. (
неучастващо лице във въззивното производство), чрез пълномощника адв. Ю.С. ***,
против ответника ( и ответник по въззивната жалба) „***“-ООД със седалище и адрес на управление в
гр.М., ул.“***“№***.
В исковата молба се твърди следното: През 2010г. по ч. гр.д.№4552/2010г. по описа на ПлРС е
издадена Заповед №3197/01.07.2010г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417
от ГПК, в полза на „***“ АД срещу ищците, за сумата от
16 676,43лв., от която главница-
14 116,36лв., договорна лихва от 05.03.2008г. до 09.06.2010г.- 2560,07
лв.., в т.ч.:-наказателна лихва: от 30.11.2009 г. до 09.06.2010г. -187,67
лв.,законна лихва, считано от 30.06.2010 г. до окончателното изплащане на
вземането, както и направени деловодни разноски в размер на 333,53 лв. държавна
такса и 583,53 лв. адвокатско възнаграждение.Вземането произтича от следните
обстоятелства: Договор за потребителски кредит от 01.08.2008г. На основание
изпълнителен лист, издаден въз основа на заповедта, е образувано
изп.д.№20107860401991/2010г. по описа на
ЧСИ М.М., рег.№786 с район на действие СГС.Връчени са покани за доброволно изпълнение, след което и
двамата не са получавали никакви други книжа във връзка с изпълнителното производство. Наложен
е запор на ТВ на ищцата. След време, при проверка, същата е
разбрала, че взискател по изпълнителното дело е ответникът „***“-ООД, с когото
и двамата ищци нямат никакви отношения. Разбрали са, че с договор за цесия,
сключен през 2015г, банката като пърноначален кредитор е прехвърлил вземането
си към тях, на ответника „***“-ООД, за което прехвърляне не са уведомени.
Считат, че не дължат на „***“-ООД сумите
по изпълнителното дело общо в размер на
20277.41лв., тъй като и двамата ищци не са получавали уведомление за
извършената цесия, нито от предишния кредитор „***“-АД, нито от новия –
ответника „***“-ООД, поради което съгласно чл.99,ал.4 от ЗЗД, същото не е
произвело действие спрямо тях. Правят искане съдът да постанови решение, с
коеуто да признае за установено, че не дължат на ответника ”***”- ООД с ЕИК*** исковата сума в общ размер на
20277.41лева, от която, главница
- 14116.36лева, ведно със законна лихва, считано от
30.06.2010год. до окончателното изплащане на вземането, 2560.07лева неолихвяеми
вземания - 917.06лева, присъдени разноски в размер на 481.40лева по
изпълнителното дело в полза на взискателя “***” ООД, както и такси и разноски в
размер на 2202.52лева, съгласно Тарифата за такси и разноски към ЗЧСИ по
изпълнението по изпълнително дело №20107860401991/2010 год. по описа за
2010год. на ЧСИ М.М., рег. №***
с район на действие гр. С..
С Молба Вх.№14850/07.06.2017г., ищците са
допълнили фактическите твърдения в исковата молба, като заявяват, че не дължат
на ответника, встъпил като взискател по изпълнителното дело, сумата в общ
размер от 20 277.41лв, освен поради пнеуведомяването им за прехвърляне на
вземането, но и поради изтекла погасителна давност от пет години, считано от
влизане в сила на заповедта за изпълнение. Това е така, защото единственото
изпълнително действие е извършено през м. февруари 2016г. с налагане на запори
върху трудовите им възнаграждения, но към този момент общата погасителна давност е била изтекла. Без значенвие
е обстоятелството дали взисксателят е депозирал молби пред съдебния изпълнител,
тъй като единственото изпълнително действие е предприето през 2016г. Правят
искане съдът да признае за установено, че не дължат сумите по исковата молба и
поради погасяване на вземането по давност.
Ответникът по
исковата молба „***“—ООД, е подал
отговори на първоначалната искова молба и
на допълнителната молба, в които е изразил становище за тяхната
неоснователност. Посочил е, че законосъобразно ЧСИ е конституирал „***“-ООД
като взискател по изпълнителното дело, по което длъжници са ищците. Уведомяването
по чл.99,ал.3 от ЗЗД не е елемент от фактическия състав на договора за цесия ,
а има значение при изследване
противопоставимостта на цесията на длъжника ( и на трети лица) , който може
валидно и с погасителен ефект да плати на предишния кредитор преди
уведомяването, но в случая няма данни за подобно плащане. Възражението за изтекла погасителна давност е
неоснователно. По реда на чл.116,б.“в“
от ЗЗД при изпълнението, давността се прекъсва
както с искане на взискателя за
извършване на изпълнително действие,
така и с предприеммането му от съдебния изпълнително.
По делото са
събрани писмени доказателства, приложени са
свършено ч.гр.д.4552/2010г. по описа на ПлРС и копие на изпълнително
дело №20107860401991 по описа на ЧСИ М.М. с район на действие СГС.
С доклада по
делото, първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с искове за оспорване на
изпълнението по чл.439 от ГПК, основани на неуведомяване на длъжника за
цедиране на вземането и при условията на евентуалност – поради изтекла
погасителна давност.
Производството
пред РС е приключило с постановяване на
решение №1751/19.10.2017г., с което е
постановено следното:
-Отхвърлил е като
неоснователен предявенияг от Д.Б.А. , ЕГН********** и М.Д.Г., ЕГН**********,
против „***“ООД, със седалище и адрес на управление гр.М., ул.“***“№***, ЕИК***,
ИСК с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК, за признаване за установено, че не
дължат на.***“ООД, със седалище и адрес на управление гр.М., ул.“***“№***, ЕИК***,
сумата от в общ размер на 20277.41лева от която, главница в размер 14116.36лева
със законна лихва, считано от 30.06.2010год. до окончателното изплащане на
вземането, 2560.07лева неолихвяеми вземания - 917.06лева, присъдени разноски в
размер на 481.40лева по изпълнителното дело в полза на взискателя “***” ООД,
както и такси и разноски в размер на 2202.52лева, съгласно Тарифата за такси и
разноски към ЗЧСИ по изпълнението по изпълнително дело №20107860401991/2010
год. по описа за 2010год. на ЧСИ М.М., рег. №*** с район на действие гр. С., поради несъобщаване за извършената цесия в хода на изпълнителното
производство;
-Отхвърлил е като
неоснователен предявеният от Д.Б.А., ЕГН**********, против „***“ООД, със
седалище и адрес на управление гр.М., ул.“***“№***, ЕИК***, ИСК с правно
основание чл.439, ал.1 от ГПК, за признаване за установено, че не дължат на.***“ООД,
със седалище и адрес на управление гр.М., ул.“***“№***, ЕИК***, сумата от в общ размер на
20277.41лева от която, главница в размер 14116.36лева със законна лихва,
считано от 30.06.2010год. до окончателното изплащане на вземането, 2560.07лева
неолихвяеми вземания - 917.06лева, присъдени разноски в размер на 481.40лева по
изпълнителното дело в полза на взискателя “***” ООД, както и такси и разноски в
размер на 2202.52лева, съгласно Тарифата за такси и разноски към ЗЧСИ по
изпълнението по изпълнително дело №20107860401991/2010 год. по описа за
2010год. на ЧСИ М.М., рег. №***
с район на действие гр. С.,поради изтекла погасителна давност;
-Признаел е на основание чл.439 от ГПК за установено по
отношение на „***“ООД, със седалище и адрес на управление гр.М., ул.“***“№***,
ЕИК***, че М.Д.Г., ЕГН**********, НЕ ДЪЛЖИ на
„***“ООД, със седалище и адрес на управление гр.М., ул.“***“№***, ЕИК***,
сумата от в общ размер на 20277.41лева, от която,
главница в размер 14116.36лева със законна лихва, считано от 30.06.2010год. до
окончателното изплащане на вземането, 2560.07лева неолихвяеми вземания -
917.06лева, присъдени разноски в размер на 481.40лева по изпълнителното дело в
полза на взискателя “***” ООД, както и такси и разноски в размер на
2202.52лева, съгласно Тарифата за такси и разноски към ЗЧСИ по изпълнението по
изпълнително дело №20107860401991/2010 год. по описа за 2010год. на ЧСИ М.М.,
рег. №*** с район на
действие гр. С.,поради
изтекла погасителна давност.;
-Осъдил е на
основание чл.78, ал.1 от ГПК Д.Б.А., ЕГН**********, ДА ЗАПЛАТИ на „***“ООД, със
седалище и адрес на управление гр.М., ул.“***“№***, ЕИК***, сумата 150лв.,
разноски за адвокатско възнаграждение;
-Осъдил е „***“ООД,
със седалище и адрес на управление гр.М., ул.“***“№***, ЕИК*** , на основание
чл.78, ал.3 от ГПК , ДА ЗАПЛАТИ в полза на М.Д.Г., ЕГН**********, сумата 406 лв., представляваща деловодни разноски.
