РЕШЕНИЕ
№….
гр. Д., 02.03.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Д.
районен съд, Гражданска колегия, двадесет
и първи състав, в открито съдебно заседание, проведено на тридесети януари две
хиляди и двадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИРОСЛАВА НЕДЕЛЧЕВА
при
участието на секретаря С. Б. сложи за разглеждане гр. дело №56 по описа за 2019 г. на ДРС, докладвано от районния
съдия, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.422 във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.430 от ТЗ и чл.86 от Закона за задълженията и договорите.
Образувано е по искова молба на “Ю.Б.” АД, със седалище и адрес на управление: гр. С., Район “В.”, ул.”**” №**, п. к. **, с ЕИК **, представлявано от изп. директор П.Н.Д. и М.И.В. - **, чрез пълномощника адвокат Х.И. от САК срещу Д.И.Д., ЕГН **********,*** и Д.П.Д., ЕГН **********,***, за признаване на установено в отношенията между страните, че ответниците имат парично задължение към ищеца за сумите, присъдени в заповедно производство по реда на чл.417, т.2 от ГПК със Заповед за незабавно изпълнение, въз основа на документ №**/15.02.2017г., издадена по ч. гр. д. №507/2017г. по описа на ДРС, а именно: 1) 20287.06 лева (двадесет хиляди двеста осемдесет и седем лева и шест стотинки), представляваща неизплатена главница по Договор за банков кредит „**“ №**/20.01.**г., изменен с Анекс №1/06.04.**г. и Анекс №2 от 29.09.**г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпването на заявлението по чл.417 от ГПК в ДРС (10.02.2017 г.) до окончателното плащане, 2) 1699.99 лева (хиляда шестотин деветдесет и девет лева и деветдесет и девет стотинки), представляваща договорна лихва за редовен кредит за периода от 21.11.**г. до 08.09.2016г., 3) 1222.47 лева (хиляда двеста двадесет и два лева и четиридесет и седем стотинки), представляваща договорна лихва за просрочен кредит за периода от 21.11.** г. до 07.02.2017г. и 4) 200.10 лева (двеста лева и десет стотинки), представляващи такси за периода от 21.11.** г. до 07.02.2017 г.
В исковата молба се твърди, че по силата на горепосочения договор за кредит, банката е предоставила на кредитополучателя „Д.-И.” ООД кредит в размер на 20000.00 лв. за посрещане на краткосрочни оборотни нужди за извършване на търговска дейност на длъжника /чл.1 от договора/ с първоначален краен срок на погасяване 120 месеца, а след предоговаряне на срока с Анекс №2 – крайният срок е до 04.02.2025г., считано от откриване на заемната сметка, т.е. от 04.02.**г. Ответниците са солидарни съдлъжници по договора. Длъжниците не са изпълнили договорните си задължения и са допуснали просрочие на погасителна вноска по кредита, а именно – вноска с падеж 21.11.**г. в размер на 169.52 лв., с оглед на което банката е обявила цялото задължение за предсрочно изискуемо, без да се прекратява действието на договора.
Длъжниците били уведомени за предсрочната изискуемост с изпратени нотариални покани от 26.07.2016г. от банката до тях, връчени им на 08.09.2016г., а отделно от това им били пращани и писма-уведомления от 27.05.2016г. на адресите на съдлъжниците – физически лица и на седалищата на управление на юридическите лица – кредитополучател и сълидарни съдлъжници, посочени в договора, но плащане на задълженията не е последвало, поради което банката е подала заявление по реда на чл.417 от ГПК до ДРС, по което е образувано ч. гр. д. №507/2017г. и е издадена Заповед №**/15.02.2017г. срещу длъжниците „Д.-И.” ООД, ЕИК **, Д.И.Д., Д.Д., „Д.-М.” ООД, ЕИК **, „Д. и ** **” ООД, ЕИК ** и „Д. **” ЕООД, ЕИК **. В изпълнение указанията на заповедния съд по ч. гр. д. №507/2017г. по описа на ДРС, заявителят в срока по чл.415, ал.1 от ГПК е предявил настоящите искове срещу съдлъжниците Д.Д. и Д.Д..
Ищецът претендира сторените съдебни разноски в настоящото и в
заповедното производство.
С разпореждане от 16.01.2019г. ДРС е изпратил на ответниците преписи от исковата молба и от доказателствата към нея. Разпореждането е било получено от Д. Д.и Д. Д. на 27.05.2019г.
В
законоустановения едномесечен срок от получаването на съобщението ответниците
са изпратили отговор на исковата молба, като изцяло оспорват по основание и
размер исковете, твърдят недължимост на вземането, неуведомяване на длъжниците
за настъпила предсрочна изискуемост на остатъка по кредита /сочи се, че едва
с исковата молба ответниците били уведомени за обявената от Банката предсрочна
изискуемост на кредита, отпуснат с процесния договор от 21.01.**г./. Липсвали
каквито и да било доказателства, че преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл.417, т.2 от ГПК по ч.гр.д. №507/2017 г. на ДРС,
банката е упражнила правото си, да обяви кредита за предсрочно изискуем, с
изрично волеизявление, което да е достигнало до длъжниците. Твърди се, че
процедурата по чл.47 ал.1 от ГПК, не била изпълнена надлежно, поради което
уведомлението за предрочна изискуемост не било достигнало до Д. Д. и Д. Д. и не
били изпълнени условията при което кредитът бил обявен за предсрочно изискуем.
Също така се навеждат твърдения за наличие на неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, т.9, т.10 и т.12 от ЗЗП на чл.3, ал.4, чл.5, ал.4, чл.6, чл.7 и чл.23 от договор за банков кредит продукт „**” №**/20.01.**г., на чл.2 от Анекс №1/06.04.**г. и чл.8 от Анекс №2/29.09.**г., навеждат се възражения за изтекла погасителна давност по отношение на главницата и лихвите по договора за кредит, иска се прогласяване на нищожност на уговорките, визирани в чл.3 от Анекс №1/06.04.**г., поради недобросъвестност на търговеца и неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Ответната страна твърди, че не е получила напълно окомплектован препис на исковата молба с всички приложени към нея доказателства. Ответниците възразяват да се приобщят към доказателствения материал по делото документи описани под №5, №8, №9, №10 и №11.
Отделно
от горното, Д. Д. и Д. Д. молят съдът да задължи ищеца, да уточни от кой
договор за кредит черпи претенциите си, предвид това, че в обстоятелствената
част на исковата молба е посочен договор за банков кредит продукт „**” №**/20.01.**г., а в петитума е
визиран друг договор, а именно: договор за банков кредит продукт „**” №**/05.03.2008г.
В съдебното заседание ищецът чрез своя пълномощник е заявил, че исковете са обосновани и доказани; желае присъждането на направените разноски в заповедното и установителното производство.
Ответниците оспорват по основание и размер исковете, поддържат възраженията изложени в отговора по исковата молба и молят за отхвърлянето и, претендират разноски.
Д. районен съд, след като прецени
събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
По
допустимостта:
Видно от приложеното
ч. гр. д. №507/2017 г. по описа на ДРС, вземанията по настоящото производство
съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Исковете, по които е образуван
настоящият процес, са предявени /само срещу двама от длъжниците, от общо 6-ма/
в месечния срок по чл.415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на
разглеждане по същество.
По
основателността:
Предявените
искове черпят правното си основание от разпоредбите на
чл.422 вр. чл.415 от ГПК във вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД. Предмет на исковете е установяване със сила
на присъдено нещо на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение на
парично задължение по реда на чл.417 ГПК, като тежестта на доказване
съществуването на вземане срещу длъжника е на ищеца. В случая, в тежест на
ищцовото дружество е доказването на: сключен валиден договор за банков заем;
предоставянето на сумата по заема; настъпването на падежа на задължението,
размера на претендираните вземения. В тежест на ответната страна е да докаже
фактите, които изключват, унищожават или погасяват това право.
По заявление на ищеца „Ю.Б.” АД по ч.гр.д.№507 по описа на ДРС за 2017г., по реда на чл.417, т.2 от ГПК е била издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение №**/15.02.2017г. срещу ответниците Д.Д. и Д.Д. /общо срещу 6 длъжника е подадено заявлението и така е уважено от съда/ за следните суми: 1) 20287.06 лева (двадесет хиляди двеста осемдесет и седем лева и шест стотинки), представляваща неизплатена главница по Договор за банков кредит „**“ №**/20.01.**г., изменен с Анекс №1/06.04.**г. и Анекс №2 от 29.09.**г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпването на заявлението по чл.417 от ГПК (10.02.2017 г.) до окончателното плащане, 2) 1699.99 лева (хиляда шестотин деветдесет и девет лева и деветдесет и девет стотинки), представляваща договорна лихва за редовен кредит за периода от 21.11.**г. до 08.09.2016г., 3) 1222.47 лева (хиляда двеста двадесет и два лева и четиридесет и седем стотинки), представляваща договорна лихва за просрочен кредит за периода от 21.11.** г. до 07.02.2017г. и 4) 200.10 лева (двеста лева и десет стотинки), представляващи такси за периода от 21.11.** г. до 07.02.2017 г. Заповедта е била връчена на солидарните съдлъжници при условията на чл.47, ал.5 от ГПК. В срока по чл.415, ал.2 от ГПК, банката е предявила настоящите искове само срещу двама от общо 6-те длъжника, а именно: Д. Д. и Д. Д..
От съдържанието на приетия по делото договор за кредит от 20.01.**г. се установява, че на посочената дата между ищеца и ответниците е сключен договор за кредит. По силата на този договор банката - кредитор, се е задължила да предостави на кредитополучателя „Д.-И.” ООД, ЕИК ** кредит в размер на 20000 лв., като дружеството се е задължило да върне сумата всрок от 120 месеца на равни месечни анюитетни вноски в срок до 04.02.2025г. /след подписани Анекс №1/06.04.**г. и Анекс №2/29.09.**г/. С оглед изложеното, съдът приема, че договорът за кредит е действителен. С полагането на подписа си в договора, погасителния план и Общите условия за предоставяне на кредит, ответниците са удостоверили, че са съгласни и приемат условията на договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 20а от ЗЗД договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили. Клаузите в процесния договор са ясно и недвусмислено формулирани. Договорът е двустранен и възмезден, като в полза на кредитора е предвидено възнаграждение, т.е. лихвите са възнаградителни. Съгласно чл.5.1 от договара за усвоените суми от кредита, кредитополучателят заплаща на банката годишен лихвен процент, включващ БЛПМФ, който е 14.1.% към момента на скл. на договора, намален с 3.6 пункта. Освен това, от кредитополучателя се дължи и такса одобрение в размер на 1% върху размера на кредита /чл.7.1/, както и комисионна за ангажимент в размер на 1% годишно върху неусвоената част от предоставения кредит /чл.7.4/.
За доказване размера на претендираното вземане по договора за потребителски кредит, освен представеното извлечение от сметка, са ползвани специални знания на вещо лице – **, чието заключение /чл.252-266/ като компетентно дадено и неоспорено от страните, съдът изцяло кредитира. От заключението се установява, че сумата от 20000 лв. по договора за кредит е усвоена от кредитополучателя на 04.02.**г. с превод по банкова сметка ***. Към датата на подаване на заявлението по ч.гр.д.№507/2017г. в ДРС – 10.02.2017г. задължението по договора не е било редовно обслужвано. Налице са неплатени месечни вноски в размер на общо 23409.62 лв. с падежи на плащане от 21.11.**г. до 10.02.2017г. Към 10.02.2017г. дължими по договора за кредит суми са: 20287.06 лв. – остатък от непогасена главница, 1699.99 лв. – договорна лихва за редовен кредит за периода от 21.11.**г. до 07.02.2017г., 1222.27 лв. - договорна лихва за просрочен кредит за периода от 21.11.**г. до 07.02.2017г., и 200.10 лв. – договорни такси. След 23.11.**г. до датата на устните състезания по делото няма извършвани плащания от страна на ответниците.
Безспорно се установи по делото, че “Ю.Б.”
АД и ответниците Д. Д. и Д. Д. /в качеството им на
съдлъжници, които съгл. чл.10а от договора са се задължили да отговарят
солидарно с кредитополучателя за задълженията и относно погасяване на кредита/
са сключили Договор за банков кредит продукт „**” №**/20.01.**г. Не
се спори, че кредитът е изцяло усвоен по специално открита разплащателна сметка
на кредитополучателя по договора - „Д.-И.” ООД, ЕИК ** и в
периода от 04.02.**г. до 30.09.**г. е налице мнокогратно усвояване в рамките на кредитния лимит в размер на
113677.53 лв. /л.264 от заключението на вещото лице
по ССчЕ/. Или, съдът намира, че основното
задължение на банката за предоставяне на кредита е изпълнено.
Видно от договора за банков кредит продукт „**” №**/20.01.**г. и последвалите Анекс №1/06.04.**г. и
Анекс №2 от 29.09.**г., неразделна част от договора,
същият бил сключен със срок за погасяване до 04.02.2025г., съгласно
погасителен план, неразделна част от Анекс №2/29.09.**г. Между страните в чл.28 б. „в” от договора била договорена и изричната
възможност за настъпване на автоматична предсрочна изискуемост. В същия текст е
договорено, че не е необходимо изрично допълнително волеизявление от страна
кредитора, както и не е необходимо същият да уведомява кредитолучателя, нито да
изплаща покана до него, до солидарни длъжници и/или поръчителя.
Видно от ч. гр. д. №507/2017г. на ДРС,
банката е упражнила правото си да направи целия остатък по кредита за предсрочно
изискуем. Безспорно е по делото, че към 10.02.2017г. – датата на подаване на
заявлението по чл.417, т.2 от ГПК, такова изявление от банката, което да е достигнало
до знанието на длъжниците липсва. Нито уведомителните писма, нито нотариалните
покани са връчени на ответниците. /л.30-53/.
В т.18 от Тълкувателно Решение №4/2013г.
на ОСГТК на ВКС се дава разрешение на въпроса за предсрочната изискуемост на
вземането на кредитора по договор за банков кредит, като същото има
задължителен характер за съдилищата. Съгласно т.18 в хипотезата на предявен иск
по чл.422 от ГПК за вземане произтичащо от договор за кредит с уговорка, че
целия кредит става предсрочно изискуем при неплащане на определен брой вноски и
кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става
изискуемо с неплащането или други обстоятелства, след като банката е упражнила
правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника
предсрочната изискуемост. Същата представлява изменение на договора, което за
разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 от ЗЗД настъпва с волеизявление само на
една от страните. Датата на настъпването й играе ролята на падеж, като това е
моментът, от който кредитът се счита за предсрочно изискуем. Съобразно т. 18 на
ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
уведомяването на длъжника представлява елемент от фактическия състав, без който
тя не може да настъпи.
Законът не
предвижда специални изисквания за формата и съдържанието на изявлението, но
практиката приема, че то следва да е обективирано в
писмен документ, да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата, които
дават на кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем, и да бъде
изрично и недвусмислено (в този смисъл Решение № 106 от 20.06.2017г. по гр.д. №
60152/2016г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 48 от 12.07.2017г. по гр.д. №
61206/2016г. на ВКС, І г.о., Решение № 135 от 21.09.2017г. по т.д. № 565/2016г.
на ВКС, І т.о., и др.). Съгласно съдебната практика,
уведомлението за обявяване на предсрочната изискуемост следва да е ясно и
недвусмислено в същата степен, както и извлечението от сметка. Налице е
постоянна практика на съдилищата, съгласно която извлечението от
счетоводните книги, въз основа на което кредиторът-банка претендира вземане от
длъжника, следва да съдържа достатъчно информация за това вземане - данни за
длъжника и кредитора, за договора за банков кредит, пораждащ вземането /размера
на разрешения и усвоен кредит, крайния срок за погасяване/, за дължимия
размер на кредита-главница и лихви, респ. за непогасения остатък от него, за
датата на настъпилата предсрочна изискуемост, за причината
за предсрочната изискуемост, като в хипотезата на непогасени вноски
следва да е посочено кои вноски и при какъв падеж не са погасени. Отразените
данни в извлечението от счетоводните книги следва да се преценяват
във връзка с твърдението кога са спрели плащанията, кои вноски не са платени и
с представените от заявителя договор за банков кредит и доказателства за уведомяване
на длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост /Определение № 656 от
14.07.2016г.по т.д.№ 2609/**г. на ВКС, I т.о.
и др./ В преписката към настоящото заявление в представените нотариални покани,
за които кредиторът твърди, че са изявление за обявяване на предсрочна
изискуемост, не е посочена датата. Видно от съдържанието на
поканите, няколко кредита се обявяват за предсрочно изискуеми, като
се сочи размер на главница, лихви и такси към дата 21.11.**г. Също така, в
поканите се сочат пет Договора за кредит, сключени от банката и различни
юридически лица в периода от 2005г. до **г. и
основанията за предсрочната изискуемост, без да се съдържат пълни и ясни данни,
относно размера на непогасените задължения, конкретизирани по отделни периоди и
пера. Липсва информация, която реално и обективно да отразява фактическото
състояние на задължението/задълженията. Същевременно в извлечението от
счетоводните книги /л.13 по ч. гр д. №507/2017г./ не е посочен датата на
настъпване на изискуемостта / би могло да се предположи, че това е датата на
удостоверяването от нотариуса на връчване по реда на чл.47 ГПК на нотариалните
покани – 08.09.2016г., но не е ясно визирано/. Така направените в поканите
изявления не възпроизвеждат реално съществуващи записвания по счетоводната
сметка, от които може да се проследи движението на средствата по нея и да се
прецени дали е настъпило основанието за обявяване на целия дълг за предсрочно
изискуем, т.е. налице ли е неиздължаване и на кои конкретно месечни вноски от
кредитополучателя, датите на техните падежи, както и действителния размер на
вземането. Всичко изложено обосновава извода, че банката не е доказала преди
подаване на заявлението да е връчила на длъжниците по договора уведомлението, с
което е упражнила правото си да направи кредита изцяло предсрочно изискуем /вж.
Определение № 278 от 05.06.2017г. по в.ч.т.дело № 149/2017г. по описа на ДОС,
Определение № 948 от 15.11.2019г. по ч.гр.дело № 788/2019г. по описа на ДОС и
др./.
С оглед разрешенията в т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014г. на
ВКС по тълкувателно дело № 4/2013г., ОСГТК, подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение не може да се счита за обявяване на
предсрочната изискуемост на длъжника, доколкото на същия не се изпраща препис
от заявлението. Банката-кредитор не е упражнила надлежно правото си да направи
кредита предсрочно изискуем, поради което към датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по реда на
чл.417, т.2 ГПК – 10.02.2017г., не е налице изискуемост на заявената сума.
За пълнота на изложението, следва да се отбележи, че съгласно чл.50 ЗННД при връчването от нотариус на нотариална
покана се спазват правилата на чл.37 – чл. 58 ГПК. /Определение №141 от
2.02.2010 г. по ч. т. д. № 496/2009 г., ВКС, ТК, I т. о. и Определение №517 от
5.07.** г. на ВКС по ч. т. д. № 187/** г., II т. о./.
Видно от разписките към поканите
/л.33 и л.37/, действията по връчването не са прецизно и надлежно изпълнени.
Ответниците са били търсени на посочения в договора и единствен известен адрес
- гр.Д., ул. „С.в.” №** /който е постоянният и настоящ адрес на
сълидарните съдлъжници, видно от направената справка в НБД – л.23/. Посещенията не са в период повече от един месец /27.07.2016
г., 02.08.2016г., 15.08.2016г. и 24.08.2016
г./, като интервалът помежду им е повече от 1 седмица /02.08.2016г. –
15.08.2016г. и 15.08.2016г. - 24.08.2016г./, вкл. последният път – в извънработно време /изм. в ГПК с ДВ
бр. 86 от 27.10.2017 г. не са приложими към онзи момент/.
ВКС е
уеднаквил съдебната практика по отношение на предпоставките за връчване на
съобщение по реда на чл. 47 ГПК. Така в Решение №233/03.07.2014 г. по гр. д.
№7723/2013 г., ВКС, ІV г.о. /приложимо към 2016г./, върховните съдии приемат следното: когато при първото посещение на посочения по делото адрес на ответника,
връчителят не намера адресата или друго лице, което е съгласно да приеме
съобщението, той трябва да потърси сведения, дали адресатът пребивава там. Ако
връчителят намери сведения било, че ответникът живее на адреса, било че от
известно време или никога не е пребивавал там, той трябва да ги удостовери в
разписката към съобщението. При получени сведения, че ответникът не живее на
адреса, връчителят няма защо да го посещава повече. В случаите, при които се
установи, че ответникът пребивава на адреса, той трябва да положи усилия да
узнае по кое време може да бъде намерен там, за да направи следващото посещение
тогава. Ако и при второто посещение не може да се осъществи връчване,
връчителят трябва да направи най-малко още едно посещение, като времето между
първото и последното трябва да е повече от един месец. При последното посещение
връчителят поставя уведомление, като попълва в него датата на поставянето му и
го подписва."
Съгласно Решение №4 от 24.03.2017
г., постановено от Върховннят касационен съд на Републикя Б., Второ гражданско
отделение, по гр. дело №4649/2016г.: „Налице са допуснати от първоинстанционния съд
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, обезпечаващи участието на
молителя в делото. Когато при първото посещение на посочения по делото адрес на
ответника, връчителят не намери адресата или лице, което е съгласно да приеме
съобщението, той следва да потърси сведения, дали адресатът пребивава на
адреса. При получени сведения, че лицето не живее на адреса, съдът следва да
даде указания на ищеца да представи адресна справка, съгласно чл.47, ал.4 ГПК.”
В
разглеждания случай, връчителят е поставил уведомления по чл.47, ал.1 ГПК, без да е
установено, че ответниците не могат да бъдат намерени на адреса им. Отделноот
това, уведомлението не е посочено къде е било залепено - на входната врата на
жилището ли, в пощенската кутия ли, или другаде.
Видно от
Разписките за връчване на нотариалните покани, липсват данни обитаемо ли е
жилището /не са събрани никакви сведения от съседи за това - живеят ли Д.Д. и Д.
Д. на адреса, ако не – временно ли отсъстват от адреса/, нито има категорични
данни да е направен опит от страна на връчителя да бъдат връчени поканите на
друго лице – съсед, роднина, пълнолетен член от домакинството и пр., което да е
съгласно да ги получи и предаде на адресатите.
Предвид обусловеността на
установителния иск по чл.422 от ГПК от издадената заповед за изпълнение, то при
предявена претенция по чл.422, ал.1 от ГПК, предмет на установяване и
признаване по исков ред е заявеното и обективирано в заповедното производство
право. С оглед преюдициалния характер на заповедното производство спрямо
исковото, съдът следва да установи, дали ищецът има вземания по основание и
размер, съвпадащи със заявените в заповедното. След като в заявлението, въз
основа на което е образувано производството по ч.гр.д.№507/2017г. на ДРС,
заявителят изрично е записал, че основанието на паричното му вземане е
извлечение от счетоводните книги, то съдът дължи произнасяне по съществуването
именно на това вземане – по размер (общо
23409.62 лв. и основание (настъпила предсрочна изискуемост). При положение, че извлечението
от 08.09.2016г. /л.13 от заповедното производство/ не е редовно от външна
страна, че предмет на заявлението не са отделни вноски по кредита, изискуеми и
неплатени към датата на подаване на
заявлението, то съдът е недопустимо да се произнася по подобна претенция
по чл.422 от ГПК, тъй като това означава въвеждане на ново основание, различно
на това, за което е била издадена заповедта. В този смисъл е Решение №
53/18.05.**г. на ВКС по т.д.№ 888/2014г. на II т.о., постановено по реда на
чл.290 от ГПК и задължително за прилагане.
Поради гореизложеното, предявените
установителни искове следва да бъдат отхвърлени изцяло, като неоснователни, тъй-като
длъжниците не са уведомени изрично за предсрочната изискуемост на банковия
кредит, преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение.
Ищецът не е предявил в условията на евентуалност
осъдителните искове по чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, следователно съдът
след като не е сезиран, не дължи произнасяне свръх петитум.
За пълнота на мотивите /въпреки, че съдът приема установителните искове за
неоснователни/, следва да изложи, че направеното възражение от ответниците за
погасителна давност на вземанията /главница, договорни лихви и такси/ е
неоснователно. Съгласно чл.114,
ал.1 ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е изискуемо. Задължението,
поето от ответника/ците, е да внася/т анюитетните вноски за погасяване на
задълженията по договора за кредит и следователно давността тече отделно за
всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо по
отношение на кредитора. В случая, възнаградителната лихва е уговорена като част
от месечните вноски, поради което не представлява задължение за периодични
плащания по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД, доколкото се касае за предварително
фиксирано окончателно оскъпяване на кредита под формата на възнаграждение за
кредитора по договора за заем, а не за периодична лихва, каквато има предвид
законът в посочената разпоредба. Следователно, по отношение на вземания,
произтичащи от договор за кредит, важи петгодишната давност, започваща да тече
от падежа на съответната вноска. Предмет на исковата претенция са погасителни
вноски, чийто падеж е настъпил в периода от 21.11.**г. до 07.02.2017г. Към
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК – 10.02.2017 г. /от която дата
искът се смята предявен съгласно чл. 422 ГПК и давността е прекъсната на осн.
чл. 116, б. „б“ ЗЗД/ не са погасени по давност вземанията за главница и за
възнаградителна лихва. В случая ищецът не претендира наказателна лихва, за
която важи кратката тригодишна давност.
Отделно от горното, твърдяните от ответниците нищожности на отделни клаузи от процесния договор за кредит, поради неравноправност са неоснователни, тъй-като договора за кредит от 21.01.**г. е сключен между две юридически лица /кредитор “Ю.Б.” АД и кредитополучател „Д.-И.” ООД/, т.е. сделката е търговска по смисъла на ТЗ, още повече, че сумата от 20000 лв., предоставена по силата на договора за кредит е за посрещане на краткосрочни оборотни нужди за извършване на търговска дейност на длъжника /чл.1 от договора/. В параграф 13 от ЗЗП е дадена легална дефиниция на понятието „потребител” и това е „всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, кито не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, както и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своят търговска или професионална дейност”. С оглед горното, разпоредбите на ЗЗП в случая са неприложими. Независимо от това, че съдлъжниците по процесния договор са физически лица, то нямат приложение нормите на ЗЗП в случая, защото: „не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. В случая Д.Д. е ** на фирмата кредитополучател „Д.-И.” ООД, а Д. Д. е **в същата фирма /видно от справката от ТР/, поради което възраженията на ответниците за неравноправни клаузи в договора по смисъла на ЗЗП са неоснователни.
Всяка от страните претендира
разноски по делото. Съдът намира, че такива не следва да се уважават в полза на
ищеца, поради отхвърлянето на установителните искове.
Съобразно изхода от спора, на
осн. чл.78, ал.3 от ГПК на ответника следва да се присъдят разноски, съобразно
представени доказателства за сторени такива и списък с разноски, приложен на
л.270-273 в размер на 1850.00 лв., от които: 1500.00 лв. – адв. възнаграждение
/2х750 лв. за всеки един от двамата ответника, съгласно договор за правна
защита и съдействие от 13.06.2019г. и пълномощно от 13.06.2019г. – л.195 и
фактури №580 и 581/26.06.2019г. – л.271 и 272, заплатена сума за депозит на
вещо лице по СсчЕ – 155.00 лв. /150 лв. плюс 5.00 лв. – б. комисион/ - л.218 и
195.00 лв. – доплащане за депозит за в. лице по СсчЕ – л.280.
Водим от горното, Д. районен съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Ю.Б.” АД с ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. С., район „В.”, бул. ”**” №**, представлявано от изпълнителния директор П.Н.Д. и ** М.В. искове, за признаване на установено на основание на чл.422 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК в отношенията между страните по делото, че Д.И.Д. с ЕГН ********** и Д.П.Д. с ЕГН **********,***, имат следните неплатени парични задължения, (за които са солидарно отговорни и за които е издадена Заповед за изпълнение №**/15.02.2017 г. по частно гр. дело №507/2017 г. по описа на ДРС) към „Ю.Б.” АД с ЕИК **, седалище и адрес на управление: гр. С., район „В.”, бул.”**” №**, представлявана от изпълнителния директор П.Н.Д. и ** М.В.: 1) 20287.06 лева (двадесет хиляди двеста осемдесет и седем лева и шест стотинки), представляваща неизплатена главница по Договор за банков кредит „**“ №**/20.01.**г., изменен с Анекс №1/06.04.**г. и Анекс №2 от 29.09.**г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпването на заявлението по чл.417 от ГПК (10.02.2017 г.) до окончателното плащане, 2) 1699.99 лева (хиляда шестотин деветдесет и девет лева и деветдесет и девет стотинки), представляваща договорна лихва за редовен кредит за периода от 21.11.**г. до 08.09.2016г., 3) 1222.47 лева (хиляда двеста двадесет и два лева и четиридесет и седем стотинки), представляваща договорна лихва за просрочен кредит за периода от 21.11.** г. до 07.02.2017г. и 4) 200.10 лева (двеста лева и десет стотинки), представляващи такси за периода от 21.11.** г. до 07.02.2017 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА „Ю.Б.” АД с ЕИК **, седалище и адрес на управление: гр. С., район „В.”, бул. ”**” №**, представлявана от изпълнителния директор П.Н.Д. и **М. В., да заплати на Д.И.Д. с ЕГН ********** и Д.П.Д. с ЕГН **********,*** „Ю.Б.” АД с ЕИК **, седалище и адрес на управление: гр. С., район „В.”, бул. ”**” №**, представлявана от изпълнителния директор П.Н.Д. и ** М. В., направените от ответниците съдебни разноски по гр. дело №56/2019 г. по описа на ДРС в размер на 1850.00 лева (хиляда осемстотин и петдесет лева).
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ДОС в двуседмичен срок от връчването му на странит с въззивна жалба.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: