Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 09.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г въззивен състав, в публично заседание на пети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 8004 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 25.01.2019
г. на ищеца „Т.С.“ ЕАД и по въззивна жалба от 31.01.2019 г. от ответниците Б.Г.М.
и З.Н.М. против решението от 04.01.2019 г. по гр. дело № 88729/2017 г. на
Софийския районен съд, 167 състав.
Жалбоподателят – ищец обжалва решението в
частта, с която е отхвърлен частично
предявения от него установителен иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД за сумата над 995,14 лв. до пълния предявен размер от 1 528,59 лв. и
за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. вкл., представляваща стойността на
доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр. София, ж.к. “*******ведно
със законната лихва от подаване на заявлението – 12.04.2017 г. до окончателното
изплащане.
В
жалбата се твърди, че неправилно СРС е приел, че част от вземанията за доставена
топлинна енергия са недължими, като е възприел единствено заключението на
съдебно-техническата експертиза, което е посочило само задълженията за периода
от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., но не и дължимото задължение по
изравнителната сметка, отразена в издадената обща фактура от 31.07.2014 г. за
отоплителен сезон 01.05.2013 г. - 30.04.2014 г.В тази връзка е направено искане
за допускане на повторна експертиза, което искане е оставено без уважение от
въззивния съд, тъй като е преклудирано с оглед разпоредбата на чл.200, ал.2 ГПК, а и не е необходимо за изясняване на спора от фактическа страна. Моли
решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено
друго, с което предявения иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД да бъде уважен
изцяло. Претендира и присъждане на сторените съдебни разноски за въззивната
инстанция..
Жалбоподателите –ответници Б.Г.М. и З.Н.М. обжалва
решението в частта, с която са уважени предявените срещу тях установителни
искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за следните суми:
1/ за сумата от 995,14 лв., представляваща стойност на доставена топлинна
енергия за имот за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението – 12.04.2017 г. до окончателното
изплащане и 2/ за сумата от 256,40 лв., представляваща обезщетение за забава
върху вземането за главница за периода от 15.09.2014 г. до 04.04.2017 г.
В жалбата са наведени доводи, че неправилно
СРС е приел, че ответниците са клиенти на топлинна енергия, доколкото са вещни
ползватели на апартамент в сграда, която е топлофицирана. Според въззивниците
по делото не са ангажирани доказателства, установяващи факта, че те са
собственици на процесния имот, както и доказателство, че между етажната
собственост и дружеството, извършващо дяловото разпределение е налице действащ
договор през процесния период за осъществяване на тази услуга, поради което не
може да прецени какво е количеството на реално доставената топлинна енергия. Поддържат,
че решението е постановено в нарушение на материалния закон, тъй като съдът не
е приложил разпоредбата на чл.62 ЗЗП, според който потребителят не дължи
заплащане на непоискана, но доставена услуга, както и разпоредбата на § 1от ЗЗП.
По делото не било установено реалното количество на потребена енергия. С оглед
изложеното моли решението в обжалваните части да бъде отменено и вместо него да
бъде постановено друго, с което установителните искове да бъдат отхвърлени
изцяло.
Решението на СРС в частта, с която са
отхвърлени изцяло установителните искове за вземания за извършена услуга дялово
разпределение и съответно обезщетение за забава върху тях, не е обжалвано от
ищеца, поради което е влязло в сила и не е предмет на въззивното производство.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Жалбите
са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са допустими.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013
г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения,
поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото обаче е частично
неправилно, като във връзка доводите в жалбите на ищеца и на ответниците,
съображенията за този извод са следните:
По жалбата на ответниците Б.Г.М. и З.Н.М.
Предмет на разглеждане в производство са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД за вземания
представляващи стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.05.2014
г. до м.04.2016 г. в размер на 1528,59 лв., в която сума е включена и сума,
отразена в обща фактура, издадена на 31.07.2014 г., която се отнася за
отоплителен сезон 01.05.2013 г.-30.04.2014 г. и обезщетение за забава върху
главницата в размер на 256,40 лв. за периода от 15.09.2014 г. до 04.04.2017 г.
За да уважи частично предявения главен иск СРС
е приел, че ответниците имат качеството клиенти на топлинна енергия по смисъла
на чл. 153, ал.1 Е и § 1, т.2а от ДР на ЗЕ, т.е. че страните са обвързани от
облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия при публично
известни Общи условия. Този извод на съда е правилен, тъй като според
действалия през процесния период чл. 153, ал. 1 ЗЕ /в ред. ДВ, бр.54/2012 г./ всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда –етажна собственост, присъединени към абонатната
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия
и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл.140, ал.1, т.2
на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл.36, ал.3.
Разпоредбата установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху
имота – на собственост или вещно право на ползване. В срока по чл. 131 ГПК
ответниците са оспорили факта, че през процесния период са били собственици на
имота, но от приетия по делото нот.акт за дарение на недвижими имот № 83, рег.
№ 2095, дело № 78/2005 г., се установява, че ответниците до 08.05.2015 г. са
били собственици на имота, а след тази дата –вещни ползватели на същия. Ето
защо, без съмнение през процесния
период ответниците са имали качеството клиент на топлинна енергия по
смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и страна по облигационното отношение с ищеца. Следователно,
установено е принципното съществуване на облигационно договорно правоотношение
по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия между ищеца
и ответниците в процесния период. Правоотношението по продажба на топлинна
енергия произтича по силата на закона, като съдържанието на договора е уредено
в общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответниците дори и без да са
ги приели изрично съгласно специалната разпоредба на чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ и
доколкото не се твърди и установява изключението по чл.153, ал.3 ЗЕ.
Основните възражения на ответниците
са, че по делото не е установено по категоричен начин количеството и качеството
на потребената топлинна енергия и нейната стойност. Тези възражения обаче не са
достатъчни да обусловят извод за недоказаност на исковете по основание.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата
и конкретно в жилището на ответниците е от значение единствено към доказването
на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл.
162 ГПК. По отношение размера на исковете, СРС е кредитирал заключението на
съдебно - техническата експертиза, което е изготвено освен по данни от
документите, издадени от ищцовото дружество и от третото лице – помагач и въз
основа на приетите по делото отчети на индивидуалните уреди за разпределение,
носещ подпис на клиента. Според заключението количеството на доставената в
цялата сграда топлинна енергия се отчита по електронен път от общия топломер,
за който е установено, че отговаря на метрологичните изисквания, тъй като е
преминал метрологични периодични проверки. Установява се също така, че
съобразно чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на отчетената от общия топломер
топлинната енергия между отделните етажни собственици е извършено по системата
на дяловото разпределение по начина, регламентиран в действащата през периода
нормативна уредба, като дължимите от ответниците суми са за начислена топлинна
енергия за отопление на имот, от сградна инсталация и за БГВ.
Във връзка с доводите на ответниците за
прилагане на разпоредбите на ЗЗП, осигуряващи по-висока степен на защита на
потребителите при противоречие между два закона, установено в §1 от ДР на ЗЗП,
следва да се посочи, че с тълкувателно решение № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС се
прие, че за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови
нужди в сграда-етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за
енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл.62 вр. §1 от ДР на
ЗЗП, като изрично е посочено, че съгласието за доставка и нежеланието за
преустановяването й по реда на чл.153, ал.2 ЗЕ съставлява „искане“ на услугата
по смисъла на чл.62, ал.1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува
противоречие и не може да става въпрос за приложението на §1 от ДР на ЗЗП.
Решението е правилно и в частта, с която
е признато за установено, че върху вземането за цена на доставена топлинна се
дължи и законна лихва за забава, считано от падежа, посочен в съответната обща
фактура, т.е. върху цената на реално доставената енергия.
С оглед изложеното, въззивната жалба на
ответниците се явява неоснователна, поради което решението на СРС в обжалваната
от тях част, следва да бъде потвърдено.
По
жалбата на ищеца „Т.С.“ ЕАД
За да отхвърли частично предявения иск за
установяване на вземане за доставена топлинна енергия, СРС е приел, че се
претендират такива за периода от м.04.2014 г. до м.04.2016 г. Не е отчел факта,
че в общата сума на претендираното вземане е включена и сумата, обективирана в
обща фактура от 31.07.2014 г., която се отнася за отоплителен сезон м.05.2013
г.-м.04.2014 г. за който период обаче са действали Общите условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди на потребители в гр.София от 2008 г.. Съгласно
клаузата на чл.33, ал.1 от същите, купувачите на топлинна енергия дължат
плащане на месечно дължимата сума в 30 дневен срок от изтичане на периода, за
който се отнасят, т.е. за стойността на топлинната енергия за първия месец от
този период - м. 05.2013 г., падежът за плащане е настъпил на 01.07.2013 г., а
за м.02.2014 г. е настъпил на 01.04.2014 г. Ответниците са заявили в срок
възражение, че вземанията за периода м.05.2013 г.-м.04.2014 г. са погасени по
давност. Възражението им е основателно, но само за периода от м.05.2013 г. до
м.02.2014 г. Вземанията за цената на доставената топлинна енергия за м.03.2014
и за м.04.2014 г. обаче не са погасени по давност, тъй от датата на настъпване
на изискуемостта им до датата на подаване на заявлението – 12.04.2017 г. не
изтекъл тригодишния срок по чл.111,б.“в“ ЗЗД. Ето защо, при съобразяване на
заключенията на СТЕ и ССЕ, размерът на непогасените по давност вземания за
периода от м.03.2014 г. до м. 04.2016 г., определен по реда на чл.162 ГПК,
възлиза 1073,23 лв., представляваща разликата между начислените прогнозни суми
и сумите от изравнителните сметки за част от първия отчетен период и за пълните
два отчетни периода.
С оглед изложеното решението на СРС в частта,
с която е отхвърлен иска за главница за разликата над 995,14 лв. до 1073,23
лв., следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което
искът да бъде уважен за тази разлика.
Поради
неоснователност на въззивната жалба на ответниците, на последните не се дължат
разноски за въззивното производство. На въззивника – ищец се дължат разноски за
настоящата инстанция съобразно уважената част на жалбата – за държавна такса и
за юрисконултско възнаграждение, които възлизат на 18,30 лв. На ищеца се дължат
и разноски з производството пред СРС / неприсъдената част/ в размер на още
12,50 лв., а за заповедното производство в размер на още 3,32 лв.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението от 04.01.2019 г. по гр. дело
№ 88729/2017 г. на Софийския районен съд, 167 състав в частта, с която е
отхвърлен предявения от „Т.С.“ ЕАД срещу Б.Г.М. и З.Н.М. установителен иск с
правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за разликата над 995,14 лв. до
размера от 1073,23 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия
за имот, находящ се в гр. София, ж.к. “*******ап.3 за периода от м.03.2014 г.
до м.04.2016 г. вкл., ведно със законната лихва от подаване на заявлението –
12.04.2017 г. до окончателното изплащане, като вместо него постановява:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Т.С.“ ЕАД, иск с правно основание
чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, че Б.Г.М., ЕГН ********** и З.Н.М., ЕГН **********
и двамата със съдебен адрес ***-адв. Д., дължат солидарно на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, разликата над 995,14 лв.
до 1073,23 лв., /или 78,09 лв./ представляваща стойността на доставена топлинна
енергия за имот, находящ се в гр. София, ж.к. “*******ап.3 за периода от
м.03.2014 г. до м.04.2016 г. вкл., ведно със законната лихва от подаване на
заявлението – 12.04.2017 г. до окончателното изплащане
ПОТВЪРЖДАВА решението от 04.01.2019 г. по гр.
дело № 88729/2017 г. на Софийския районен съд, 167 състав, в останалите
обжалвани части.
ОСЪЖДА Б.Г.М. и З.Н.М. да
заплатят на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 18,30
лв.-разноски за въззивното производство, сумата от 12,50 лв.-неприсъдена част
от разноските за исковото производство пред СРС и 3,32 лв.-неприсъдена част от
разноските за заповедното производство.
Решението е постановено при
участието на трето лице помагач на ищеца – „Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.