В частта по отношение на ищцата М. Д.Г., решението не е
обжалвано и е влязло в сила.
Въззивният съд приема, че в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е отхвърлена исковата претенция на
ищеца Д.А.Б. ( понастоящем въззивен жалбоподател), постановеното РЕШЕНИЕ е ВАЛИДНО, ДОПУСТИМО и ПРАВИЛНО.
Във
въззивната жалба не се излагат оплаквания във връзка с валидността и
допустимостта на обжалваното решение, а съгласно правомощията по чл.269 от ГПК,
въззивният съд не установи наличието на пороци, които да обуславят нищожност или недопустимост на съдебния акт.
За да се произнесе
относно правилността на обжалваното
решение, съдът съобрази следното:
От съвкупната преценка
на доказателствата, с които е попълнено делото, се установява следното от фактическа страна:
По приложеното ч.гр.д.№4552/2010г.
по описа на П.ски районен съд, Гражданско отделение, е издадена Заповед №3197/01.07.2010г. за изпълнение
на парично задължение въз основа документ по чл.417 от ГПК, с която е
разпоредено настоящият въззивник Д.А.Б.
и още две физически лица (М. Д. Г. – ищца в първоинстанционното производство,
по отношение на която решението е влязло в сила и Е.А.Н.- неучастваща в производството) да
заплатят солидарно на кредитора „***“-АД- С., общо сумата от 16 676.43лв.,
от които : главница 14116,36лв., ведно със законната лихва, считано от
30.06.2010г. до окончателното изплащане, 2560.07лв.- договорна лихва за периода
от 05.03.2008г. до 09.06.2010г., 187.67лв.- наказателна лихва от 30.11.2009г.
до 09.06.2010, 333.53лв. – разноски за държавна такса и 583.53лв. за адвокатско
възнаграждение.
Документът
по чл.417 от ГПК, от който произтича вземането е Извлечение от счетоводните
книги по кредитна сметка
№5411942640583030 па Договор за потребителски кредит №351949/05.02.2008г., с
отпуснат кредит в размер на 15000лв., като към 09.06.2010г.,задълженията на
кредитополучателя по цитирания договор за потребителски кредит възлизат общо на
16676.43лв.
Срещу
заповедта за изпълнение не е подадено възражение от длъжниците по реда на чл.414
от ГПК и същата е влязла в сила. На 31.08.2010г. е издаден изпълнителен лист, въз основа на
който на 13.09.2010г., е образувано
изпълнително дело №20107860401991 по описа на ЧСИ М.М. с район на действие СГС,
Рег.№*** на КЧСИ, с взискател „***“-ЕАД
и длъжници – тримата длъжници по
заповедта за изпълнение, един от които е
въззивникът Д.А.Б.. Като способ за изпълнение, взискателят е посочил
„запор върху трудовите възнаграждения“ на длъжниците. (л.65). Изпратени са
покани за доброволно изпълнение до длъжниците. С няколко последващи молби,
взискателят е направил искания за
насочване на изпълнението към имущество на длъжниците, както следва: С
Молба Вх№05709/25.04.2012г. е направил
искане за налагане на запор върху трудовите възнаграждения на длъжниците,
като е посочил местоработата на всеки от
тях. Конкретно за въззивника Д.А.Б., е поискано да се наложи запор върху
трудовото възнаграждение, което получава в ЕТ“***“ със седалище и адрес на
управление в гр.П., ул.“***“№***,ет.3,ап.6.(л.105); Съдът не установи да е
изпращано запорно съобщение. С Молба Вх.№03105/14.02.2013г., взискателят е
помолил ЧСИ да извърши справка дали е
наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Д.Б. и в случай, че не
е наложен запор, или липсват плащания, да се наложи запор върху трудовото му
възнаграждение, което получава от същия
работодател.(л.115). На 19.02.2013г. ЧСИ е изпратено запорно съобщение с изх.№3708, до работодателя ЕТ“***“-П., с което е наложил
запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Д.Б.(л.116); С нова молба
Вх.№7443/04.04.2013г., взискателят е
направил ново искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение
на длъжника Д.Б. при работодателя ЕТ“***“-П..(л.118) С Молба
Вх.№1353/13.01.2014г. взискателят отново е направил искане за налагане на запор
върху трудовото възнаграждение на
длъжника Д.Б., след извършване на актуална справка в НОИ за наличие на такова и евентуално да се наложи санкция по
чл.512,ал.6 от ГПК(л.119).
На
24.02.2015г., между настоящия въззиваем „***“-ООД със седалище в гр.М. – от
една страна и „***“-АД и „***“-АД – от друга, е сключен на основание чл.99 и
сл. от ЗЗД договор за цесия, съгласно който „***“-ООД
е придобил вземанията на двете дружества към трети лица(л.38 и сл. и
л.122 и сл.). Съгласно Приложение №1 към
договора, съдържащо списък на длъжниците, предмет на договора за цесия е и
вземането на банката към длъжника Д.Б. (
понастоящем въззивник)-л.130; С пълномощно, с нотариална заверка на подписа он
26.05.2016г.“***“-Ад е упълномощила „***“-ООД да уведомяна писмено от името на
банката в качеството й на предишен кредитор по смисъла та чл.99 от ЗЗД
физическите лица – длъжници по договори(л.131) Изпратеното уведомление до
длъжника Д.Б. е върнато невръчено, като е посочено, че получателят е в
чужбина.(л.132)
Не се
спори, че цедентът „***“-АД е правоприемник на банката-кредтор-„***“-АД.
С Молба
Вх.№9334/21.08.2015г., настоящият въззиваем
„***“-ООД, е направил искане да бъде конституиран като взискател по
изпълнително дело №20107860401919 на ЧСИ М.М.,, на основание договор за цесия,
сключен с предишния взискател. Направено е искане постъпилите суми да му бъдат
превеждани, но извършване на изпълнително действие не е поискано. С
постановление, под формата на резолюция, молителят е конституиран като
взискател на основание чл.429 от ГПК.(л.120)
С Молба
Вх.№730/20.01.2016г., „***“-ООД е направил искане за налагане на запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника Д.А., Б., получавано от „***“-ЕООД със
седалище и адрес на управление в гр.П.,
ул.“***“№***,ет.2, офис5. С резолюция, изписана върху молбата, ЧСИ е наложил
искания запор.(л.134) На 10.02.2018г. до посочения работодател е изпратено запорно съобщение за налагане на
запора. С Отговор за запорно съобщение,
регистрирано с Вх.№2552/23.02.2016г., управителят на „***“-ЕООД, е уведоми ЧСИ,
че ще изпълнява наложения запор.(л.142).
Въз основа на горната
фактическа обстановка и закона,
въззивният съд формира следните
правни изводи:
Съдът е сезиран с иск,
предявен по реда на чл.439,ал.1 от ГПК – за оспорване от страна на длъжника Д.Б. на изпълнението
по отношение на него по изпълнително дело №20107860401919 на ЧСИ М.М. с район на действие СГС. Съгласно чл.439,ал.2
от ГПК искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Приема се, че този иск е допустим и за оспорване на
изпълнението, когато изпълнителният лист
е издаден въз основа на извънсъдебно изпълнително основание, какъвто е
настоящият случай, при който
изпълнителният лист е издаден въз
основа на Заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК. Тъй като заповедното производство не е състезателно и
в него не се провежда съдебно дирене, приема се, че искът по чл.439 от ГПК може
да се основава само на факти, настъпили
след влизане в сила на заповедта за изпълнение, представляваща изпълнително
основание.
Ищецът Д.Б. (
понастоящем въззивник), обосновава твърдението си за недължимост на сумите по
изпълнителното дело, на два отделни
факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, а именно:
Липсата на уведомяване по чл.99,ал.3 от ЗЗД за прехвърляне на вземането спрямо него от първоначалния кредитор „***“-АД ( цедент) на „***“-ООД( цесионер), и на
изтекла в негова полза петгодишна
погасителна давност, считано от обявяване на кредита за предсрочно изискуем до
първото изпълнително действие, изразяващо се в налагане за запор на трудовото
възнаграждение през м февруари 2016г.
За да прецени дали
действително са настъпили факти,
които изключват дължимостта на
задължението, за принудителното изпълнение на което е образувано посоченото изпълнително дело, съдът съобрази
следното:
Съгласно чл.99,ал.1
от ЗЗД,кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът,
договорът или естеството на вземането не допускат това. Съгласно ал.2,прехвърленото
вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите
му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено
противното.Съгласно ал.3, предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника
прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които
установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне и
съгласно ал.4,прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника
от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
В правната теория прехвърлянето на вземания
се нарича цесия. Тя представлява договор
между кредитори, без участието на длъжника, и неговото действие се изразява в
преминаването на вземането от предишния кредитор( цедент) върху новия кредитор
( цесионер), от което следва, че първият изгубва вземането от момента на
сключването на договора, а вторият го придобива. За сключването на договора е
необходимо да се постигне съвпадане на
насрещната воля на цедента и
цесионера, като съгласието на длъжника,
който не е страна по сделката, е без значение. В разпоредбата на чл.99,ал.4 от ЗЗД е предвидено ограничение относно
действието на цесията по отношение на длъжника и на третите лица, което практически се изразява в следното: Цесионният
договор няма действие спрямо длъжника докато цесията не му бъде съобщена, не в
смисъл, че изобщо няма задължение към новия кредитор ( цесионера), а в смисъл,
че може да плати с погасителен ефект на
предишния кредитор ( цедента), който вече е изгубил вземането си. Т.е. чл.99,ал.4
от ЗЗД урежда изключение от правилото на чл.75,ал.1 от ЗДД, според което изпълнението към не кредитор не
освобождава длъжника от задължението му.
Какви са данните
в случая? – Безспорно е установено, че „***“-АД
(с предишна наименование „***“-АД) е
цедирала на настоящия въззиваем „***“-ООД, вземанията си към различни длъжници, един от които е въззивникът Д.А.Б.,
произтичащо от договор за кредит, като
цедентът е упълномощил цесионера да уведоми длъжника за цесията. Няма
данни съобщението да е достигнало до адресата, тъй като изпратеното по пощата (
куриерска агенция) съобщение е върнато невръчено с указание, че лицето се намира в чужбина. По изложените по-горе съображения,
от този факт не следва, че длъжникът
няма задължение към новия кредитор, който е придобил вземането на
банката-кредитор. Обратно, със сключването на договора за цесията, кредиторовите права преминават от цедента към
цесионера. Незнанието на длъжника за прехвърлянето на вземането в смисъла,
предвиден в чл.99,ал.4 от ЗЗД, не
го освобождава от изпълнение на
задължението, а гарантира правата му в
случай, че след цедирането на вземането
плати на предишния кредитор. В
процесния случай обаче не се твърдят и не са осъществени факти, който да се
подведат под тази нормативна хипотеза. -
Въззивникът Д.Б., като длъжник по договор за кредит, сключен с първоначалния
кредитор „***“-АД, преименувана в последствие в „***“-АД, след прехвърляне на вземането на банката към него, на въззиваемия „***“-ООД,
дължи плащане на новия кредитор. Същият
не е престирал плащане на предишния кредитор, за да се позовава на разпоредбата
на чл.99,ал.4 от ЗЗД за евентуално освобождаване от задължението до размера на
сумата, платена на субект, който
е изгубил качеството на кредитор.
По изложените
съображения, въззивният съд приема, че исковата претенция на длъжника Д.Б. за
недължимост на сумите по изпълнителния лист, въз основа на който е
образувано изпълнително дело
№220107860401991, основана на неуведомяването му за извършена цесия по време на висящото изпълнение, е
неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Следва да се посочи, че
законодателят не е регламентирал изричен ред, по който длъжникът следва да бъде
уведомен за прехвърляне на вземането. В правната теория и в съдебната практика
се приема, че уведомяването може да стане и във висящ исков процес с участието
на длъжника. Макар да е без значение за
изхода на делото, в настоящия случай
може да се приеме, че след
образуването на първоинстанционното производство, длъжникът вече е знаел за цесията, уведомен е за новия кредитор и при съобразяване на всички факти и
обстоятелства, настъпили до приключване на съдебното дирене, трябва да се
приеме, че е надлежно уведомен за
прехвърляне на вземането и като резултат
от това дължи изпълнение на въззиваемия
– „***“-ООД.
За да се произнесе по възражението на длъжника за изтекла в негова полза
погасителна давност, съдът съобрази следното:
Съгласно чл.110 от ЗЗД, с изтичане на
петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда
друг срок.; Съгласно чл.111,с изтичане на тригодишна давност се погасяват:а)
вземанията за възнаграждение за труд, за които не е предвидена друга давност;б)
вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор;в) вземанията за
наем, за лихви и за други периодични плащания; Съгласно чл.114,давността почва
да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.Ако е уговорено, че
вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в
който задължението е възникнало.За вземания от непозволено увреждане давността
почва да тече от откриването на дееца.При искове за неустойка за забава
давностният срок започва да тече от последния ден, за който се начислява
неустойката.
Съгласно чл.115,
давност не
тече:а) между деца и родители, докато последните упражняват родителски права;б)
между намиращи се под настойничество или попечителство и техните настойници или
попечители, докато трае настойничеството или попечителството;в) между
съпрузи;г) за вземанията на лица, чието имущество по закон или по разпореждане
на съда е под управление, срещу управителя, докато трае управлението;д) за
вземанията за обезщетение на юридически лица срещу техните управители, докато
последните са на служба;е) за вземанията на ненавършили пълнолетие и на
поставени под запрещение лица за времето, през което нямат назначен законен
представител или попечител, и 6 месеца след назначаването на такъв или след
прекратяването на недееспособността;ж) докато трае съдебният процес относно
вземането.Ако давностният срок изтича по време, когато кредиторът или длъжникът
са военно мобилизирани, искът може да бъде предявен до изтичане на 6 месеца от
демобилизирането им.
Съгласно чл.116,давността се прекъсва: а) с признаване на вземането от
длъжника;б) с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на
помирително производство; ако искът или възражението или искането за почване на
помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната;в)
с предприемане на действия за принудително изпълнен
Съгласно чл.117, от прекъсването на давността почва да тече нова
давност. Ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е
всякога пет години.
Съгласно чл.118,ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на
давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на
плащането да не е знаел, че давността е изтекла.
Съдържанието на
цитираните разпоредби,, позволява погасителната давност да бъде определена като
право на длъжника да погаси с волеизявление пред съда ( евентуално и друг компетентен орган),
правото на иск или правото на принудително изпълнение поради това, че то не е
упражнено в определения от закона срок от време.
В ТР№2/26ц06.2015г.,постановено по Тълк.дело
№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.10 , което е задължително за съдилищата ( в част
от мотивите), се разграничават
предпоставките за спиране и прекъсване давността в исковия и изпълнителния
процес, като се посочва следното:“ В исковия
процес давността е прекъсната в началото и ищецът не може да извърши никакво
действие, с което да я прекъсне отново в хода на исковото производство. При
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен
способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи,
но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение.Ищецът няма нужда да поддържа
висящността на исковия процес,но взискателят трябва да поддържа със свои
действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и
разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното
имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и
др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и
прилагането на нови изпълнителни способи.“ Съгласно т.10 от диспозитива на същото решение, когато взискателят не е поискал извършването
на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното
производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на
която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.(
С ТР е посочено, че съдебната практика
във връзка с прекъсване на давности в изпълнителния процес, създадена преди
1991г. е неприложима, като формирана при друга нормативна уредба,
характеризираща се със силно служебно начало
в гражданския процес. Конкретно е посочено, че Постановление №3/1980г. на Пленума на Върховния съд е изгубило сила)
Съобразявайки горните
постановки, съдът приема, че с всяко молба на взискателя по изпълнителното
дело погасителната давност се прекъсва и започва да тече нова погасителна давност. По
делото е установено, че предишният кредитор ( цедентът) е отправил молби до ЧСИ
за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Д.Б., както
следва: С молбата за образуване на изпълнителното дело от 13.09.2010г; с
Молба Вх№05709/25.04.2012г.; с Молба
Вх.№03105/14.02.2013г.; с Молба Вх.№7443/04.04.2013г., с Молба
Вх.№1353/13.01.2014г.. Новият кредитор (
цесионер), с молбата за конституирането му като взискател не е посочил изпълнителен способ, а е сторил това с молба
от 20.01.2016г. При това положение, при съблюдаване постановките на т.10 от ТР,
постановено по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, №2/2013, последното действие на взискателя, което
прекъсва давността е молбата за налагане на запор от 13.01.2014г. От тази дата
до предявяването на иска за съществуването на вземането ( както е до сега), не
е изтекъл петгодишен давностен срок.
Действията на цедента във връзка със събиране на прехвърленото вземане,
ползват цесионера. В продължение на две години
след последното процесуално действие на
взискателя, с което е посочен
изпълнителен способ, няма данни да са
постъпвали суми от запор, а взискателят не е предлагал нов изпълнителен
способ. Поради това изпълнителното
производство следва да се счита прекратено по право съгласно чл.433,ал.1,т.8 от ГПК( перемция), което обаче не е
пречка въз основа на същия изпълнителен
лист да се образува ново изпълнително дело.
Мотивиран от изложеното,
въззивният съд приема, че вземането на въззиваемия като кредитор спрямо въззивника- длъжник, което е предмет на принудително събиране по изпълнително дело,
не е погасено по давност, тъй като от последното действие на взискателя,
прекъсващо давността съгласно чл.116 от ЗЗД, са изминали по-малко от пет години.
Следователно, исковата
претенция на длъжника Д.Б. по чл.429 от ГПК, основана на факти, настъпили след приключване на заповедното производство( конкретно по
време на изпълнителния процес), е изцяло неоснователна и следва да бъде
отхвърлена.
От изложеното е видно, че
въззивният съд достига до фактически и правни изводи, които са идентични с тези
на първоинстанционния, поради което обжалваното решение като правилно следва да
бъде потвърдено.
Оплакванията на въззивния
жалбоподател, са неоснователни по съображенията, изложени по-горе. – Както беше
посочено, въззивникът неправилно тълкува смисъла на разпоредбата на чл.99,ал.4
от ЗЗД за непротивопоставимостта на
цесията при неуведомяването на длъжника. – Липсата на уведомяване не
освобождава генерално длъжника от
задължението му да престира на новия
кредитор, а само от повторно изпълнение, в случай, че престира на
предишния кредитор; Давностният
срок в изпълнителния процес се брои не
от момента на изпълнителното действие,
извършено от съдебния изпълнител, а от
момента на действието на
взискателя, с което същият е поискал прилагане на конкретен изпълнителен
способ. Това е така, защото погасителната давност е санкция за бездействието на
кредитора, а не за бездействието на органа, сезиран със събиране на вземането.
С оглед изхода на
въззивното производство, въззивникът
следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемия претендираните разноски
от 300лв. – адвокатско възнаграждение.
Въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
съгласно чл.280,ал.3,т.1 от ГПК, тъй като е постановено по иск с цена под 25000лв., отнасящ се до
съществуване на вземане, произтичащо от търговска сделка.
По изложените съображения, П.ският
окръжен съд, ІV-ти въззивен граждански състав, на основание чл.271 от ГПК
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА
като правилно РЕЩЕНИЕ №1751/19.10.2017г. на П.ски районен съд, Гражданско
отделение, VІІ-ми гр.с-в, постановено по гр.д.№2682/2017г.
ОСЪЖДА Д.А.Б.
да заплати на „***“-ООД-гр.М., на основание чл.78 от ГПК, РАЗНОСКИ за въззивна
инстанция в размер на 300.00лв.(триста лв.)- адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: