Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 14.06.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и
втори май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
Мл.с.
БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №13782 по описа на СГС
за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника Столична община срещу решение от 14.04.2018 г. по гр.д. №57002/2014
г. на Софийския районен съд, 118 състав, с жалбоподателят е осъден да заплати
на И.С.И. на основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД сумата от 4000,00 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане –
ухапване от бездомно куче на 21.09.2013 г. около 18:30 часа в гр. София, ведно
със законната лихва от датата на деликта – 21.09.2013 г. до окончателното
изплащане, като ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС разноски по
делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и необосновано, постановено при допуснати нарушения на
материалния закон и на съществени процесуални правила. Сочи, че неправилно и
необосновано СРС е приел, че настъпилите за ищеца вреди са в пряка причинна
връзка с осъществено от негови служители противоправно поведение, тъй като по
делото е установено, че ответникът е предприел множество действия за овладяване
на популацията от безстопанствени кучета. Поддържа, че по делото не е доказано
безспорно и категорично, че сочените от ищеца вреди са причинени от нападение
на безстопанствено куче. Твърди също, че присъденото на ищеца обезщетение е
завишено по размер. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира
разноски.
Въззиваемата
страна И.С.И. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в о.с.з. оспорва
същата. Не претендира разноски.
Решението
на СРС в частта, в която предявеният иск е отхвърлен за разликата над сумата от
4000,00 лв. до пълния претендиран размер от 8000,00 лв., не е обжалвано от
ищеца и е влязло в сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка
доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
Отговорността
по чл.49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия. За основателността на
предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, че в причинна връзка от виновно
противоправно деяние на служители на ответника, на които последният е възложил
работа, изразяващо се в неупражняване надзор върху безстопанствени кучета и
непредотвратяване агресивното им поведение, е претърпял вреди, както и какъв е
техният действителен вид и размер.
Съгласно трайната практика на ВКС, обобщена в
решение №279/28.09.2011 г., постановено по гр.д. №1533/2010 г. на ІІІ ГО,
исковете за обезщетения за вреди, причинени от ухапване от бездомни кучета,
намират правното си основание в чл.49 ЗЗД. Пасивно отговорна страна е
съответната община, на територията на която е извършено деянието. Отговорността
на общината следва от възложени със закон задължения – чл.50 т.2 ЗЗЖ за
предприемане на мерки за предотвратяване на агресивното поведение на
безстопанствените кучета, в т.ч. и настаняването им в приют /чл.41 ал.1 ЗЗЖ/,
кастриране, обезпаразитяване и ваксиниране /чл.47 ал.1 ЗЗЖ/. Касае се до
фактически действия, възложени на общината със закон. При доказано бездействие
на нейните органи и служебни лица във връзка с изолирането на скитащите кучета
в определени за целта места, отговорността на общината се ангажира по чл.49 ЗЗД
като юридическо лице на основание извършено от нея възлагане на установени със
закон нейни задължения.
Лицето не отговаря за вреди, дори тези действия
да не са дали очаквания резултат, ако е предприело с дължимата грижа
предписаните от закона действия /решение №368/18.11.2015 г., постановено по
гр.д. №2045/2015 г. на ІV ГО на ВКС/. Когато
общината не предприеме предписано от закона действие или го предприеме, без да
положи дължимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Ако
предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това
настъпят вреди, общината не дължи обезщетение. С представената по делото
програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията
на Столична община 2012 г. – 2016 г. и справки за дейността на приюти за
безстопанствени кучета и др. не се установява при условията на пълно и главно
доказване изпълнението на задълженията на ответника по чл.40, 41, 47 и 48 ЗЗЖ.
Правилни са изводите на първоинстанционния съд,
че по делото е установено, че увреждането на ищеца е извършено от
безстопанствено куче, съобразно показанията на свид. Владимир И., житейската
логика и опитните правила. Преценката на свидетелските показания от СРС е
извършена в съответствие с останалите доказателства по делото, а и от тях
показанията не се оборват. Въззивникът-ответник не е установил възможен друг
източник на установеното от увреждане, поради което правилно съдът е приел, че
това увреждане е от куче. Ищецът е доказал механизма на увреждане, с което е
провел главно и пълно доказване. Той не е длъжен да изключи всякакви други
възможни начини да получи подобно увреждане, защото не може да му се вмени в
задължение да доказва отрицателни факти /решение №639/02.07.2009 г.,
постановено по гр.д. №2398/2008 г. по описа на І ГО на ВКС/.
Съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД,
размерът на обезщетението се определя по справедливост, като преценката следва
да се извърши въз основа обективни и доказани по делото факти – интензитет и
продължителност на болката, период на възстановяване, наличие на остатъчна
травма. Съдебната практика приема като
критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и
утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с
конкретния случай.
Съдът, при определяне размера на обезщетението,
отчита обстоятелството, че травмата на ищеца е била без риск за живота на
пострадалия, че интензивността на болката е била значителна, че на ищеца е
проведено само консервативно лечение, периодът на възстановяване е със средна
продължителност, отчита и затрудненията, до които са довели, ограничавайки
начина на живот и психическия стрес от преживения инцидент. Съдът отчита и
обстоятелството, че към датата на процесното събитие ищецът е бил на 61 години,
т.е. все още в трудоспособна възраст, както и наличието на усложнение на
констатираното при ищеца заболяване „захарен диабет“. С оглед на изложеното
по-горе съдът счита, че справедливо обезщетение за претърпените травматични
увреждания е в размер на 4000,00 лв.
Поради изложеното и
поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на
СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №384827/14.04.2018 г., постановено
по гр.д. №57002/2014 г. по описа на СРС, ГО, 118 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.