Р Е Ш Е Н
И Е № 260100
гр.Пловдив,
10.11.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският окръжен съд, наказателно
отделение, в публично заседание на шести октомври две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТО СИМИДЧИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВИЯ ЦАНКОВА ЕКАТЕРИНА РОГЛЕКОВА
при секретаря Гинка
Големанска и прокурора Данаила Станкова, като разгледа докладваното от съдията
СИЛВИЯ ЦАНКОВА ВНОХД № 1525 по описа на
съда за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на Глава ХХІ от НПК.
С присъда № 174 от 10.07.2020 г. по НОХД № 1448/2020г., Районен съд-Пловдив, 23 н.с. е признал
подсъдимия
В.И.Г. за виновен в извършване на престъпление
по чл.183 ал.1 от НК, като на основание
чл.58А ал.1 вр.чл.54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок
от 4 месеца. На основание чл.66 ал.1 от НК е отложил изтърпяването на така
наложеното на подсъдимия наказание с изпитателен срок от 3 години, считано от
влизане на присъдата в сила.
Съдебният акт е
обжалван от частния обвинител К.Д. като неправилен с молба за отмяна
приложението на чл.66 от НК. Формулираната претенция е
въззивния съд да измени
обжалваната присъда, като се постанови ефективно изтърпяване на наложеното
наказание „лишаване от свобода“ при първоначален общ режим.
При пренията адв. Е. изложи съображения в подкрепа на искането за изменение
на съдебния акт в частта относно приложението на чл.66 от НК. Претенцията относно
постановяване на ефективно изтърпяване на наложеното наказание се аргументира с
продължителния период на процесното престъпление, с малката възраст на
низходящите сродници, към които подсъдимият има алиментни задължения, както и с
обстоятелството, че същият не за първи път се отклонява от тези си задължения, което
е довело до намесата на правоприлагащите органи. Частната обвинителка К.Д., не се явява пред въззивната инстанция,
редовно призована, нито е изложила собствени съображения в подкрепа на направеното
посредством повереника й искане за изменение на първостепенната присъда.
При въззивните прения представителят на Окръжна
прокуратура-Пловдив изрази мнение, че жалбата е основателна, излагайки
аргументи в подкрепа искането на частното обвинение.
Защитникът на подсъдимия адв.П. мотивира
становище за отхвърляне жалбата на частното обвинение, като обърна внимание, че
ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ неминуемо би
рефлектирало в негативен аспект върху децата, на които се държи процесната
издръжка. Подсъдимият се присъедини към изложените от защитника му
доводи и искане за потвърждаване на първостепенната присъда. Обърна внимание,
че понастоящем полага усилия и старание да изпълнява задълженията към своите
низходящи.
Пловдивският окръжен съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и обсъди доводите и съображенията на
страните, поотделно и в тяхната съвкупност, прие жалбата на частното обвинение
– за процесуално допустима , а разгледана по същество-за неоснователна.
Производството по делото е било проведено по реда на
глава XXVII от НПК, в хипотезата на чл.371 т.2 от НПК. Подсъдимият Г.
е обявил признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на
обвинителния акт и съгласие да не се събират доказателства за тях.
По делото не е бил приет за съвместно разглеждане с
наказателния процес гражданският иск срещу подсъдимия от страна на правоимащите пострадали
чрез тяхната майка и законен представител К.Д.. Последната е конституирана само
като частен обвинител.
Въз основа на събраните по делото, по реда и със
средствата, предвидени в НПК, доказателствени материали - обясненията
на подсъдимия при досъдебния му разпит, показанията на свидетелката К.Д., приложените в хода на
досъдебното производство писмени доказателства и доказателствени средства,
приобщени по реда на чл.283 от НПК – Решение на ПРС, справка от ДСИ,
справка от ТД на НАП и от Агенция по заетостта, справки от Служба по
вписванията и от КАТ, справка съдимост, характеристична справка и др., първата инстанция е направила следните фактически
констатации :
Подсъдимият В.И.Г. е роден на ***г*** и живее в
същия град. Той е българин, български гражданин е. Има висше образование.
Разведен е, работещ, реабилитиран. Има ЕГН:**********.
На 14.08.2004г. подс. В.Г. сключил граждански брак
със свидетелката К.Д.. От съвместното им съжителство двамата имали едно дете – ***, роден на ***г., а след сключване на брака им-на 24.08.2009г. се родила и дъщеря им ***. През 2012г. отношенията между Г. и Д. се влошили и с
Решение 4394/29.11.2012г. на Районен съд гр. Пловдив по гр. дело № 10260/2012 г., влязло влязло в сила на
28.12.2012г., бракът между тях бил прекратен, а родителските права върху децата били предоставени на
свид. Д.. Със същото решение подс. Г. бил осъден да заплаща месечна издръжка на всяко едно от своите деца, както следва: за сина им **-в размер на 150лв., за дъщеря им ** – 100лв. От този момент Г. не
проявявал грижи за децата, не ги виждал, нито предоставял изцяло и ежемесечно
дължимата на свид. Д. финансова подкрепа за отглеждането на подрастващите
си низходящи.
През 2014г. свид. Д. подала жалба до Второ РУ
на МВР - Пловдив, вследствие на което било образувано досъдебно производство и
след приключване на същото, подсъдимият бил предаден на съд за
престъпление по чл. 183, ал. 1 от НК. Било образувано НОХД № 8533/2015г. по
описа на Районен съд - Пловдив. Преди постановяване на присъдата подс. Г. изпълнил задължението си за периода от месец август 2015г. до месец декември 2015г. включително,
поради което с Присъда № 75/09.03.2016г., влязла в сила на 25.03.2016г., съдът
приложил разпоредбата на чл. 183, ал. 3 от НК, признал
го за виновен и не му наложил наказание.
След влизане в сила на
горепосочения съдебен акт, подс. Г. отново спрял да плаща изискуемата издръжка
за децата си, не проявявал никаква загриженост към тях и не демонстрирал желание да ги вижда. През
2016г. срещу него било образувано изпълнително дело № 5120/2016г. на V район по
описа на СИС при РС гр. Пловдив. По изпълнителното дело, през 2017г., бил наложен запор върху
трудовото възнаграждение на подсъдимия и по принудителен ред били
направени три парични превода от по 250 лева. По този начин свид. Д. получила дължимата
издръжка за двете им деца, а именно три вноски по 250 лева, съответно за
месеците януари, февруари и март 2016г.
През месеците юни, юли,
септември октомври и ноември 2019г. подсъдимият превел парични суми за
издръжка на двете си деца, като по този начин,
заедно с удържаните на три пъти по
принудителен ред по изпълнителното дело суми, било изпълнено
задължението му за
издръжка на децата за времето от месец януари 2016г. до месец август 2016г. включително. След това, въпреки
наличието на съдебното решение, с което бил осъден да заплаща издръжка на
своите низходящи, подсъдимият продължил да бездейства и
да не плаща дължимата издръжка на свид. Д. за двете им деца – * и **, както и продължил да не
полага никакви грижи за отглеждането на децата. По този начин за периода от месец септември 2016г. до месец ноември 2019г. включително, в
гр. Пловдив, където децата живели с майка си и се дължало изпълнение на алиментното задължение подсъдимият не изплащал присъдените издръжки, като общият размер на дължимата за периода сума възлиза на 9750 лева, равняваща се на 39
месечни вноски от по 250 лева месечно /по 150 лева за ** и 100 лева за **/.
За да възприеме тази, описана и в обвинителния акт фактология на
инкриминираното деяние, решаващият съд е изложил доказателствен анализ,
отговарящ точно на правилата на обективната логика, бил е ясен кои доказателствени средства
кредитира и поради какви причини, не се е позовал на доказателства, които не се
намират към делото, не е изопачил съдържанието на наличните. Споделимо е
заключението на ПРС, че между досъдебните доказателствени данни не се
откриват съществени противоречия относно релевантните обстоятелства по чл.102
от НПК. Ето защо изводът, че направеното по реда на т.2 на чл.371 от НПК от
подсъдимия признание на фактите по обвинението се подкрепя от тези данни, се
явява обоснован. Този извод не се и оспорва от страните.
С оглед на
тази фактология на инкриминираното събитие е
правилен материалноправният извод на решаващия съд, че с поведението
си през инкриминирания период
подсъдимият Г. е осъществил състава на престъплението по чл.183, ал.1 от НК.
Престъплението по чл.183, ал.1 от НК е насочено срещу обществените
отношения в семейството, с което се цели защита на ежедневните нужди на лицата,
които са неработоспособни и не могат да се издържат от имуществата си и
издръжката трябва да им се доставя периодично, за да се избегнат
неблагоприятните последици от забавянето й, поради което законът посочва, че тя
следва да се плаща ежемесечно. Тази противоправна деятелност, субсумирана под
нормата на чл.183, ал.1 от НК, която по съществото си е продължена, намира
обективен израз в неизпълнение чрез съзнателно бездействие на влязло в сила
решение за плащане на издръжка, в размер на две или повече месечни вноски, без
обаче законодателят да е посочил изискването те да са „последователни”.
Престъплението не би било извършено, само ако се установи, че лицето е
изплатило цялото си задължение, или неизпълнението е под две месечни
вноски, или пък то бъде погасено (напр. поради навършване на пълнолетие на
низходящия, който не продължава образованието си, или го продължава, но за
което следва да има влязло в сила ново решение, че дължащият издръжка може да
му я осигури; при смърт на издържаното лице; при встъпване в брак на издържания
бивш съпруг и др.). Така укоримостта на инкриминираното от разпоредбата на
чл.183, ал.1 от НК поведение на дееца произтича от необходимостта от защита в
крайна сметка на интересите на потърпевшите от неблагоприятното развитие на
отношенията в едно или повече роднински свързани семейства (съпруг, низходящ,
възходящ, брат, сестра).
Съставомерността на престъплението по инкриминирания
текст от НК предполага неизвършване на определена деятелност, а именно
престъпно бездействие, след като е съществувало задължение за предприемане на
определено активно поведение. В конкретния случай извършителят съзнателно не е
изпълнил задължението си да изплаща дължимата за низходящите му сродници
ежемесечна издръжка в размер, многократно надхвърлящ съставомерните две месечни
вноски. Безспорно, престъплението по чл.183, ал.1 от НК е
типично продължено престъпление, осъществявано чрез трайно, непрекъснато,
„продължаващо” бездействие, докато не настъпят обстоятелства за неговото
прекратяване, зависещи или не от волята на дееца. Законосъобразно е изяснено от
първостепенния съд началото на осъществяване и на довършване на самото
престъпление. Последното може да бъде решение на дееца за извършване на
дължимото се действие или извън волята му, например започване на наказателно
преследване за неправомерното му поведение /какъвто е бил конкретният случай/.
Съдебната практика и правната теория е изяснила, че този начин на осъществяване
на продълженото престъпление е следствие на обединяването на отделните
престъпни бездействия в едно единствено престъпление от субективното отношение
на дееца за постигане на преследвания противоправен резултат, като по отношение
на престъплението по чл.183, ал.1 от НК продължителността в осъществяването на
деянието не оказва влияние върху правната квалификация.
Правилни и ненуждаещи се от коментар са съображенията
на първата инстанция за осъществяване на
субективните съставомерни признаци на деянието – то е сторено при
форма на вината пряк умисъл. Подсъдимият е
съзнавал противоправния му характер, предвиждал е и е искал настъпването на
общественоопасните му последици.
