Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Русе,
15.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на девети декември през две
хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ЕЛИЦА
ДИМИТРОВА
Членове:
ГАЛЕНА ДЯКОВА
ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
при секретаря Наталия Георгиева и с участието на прокурора Георги
Манолов, като разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д. № 388 по
описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е касационно по чл.63, ал.1, изр.2 от ЗАНН във вр. чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е по касационна жалба на „Теленор
България“ ЕАД, чрез процесуалния му представител, против решение № 260047/31.08.2020
г., постановено по АНД № 1053/2020 г. по описа на РРС, с което е потвърдено
наказателно постановление № 2020-0051882/03.04.2020 г., издадено от директора
на Регионална дирекция за областите Габрово, Велико Търново, Русе, Ловеч и
Плевен, със седалище в гр.Русе, към ГД „Контрол на пазара“ към КЗП. С
наказателното постановление, на основание чл.222а и чл.231 от ЗЗП, за нарушение
по чл.113, ал.1 от същия закон, на касатора е наложено административно
наказание „имуществена санкция“ в размер на 3000 лева. В касационната жалба се
развиват подробни оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Като
касационни основания се сочат допуснати от въззивната инстанция нарушения на
материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Поддържа се,
че в наказателното постановление не е ясно посочено мястото на извършване на
нарушението, а датата на извършването му била неправилно определена, които
пороци на санкционния акт не били констатирани от районния съд. Сочи, че извършеното
деяние не покрива състава на чл.113, ал.1 от ЗЗП, тъй като тази норма се отнасяла
единствено до договорите за продажба, а в случая с потребителя бил сключен
договор от различен вид – договор за лизинг от 15.09.2019 г. Сочи, че в
противоречие с чл.46, ал.3 вр.ал.2 от ЗНА въззивната инстанция е обосновала
административнонаказателна отговорност по аналогия като е приложила санкционна
норма, имаща отношение само към договора за продажба, към различен вид сделка –
към договор за лизинг на потребителска стока. Поддържа, че така бил нарушен и
принципът на законоустановеност на административните нарушения по чл.2, ал.1 от ЗАНН. Твърди, че при извършения преглед на устройството в сервиз било
установено, че то работи нормално, поради което липсва несъответствие, което
следва да бъде отстранявано, за неизпълнението за отстраняване на което е била
ангажирана отговорността му. Счита, че административното наказание е определено
в несправедлив размер, без да бъдат взети предвид обстоятелствата по конкретния
казус. Иска се отмяната на решението и решаване на делото по същество чрез
отмяна на наказателното постановление, алтернативно чрез изменение на размера
на наложената имуществена санкция. Претендира се присъждането на разноски.
Ответникът по касационната жалба – Регионална
дирекция за областите Габрово, Велико Търново, Русе, Ловеч и Плевен, със
седалище в гр.Русе, към ГД „Контрол на пазара“ към КЗП, чрез процесуалния си
представител, е депозирал писмено становище, в което счита същата за
неоснователна. Сочи, че районният съд не е допуснал визираните в касационната
жалба нарушения като в АУАН и НП съдържали началния и крайния период на
бездействието на търговеца, в което бездействие се изразявало и нарушението –
10.10.2019 г., момента на предявяване на рекламацията, и 11.11.2019 г., на
която дата е постъпило становище от търговеца, че отказва да приведе стоката в
съответствие с договора. Било посочено и мястото, на което е извършено
нарушението – търговския обект, където на потребителя е следвало да бъде
предоставена вече приведената в съответствие с договора стока. Поддържа, че
правилно въззивната инстанция е приела, че отговорността за неизпълнение на
задължението по чл.113, ал.1 от ЗЗП се отнася не само до договора за продажба,
но обхваща и договора за лизинг. Сочи, че при индивидуализацията на наказанието
е съобразено обстоятелството, че нарушението се явява повторно извършено по
смисъла на § 13, т.21 от ДР на ЗЗП. Моли
съда да постанови решение, с което да остави в сила решението на районния съд.
Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура
– Русе дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила решението
на РРС.
Съдът, като взе предвид изложените в
жалбата оплаквания, становищата на страните и събраните по делото
доказателства, след касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2
от АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима
– подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт,
поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Във въззивното производство не са допуснати
посочените от касатора процесуални нарушения. Обжалваното решение има
изискуемото от закона съдържание като в него е даден подробен отговор на
аргументите на страните – чл.339, ал.2 от НПК вр.чл.84 от ЗАНН. Направените
фактически изводи кореспондират на събраните доказателства, които са обсъдени в
тяхната цялост – чл.107, ал.3 и ал.5 от НПК вр.чл.84 от ЗАНН. Обстоятелството,
че устройството не е функционирало и след връщането му от сервиза се установява
от показанията на разпитания свидетел – актосъставителя Г. Г., пред който при
извършване на проверката това обстоятелство било потвърдено от
продавач-консултанта в търговския обект.
Неоснователни са развитите в касационната жалба оплаквания,
според които датата на извършване на нарушението била неправилно определена. Действително, съгласно чл.113, ал.2 от ЗЗП, привеждането на потребителската стока в
съответствие с договора за продажба трябва да се извърши в рамките на един
месец, считано от предявяването на рекламацията от потребителя. В случая
рекламацията е предявена на 10.10.2019 г. Поради липсата на изрично правило в
ЗЗП за броене на сроковете и обстоятелството, че разглежданата норма регулира
договорни по своето естество отношения, приложение следва да намерят правилата
за броене на сроковете по ЗЗД и конкретно чл.72, ал.1, пр.първо и ал.2 от ЗЗД.
Те предвиждат, че срокът, който се брои по месеци, изтича в съответното число
на последния месец като ако последният ден от срока е
неприсъствен, срокът свършва в първия следващ присъствен ден. Действително
10.11.2019 г., когато изтича едномесечният срок, е неприсъствен ден (неделя),
поради което той изтича на 11.11.2019 г., т.е. първият ден от периода на
бездействие, през който се осъществява състава на административното нарушение,
което е от категорията на продължените, е 12.11.2019 г. В случая обаче следва
да се държи сметка за обстоятелството, че още на 11.11.2019 г. търговецът е
заявил, че няма да отстрани несъответствието като така се е лишил от
възможността през този ден да изпълни задължението си по чл.113, ал.1 от ЗЗП,
поради което правилно въззивната инстанция е посочила този ден като деня, в
който е било извършено нарушението.
Константна е практиката на ВКС,
според която, когато се касае за административно нарушение, реализирано чрез
бездействие, както е и в конкретния случай, то се счита за извършено там,
където се е дължало съответното правнорелевантно действие. В случая това е
именно търговският обект на касатора в гр.Русе, където стоката, след
отстраняване на несъответствието, е следвало да бъде предадена на потребителя –
магазин „Теленор“, с адрес гр.Русе, бул.“Липник“ № 121А, както е посочено в НП и е прието от
районния съд.
Действително, съгласно изричната забрана на чл.46,
ал.3 вр.ал. 2 от ЗНА, наказателна
и административна отговорност не могат да се обосновават чрез прилагане на
закона по аналогия в случаите на непълнота в същия. Районният съд е приел, че,
с оглед духа и целта на ЗЗП, а именно засилената защита на потребителите,
понятието „договор за продажба“ по смисъла на чл.113 от ЗЗП не следва да се
тълкува буквално като в него следва да се включи и договорът за лизинг. Като
краен резултат този извод на въззивната инстанция е правилен, макар и по
различни от изложените в обжалваното решение съображения.
Дължимите престации от продавача при
договора за продажба и от лизингодателя при договора за лизинг безспорно са
различни. Престацията при продажбата е за dare, за
прехвърляне на едно вещно право, обикновено право на собственост. Различен е
предметът на задължението на лизингодателя при договора за лизинг. Според
чл.342, ал.1 от ТЗ с договора за лизинг лизингодателят се
задължава да предостави за ползване вещ срещу възнаграждение като в чл.347,
ал.2 от ТЗ се препраща съответно към правилата за договора за наем по ЗЗД.
Следователно договорът за
лизинг е договор за ползване на вещ, а не прехвърлителна сделка, за разлика от договора
за покупко-продажба (в този смисъл решение
№ 156 от 30.11.2010 г. на ВКС по т. д. №
69/2010 г., II т. о., ТК и др.). Особеното
при договора за лизинг е възможността, регламентирана в чл.342, ал.3 от ТЗ, лизингополучателят да придобие вещта по време
на договора или след изтичане на срока му. Тогава лизинговият договор съчетава
елементи на договор за наем и договор за покупко-продажба.
В разглеждания случай в сключения на
15.09.2019 г. между касатора и потребителя К. А. К. договор за лизинг е
включена именно такава клауза за изкупуване (чл.2, ал.1 от същия договор),
според която лизингополучателят има правото да придобие собствеността върху
предоставеното за ползване устройство като подпише договор за изкупуване на
устройството с лизингодателя най-малко 10 дни преди изтичане на срока на
договора за лизинг. На посоченото право на лизингополучателя кореспондира
задължението на лизингодателя да прехвърли собствеността върху лизинговата вещ
при съответните условия. Поемането на задължение от страна на търговеца за
бъдещото прехвърляне на собствеността върху лизинговата вещ в полза на
потребителя безспорно квалифицира сключения договор за лизинг, включващ изрична
клауза за изкупуване, като договор за продажба по смисъла на § 13, т.34 от ДР на ЗЗП. Тази норма е останала
неиздирена от въззивния съд, но правилното приложение на материалния закон е
служебно задължение и на касационната инстанция – чл.218, ал.2 от АПК. Според посочената
легална дефиниция „договор за продажба"
е договор, по силата на който търговецът прехвърля или се задължава да прехвърли собствеността на стоки на
потребителя, а потребителят заплаща или се задължава да заплати цената за тях,
включително договорите, имащи за предмет едновременно стоки и услуги.
Следователно в обхвата на цитираното законовото определение попадат не само
договорите за продажба в тесен смисъл на думата, при които прехвърлянето на
собствеността е отложено (напр. в хипотезите на предварително плащане на цената
или продажба на изплащане с отложено прехвърляне на собствеността - чл.334 от ТЗ и чл.335 от ТЗ вр.чл. чл.205 от ЗЗД), но и договорите за лизинг, включващи изрична
уговорка за изкупуване в полза на потребителя, както е в случая.
При индивидуализиране
на наказанието правилно и в съответствие с чл.27, ал.1 от ЗАНН е съобразено, че
нарушението осъществява квалифициран състав на нарушение, тъй като е извършено
в условията на повторност – чл.231 от ЗЗП, и то по отношение на пет други
предходно извършени нарушения от същия вид в едногодишния срок по § 13, т.21 от ДР
на ЗЗП. В съответствие с чл.27, ал.2 от ЗАНН са взети предвид и другите отегчаващи отговорността на касатора
обстоятелства, а именно обема на търговската му дейност и множеството търговски
обекти на различни места, в които са извършени нарушенията.
По изложените съображения следва да се приеме, че
районният съд не е допуснал процесуални нарушения и нарушения на материалния
закон и е постановил едно правилно решение, което следва да бъде оставено в
сила.
С оглед изхода на делото и на основание чл.63, ал.3
и ал.5 от ЗАНН вр.чл.143, ал.4 от АПК и чл.27е от Наредбата за заплащането на
правната помощ, ответникът по касация има право на юрисконсултско
възнаграждение в касационното производство, което съдът определя в размер на 100
лева. Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д.
№ 5/2009 г.на ВАС, възнаграждението се присъжда в полза на юридическото лице, в
чиято структура се намира представляваният от юрисконсулта едноличен
административен орган, т.е. в полза на КЗП съгласно чл.165, ал.1 от ЗЗП и чл.2,
ал.2 от Устройствения правилник на КЗП към министъра на икономиката и на
нейната администрация.
Така
мотивиран и на осн. чл.221, ал.2, пр.1 от АПК, съдът
Р Е Ш
И :
ОСТАВЯ
В СИЛА решение № 260047/31.08.2020 г., постановено по АНД
№ 1053 по описа за 2020 г. на Районен съд - Русе.
ОСЪЖДА
„Теленор България“
ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, район
„Младост“, ж.к.“Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6, представлявано от
членовете на съвета на директорите Д. К. К., само заедно с М. С. или с Я. Х.,
да заплати на Комисията за защита на потребителите, представлявана от
председателя Д. М. Й., сумата от 100
лева – юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: