№ 8604
гр. София, 12.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 178 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Г.СТ.Т.
при участието на секретаря Н.СТ.Т.
като разгледа докладваното от Г.СТ.Т. Гражданско дело № 20231110102635
по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Jansen Transport
Drempt B. V., ЕИК: ****** /с ново име, ЕИК и ДДС номер - Jansen Transport
Drempt B.V., ЕИК: ****, ДДС номер: NL*******/, срещу Т.Т. - БГ“ ООД,
ЕИК: *******.
Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 367 ТЗ, вр. чл. 1, § 1 от Конвенцията за договора за
международен автомобилен превоз на стоки (CMR) за осъждане на ответника
да заплати на ищеца сумата в размер на 3 600,00 евро – дължима сума по
сключен договор за превоз на товари, за която е издадена фактура №
******/22.04.2021 г., в едно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба до датата на окончателното погасяване на вземането и иск с
правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 607,60 евро – лихва за периода от
24.05.2021 г. до 18.01.2023 г.
В исковата молба се твърди, че на 06.04.2021 г. между страните е
сключен договор за автомобилен превоз на стоки с превозни средства срещу
заплащане съгласно чл. 1 от Конвенцията за договора за международен
автомобилен превоз на стоки (CMR), по силата на който ищецът в качеството
си на превозвач се задължил съгласно две поръчки, описани в Транспортна
заявка № 7806/06.04.2021 г. и Транспортна заявка № 7807/06.04.2021 г., да
транспортира два товара, всеки от тях с размери 785 х 244 х 200 см и с тегло
10 тона, които да натовари на 12.04.2021 г. в американската военна база в град
Графенвьор, Германия, и да разтовари на 15.04.2021 г. в американската
военна база „Бондстийл“ до град Феризово, Косово. Ответникът в качеството
си на изпращач на товара се задължил да заплати възнаграждение на ищеца за
извършения превоз в 30-дневен срок от издаване на фактура за извършения
превоз заедно с CMR. Превозвачът /т.е. ищецът/ извършил задължението си за
1
превоз на товарите и на 22.04.2021 г. издал две фактури - по една за всяка от
заявките, съответно Фактура №******/22.04.2021 г. на стойност 3 600,00 евро
по Заявка № 7806/06.04.2021 г. и Фактура №******/22.04.2021 г. на стойност
3 600,00 евро по Заявка № 7807/06.04.2021 г., които изпратил заедно с CMR.
Товарите били доставени в срок. Между страните било уговорено ответникът
да изплати възнаграждението в рамките на 30 дни след издаване на
фактурата. Срокът за заплащане на дължимите суми по фактурите изтекъл на
22.05.2021 г. /събота/, т.е. съгласно чл. 60, ал. 6 ГПК срокът изтекъл на
24.05.2021 г. Ответникът не заплатил в срок дължимото възнаграждение,
поради което ищецът на 22.06.2021 г. подал рекламация до ответника за
плащане на сумата по двете фактури. В отговор на така подадената
рекламация ответникът посочил, че превозвачът е изпълнил неточно своето
задължение за превоз, тъй като е трябвало да изпрати две отделни превозни
средства, с които да извърши превоза на посочените по заявките товари, а
изпратил само едно превозно средство. С оглед изложеното ответникът
заявил, че няма да изплати сумата по едната от двете фактури, като поискал
от ищеца да сторнира фактурата, която следва да не бъде изплатена. С
описаното ищецът счита, че ответникът признава частично подадената
рекламация по смисъла на чл. 32, пар. 2, изр. второ от Конвенцията CMR,
като приема за плащане едната от фактурите. Аргументира, че давността по
конвенцията е една година, както и че същата спира да тече с подаването на
рекламация до деня, в който превозвачът отхвърли писмено рекламацията и
върне приложените по нея документи. Според ищеца доколкото ответникът
признал частично рекламацията в частта за една от фактурите, то давността
продължавала да тече само за останалата спорна част. Твърди, че през
септември 2021 г. се свързал с Juresta Card B. V., за събиране на вземането си
към ответника. На 24.09.2021 г. Juresta Card B. V. подало рекламация към
ответника за изплащането на дължимите суми. На 06.10.2021 г. в отговор на
рекламацията ответникът отново се позовал на неточно изпълнение от страна
на ищеца и отново потвърдил частично рекламацията, отказвайки да изплати
сумата само по една от двете фактури. На 28.08.2022 г. била изпратена покана
за доброволно изпълнение с 14-дневен срок до ответника, с която последният
бил поканен да изпълни задължението си по изплащане на сумите по двете
фактури на обща стойност 7 200 евро и с която ищецът заявил, че разваля
сключения договор на основание неизпълнение от страна на ответника.
Ответникът не извършил плащане в предоставения срок. Излага, че доколкото
едната от фактурите била оспорена в отговора и по двете рекламации, то
срокът за предявяване на иск по изпълнение на вземането по нея понастоящем
бил изтекъл съгласно чл. 32, пар. 2, изр. 1 от Конвенцията CMR. За нейното
анулиране било издадено Кредитно известие № 20220763/26.10.2022 г., което
обстоятелство било доведено до знанието на ответника на 27.10.2022 г. На
10.11.2022 г. била изпратена покана за доброволно изпълнение със 7-дневен
срок, с която ищецът бил поканен да изпълни задължението си по изплащане
на сумата по Фактура №******/22.04.2021 г. Ответникът отказал. Ищецът
развива съображения в насока, че в Конвенцията и в Търговския закон, не е
уреден срок за погасяване по давност на вземане по договор за превоз на
товари, чиято давност е спряна след частично признаване на рекламация, с
оглед на което счита, че е приложим чл. 110 ЗЗД. Претендира и законна лихва
върху сумата за периода от 24.05.2021 г. до 18.01.2023 г. Моли съда да уважи
2
предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба.
Ответникът оспорва иска като недопустим и в тази връзка излага, че ищецът
няма правен интерес да предяви иск за изпълнение, доколкото сключеният
между тях договор бил развален, което обстоятелство сочи, че се признава и
от самия ищец. Оспорва претенциите и като неоснователни. Релевира
възражение за изтекла погасителна давност и развива съображения в тази
насока. Оспорва ищецът да е направил рекламация по смисъла на чл. 32 от
конвенцията. Евентуално ако се приеме, че е налице рекламация, твърди, че
същата е отхвърлена. Подробно аргументира, че не е признал извънсъдебно
нито една от фактурите. Оспорва ищецът да му е предоставил
товарителниците, както и двете фактури, поради което счита, че вземанията
не са изискуеми. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски.
Ответникът е депозирал допълнение към отговора (в срока по чл. 131,
ал. 1 ГПК), в което е изложил, че дори да се приеме, че е налице рекламация,
която да е спряла давността, то посоченото не се отнасяло за процесната
фактура, т.к. същата била оспорена, респ. по отношение на нея давността не
била спирала и към момента била изтекла.
По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и
изслушана е съдебносчетоводна експертиза.
От събраните по делото относими доказателства и от изявленията на
страните се установява следното:
Безспорно и ненуждаещо се от доказване е обстоятелството, че между
страните на 06.04.2021 г. е сключен договор за автомобилен превоз на стоки с
превозни средства срещу заплащане съгласно чл. 1 от Конвенцията за
договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), по силата на
който ищецът в качеството си на превозвач се задължил съгласно две
поръчки, описани в Транспортна заявка № 7806/06.04.2021 г. и Транспортна
заявка № 7807/06.04.2021 г., да транспортира два товара, всеки от тях с
размери 785 х 244 х 200 см и с тегло 10 тона, които да натовари на 12.04.2021
г. в американската военна база в град Графенвьор, Германия, и да разтовари
на 15.04.2021 г. в американската военна база „Бондстийл“ до град Феризово,
Косово.
Безспорно е и че всички изявления, извършени по електронен път от
страните, и приложени като доказателства от двете страни по делото,
действително изхождат от лицата, които са посочени в тях, и съдържанието
на съобщенията, приложени по делото, е автентично.
Приети като писмени доказателства по делото са извлечения от
електронни съобщения от ищеца до ответника от 22.06.2021 г., в които се
посочва, че не е получено плащане по фактури № ******/22.04.2021 г. и №
******/22.04.2021 г. – всяка за цена от 3600 евро, като се напомня, че срокът
за плащане е изтекъл.
Прието по делото е и извлечение от електронно съобщение от
22.06.2021 г. от ответника до ищеца, в което се заявява, че претендираните
възнаграждения по два броя фактури не могат да бъдат изплатени, тъй като
превозвачът не е изпълнил точно задълженията си по договора за превоз на
3
стоки. Предлага се заплащане на едната фактура.
Представени са електронни съобщения от 28.08.2022 г., 27.10.2022 г. и
от 10.11.2022 г. от ищцовото дружество, чрез адв. В. И., до ответника, в които
съобщения се поддържа искането за заплащане на възнаграждение по
договора за международен превоз на товари и се развиват правни доводи.
От ответника, чрез адв. В. С., до ищеца, чрез адв. В. И., е изпратено
съобщение на неустановена дата /л. 17-18/, но получено от ищеца преди
предявяването на иска, за което съдът съобразява обстоятелството, че същото
е представено с исковата молба. С посоченото съобщение ответникът отрича
да е признавал дължимост на претендираните вземания. Оспорва
основателността на претенциите и се позовава на изтекла погасителна
давност.