При индивидуализацията на наказанието съдът,
определяйки наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, редуцирано на
четири месеца на основание чл.58а, ал.1 от НК, се е отклонил от критериите за
определянето му по чл.54 от НК. Правилно е определен конкретният вид на
алтернативно посочените санкции /лишаване от свобода или пробация/, а именно
лишаване от свобода, коректно е и фиксирането
на размера на наказанието лишаване от свобода в санкционната амплитуда до 1
година. Правилно е прието като смекчаващо отговорността
обстоятелство-недоброто социално положение на подсъдимия, чиито доходи в
никакъв случай не са завидни. Коректно са видени и отчетени и отегчаващите
наказанието обстоятелства, а именно продължителната и упорита незаинтересованост на Г. към житейските проблеми на собствените му деца,
значителният размер на неизплатеното задължение към тях, както и наличието на
предходно осъждане за същото деяние.
Само
за пълнота на изложението, уместно е да се отбележи допуснатата от първия съд
неправилност на санкционирането, изразяваща се в преувеличаване значението на
смекчаващото обстоятелство. Въпросното не може, особено при наличието на
отегчаващите обстоятелства, да отклони размера на наказанието лишаване от
свобода под средния, установен в закона /шест месеца и половина/. Тази среда
(медианата на санкцията) отразява типичната степен на обществена опасност на
деянието и типизираната степен на обществена опасност на дееца – степен,
проявявана без друго, тоест при отсъствие на каквито и са смекчаващи и
отегчаващи обстоятелства или при баланс на наличните. При съвкупната преценка
на противоположните по насоченост индивидуализиращи обстоятелства, налични по
делото, справедливо би се явило наказание от този вид в размер, значително надвишаващ
средния, с малко под специалния максимум /една година/, който размер е следвало
да бъде редуциран с приложение разпоредбата на чл.58а, ал.1 от НК. Обаче за
коригиране на явната несправедливост на санкционирането в тази му част няма
съответна жалба или протест-в жалбата на частното обвинение се съдържа
единствено претенция за отмяна приложението на чл.66 от НК. Ето защо размерът
на наложеното наказание следва да остане четири месеца, както е било наложено
от първия съд.
Що се отнася до искането на частното обвинение за
отмяна на приложението на чл.66 НК по отношение изпълнението на наказанието
лишаване от свобода, то също е допустимо, при положение, че не са налице
забраните по чл.318, ал.4, пр.2 и по чл.337, ал.2, т.2 от НПК. Обаче не е
основателно. Горепосоченото смекчаващо обстоятелство, а и съдебното минало на
дееца, очертават конкретната му степен на обществена опасност, която не е
висока. Г. действително съжалява за стореното и изразява готовност в бъдеще да
изпълнява алиментните си задължения, така че прогнозата за постигане целите по
чл.36 от НК е благоприятна и при условно осъждане. Освен това при изолирането на
подсъдимия в пенитенциарно заведение, при все, че до момента спрямо
него не е било налагано наказание „лишаване от свобода“, ще бъдат злепоставени
и интересите на децата му, на които дължи издръжка, каквато безспорно ще бъде
възпрепятстван да изплаща, и то по обективни причини. А това, без друго, ще
компрометира поправително-превъзпитателния ефект на наказанието по отношение на
бащата. И според този съдебен състав, именно
изпитателният срок ще постави на проверка волята на подсъдимия за в бъдеще да
се въздържа от престъпна дейност, доколкото в случай на осъществяване на ново
престъпление, ще следва да изтърпи и отложеното наказание. Въздържанието от
престъпно поведение, както и коригиране на поведението към стриктно спазване на
закона, са конкретните проявления, чрез които Г. би демонстрирал своето
поправяне и превъзпитание.
Предвид гореизложеното, при цялостната служебна проверка на атакуваната
присъда съдът в настоящия състав не откри основания за нейно изменяне или
отмяна, поради което и същата следва да бъде потвърдена.
С оглед на изложеното и на основание чл.338 вр. с чл.
334 т.6 от НПК съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 174 от 10.07.2020 г. по НОХД № 1448/2020г. на Районен съд-Пловдив, 23 н.с.
Решението е окончателно и не подлежи на протест и обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: