№ 14393
гр. София, 22.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 138 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ИВА АН. АНАСТАСИАДИС
при участието на секретаря ВЕНЕТА К. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от ИВА АН. АНАСТАСИАДИС Гражданско дело
№ 20221110106568 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба с вх. № 24100/ 10.02.2022 г., уточнена с молба от
19.12.2022 г., както и с молба от 04.04.2023 г., депозирани от Е. С. А., ЕГН ********** с
адрес в с. Л, ул. „Я.П.“ № 42, против „С“ ЕООД, ЕИК хххххх, със седалище и адрес на
управление в с. Л, ул. „Г“ № 14, представлявано от СС. Е.ов С – управител, с искане да бъде
осъден ответникът да заплати на ищеца сумата в размер на 1107,78 лева, представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2019 г., 2020 г. и 2021 г. /нетен
размер/, ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба – 10.02.2022 г., до
окончателно изплащане на вземането, сумата в размер на 2186,96 лева, представляваща
незаплатени дневни командировъчни пари за месец май 2021 г., ведно със законната лихва от
депозиране на исковата молба – 10.02.2022 г., до окончателно изплащане на вземането, както
и сумата в размер на 1961,70 лева, представляваща неправомерно удържан трикратен размер
на трудовото възнаграждение на Е. А. със Заповед № ИО-1/ 28.06.2021 г. за периода от
03.2021 г. до 05.2021 г., ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба –
10.02.2022 г., до окончателно изплащане на вземането.
С влязло в сила определение от 13.09.2023 г. е прекратено производството по делото
по иска на Е. С. А. с правно основание чл. 344, ал.1, т. 1 КТ поради изтекъл давностен срок
за предявяването му.
Ищецът твърди, че е работил при ответника по трудов договор от 25.05.2019 г. на
длъжност „шофьор на товарен автомобил международни превози“ до 20.07.2021 г., когато
със Заповед № ДО-1 от 29.06.2021г. му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“.
Трудовият договор е прекратен на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ. Твърди, че по време на
действие на трудовия му договор е издадена Заповед № ИО-1/ 28.06.2021г., с която е
наложена ограничена имуществена отговорност за причинени от ищеца на работодателя
вреди при управление и експлоатация на влекач и полуремарке в размер на трикратния
размер на уговореното месечно трудово възнаграждение, която сума – 1961,70 лева, била
прихваната от работодателя при прекратяване на трудовото му правоотношение. Твърди, че
няма качеството отчетник, че не е действал виновно, както и, че вредите са причинени от
1
трети лица. Твърди, че сумата е неправомерно удържана от ответника и иска
възстановяването й. Излага твърдения освен това, че ответникът не му е заплатил
неизползвания платен годишен отпуск за периода 2019 г. – 2021 г. включително, както и
дневните командировъчните пари за м. май 2021г., поради което иска осъждането му за
сумите 1107,78 лева – нетен размер на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск,
както и 2186,96 лева – незаплатени дневни командировъчни средства за месец май 2021 г.
Претендира разноски.
Ответникът признава исковете по чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 215, ал. 1 КТ. Оспорва иска за
възстановяване на трикратния размер на трудовото възнаграждение, доколкото сумата не е
удържана, и предявява насрещен иск по чл. 210, ал. 5 КТ, вр. чл. 203, ал. 1 КТ за осъждане на
първоначалния ищец да заплати дължими суми въз основа на неоспорена заповед за
реализиране на ограничена имуществена отговорност, както и по чл. 221, ал. 2 КТ – за
заплащане от първоначалния ищец на обезщетение при прекратяване на трудовото
правоотношение при дисциплинарно уволнение. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По исковете с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 215, ал. 1 КТ.
С доклада по делото съдът е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване,
предвид извършеното с отговора на исковата молба признание от страна на ответника, че
последният дължи на ищеца сумата в размер на 2186,96 лева – незаплатени дневни
командировъчни за м. май 2021г., както и сумата в размер на 1107,78 лева – обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за 2019 г., 2020 г. и 2021 г.
Предвид извършеното признание на процесните претенции от ответника, съдът
намира, че в тази част исковете са явяват основателни и следва да бъдат уважение в пълните
предявени размери.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже извършено
плащане, респ. удържане, на процесната сума в размер на 1961,70 лева в полза на ответника
без основание.
Ищецът излага твърдения, че процесната сума е удържана от ответника без
основание, доколкото същата представлява наложена му ограничена имуществена
отговорност в процесния размер.
По делото обаче не са представени годни доказателства, които да установят
извършено в полза на ответника плащане, респ. такава сума действително да е удържана от
ответника. Прието по делото е писмо от ответника /на л. 11 от делото/, адресирано до ищеца,
в което е направено изявление за прихващане на дължимите от работодателя суми: а именно
1107,78 лева – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, и 2186,96 лева –
дължими дневни командировъчни пари, с вземанията на работодателя в размер на 653,90
лева – обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ, както и в размер на 1961,70 лева – ограничена
имуществена отговорност, реализирана със Заповед № ИО-1/ 28.06.2021 г. Доколкото това
изявление не може да породи правно действие и цитираните в него суми не могат да бъдат
прихванати, и предвид извършеното от ответника признание за дължимостта на вземанията
на ищеца за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и за дневни
командировъчни пари, съдът намира, че ответникът, в качеството си на работодател не е
извършил удръжка на сумата в размер на 1961,70 лева. По делото не са представени
доказателства и за заплащане на процесната сума от ищеца в полза на работодателя.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявеният иск за връщане на сумата в
размер на 1961,70 лева, платена без основание на ответника, е неоснователен и следва са
2
бъде отхвърлен.
По насрещния иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 2 КТ при дисциплинарно уволнение работникът
или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово
възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в
размер на действителните вреди - при срочно трудово правоотношение.
Фактическият състав на вземането включва съществувало между страните трудово
правоотношение, прекратено поради дисциплинарно уволнение, като размерът на
дължимото обезщетение се определя от вида на договора – срочен или безсрочен.
Страните не спорят, а и от представения по делото трудов договор се установява, че
на 25.05.2019 г. между тях е възникнало безсрочно трудово правоотношение. Със заповед №
ДО-1/ 29.06.2021 г. на работника е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“.
Заповедта е връчена на 20.07.2021 г. в 13:35 часа, което обстоятелство е удостоверено с
подписа на последния. Съгласно разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ трудовият договор се
прекратява без предизвестие от момента на получаването на писменото изявление за
прекратяването на договора. Ето защо, с връчване на уволнителната заповед, цитирана по-
горе, трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т.
6 КТ. Възраженията за незаконност на уволнението са ирелевантни, тъй като този въпрос се
изследва единствено по предявен от работника иск за отмяната му, какъвто иск е бил заявен
в настоящото производство, но извън давностния срок, поради което по преценка на
докладчика, исковата молба в тази част е върната и производството прекратено с влязъл в
сила съдебен акт. Ето защо в полза на ищеца по този иск е възникнало вземане за
обезщетение. Между страните не спори, а и от представената по делото Заповед от
30.12.2020 г. се установява, че основното трудово възнаграждение на работника е в размер
на 650,00 лева, считано от 01.01.2021 г., към които се начислява и допълнително трудово
възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 3,90 лева. Този размер се
потвърждава и от справка от НАП на л. 39 /гръб/ от делото. В изложения смисъл искът, като
предявен за сумата от 653,90 лева, се явява основателен и следва да бъде уважен.
По насрещния иск с правно основание чл. 210, ал. 5 КТ, вр. чл. 203, ал. 1 КТ.
За да бъде уважен предявения насрещен иск с правно основание чл. 210, ал. 5 КТ, вр.
чл. 203, ал. 1 КТ в тежест на ищеца е да докаже по делото следните обстоятелства: издаване
на заповед, с която са определени основанието и размера на отговорността на работника,
връчването на работника, както и размера на претенцията си.
Изменението на правната квалификация с решението, не изисква съставянето на нов
доклад, доколкото подлежащите на доказване обстоятелства остават непроменени.
Съдът счита, че осъдителен иск е допустим, тъй като законодателят е предвидил
възможност, когато събирането на сумата по влязлата в сила заповед по чл. 210, ал. 4 КТ не
може да стане с удръжки поради прекратяването на трудовото правоотношение,
работодателят въз основа на заповедта да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл.
410, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс независимо от размера на вземането.
По делото като писмено доказателство е приета Заповед № ИО-1/ 28.06.2021 г., видно
от която на Е. С. А., на длъжност „шофьор на товарен автомобил международни превози“ в
„С“ ЕООД, е наложена ограничена имуществена отговорност за вреда, причинена на
работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения, по –
специално при управление и експлоатация на влекач „Скания“ с рег. № СВ4111ВН и
полуремарке „Кроне“ с рег. № С4488ЕС, в размер на трикратния размер на уговореното
месечно трудово възнаграждение на основание чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ. Видно от представената
към заповедта обратна разписка за връчване чрез куриер, същата е връчена на 20.07.2021 г. в
13:36 часа.
3
Имуществената отговорност на работника или служителя се прилага независимо от
дисциплинарната, административно-наказателната и наказателната отговорност за същото
деяние. Работникът или служителят отговаря имуществено за вредите, причинени на
работодателя по небрежност (непредпазливост) при или по повод изпълнението на
трудовите си задължения съобразно правилата на КТ, като в случаите, когато се касае за
вреда, която е причинена умишлено или в резултат на престъпление, или е причинена не при
или по повод изпълнението на трудовите задължения, отговорността се определя от
гражданския закон. Размерът на отговорността е уреден в чл. 206, ал. 1 и ал. 2 КТ - тя е
ограничена до размера на месечното трудово възнаграждение, а по отношение на
ръководителите - до трикратния размер на месечното трудово възнаграждение. По-строга е
отговорността на отчетниците - те отговарят ограничено до размера на три месечни трудови
възнаграждения /чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ/, а при липси - в пълен размер /чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ/.
Законодателят е предвидил специален ред за реализиране на имуществената
отговорност на работника или служителя за случаите, когато се касае за ограничена
имуществена отговорност (в която хипотеза попада и разглежданият спор). В тези случаи,
съгласно разпоредбата на чл. 210 КТ работодателят издава заповед, с която определя
основанието и размера на отговорността на работника или служителя. Заповедта се издава в
едномесечен срок от открИ.ето на вредата или от плащане на сумата на третото лице, но не
по-късно от една година от причиняването. Ако в едномесечен срок служителят не оспори
основанието или размера на отговорността, работодателят удържа дължимата сума от
трудовото възнаграждение на работника или служителя в размерите, посочени в ГПК.
В настоящия случай работодателят е издал заповед за реализиране на ограничената
имуществена отговорност на работника на 28.06.2021 г., като същата е връчена на последния
на 20.07.2021 г. в 13:36 часа, т. е. след прекратяване на трудовото му правоотношение между
страните със заповед за дисциплинарно уволнение от 29.06.2021 г. - последната връчена на
работника на 20.07.2021 г. в 13:35 часа. Работодателят не твърди заповедта да е връчена на
работника по-рано.
Както еднозначно се приема в теорията и в съдебната практика, заповедта по чл. 210,
ал. 1 КТ поставя началото на едно извънсъдебно рекламационно производство за
доброволно осъществяване на ограничената имуществена отговорност. По правното си
естество самата заповед по чл. 210, ал. 1 КТ е изявление за прихващане на насрещни
вземания - вземането на работодателя за обезщетение срещу вземането на работника за
трудово възнаграждение. Чрез нея работодателят предявява претенцията си за обезщетение
и упражнява едно субективно потестативно право - правото на прихващане. Правото да
издаде такава заповед, респективно да направи волеизявление за прихващане, принадлежи
на работодателя като субект на вземането. Компенсаторното действие на заповедта, обаче,
не настъпва веднага с връчването й на работника/ служителя, защото валидността на
компенсацията предпоставя не само изискуемост, но и ликвидност, а последната не
съществува, докато работникът не изрази становище по претенцията на работодателя.
Законът предоставя на работника едномесечен срок да оспори основанието и размера на
предявеното от работодателя вземане - това материалноправно възражение е негово
субективно потестативно право. Упражняването на това право на оспорване в рамките на
рекламационното производство има преклудиращ ефект - правото на работодателя да
извърши прихващане се погасява и той може да осъществи отговорността на работника или
служителя само като предяви вземането си по съдебен ред. Пропускът на работника да
оспори вземането на работодателя създава презумпция за ликвидност и открива за
работодателя пътя за извършване на удръжките по лекия и ефикасен извънсъдебен начин.
Очевидно уредбата на рекламационното производство предполага налично трудово
правоотношение. При прекратено трудово правоотношение, субектът на вземането за
обезщетение губи качеството работодател и не може да издаде заповедта, слагаща началото
на рекламационното производство, а последното става и неизпълнимо като способ за
4
събиране на вземането, поради трудността да се извърши размяната на волеизявленията на
участващите в него.
Случаят с прекратеното трудово правоотношение е ясен - с прекратяването на
трудовото правоотношение страните по него губят качеството работодател - работник/
служител, поради което и няма как и реално да се осъществи прихващането. Предвидените
от законодателя „други причини“ в алинея пета на чл. 210 КТ пък предпоставят
съществуващо трудово правоотношение, в рамките на което при наличието им е невъзможно
извършването на компенсация - като ползването на отпуск от работника - платен, неплатен
или поради временна нетрудоспособност.
С оглед на изложеното се обосновава извод, че рекламационното производство
предполага налично трудово правоотношение поне към момента на връчване на заповедта,
дори даже в едномесечния срок за оспорване /за да може да се реализира хипотезата на чл.
210, ал. 5 КТ, при която въз основа на влязлата в сила заповед работодателят да може да
претендира вземането си по нея пред съд/, за да поради волеизявлението на работодателя
някакви правни последици. Същото няма как да бъде осъществено в случаите, когато
поставя началото си след прекратяване на трудовото правоотношение, какъвто е настоящият
случай, доколкото заповедта е връчена на работника след този момент.
Работодателят би могъл да потърси защита на нарушените си права, като претендира
обезщетение по общия ред, предявявайки иск по чл. 203, ал. 1 КТ БЕЗ да се позовава на
проведеното рекламационно производство.
Поради изложеното, искът е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
По разноските:
При този изход на спора разноски се следват и на двете страни.
Ищецът е сторил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 750 лева по
главните искови претенции, като за остатъка до пълния размер на уговореното с договор за
правна защита и съдействие от 08.02.2022 г. адвокатско възнаграждение от 1500 лева не е
представил доказателства за плащане. С оглед уважената част от исковете, следва да му
бъдат присъдени разноски в размер на 470,10 лева.
Ответникът е представил списък с разноски и договор за правна защита и съдействие
от 02.09.2023 г. С последния е уговорено, че възнаграждението по договора се заплаща по
банкова сметка на адвоката, като доказателство за заплащането му не е представено по
делото, следователно не може да се формира извод, че са сторени разноски от ответника за
адвокатско възнаграждение в какъвто и да е размер.
Ответникът е сторил разноски в размер на 104,63 лева - за заплатена държавна такса
по предявените насрещни искове, от които с оглед уважения иск, следва да му бъде
присъдена сума в размер на 50,00 лева.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на съда дължимата държавна
такса по уважените главни искове с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 215, ал. 1 КТ в
размер на 137,48 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „С“ ЕООД, ЕИК хххххх, със седалище и адрес на управление в с. Л, ул.
„Г“ № 14, представлявано от СС. Е.ов С – управител, да заплати на Е. С. А., ЕГН
**********, с адрес в с. Л, ул. „Я.П.“ № 42, на правно основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата
1107,78 лева, представляваща вземане за обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск в нетен размер за 2019 г., 2020 г. и 2021 г., ведно със законната лихва от датата на
5
депозиране на исковата молба пред съда – 10.02.2022 г., до окончателно изплащане на
вземането, както и на правно основание чл. 215, ал. 1 КТ сумата 2186,96 лева,
представляваща вземане за дневни командировъчни пари за месец май 2021 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба пред съда – 10.02.2022 г., до
окончателно изплащане на вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 470,10
лева, сторени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение по делото.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. С. А., ЕГН **********, с адрес в с. Л, ул. „Я.П.“ № 42,
против „С“ ЕООД, ЕИК хххххх, със седалище и адрес на управление в с. Л, ул. „Г“ № 14,
представлявано от СС. Е.ов С – управител, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 1961,70 лева, претендирана като
неправомерно удържан трикратен размер на трудовото възнаграждение на Е. А. със Заповед
№ ИО-1/ 28.06.2021 г. за периода от 03.2021 г. до 05.2021 г., ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба пред съда – 10.02.2022 г., до окончателно изплащане
на вземането.
ОСЪЖДА Е. С. А., ЕГН **********, с адрес в с. Л, ул. „Я.П.“ № 42, да заплати на
„С“ ЕООД, ЕИК хххххх, със седалище и адрес на управление в с. Л, ул. „Г“ № 14,
представлявано от СС. Е.ов С – управител, на правно основание чл. 221, ал. 2 КТ сумата
653,90 лева, представляваща вземане за обезщетение при прекратяване на трудовото
правоотношение поради дисциплинарно уволнение, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата 50,00 лева, представляваща разноски за заплатена държавна такса по този иск.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „С“ ЕООД, ЕИК хххххх, със седалище и адрес на
управление в с. Л, ул. „Г“ № 14, представлявано от СС. Е.ов С – управител, против Е. С. А.,
ЕГН **********, с адрес в с. Л, ул. „Я.П.“ № 42, иск с правно основание чл. 210, ал. 5 КТ, вр.
чл. 203, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 1961,70 лева,
претендирана като ограничена имуществена отговорност, наложена със Заповед № ИО-1/
28.06.2021 г.
ОСЪЖДА „С“ ЕООД, ЕИК хххххх, със седалище и адрес на управление в с. Л, ул.
„Г“ № 14, представлявано от СС. Е.ов С – управител, да заплати на основание чл. 78, ал. 6
ГПК по бюджетна сметка на Софийски районен съд сумата 137,48 лева, представляващата
държавна такса по уважените искове по чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 215, ал. 1 КТ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6