Решение по дело №2084/2019 на Окръжен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ІІ –18                                       04.02.2020г.                                      гр. Бургас                               

 

В   И М Е Т О  Н А   Н А Р О Д А

 

Бургаският окръжен съд              гражданска колегия, втори въззивен състав

На двадесет и първи януари                                                       2020 година

В публичното заседание в следния състав:

                                                             Председател: Росица Темелкова

                                                             Членове:        Таня Русева-Маркова

                                                                                     Елеонора Кралева

Секретар: Стойка Вълкова

Прокурор:

като разгледа докладваното от съдия Русева-Маркова

гражданско дело номер  2084                                     по описа за 2019 година,

за да се произнесе взе предвид следното:

                   С Решение № 2991/12.11.2019г., постановено по гр. дело № 6695/2019г. по описа на Районен съд – Бургас е осъдена Главна дирекция „Гранична полиция“ на Министерство на вътрешните работи да заплати на Д.Д.Д. сума в размер от 1 419, 63 лева, представляваща нетния размер на дължимото и неизплатено допълнително възнаграждение за извънреден труд – общо 207, 06 часа, получени след преизчисляване с коефициент 1, 143 на положения от него за периода от 08.08.2016г. до 08.08.2019г., 1448 часа нощен труд в дневен, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.08.2019г. до окончателното плащане, както и сумата от 185, 02 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 30.10.2016г. до 08.08.2019г.

                   Против постановеното решение е депозирана въззивна жалба от Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР със седалище гр. София, с която се претендира да бъде отменено постановеното решение и вместо него да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което да бъде отхвърлена ищцовата претенция. В жалбата се посочва, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост на акта. Посочва се в жалбата, че за процесния период от време ищецът е изпълнявал служебните си задължения, съгласно месечни графици, като отработеното време се е изчислявало сумарно и в резултат на това сумирано изчисляване чрез прихващане на положителните с отрицателните разлики на отработеното време за процесния период е формиран резултат, който при надвишаване на нормата работни часове му е изплащан на основание разпоредбата на чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, като извънреден труд. В жалбата се посочва, че за да се твърди, че е налице положен извънреден труд, който не е заплатен от ответника, следва ищецът действително да е работил извън установеното за него работно време по график, а всеки положен от него час труд своевременно му е заплащан. В жалбата се прави изключително подробен анализ на законодателството, което се твърди, че следва да намери приложения в спорния по делото предмет.

                   Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.

                   В съдебно заседание въззивната страна не изпраща представител, депозира писмено становище, в което изразява становище по основателността на жалбата.

                   Ответната страна по въззивната жалба – Д.Д.Д. депозира по делото писмен отговор на въззивната жалба, в който посочва, че въззивната жалба е неоснователна, а постановеното решение е правилно и обосновано и се претендира същото да бъде потвърдено. В депозирания пред съда отговор се посочва, че ищецът е лице със статут на държавен служител, по силата на чл. 142, ал. 1 от ЗМВР и от това следва, че по отношение на него освен нормите в ЗМВР са приложими и тези по ЗДС, а съгласно чл. 67, ал. 3 от ЗДС, размерите на допълнителните възнаграждения по ал. 7, т. 1-5, включващи и нощния труд, както и редът за получаването им се определят с наредба на Министерския съвет и не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство.

                   Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.

                   В съдебно заседание чрез своя процесуален представител оспорва жалбата и счита, че следва да бъде оставена без уважение.

                   Бургаският окръжен съд като взе предвид исканията и твърденията на страните, разпоредбите на закона и представените по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:

                   Предявеният иск е с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР. Ищецът - Д.Д.Д. претендира за осъждане на ответника  Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР със седалище гр. София да му заплати сумата от 738 лева, представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 123 часа за целия процесен период от време – от 08.08.2016г. до 08.08.2019г., получен в резултат на преизчисляване на положен нощен труд с коефициент 1, 143 и сума в размер от 90 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане върху дължимите от работодателя – ответник суми, явяващи се допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за горепосочения период, получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1, 143 от момента, в който сумите са станали изискуеми, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното плащане на задължението. Изложени са твърдения, че през  исковия период е полагал труд на длъжността ******* в * Гранично полицейски кораби  към База Гранично-полицейски кораби – Созопол при Регионална дирекция „Гранична полиция“ град Бургас. Твърди се, че за периода от 08.08.2016г. до 08.08.2019г. ищецът Д.Д. е положил общо 864 часа нощен труд, който преизчислен с коефициента 1, 143, съобразно чл. 9, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата възлиза на 987 часа на стойност от 738 лева, които следва да бъдат заплатени от ответната страна и именно тази сума се претендира с предявения иск. Върху неплатените допълнителни възнаграждения за извънреден труд се претендира и обезщетение за забавено плащане в размер на 185, 02 лева за периода от 08.08.2016г. до 08.08.2019г., както и законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 08.08.2019г. до окончателното плащане.

                   В открито съдебно заседание, проведено на 28.10.2019г. по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК и съобразно представеното заключение на вещото лице, ищецът е изменил своята претенция, като я е увеличил от сума в размер на 738 лева на сума в размер от 1 419, 63 лева, както и е увеличил претендираното обезщетение за забавено плащане от сума в размер на 185, 02 лева на сума в размер от 185, 02 лева.

                   В депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът ГД „Гранична полиция“ МВР, чрез процесуалния си представител юрисконсулт, е оспорил предявените искове като неоснователни и по размер. Сочи се, че за процесния период ищецът е полагал труд на 12-часови работни смени /дневни и нощни/, съгласно месечни графици, като отработеното време се изчислявало сумирано и в резултат на това изчисляване, чрез прихващане на положителните и отрицателните разлики на отработеното време се формирал резултат, който при надвишаване на нормата на работните часове бил заплащан на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР като извънреден труд. Изложени са съображения, че в процесния период спорните правоотношения са регламентирани с разпоредбите на Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г., Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., и Наредба № 8121з-908/02.08.2018 г. В тази връзка се оспорва приложимостта на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, издадена на основание КТ, която се прилагала само за лицата работещи по трудово правоотношение, какъвто ищецът не е бил през процесния период.

                   Първоинстанционният съд е приел, че в действалите в процесния период Наредби № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016г. на министъра на МВР не е предвидено преобразуване на часовете положен нощен труд към дневен, като липсата на такива изрични норми представлява празнота в специалната правна уредба, касаеща служителите в МВР, която следва да бъде запълнена чрез прилагане на съответните норми на общата НСОРЗ. Това субсидиарно прилагане се налага поради факта, че в случая се касае за полагане на труд от ищеца, макар и по служебно правоотношение и третирането му по различен начин от работещите по трудово правоотношение относно изчисляването на часовете положен труд при сумирано изчисляване на работното време, би довело до поставянето му в по-неблагоприятно положение спрямо работещите на трудов договор лица, което е недопустимо.

                   На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.

                   Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между страните. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл. 272 ГПК, като не е необходимо същата да се преповтаря и в настоящото решение.

                   Въззивната инстанция напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на БРС за основателност на предявените осъдителни искове по чл. 179, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 187, ал. 5, т. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като препраща към мотивите на решение на основание чл. 272  от ГПК.

                   По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:

                   Наведените във въззивната жалба възражения обобщено се свеждат до това, че по отношение на служителите на МВР следва да се прилагат наредбите, издадени от министъра на вътрешните работи, на основание законовата делегация на чл. 187, ал. 9 от ЗМВР, които уреждат реда за организация и разпределяне на работното време, за неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурствата, времето за отдих и почивки, поради което се счита от въззивника, че БРС неправилно е приел наличие на непълнота в специалната уредба, при която следва субсидиарно да се приложи Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, в т.ч. и нормата на чл. 9, ал. 2 от НОСРЗ.

                   Настоящата инстанция намира така релевираните възражения за неоснователни.

                   На основание разпоредбата на чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, към основното месечно възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за извънреден труд. Дефиниция на понятието „извънреден труд“ е посочена в нормата на чл. 143, ал. 1 от КТ - „извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време. В случая, съгласно чл. 187, ал. 1 от ЗМВР нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, като работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие, а при работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл. 187, ал. 3 от ЗМВР). Разпоредбата на чл. 187, ал. 5, т. 2 и ал. 6 от ЗМВР постановява, че работата извън редовното работно време от 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечие – за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху основното месечно възнаграждение.

                   Действително, по отношение реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители, са създадени специални правила, определени с наредба на министъра на МВР на основание законовата делегация на чл. 187, ал. 9 от ЗМВР. Така, за процесния период от 08.08.2016г. до 08.08.2019г. са действали правилата на Наредба № 8121з-592/25.05.2015г. и на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на МВР, уреждащи реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи. Цитираните наредби съдържат аналогични текстове относно възможността на държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.3, ал.3 от двете наредби). И в двете наредби – в чл. 31 от тях е предвидено, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.

                   Видно е и е безспорен факт, че в Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и в Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. липсва изрично регламентирано правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения труд през нощта, както е било уредбата в предходната Наредба № 8121з-407/11.08.2014г. (отм.) – чл. 31, ал. 2 от същата, приложима в настоящия случай за част от процесния период, съгласно която норма – при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период, т.е. преизчислението е с коефициент 1.143. При това положение, въззивният съд намира, че в действащите в процесния период подзаконови нормативни актове е налице празнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, както правилно е приел и районния съд, като възраженията на въззивника в този смисъл са неоснователни.

                   Разпоредбата на чл. 46, ал. 2 от ЗНА предвижда, че когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и настоящият случай. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013г., постановено по тълкувателно дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения. Ето защо, макар и в действащия ЗМВР да няма законова делегация, препращаща към общия Закон за държавния служител, както това е било уредено в отменения ЗМВР, то доколкото няма изрично уредено нещо друго, за неуредените отношения приложение намира ЗДСл, който от своя страна пък препраща към трудовото законодателство по КТ. Така, разпоредбата на чл. 67, ал. 3 от ЗДСл постановява, че минималните и максималните размери на основните заплати по нива и степени за държавните служители, размерите на допълнителните възнаграждения и редът за получаването им  се определят с наредба на Министерския съвет и не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство.

                   Мотивиран от изложеното и предвид обстоятелството, че размерите на допълнителните възнаграждения на държавните служители не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство, то при безспорната липса на изрична уредба в специалните наредби, издадени от министъра на МВР, в случая субсидиарно приложение намират правилата на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Ето защо, изводите на БРС са правилни, а всички изложени възражения от въззивника са неоснователни.

                   На основание разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ при сумарно изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на съотношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място, т.е. приложимият коефициент е 1,143. Предвид изложените по-горе съображения, въззивният съд намира, че при липсата в случая на специално правило, което да определя методология за превръщането на отработените нощни часове в дневни при сумирано изчисляване на работното време на държавните служители в МВР, то наличната нормативна празнота следва да се преодолее чрез субсидиарното приложение на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ. Както бе посочено, възприемането на обратното становище би поставило държавния служител в системата на МВР в неравностойно положение спрямо работниците по трудово правоотношение и другите държавни служители, чийто правоотношения се регламентират от КТ и ЗДСл. Ето защо, настоящата инстанция намира за неоснователни изложените във въззивната жалба възражения и доводи относно неприложимост към процесното служебно правоотношение на установения в нормата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ коефициент за преизчисление на нощния труд в дневен.

                   Мотивиран от изложеното и предвид събраните по делото доказателства, въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание. По отношение на размера на претенцията, съдът съобрази приетата в първата инстанция и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза, от която се установява, че за периода 08.08.2016г. до 08.08.2019г. ищецът Д.Д.Д. е положил нощен труд от 1 448 часа, които преизчислени с коефициент 1,143 и приравнени на дневно работно време възлизат на 1 655, 06 часа за целия период от време, като разликата от 207, 06 часа не е отчетена по протоколи за положен труд и стойността на тези 207, 06 часа възлиза на сума в размер от 1 419, 63 лева не е начислена, съответно – не е изплатена на ищеца, а мораторната лихва върху нея за процесния период е в размер на 185, 02 лева. При това положение, настоящата инстанция приема, че предявените искове се явяват основателни и доказани в претендирания размер от 1 419, 63 лева за главницата и сума в размер на 185, 02 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане, поради което следва да бъдат уважени изцяло, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.

                   Мотивиран от изложеното и като взе предвид, че направените от страна на настоящата инстанция фактически и правни изводи съвпадат с тези, които е направил районния съд в атакуваното първоинстанционно решение, БОС намира, че постановеното решение следва да бъде потвърдено.

                   По отношение на разноските, съдът намира следното:

                   На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да бъде уважено искането на ответната страна по въззивната жалба – Д.Д.Д. да му бъдат заплатени направените по делото разноски в размер на 200 лева, представляващи възнаграждение за адвокат пред въззивното производство, съгласно представен договор за правна защита и съдействие – лист 13 от въззивното призводство. В тази връзка, съдът намира за неоснователно направеното от въззивника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като заплатеното от въззивната страна адвокатско възнаграждение граничи е под минималния размер, определен в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за МРАВ и в този смисъл не се явява прекомерно.

                   Мотивиран от горното, Окръжен съд – Бургас

 

Р Е Ш И:

 

                   ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2991 от 12.11.2019г., постановено по гр. дело № 6695/2019г. по описа на Районен съд – Бургас.

                   ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична полиция“ на Министерство на вътрешните работи със седалище гр. София, бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 46, с адрес за призоваване – гр. Бургас, ул. „Цар Асен“ № 4 – юрисконсулт Красимира Иванова да заплати на Д.Д.Д., ЕГН ********** ***, със съдебен адрес гр. Бургас, ул. „Ген. Гурко“ № 11, ет. 2 – адвокат Ели Димова  сума в размер от 200 (двеста) лева, представляваща възнаграждение за адвокат за въззивното производство.

                   Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

                   Препис от постановеното решение да се изпрати на страните за запознаване.   

 

  

                                             

                                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                         

                                                                                                        2.