Решение по дело №3273/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№

гр. София, 21.05.2020г. 

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-Б въззивен състав, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. ВАСИЛЕВ

          ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

        мл. съдия АДРИАНА АТАНАСОВА

при участието на секретаря Донка Шулева, разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова в. гр. д. № 3273 по описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 13123 от 16.01.2019г., постановено по гр.д. № 12911/2018г. на СРС, 154 състав, Агенция „П.И.”, Областно пътно управление *** е осъдена да заплати на „ДЗИ – О.З.” ЕАД на основание чл. 410, ал. 1 КЗ, вр. с чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД сумата от 2312,42 лв. , представляваща изплатено по имуществена застраховка „Каско+” застрахователно обезщетение за застрахователно събитие, настъпило на 16.01.2017г. на автомагистрала „Тракия”, с посока на движение към с. Казичене, на връзката между автомагистралата и околовръстния път на гр. София, ведно със законната лихва от 23.02.2018г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 93,33 лева, представляваща обезщетение за забава за плащането на главницата за период от 30.09.2017г. до 22.02.2018г.

С решението Агенция „П.И.”, Областно пътно управление *** е осъдена да заплати на „ДЗИ – О.З.” ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 839, 48 лв., представляваща разноски, сторени в производството.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от Агенция „П.И.”, Областно пътно управление ***, в която са развити съображения за незаконосъобразност и неправилност на атакувания акт. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ищецът е доказал при условията на пълно и главно доказване механизма на процесното ПТП и наличието на причинна връзка между този механизъм и твърдените вреди. Твърди, че представеният по делото протокол за ПТП е непълен, неточен и противоречив. Акцентира, че за описания механизъм на инцидента протоколът няма обвързваща доказателствена сила, тъй като произшествието не е реализирано в присъствието на длъжностното лице и е съставен само по данни на водача на увредения автомобил. Поддържа, че в протокола не е посочен размерът на препятствието. Твърди, че съдът неправилно е кредитирал представените от ищеца частни документи. Излага, че не са събрани доказателства, че при реализиране на ПТП водачът не е бил под въздействието на алкохол или други упойващи вещества, както и че същото не е възникнало по причина или вследствие неспазване на установените технически и технологически норми за експлоатация и ремонта на МПС, както и несъобразяване с правилата за противопожарна охрана, че ПТП не е възникнало вследствие на износеност /умора/ на отделни детайли и възли на МПС при доказана техническа неизправност, повреди на гумите поради овехтяване, фабричен дефект, внезапно спиране и кражба на същите, както и нямало доказателства, че вредите не са причинени в резултат умишлени действия на водача на автомобила, в които хипотези не бил налице покрит от застраховката риск и застрахователят следвало да откаже плащане на обезщетение. Поддържа, че експертизата е изготвена на база описаното от водача. Моли съдът да отмени решението и да отхвърли изцяло предявените претенции. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „ДЗИ – О.З.” ЕАД, с който жалбата се оспорва и се моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:

СРС, Гражданско отделение, 154 състав е бил сезиран с искове, с правно основание чл. 410, ал. 1 КЗ, вр. чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В чл. 411 КЗ е уредено едно специално суброгационно право в отклонение от правилото на чл. 74 ЗЗД, тъй като при настъпване на застрахователното събитие застрахователят не изпълнява чуждо правно задължение, а изплащайки застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение, вследствие на което по силата на чл. 410, ал. 1 КЗ встъпва в правата на увредения срещу причинителя на вредата. Когато причинител на вредата е лице, комуто е възложена някаква работа, по силата на чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД отговорност носи и възложителят за вредите, причинени от изпълнителя на възложената работа при или по повод нейното изпълнение. Макар че в правната норма, регламентирана в чл. 410, ал. 1 КЗ, не е предвидена правната възможност заплатилият по имуществено застраховане обезщетение застраховател да встъпи в правата на увредения срещу носещия гаранционно - обезпечителна отговорност възложител на виновното лице, в т. 15 от Постановление № 7/1977 г. на Пленума на ВС се приема, че суброгацията на застрахователя включва и правната възможност той да предявява искове за реализиране на отговорността по чл. 47 - 49 ЗЗД, когато са налице основания за нея. Въззивният съдебен състав намира, че макар тези тълкувателни разяснения да са дадени при действието на отменени правни разпоредби, същите са приложими и при тълкуването на чл. 410, ал. 1 КЗ.

Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително - гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. Съгласно разясненията, дадени в цитираното постановление, лицата, които са възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други лични основания за освобождаването им от отговорност.

В процесния случай, от фактическите твърдения на ищеца в исковата молба се установява, че той е предявил спорното регресно право, основавайки го на виновното поведение на определени физически лица, на които АПИ е възложила да поддържат в изправност пътища - част от републиканската пътна мрежа, и носи отговорност за бездействията на тези лица. АПИ като признато от правото юридическо лице не е деликтоспособна, тъй като формира и изразява правновалидна воля чрез своите органи - физически лица и носи единствено обезпечително - гаранционна отговорност по чл. 49 ЗЗД като възложител за вредите, причинени виновно от съответните физически лица при или по повод на изпълнение на възложената им от агенцията работа. В този смисъл, ищецът иска да бъде ангажирана гаранционната отговорност на агенцията по чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, в качеството на собственик на процесния път, за виновното поведение на съответни физически лица, на които е възложено да поддържат в изправност пътищата от републиканската пътна мрежа.

Необходимо е да се посочи и че съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.

За да възникне регресното притезателно право на застрахователя по имуществено застраховане срещу възложителя за имуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод възложена нему работа, е необходимо в обективната действителност да бъдат осъществени кумулативно следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличие на действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца; 2) за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата - арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т. е. вредите да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение; 3) виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа и 4) застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ.

 По делото са обявени за безспорни обстоятелствата, за които страните не спорят и които се установяват и от представената по делото застрахователна полица № 440216121000172 от 21.11.2016г., че на последно посочената дата ищецът и „Я.К.” ЕООД, в качеството ми  на ползвател на застрахователното имущество съгласно свидетелство за регистрация част II сключили договор за имуществена застраховка „Каско+” за лек автомобил „Дачия Лоджи”, с рег. №  ******, с дата на първа регистрация при договорена застрахователна сума от 33 280 лв. и с период на покритие от 21.11.2016г. до 20.11.2017г.

От събраните доказателства правилно първоинстанционният съд е приел за безспорно установен по делото и описания в исковата молба механизъм на ПТП, а именно: на 16.01.2017г. лек автомобил „Дачия Лоджи” с рег. № ******, управлявано от св. Т., претърпяло пътно транспортно произшествие при движение по автомагистрала „Тракия“ с посока на движение към с. Казичене, на връзката между автомагистралата и околовръстния път на гр. София, като лекият автомобил попаднал с лявата си част в препятствие на пътя - необезопасена и необозначена дупка на пътното платно. В резултат от преминаването през дупката били увредени предна и задна леви гуми, предна и задна леви джанти, вежди на преден и заден леви калници, греда на заден мост, шенкел, колесен лагер.

Механизмът на ПТП и причинната връзка между него и настъпилите вреди се установяват от представения по делото протокол за ПТП № 1673403/16.01.2017г., съставен в 12.50 ч. от длъжностното лице И.И.при 2-ра група Отдел Пътна полиция - СДВР, събраните по делото гласни доказателствени средства - показанията на свидетеля А.Д.Т., както и от заключението на представената по делото съдебно - техническа експертиза. Във връзка с възраженията на въззивника за недоказаност на същите, въззивният съд намира следното:

В представения протокол № 1673403/16.01.2017г., за настъпило ПТП на същата дата е описан приетият за установен по делото механизъм на инцидента. Посочено е още, че мястото на ПТП е посетено от съставителя на акта, като са описани и констатирани от него имуществени вреди по процесното моторно превозно средство. Част от протокола съставлява схема на ПТП № 76, в която е отразено траекторията по, която се е движел процесния лек автомобил и мястото, където е претърпял въпросното ПТП .

Доводите на въззивника, че приетият по делото протокол за ПТП е частен документ относно механизма на произшествието, доколкото същото не е възприето лично от длъжностното лице, съставител на акта, следва да бъдат споделени - действително механизмът на индидента не се установява пряко от обсъждания документ. По аргумент от чл. 179 ГПК, обаче, протоколът за ПТП представлява официален свидетелстващ документ за фактите и изявленията, лично възприети от съставилото го длъжностно лице. В процесния случай от обсъждания протокол се установява, че орган на полицията е посетил местопроизшествието след реализирането му, и следователно протоколът обективира не само авторството на изявлението, датата и мястото на съставянето му, но и другите факти, непосредствено възприети от длъжностното лице – траекторията, по която се е движел автомобила и мястото, където е претърпял ПТП, както и видимите вреди по лек автомобил „Дачия Лоджи” с рег. № ******. Неподписването на протокола от представител на ответника е иревантно за наличието на материална доказателствена сила на същия в посочената част.

От показанията на свидетеля А.Д.Т., които съдът кредитира като последователни и обективни, се установяват механизма на ПТП, настъпилите имуществени вреди на увредения автомобил. Свидетелят посочва, че участъкът от пътя района на завоя за с. Казичене бил осеян с дупки, които не били обезопасени, като при опит да избегне попадане в част от дупките, реализирал ПТП.Свидетелят излага още, че се е движел с 40 км/ч. в светлата част на денонощието и по пътя е нямало други автомобили. Произшествието е било посетено от служители на МВР, като при тестването му за алкохол от същите, резултатите били отрицателни. Въззивният съд не намира основание за некредитиране на показанията на този свидетел. Същите се потвърждават и от заключението на вещото лице по съдебно - автотехническата експертиза.

Неоснователно е възражението на въззивника за недоказаност на наличието на причинна връзка между ПТП и твърдените имуществени вреди. Видно от приетата и по делото съдебна - автотехническа експертиза, която съдът кредитира като компетентна и обективно изготвена, вещото лице дава заключение, че описаните щети на лек автомобил „Дачия Лоджи” с рег. № ******, се намират в пряка причинно - следствена връзка с настъпилото на 16.01.2017 г. ПТП, докато лекият автомобил се е движел по автомагистрала „Тракия” с посока към гр. София и на кръстовището с Околовръстен път, с посока на движение към с. Казичене. Вещото лице дава заключение, че стойността необходима за възстановяване на причинените щети на лекия автомобил възлиза на сумата от 2297,42 лв.

Неотносима към предмета на делото е липсата на снимков материал от произшествието. Въззивният съд не споделя довода на въззивника, че поради липса на снимков материал, фактите по делото са недоказани. Фактическият състав на чл. 410, ал. 1 КЗ, вр. чл. 49 ЗЗД е установен и доказан по делото с други доказателства. В закона няма ограничение на доказателствените средства, които могат да се използват за установяване на противоправно поведение, вреди и причинно - следствена връзка.

Въззивният съд счита, че не е необходимо застрахователят да представи доказателство, че не е налично всяко от изключенията, предвидени в общите условия, при наличие на които не се изплаща застрахователно обезщетение. В случай че въззивникът възразява, че процесното ПТП попада в изключенията, той следва да докаже това свое възражение. Не се установява по делото, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, застрахователят да не е следвало да изплаща застрахователно обезщетение и/или да е налице съпричиняване на ПТП от водача на застрахования лек автомобил.

Софийски градски съд споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд относно задължението на ответника да поддържа пътя, на който е реализирано процесното ПТП. От материалите по делото се установява, че произшествието е осъществено на пътното платно на автомагистрала „Тракия”, с посока на движение към с. Казичене, на връзката между автомагистралата и околовръстният път на гр. София, част от републиканската пътна мрежа, и на основание чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 от Закона за пътищата задължен да поддържа и ремонтира пътя е АПИ. Бездействието на ответника по изграждането, ремонта и поддържането на процесния път е неизпълнение на това задължение, поради което същият дължи поправяне на причинените вреди.

По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Във въззивната жалба липсва съответен довод за неправилно приложение на материалния закон от СРС при присъждане на сумата за мораторна лихва. Предметът на въззивното производство по отношение на разглеждане на спора по същество е очертан в случая само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми. Ето защо, в решаващата си дейност въззивният съд изхожда от фактическите положения, установени от първоинстанционния съд, като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за установено от фактическа страна.

При установените по делото фактически положения, а именно дължимост на главното вземане, ответникът е изпаднал в забава и дължи обезщетение за забава, както правилно е приел и районният съд, чийто правни изводи въззивният съд също споделя.

Изложеното води до извод, че въззивната жалба е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено поради съвпадане на крайния извод на двете инстанции.

При този изход на спора на въззивника не следва да се присъждат разноски, поради което искането за присъждането на такива следва да бъде оставено без уважение.

Искане за присъждането на разноски за въззивното производство от въззиваемата страна, за което е представен и списък по чл. 80 от ГПК с оглед изхода на спора следва да бъде уважено за сумата от 397 лв.

С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, Софийски градски съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 13123 от 16.01.2019г. по гр. д. № 12911/2018 г. по описа на Софийски районен съд, І ГО, 154 състав, в обжалваната част.

ОСЪЖДА Агенция „П.И.”, Областно пътно управление ***, ЕИК *********, с адрес на управление:*** да заплати на „ДЗИ – О.З.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 397 лв., представляваща направените разноски пред СГС.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          ЧЛЕНОВЕ: 1.                         2.