Прието е съобщение от ответника до ищеца от 05.07.2021 г., в което
ответникът заявява, че поръчка по позиция 7807 е сторнирана.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, от заключението на
която се установява, че издадените от ищеца фактури не са осчетоводени от
ответника и не е ползван данъчен кредит по тях от ответника.
При така установеното съдът направи следните правни изводи:
По основателността на иска, съдът намира следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.
367 ТЗ, вр. чл. 1, § 1 от Конвенцията за договора за международен
автомобилен превоз на стоки (CMR).
Съгласно чл. 367 ТЗ, по силата на договора за превоз, превозвачът
поема задължение срещу определено възнаграждение да превози до
определено място, лице, товар или багаж.
Доколкото се касае за договор за международен автомобилен превоз,
следва да се има предвид и приложимото право, което според настоящия
състав е българското законодателство, а именно:
Конвенцията за СМR, която е ратифицирана с Указ № 1143/29.07.1977
г., но не е обнародвана. Действително в решение № 7/02.07.1992 г. по к. д. №
6/1992 г. е посочено, че "международните договори, приети, ратифицирани и
влезли в сила за Република България при действието на чл. 5, ал. 4 от
Конституцията, но необнародвани, не са част от вътрешното
законодателство", като този извод не следва да бъде изваждан извън
контекста на решението, а именно – това важи еднозначно за всички
международни договори след приемане на Конституцията от 1991 г. В същото
решение КС изрично посочва и че "Положението на заварените
международни договори, ратифицирани от България преди влизането в сила
на Конституцията, не е уредено в нея. Ратифицирането им е извършено при
действие на други конституционни и законови разпоредби. Различни са били
и органите, на които е било предоставено правото за ратификация - държавен
глава, Народно събрание, Държавен съвет, председател (президент) на
републиката. С Указ № 1496 за участие на Народна република България в
международни договори (ДВ, бр. 62/1975 г.) е предвидено задължително
обнародване в "Държавен вестник" на ратифицираните и влезли в сила
международни договори. С ал. 2 на чл. 24 от указа е била създадена
4
възможност някои от договорите да не се обнародват, когато органът,
извършил ратификацията, разпореди това. Правното действие на заварените
международни договори при сегашната Конституция се определя в
зависимост от това, дали е съществувало задължение за обнародването им
или не. Ако международните договори са сключени при спазване на
тогавашното законодателство и установения от него ред за ратификация, те са
част от вътрешното право, ако са обнародвани или ако за обнародването им
не е съществувало задължение. В последния случай (при необнародване) тези
договори нямат предимство по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията пред
нормите на вътрешното законодателство. Те придобиват това предимство от
момента на обнародването" т. е. Конвенцията е част от българското
законодателство, но няма предимството на чл. 5, ал. 4 от Конституцията.
Следователно доколкото не противоречи на законите конвенцията е
приложимо право, поради което и именно на същата са се позовали страните
при сключване на договора, както и са съставили CMR товарителница. За
неуредените случаи се прилага общата законова уредба – Търговския закон и
Закона за автомобилния превоз.
Между страните в производството не се оспорва съществуването на
договорните правоотношения между тях по договор за превоз съгласно две
поръчки, описани в Транспортна заявка № 7806/06.04.2021 г. и Транспортна
заявка № 7807/06.04.2021 г., за транспортиране не два товара, всеки от тях с
размери 785 х 244 х 200 см и с тегло 10 тона, които следвало да бъдат
натоварени от ищеца на 12.04.2021 г. в американската военна база в град
Графенвьор, Германия, и да бъдат разтоварени на 15.04.2021 г. в
американската военна база „Бондстийл“ до град Феризово, Косово.
По делото не е се спори също, че ищецът е превозил товарите по
посочения маршрут.
С отговора на исковата молба, ответника е направил възражение за
изтекъл 1 – годишен давностен срок по отношение на вземането за главница
по договора за превоз, съгласно чл. 32, ал. 1, изр. 1 от Конвенцията за
договора за международен автомобилен превоз на стоки.
Съдът приема, че възражението е основателно.
В случая се касае за международен автомобилен превоз на стоки.
Спорът е за превозно възнаграждение, поради което срокът на погасителната
давност е този по чл. 32, ал. 1, б. "в" от Конвенцията относно договора за
международен автомобилен превоз на стоки и началото му се поставя с
изтичането на тримесечен срок от датата на сключване на превозния договор
(в този см. Решение № 81/27.05.2010 г. по т. д. № 851/09 г. на ВКС, I т. о.).
Ищецът твърди, че давността е спряна на основание чл. 32, ал. 2 от
Конвенцията поради извършена от превозвача писмена рекламация.
Съгласно цитираната норма „писмената рекламация спира давността до
деня, в който превозвачът отхвърли писмено рекламацията и върне
приложените към нея документи“. От граматическото тълкуване на текста
следва изводът, че само изпращачът, но не и превозвачът може да прави
рекламация по смисъла на чл. 32, ал. 2 от Конвенцията. Този извод се
поддържа и в коментарната правна литература - Loewe, R. Commentary on the
5
Convention of 19 May 1956 on the Contract for the International Carriage of
Goods by Road (CMR). Geneva. 1975; para. 257 – цитираният автор посочва в
коментара на Конвенцията, че чл. 32, ал. 2 от последната намира приложение
единствено по отношение на искове срещу превозвача.
Поради изложеното съдът намира, че ищецът – превозвач не може да се
позове основателно на спиране на давността поради направена от негова
страна рекламация.
Независимо от горното, настоящият състав намира, че давността за
вземанията за възнаграждение, е прекъсната еднократно на 22.06.2021 г., но
до предявяване на настоящият иск започналата да тече наново давност също е
изтекла.
Съгласно чл. 32, ал. 3 от Конвенцията „освен в случаите, предвидени в
разпоредбите на параграф 2 по-горе, спирането на давностните срокове се
урежда от законите на страната на сезирания съд. Същото се отнася и до
прекъсването на давността.“. С оглед на това правило приложение намират
нормите на ЗЗД, регулиращи спирането и прекъсването на давността.
Съгласно чл. 116, б. а/ давността се прекъсва с признаване на вземането
от длъжника. Настоящият състав намира, че такова признание се съдържа в
съобщението от ответника до ищеца от 22.06.2021 г. – препис, от което е
приет по делото /л. 10/. В цитираното съобщение се заявява, че ответникът ще
заплати транспорта за един камион. Иска се да бъде посочено по коя фактура
да бъде извършено плащане.
От извършване на признанието е започнал да тече нов едногодишен
давностен период – съгласно чл. 32, ал. 1 от Конвенцията. Този нов давностен
срок обаче е изтекъл преди датата на предявяване на настоящия иск –
17.01.2023 г.
Доводите на ищеца за наличие на измама, обосноваваща прилагане на
по-дълъг – тригодишен давностен период, са неоснователни. Ищецът не
твърди и не доказва, че поведението на ответника дава основание да се
приеме, че е налице измама. Дори и хипотетично да се приеме, че е налице
неизпълнение от страна на изпращача, то неизпълнението на договор не е
измама, а единствено девиация от нормалното развитие на облигационното
правоотношение. Неосчетоводяването на фактури също не може да бъде
квалифицирано като измама по смисъла на ЗЗД, която да е релевантна за
прилагането на по-дълъг давностен период.
Поради гореизложеното, настоящият състав намира, че към момента на
предявяване на иска – 17.01.2023 г. е бил изтекъл 1 – годишния давностен
срок по чл. 32, ал. 1, б. "в" от Конвенцията относно договора за международен
автомобилен превоз на стоки по отношение на вземането за превозно
възнаграждение по процесния договор, тъй като най-късно давностният срок
на вземането е изтекъл на 22.06.2022 г., което е преди подаване на исковата
молба.
Ответникът своевременно се е позовал на изтекла погасителна давност.
Предвид гореизложено, съдът намира, че предявените искове са
неоснователни и като такива, следва да бъдат отхвърлени.
С оглед неоснователността на главния иск, неоснователен се явява и
6
акцесорният иск с правно основание чл. 86 ЗЗД.
По разноските:
Предвид изхода на спора, само ответника има право на разноски,
каквото искане е направил и пълномощникът му, като е представил списък на
разноските. С оглед на това и съобразно чл. 78, ал. 3 ГПК, ищеца следва да
бъде осъден да заплати на ответника направените по делото разноски в
размер на 1440 лв. за адвокатско възнаграждение по настоящото дело.
Водим от горното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ исковете на Jansen Transport Drempt B. V., ЕИК: ****** /с
ново име, ЕИК и ДДС номер - Jansen Transport Drempt B.V., ЕИК: ****, ДДС
номер: NL*******/, срещу „Т.Т. - БГ“ ООД, ЕИК: *******, с правно
основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 367 ТЗ, вр. чл. 1, § 1 от
Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки
(CMR) за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 3
600,00 евро – дължима сума по сключен договор за превоз на товари, за която
е издадена фактура № ******/22.04.2021 г., ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба до датата на окончателното
погасяване на вземането, и с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 607,60
евро – лихва за периода от 24.05.2021 г. до 18.01.2023 г.
ОСЪЖДА Jansen Transport Drempt B. V., ЕИК: ****** /с ново име, ЕИК
и ДДС номер - Jansen Transport Drempt B.V., ЕИК: ****, ДДС номер:
NL*******/, да заплати на „Т.Т. - БГ“ ООД, ЕИК: *******, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК сумата от 1440 лв. с ДДС, представляваща направени по делото
разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7