Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260000
гр.
Пловдив,15.02.2022г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публичното заседание на петнадесети ноември през две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИХАЕЛА БУЮКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДЕНИЦА СТОЙНОВА
ВЕЛИНА АНТОНОВА
при участието на секретаря
МАРИАНА АПОСТОЛОВА
в присъствието на прокурора
СВЕТЛОЗАР ЛАЗАРОВ
като разгледа докладваното от
съдия ДЕНИЦА СТОЙНОВА ВНОХД № 587/2020г. по описа на съда
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на глава ХXI от НПК.
Настоящото въззивно
производство е трето по ред, образувано е въз основа на Решение
№127/01.12.2020г., постановено по к.д. №360/2020г. по описа на ВКС, с което е
отменено Решение №23/13.02.2020г., постановено по ВНОХД №626/2019г. по описа на
Апелативен съд – Пловдив и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав
на въззивния съд.
Предмет на проверка е Присъда
№12/23.10.2019г., постановена по НОХД № 31/2019г. по описа на Окръжен съд - гр.
С., с която подсъдимият С.И.С. е признат за виновен в това, че на ****г. на път
II-* /П. – С. - Р./, в посока от с. Х.
към гр.Ч., при управление на МПС - л.а. “Д.“ с рег. № *** е нарушил правилата
за движение по пътищата – чл.20, ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил
смъртта на В. А. Ч. и средни телесни повреди на Н.И.Ч. и на А.Н. Б., за което и
на основание чл.343, ал.4, пр. първо и четвърто вр. с
ал.3, б.“б“, пр. първо вр. с ал.1, б.“в“, пр. първо вр. с чл.342, ал.1 вр. с чл.54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три години, отложено с
изпитателен срок от пет години, като е признат за невинен в това да е нарушил
разпоредбата на чл.20, ал.2, изр. 1 - во от ЗДвП и е
оправдан по обвинението в тази му част. На основание чл.343г от НК подс. С.И.С. е лишен и от право да управлява МПС за срок от
пет години. Окръжният съд се е разпоредил с приложеното по делото веществено
доказателство, а в тежест на подсъдимия С. е възложил направените по делото
деловодни разноски, дължими в полза на органите на досъдебното
производство, на съда и в полза на
частните обвинители Н.И.Ч., А.Н. Б. и
К.Н.Ч..
Недоволни от присъдата са останали
всички страни в процеса - Окръжна прокуратура - гр. Смолян, подсъдимият С.И.С.
и частните обвинители.
Прокурорът изразява несъгласие с
оправдателната част на присъдата, с размера на наложеното на подс.С.И.С. наказание и определения начин на неговото
изтърпяване. Прави се искане да се измени присъдата като се увеличи наказанието
лишаване от свобода на пет години и се постанови ефективното му изтърпяване,
съответно, иска се подсъдимият да бъде признат за виновен в извършване и на
нарушение по чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП.
Явяващият се в съдебна зала представител
на АП – Пловдив заявява, че не поддържа протеста относно увеличаване на
наказанието и ефективното му изтърпяване, като счита, че са налице
предпоставките за приложение на привилегированият състав на престъплението по
чл.343а от НК. Поради това намира наложеното с присъдата наказание за
справедливо и съответно на коректната правна квалификация на деянието и на
откриващите се по делото смекчаващи отговорността на подсъдимия
обстоятелства.
Подсъдимият С.И.С., лично и чрез
защитниците си, счита присъдата за неправилна и незаконосъобразна, като моли да
се отмени и да се постанови нова, с която бъде оправдан изцяло по повдигнатото
му обвинение. Подробни съображения за оправдаването на подсъдимия, както и за
допуснати съществени процесуални нарушения при разглеждане на делото и
изготвянето на мотивите от първоинстанционния съд, са
изложени в допълнението към въззивната жалба. В
последната се прави и алтернативно заявено искане за намаляване на наказанието
с приложението на привилегирования състав на чл.343а от НК.
В съдебна зала защитниците на
подсъдимия – адвокати М. и А., поддържат жалбата по изложените в нея
съображения, които подробно, обстоятелствено и мотивирано доразвиват в
пледоариите по същество на делото.
Подсъдимият С.И.С. в последната си дума
моли да бъде оправдан.
Частните обвинители Н.И.Ч., А.Н. Б. и К.Н.Ч. чрез повереника
им – адв. М. са заявили недоволството си от
оправдателната част на присъдата, от размера на наказанието и от условното осъждане
на подсъдимия. Молят да се увеличи наказанието лишаване от свобода над средния
размер и да се отмени приложението на чл.66, ал.1 от НК. Считат, че подс. С.И.С. следва да бъде осъден и за нарушение на чл.20,
ал.2, изр.1 от ЗДвП.
В настоящето производство частните
обвинители не се явяват, а от тяхно име повереникът
поддържа жалбата и направените с нея искания.
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след като
се запозна с приложените по делото доказателства, прецени направените
оплаквания, становищата на страните и служебно извърши проверка на правилността
и законосъобразността на обжалвания съдебен акт в пределите и предмета на въззивната проверка по чл.313 и чл.314 от НПК, намери за
установено следното:
Протестът и жалбите са подадени в срок,
от надлежно легитимирани страни в процеса, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което са процесуално ДОПУСТИМИ, а разгледани по същество –
протестът и жалбата на частните обвинители са НЕОСНОВАТЕЛНИ, а жалбата на подс. С. е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.
Производството по делото пред окръжен
съд е протекло по реда на чл.371, т.1 от НПК, като от съда е одобрено
съгласието на страните за приобщаване, чрез прочитането им, на показанията на
свидетелите К.Ч., П.Т.., И.С., С.А., К. И., М.М. и И.К.. Прочетени са, със съгласие на страните в
процеса, и показанията на свидетелите Б.Я. и С.Т.. Останалите свидетели,
включени в списъка към обвинителният акт, са били разпитани в условията на устност и непосредственост като при необходимост е ползвана
процесуалната техника по чл.281 от НПК, изслушани са и са приети изготвените по
делото експертизи, приобщени са надлежно и писмените доказателства, събрани в
двете фази на процеса.
С оглед наведените доводи в подадените
от името на подсъдимия С.И.С. жалби, по инициатива на страните, по служебен
почин, във връзка с указанията в отменителното
решение на ВКС и с цел изясняване на спорните фактически обстоятелства по
делото, в тази инстанция се извършиха допълнителни процесуални действия – устен
и непосредствен разпит и преразпит на свидетелите Н.
Р., С.Т., Б.К., Б.Я., Т.М., Г.Г. и М.М.. Назначена бе, изготвена и приета без възражение от
страните, комплексна експертиза в състав от двама автоексперти
и един медик.
Допълнително ангажираните в тази
инстанция доказателства не водят до съществена промяна в установените от ОС
релевантни за предмета на доказване факти. И настоящия състав намира за
установено по несъмнен и категоричен начин следното:
Правоспособен водач на МПС с категории
„АМ”, „В”, „С“ и „С+Е“ от 05.04.1977г., притежаващ свидетелство за управление
на МПС № **, издадено на 07.09.2011г. с валидност до 26.07.2021г., към 2015г.
подсъдимият С. извършвал дейност на „таксиметров шофьор“. Характеристиката му
като водач на МПС била негативна. Според справката за нарушител, в периода
1995г. до 2019г., подсъдимият С.С. е бил наказван за най – разнообразни по вид и тежест
нарушения на ЗДвП, като е бил санкциониран с
52 бр. наказателни постановления и 20 бр. фишове. В период от три години
преди инцидента – 2013г. – 2015г. подс. С. е
санкциониран по административен ред с 8 бр. НП и 8 бр. фишове. Налагана му е и
ЗППАМ с временно отнемане на свидетелството за правоуправление до представяне
на сключена валидна застраховка / виж справка, л.196 – л.207, т.2 от делото на
ОС/.
Подсъдимият С.С.
и пострадалите В. Ч., Н.Ч. и А.Ч.
/съответно, майка, баща и дъщеря / живеели в гр. С. и се познавали, между тях съществували
приятелски отношения.
Пострадалите ползвали многократно
услугите на подсъдимия като таксиметров шофьор, тъй като били близки и се
познавали отдавна, но най - вече защото им вземал по - малко пари за превоз в
случай на нужда от транспорт.
На ****г. пострадалите отново ангажирали
подс. С.С. да ги закара до
с. М.К., общ. Х. и да ги върне обратно в гр.
С.. С ползвания от него автомобил, марка/модел “Д.”, с peг. № ***,
собственост на търговско дружество “И.“ ЕАД, клон – П., подсъдимият закарал
пострадалите до посоченото село, след това и при техни роднини в гр.П. и в гр.А..
След обяд на ****г. тръгнали да се връщат в гр. С., като управляваният от
подсъдимия автомобил “Д.”, с peг. № *** се движел по път II-* /П. - С. - Р./. Пострадалата В. А. Ч. се возела
на предната дясна седалка до водача. На
задната седалка били съпругът й - св. Н.И.Ч., който бил седнал зад В. Ч. и
тяхната дъщеря - св. А.Н.Ч., която седяла зад подс.С..
И подсъдимият, и пътниците били без поставени обезопасителни
колани.
В този период в с. Р. се провеждал
Национален фолклорен събор „Р.“ и поради това движението по пътя в участъка от
гр.А. за гр. С. било силно натоварено и интензивно. Образували се дълги колони
от автомобили, които се движели със скорост около 40 км./ч. – 60 км./ч. Още при
потеглянето от гр. А. в посока гр. С. подс. С. бил видимо изнервен от проведени телефонни
разговори с негова приятелка и бързал да се прибере в гр. С., за да се разбере с нея. Освен, че по
време на пътуването подс. С. продължил да води
разговори по телефона, шофирал бързо и агресивно. Въпреки натовареното движение
през този ден подсъдимият предприемал рискови и опасни опити да изпреварва, и
изпреварвал колоните от автомобили на забранени пътни участъци, за което
нееднократно бил укоряван и предупреждаван от пострадалите, а поведението му
възмутило и други водачи на автомобили, пътуващи в образувалата се колона.
Въпреки съществуващите обективни
дадености на пътната обстановка и отправените му от пътниците предупреждения,
около 16.45 часа на ****г., на път II-*, при 61км.+900м., в посока от с. Х. към
гр. Ч., на прав и разрешен за изпреварване участък, подс.
С. решил да предприеме поредното рисково изпреварване. След преминаване през
десен завой на пътя, с управлявания от него автомобил “Д.”, с peг. № ***,
подсъдимият С. навлязъл в прав участък и предприел изпреварване на движещите се
пред него в колона четири автомобила. За целта се изнесъл от своята лента за
движение и преминал изцяло в лявата, насрещна пътна лента. Успял да изпревари
два автомобила от колоната и достигнал лява задна врата на третия автомобил –
син на цвят с десен волан, който в този момент се отклонил наляво,
навлизайки минимално / с не повече от
1/3 от ширината си/ в насрещната лента за движение и след няколко секунди рязко
се прибрал обратно в колоната от автомобили. В момента на „засичането“ –
навлизането на синият автомобил в насрещната лента / в която и подсъдимият се
движел/, скоростта на движение на автомобила
“Д.”, управляван от подсъдимия, била в порядъка 73 км/ч. - 85 км./ч.
/според отделните експертизи/.
Подсъдимият С. възприел потенциалната опасност за движението като
първоначално въздействал върху спирачната система с леко натискане на спирачния
педал. После, около 1.4 секунди след възприемане на опасността подс. С. предприел едновременно завиване на наляво и
ефективно спиране с максимално въздействие върху спирачният механизъм, при
което намалил скоростта си на движение на около 62 км./ч. - 65 км./ч. / според
отделните експертизи/. Така, вместо да реагира технически правилно на
възникналата пътна обстановка с екстрено задействане на спирачната система в
момента на възникване на опасността като продължи праволинейното си движение,
подсъдимият отклонил автомобила наляво, което довело до напускане на пътното
платно на л.а. „Д.“ /по направление на оставената спирачна следа/. Автомобилът
продължил да се движи по банкета и се ударил челно в бетонна стена/шкарпа/, намираща се вляво от пътното платно и в края на
банкета. В момента на удара в стената скоростта му на движение била около 30 км./ч. – 45 км./ч. /според
отделните експертизи/.
След удара лекият автомобил „Д.“ се установил на мястото и в положението,
отразени в протокола за оглед и видни на фотоалбума на местопроизшествието. При
извършения оглед на автомобила било установено с категоричност, че по него
липсват следи от контакт с друг автомобил.
Възприелите произшествието свидетели Г.Г., Б.К., С.Т., Н.Р., М.М. и Б.Я.
спрели, за да окажат помощ. Те видели, че на предната дясна седалка има
възрастна жена, която има кръв по лицето и се оплаква от болки в гърдите и
таза. На задната седалка имало възрастен мъж, който също се оплаквал от силни
болки и по-млада жена, която видимо била в добро общо състояние. Подсъдимият
С., който излязъл сам от автомобила, също имал наранявания по лицето и по
десния крак, които не изглеждали притеснителни и тъй като не му пречели да се
предвижва сам не се налагало да му се оказва помощ. Свидетелят Г. – пожарникар,
св. Р. и други от присъстващите лица, се обадили на тел. 112. По указание на
медицинско лице, което се оказало на мястото, предвид видимо по-тежкото
състояние на възрастната жена /починалата В. Ч./, последната била оставена на
предната седалка до идването на медицинския екип, като я наплискали с вода,
избърсали кръвта по главата й, но без да я местят. Насъбралите се граждани, с
помощта и на подсъдимият С., извадили възрастният мъж /Н.Ч./ от автомобила и го
положили на земята, а А.Ч. излязла сама от автомобила и се опитвала да окаже
помощ на родителите си. Макар и в силно шоково състояние и въпреки
нараняванията си, подсъдимият С. демонстрирал желание да окаже съдействие и
помощ, интересувал се от състоянието на пострадалите, изпълнявал казаното му от
спрелите да помагат лица, в това число изпълнил указанията на пожарникаря Г. и
спрял газта на автомобила, за да не възникне пожар и по-тежък инцидент,
подкрепял носилката на В. Ч. при качването й в линейката. Пред събралите се
хора подсъдимият заявил, че е бил „засечен“ от друг автомобил, но съобщил
противоречиви версии за мястото, от което този неизвестен автомобил е тръгнал –
от отбивка на пътя П. – Р. / св. Т. /, от отбивка за заведение „С.“ /св.Г./, от колоната с
изпреварвани от подсъдимия автомобили / св. М./.
На местопроизшествието пристигнали автоконтрольорите М.
***, които установили, че водач на катастрофиралия автомобил е подс. С.. Св. М. докладвал на дежурния в полицията за
направените констатации и подсигурил запазване на местопроизшествието до
идването на следствената група за оглед. Тествал подсъдимия за употреба на
алкохол с техническо средство, като пробата била отрицателна. На място
пристигнал медицински екип от ФСМП - Ч. с д-р Д., които оказали първа помощ на
пострадалите и ги транспортирали първоначално в болницата в гр. Ч., а от там до
МБАЛ – С.. Подсъдимият също се
придвижил, с осигурен от сина му транспорт, до болницата в гр. С., където бил прегледан, а при среща с
пострадалата А.Ч. се поинтересувал от състоянието на родителите й, изразил
желание да осигури на следващият ден лица, които да дарят кръв за В. Ч., ако
такава необходимост има. Но, настанената в ОАИЛ при МБАЛ – С. пострадала В. Ч., въпреки оказаната й
адекватна специализирана медицинска помощ, починала на ****г. в 22.30ч.
В първата фаза на процеса са били
изготвени съдебномедицински експертизи от вещото лице Д., които като обосновани
и правилни, законосъобразно са използвани от окръжния съд за формиране на
фактическите и правните изводи по казуса.
Според заключението /л.22 – л.31, т.2 от
дос. пр./ в резултат на настъпилото ПТП на
пострадалата В. Ч. била причинена тежка съчетана - гръдна, коремна и тазова
травма, съставляваща: счупване на множество ребра, двустранно, по множество
анатомични линии; разкъсване на плеврите и белодробните повърхности от
фрагментите на счупените ребра; кръв в двете белодробни половини; разкъсване на
опорката на тънките черва; кръв в коремната кухина;
счупване на левия ацетабулум с масивен тъканен кръвоизлив и ангажиране на значително количество
кръв в лявата тазова половина; умерено представени възрастови изменения на
сърдечно - съдовата система; оток на мозъка; остро малокръвие /следкръвоизливна анемия/ на вътрешните органи. Според
вещото лице смъртта на В. Ч. се дължи на тежка кръвозагуба, довела до остро
малокръвие /следкръвоизливна анемия/ на вътрешните
органи. Описаните травматични увреждания са причинени по механизма на удар или
притискане с или върху твърд предмет със значителна кинетична енергия, като е
напълно възможно да са получени по време на настъпилото ПТП - травма в купето
на лекия автомобил. Вещото лице заключава, че смъртта на В. Ч. е в пряка
причинно - следствена връзка с настъпилото на ****г. ПТП, при което тя е
пострадала.
Според съдебномедицинските експертизи
на другите двама пострадали, изготвени в досъдебната фаза на процеса /л.42 –
л.45, л. 48 – л.49, т.3 от дос. пр/,
в резултат на настъпилото ПТП на Н.Ч. е била причинена средна телесна повреда,
изразяваща се в счупване на таза - счупване на дясната главулечна
ямка, което е причинило трайно затрудняване на
движението на долния десен крайник по смисъла на чл. 129 от НК, а на А. Б. е
била причинена средна телесна повреда, изразяваща се в изкълчване на лъча на
втори пръст на лявата ръка, наложило обездвижването на ръката за срок от 25
дни, което е причинило трайно затрудняване на движението на горния ляв крайник,
по смисъла на чл. 129 от НК.
В досъдебната фаза на процеса са били
изготвени и две единични автотехнически експертизи,
като първата /л.55 – л.79, т.2 от дос. пр./
държавното обвинение е счела за необоснована, непълна и създаваща съмнение в
правилността й, поради което е била назначена повторна автотехническа експертиза, изготвена от вещото лице М..
Според нея /л. 32 – л.121, т.4 от дос. пр./, в конкретната пътна ситуация водачът на л.а.
„Д..“ е действал технически неправилно. Първо, той е имал възможност да избегне
произшествието като не отклонява автомобила наляво и не напуска платното за
движение, а продължи да се движи праволинейно по него. Тогава, поради разликата
в скоростта на движение на двата автомобила - на таксиметровият автомобил и на
неизвестния син автомобил, докато последният се изнесе изцяло в лявата пътна
лента, л.а. „Д..“ ще се намира пред него и удар между двата автомобила не би
настъпил. Второ, вещото лице е заключило, че водачът е боравил технически
неправилно и със спирачната система на автомобила, защото вместо да натиска
„леко“ спирачка е трябвало още в началото на възникване на опасността да
използва максималните спирачни възможности на автомобила, в който случай е имал
възможност да спре на около 4,9 метра преди да се удари в подпорната стена.
Този състав не намира основания, по
смисъла на чл.153 от НПК, да отрече изцяло използването на изготвената единична
експертиза, въпреки настоятелните възражения от страна на защитата на
подсъдимия. Заключението е изготвено от вещо лице със специални знания и
дългогодишен опит в областта на изследване, компетентно и научно обосновано е,
изготвено е обективно и съобразно събраните по делото доказателства, съдържа
обоснован отговор на поставените задачи, успешно е защитено от вещото лице при
изслушването му в съдебната зала. Доводите за „предубеденост“ на вещото лице,
обоснована с „неизбежната солидарност“
между вещите лица, работещи в съдебния район на гр. П., са голословни и не
намират опора в данните по делото. Не бива да се забравя, че всяко вещо лице
депозира заключение под угрозата от реализиране на наказателна отговорност по
чл.291 от НК и едва ли „солидарността с колегите“ е достатъчно силен мотив за
депозиране на невярно заключение под страх от наказателно преследване и под
страх от сериозно професионално дискредитиране. Видно е също, че значителна
част от съдържащите се в единичното заключение експертни изводи се припознават
от вещите лица, работили по изготвената в тази инстанция комплексна експертиза,
като коректно и правилно извлечени от обективните доказателства по делото.
Този състав констатира обаче, че
комплексно изследване на казуса /с работещи в екип вещи лица с техническа и
медицинска компетентност/ до момента не е било извършвано. Освен това,
единичната автотехническата експертиза не е
обследвала депозираните в съдебната фаза на процеса обяснения на подс. С. и показанията на разпитаните в тази фаза
свидетели, а в изготвените по делото медицински и автотехническа
експертиза не се съдържат в писмен вид
отговори на поставени от страна на защитата на подсъдимия допълнителни въпроси
– и с медицинска, и с автотехническа насоченост.
Посоченото бе мотива да се назначи
комплексна експертиза, в състава на която, с цел гарантиране правото на защита
и по изрично настояване на адвокатите на подсъдимия се включиха вещи лица,
работещи извън съдебният район на ОС - гр. П., срещу компетентността и
безпристрастността на които възражения не постъпиха.
Комплексната експертиза, в медицинската
й част, е описала съдържателно идентични с констатираните от вещото лице Д.
травматични увреждания на В. Ч..
Конкретизирано е, че травмите й са резултат от удар на главата в
предното стъкло на автомобила, удар на гръдния кош и корема в арматурното табло
и удари на крайниците в различни елементи от вътрешното оборудване на
автомобилният салон. Видът и характера на травматичните увреждания, наред с
липсата на специфични белези и травми по тялото на пострадалата, които се
причиняват от възпиращото тялото действие на
триточковият предпазен колан, според вещите лица, води до извод, че В.
Ч. не е била с поставен предпазен колан при настъпване на произшествието, като
голяма е била вероятността при поставен предпазен колан да се причинят по-леки
увреждания, които да не доведат до смъртта й. В същото време вещите лица не са
намерили основание да се заключи, че оказаната медицинска помощ на В. Ч. е била
несвоевременна и неадекватна. Според експертизата, въпреки оказаната своевременна и адекватна медицинска помощ,
смъртта е настъпила, най – вече в резултат на причинената на пострадалата
гръдна травма, която е била несъвместима с живота.
Независимо от частичната промяна в
приетите базисни параметри – скорост на движение на двата автомобила / л.а. „Д..“
и неизвестен, син автомобил/ в отделните моменти от развитие на инцидента,
дължина на опасна зона, момент на възникване на опасността, отстоянието от
мястото на удара и т.н., и автоекспертите от
комплексната експертиза заключават, че подсъдимият С.С.
е боравил технически неправилно с уредите за управление на автомобила и не е
реагирал на възникнала опасност за движение така, както законът повелява – с
ефективно намаляване на скоростта и праволинейно движение, което е довело до
напускане на пътното платно и до удар на МПС в подпорната бетонна стена.
Респективно, направен е извод, че при правилно боравене с уредите на МПС,
произшествието е било предотвратимо. Тези изводи са важими
в случай, че се възприеме механизъм на произшествието, почиващ преимуществено
на обективните находки по делото и най – вече на липсата на следи в района на
местопроизшествието и по л.а. “Д.”, с peг. № ***, които да говорят за съприкосновение
и/или удар между този и синия автомобил. Вещите лица са изследвали и другия
възможен механизъм за настъпване на произшествието, който се базира единствено,
и то отчасти, на показанията на св. Р.. Заключението е, че ако се приемат за
достоверни изложените от него факти - за навлизане в насрещната лента с повече
от 1/3 от ширината му, синият автомобил се е намирал в опасната зона за спиране
на л.а. „Д..“ и удара между двата автомобила е бил неизбежен и непредотвратим,
като липсват данни такъв да е настъпил. Предвид установената по-висока скорост
на движение на управлявания от подсъдимия автомобил /доближаваща се почти до
максимално разрешената за пътния участък/ комплексната експертиза в противовес
на единичната заключава, че дори подс. С. да беше
предприел действия по максимално ефективно спиране в момента на възприемане на
опасността, отново ще настъпи удар в бетонната стена, предвид отклонението на
автомобила наляво и тъй като мястото на удара се намира в опасната му зона за
спиране.
Настоящият състав ползва изготвената в
тази инстанция комплексна експертиза като обоснована, мотивирана, подробна, изготвена
от вещи лица със знания и опит в областите на експертно изследване. Срещу
заключението не се наведоха конкретни възражения от страните в процеса, на
които да се дължи нарочен отговор.
По делото е било изготвено и прието
заключение на видеотехническа експертиза, изготвена
от в.л. П. Ч., от която се установява, че върху видеозаписа, съдържащ се в
предоставения за изследване оптичен носител, не са установени следи от
манипулация/намеса, при записаната информация. Движенията следват естествения
си ход, без да са налице необичайни прекъсвания, смущения, размествания или
изменение на области от изображението.
И тази експертиза не е оспорвана в процеса, а и основания за оспорването
й не се откриват. Изводите й обаче нямат пряко значение за предмета на
доказване, тъй като заключението е било изготвено с цел установяване на
допълнителни свидетели / евентуално и участници / на инцидента, които да дадат
повече информация относно причините за възникването му, но до изясняване на
релевантните факти по делото тя не води.
При осъществения въззивен
контрол не се констатират допуснати от окръжния съд съществени, неотстраними
процесуални нарушения, които по смисъла на чл.335 от НПК да обуславят отмяна на присъдата на
процесуално основание. Към днешна дата, доводите в тази насока, изложени от
защитата на подсъдимия в жалбата и допълнението към нея, следва да се
коментират и в контекста на разпоредбата на чл.335, ал.3 от НПК, указваща, че
когато въззивната проверка е втора поред / настоящата
е трета/, въззивният съд не може да връща делото за
ново разглеждане, а следва да реши казуса по същество. Извън така направеното
уточнение, видно е от протоколите от проведените съдебни заседания, че
окръжният съд е изпълнил изискването да приобщи доказателствените
материали по делото чрез прочитането им по реда на чл.283 от НПК, което включва
и протоколите за разпит на свидетелите, за които е дадено съгласие по чл.371,
т.1 от НПК / протокол от с.з. на 09.07.2019г./, поради което и оплакването в
този смисъл е неоснователно. Отделно от това, показанията на свидетелите, за
които е било одобрено съгласието на страните за приобщаването им по реда на
чл.371, т.1 от НПК, не са от съществено значение за установяване на фактите от
предмета на доказване и атакуваната присъда съвсем не се базира на тези доказателствени източници.
Наистина, в протокола от проведеното
първо съдебно заседание, не е отразено изрично да са разяснявани правата на
страните по чл.274 и чл.275 от НПК и от формална страна това може и да се
квалифицира като нарушение. Но, известно е, че нарушението на процесуалните
правила е съществено само когато е довело до ограничаване процесуалните права
на подсъдимия и неговия защитник, а доводи в тази насока не се наведени, като
защитниците на подсъдимия и последният са изразили в същото съдебно заседание
ясно становището си, че процесуални пречки за разглеждане на делото няма. Не се
е твърдяло и не се твърди например, да са били налице основания за отвод на
съдебния състав или че делото е било разгледано от незаконен състав /по смисъла
на чл.274 от НПК/. Видно е, че защитата е упражнила правото си да поиска отвод,
когато е счела, че такива основания са били налични / на вещото лице по
изготвената АТЕ /, както и е направила
изявления съдебното следствие да протече по реда на чл.371, т.1 от НПК и се е
възползвала активно от правото си да
прави доказателствени искания / по смисъла на чл.275,
ал.1 от НПК/. Тоест, с правата си, разписани в посочените текстове от
процесуалния закон, подсъдимият и
защитниците му добре да били запознати и са ги упражнявали ефективно, поради
което пропускът да се отрази в съдебния протокол разясняването им от съда не е
валидно основание за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново
разглеждане от друг състав на окръжния съд.
Настоящият съдебен състав намира и, че
изготвените към присъдата мотиви покриват минимално изискуемия се стандарт за
обоснован съдебен акт по смисъла на чл.305, ал.3 от НПК и не е допуснато
твърдяното от защитата на подсъдимия процесуално нарушение „липса на мотиви“.
Окръжният съд е подложил на оценка доказателствените
източници по делото, изложил е доводи за това кои от доказателствата е ползвал,
за да формира вътрешното си убеждение и поради какви причини, респективно –
изложил е съображения и защо не споделя защитната версия, застъпена от
подсъдимия. Така изготвените мотиви, макар и не пространни и детайлни, дават
възможност да се проследи процеса по формиране на вътрешното убеждение на съда,
което е предпоставка за ефективно упражняване на правото на жалба и протест,
както и за извършване на качествен въззивен контрол.
Проверявайки процеса по формиране на
вътрешното убеждение на окръжния съд във връзка с приложението на материалния
закон, настоящата инстанция намира за установено следното:
Очевидно, не е спорно по делото, че е
настъпил противоправен, съставомерен
резултат – смърт на едно лице - В. А. Ч. и средни телесни повреди по смисъла на
чл.129 от НК на повече от едно лице, а именно, на две лица - Н.И.Ч. и А.Н. Б.,
както и че смъртта и телесните увреждания са в следствие на претърпяно от
пострадалите пътно – транспортно произшествие, реализирано на инкриминираната дата и място, в което
участник е бил и подс. С.. Тези съставомерни
факти намират своята пълна подкрепа в приложените по делото писмени
доказателства – акт за смърт, удостоверение за наследници, медицинска
документация и др. подобни, в гласните доказателства – обясненията на
подсъдимия, показанията на пострадалите и на останалите свидетели – очевидци на
инцидента, в заключенията на изготвените
по делото медицински експертизи и комплексна експертиза в медицинската й част.
В последните - компетентни, обосновани и мотивирани, изготвени от лица с нужния
опит и квалификация, са отразени констатираните по пострадалите телесни
увреждания, направен е и категоричен от медицинска гледна точка извод, че тези
увреждания са резултат от настъпилото на инкриминираната дата ПТП.
Обвинението е запълнило бланкетния състав на чл.343 от НК с две правила за движение
по пътищата – по чл.20, ал.1 и чл.20, ал.2, изр.1 - ро
от ЗДвП. Окръжният съд е редуцирал с присъдата
тези нарушения, приемайки, че имащо отношение към осъществения престъпен
състав е единствено нарушението по чл.20, ал.1 от ЗДвП, оправдавайки подс. С. по вмененото му в отговорност нарушение на
правилото, фиксирано в чл.20, ал.2, изр.1 - во.
Присъдата в тази част е била обект на въззивни
протест и жалба, подадени от прокурора и от частните обвинители, с искане подс. С. да се признае за виновен в извършването и на това
нарушение. Предходният състав на АС – Пловдив е счел жалбата и протеста в тези им части за неоснователни и е
потвърдил присъдата, като протест от АП – Пловдив и жалба от частните
обвинители против тази част на решението
не са депозирани пред ВКС. От друга страна, с отменителното
решение, поставено от върховния съд, е отменено изцяло решението на АС –
Пловдив. В тази процесуална ситуация резонно възниква въпросът дали в казуса не
е приложим принципът „реформацио ин пеус“ и дали към днешна дата не е налице процесуална пречка
за осъждане на подс. С. и във връзка с
инкриминираното първоначално нарушение по чл.20, ал.2, изр.1 - во от ЗДвП. В съдебната практика могат да се открият
диаметрално противоречиви виждания по този въпрос. Поради това настоящият състав
намира за по – прецизно да заяви становище по същество, а то е идентично с
виждането на окръжния съд. И този състав намира, че не е доказано подс. С. да е нарушил правилото по чл.20, ал.2, изр.1 – во от ЗДвП и такова нарушение да е в причинна връзка с
инкриминирания съставомерен резултат. Поради това
дори и да се счете, че липсва процесуална пречка за утежняване на положението
на подсъдимия към днешна дата с осъждането му и във връзка с чл.20, ал.2, изр.1
– во от ЗДвП, от материално – правна гледна точка
основания за такова осъждане няма, защото :
Известно е на първо място, че общото
правило за поведение на водач на МПС, фиксирано в чл.20, ал.1 от ЗДП и също инкриминирано, е приложимо
самостоятелно единствено, ако не е било допуснато нарушение на специално
правило за движение и в частност, ако не е налице нарушение на режима на
скоростта /превишена или несъобразена скорост/. Прокуратурата не е съобразила
тази трайна практика и е инкриминирала едновременно общо правило за поведение и
специално правило, свързано с режима на скоростта на движение. Освен това, в
обвинителния акт няма и една дума за това в каква величина е следвало да бъде
скоростта на движение на управлявания от подсъдимия автомобил, за да е
„съобразена“ с „релефа на местността“ и със „специфичния характер и
интензивността на движението“, които фактори са счетени за утежняващи
конкретната пътна обстановка. И тази фактологическа „празнота“ е резонна, защото всички работили
по делото експерти са единодушни, че избраната от подс.
С. скорост на движение не е в причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП,
респективно, че причина за произшествието са само неправилните действия на
водача с волана и спирачките на управляваният от него автомобил / наред с
поведението на неизвестния син автомобил/. По делото е установено, че
подсъдимият С. е управлявал автомобила със скорост под предвидената максимално
допустима такава - 90 км/ч. извън населени места, както и че пътното платно е
било сухо, без неравности, видимостта е била добра, а участъкът, в който е
предприето изпреварването е бил прав и в него е било разрешено изпреварване,
като е имало условия за извършването на
такава маневра, макар и тя да е била високорискова. И двете изготвени по
делото експертизи са заключили, че произшествието е било предотвратимо от
подсъдимия С. и при движението му със скорост от 73км./ч. или 85 км./ч. /според
отделните експертизи/, което означава, че избраната скорост на движение не е в
причинна връзка с настъпването на пътното произшествие, респективно, с причинения
съставомерен резултат. Да, релефът и особеностите на
пътния участък - планинска местност, натовареният трафик с образувалата се
колона от моторни превозни средства са все обстоятелства, които подс. С. е следвало да отчете и съобрази при управлението
на автомобила и при предприемането на маневра изпреварване. Но, възприетата
скорост на движение не е била пречка за успешното извършване на тази маневра при правилно боравене с органите на
управление на автомобила от страна на подс.С..
С оглед изложеното не се откриват
основания за корекция на атакуваната присъда с осъждане на подс.
С. във връзка с извършване на нарушение по чл.20, ал.2, изр.1 – во от ЗДвП, като протестът и жалбата на частните
обвинители, с които такова искане към апелативния съд се отправя, са
неоснователни.
Неоснователно е и искането за
оневиняване на подсъдимия, защото като водач на МПС, на инкриминираната дата и
място, С.С. е допуснал нарушение на правилото за
движение по пътищата, фиксирано в чл.20, ал.1 от ЗДвП, което е в причинна
връзка с инкриминирания съставомерен резултат.
Направеният от окръжния съд идентичен извод следва от анализа на обективните
находки на местопроизшествието, събраните гласни и писмени доказателства,
подложени на подробно експертно изследване и резултатите от него, намерили
отражение в изготвените по делото експертизи – и единичната, и комплексната
такава, в крайните и значими за формиране на становище по казуса изводи на
които съществени за изхода на делото противоречия не се откриват.
В единствената
им част, в която си кореспондират, обясненията на подс.
С. и показанията на св. Р. са кредитирани и от прокуратурата, и от окръжния
съд. На тяхна база е прието за установено, че на местопроизшествието е имало
друг автомобил, който без да съобрази положението на управлявания от подсъдимия
“Д.” с peг. №
***, е предприел маневра изпреварване и така е създал опасност за
движението. Настоящият състав не намира солидни правни доводи да отрече
съществуването на “син автомобил с обратен волан“, респективно, да отрече
негово противоправно поведение - факти, които са
изцяло в полза на подсъдимия С.. Неправомерното поведение на друг автомобил
обаче не е било непреодолима пречка за подс. С.,
който е имал техническа възможност да реагира на възникналата опасност за
движението по начин, по който законът му предписва и така да предотврати
произшествието. Ето защо, в казуса е приложимо принципното виждане, че ако друг
участник в движението е създал опасността и е поставил началото на причинния
процес, това не е основание привлеченият към наказателна отговорност водач на
МПС, който също е допуснал нарушение в пряка причинно - следствена връзка с
настъпилия съставомерен резултат, да бъде оневинен.
Посоченото може да бъде основание и други лица да носят наказателна отговорност
и/или мотив за смекчаване на наказателната репресия спрямо подсъдимия С., но не
и валидно законово основание за оправдаването му, каквото искане към съда се
отправя.
Очертават се като принципно възможни два
механизма за настъпване на произшествието, които вещите лица и от единичната, и
от комплексната експертиза, обективно и коректно са изследвали. Единият
възможен механизъм - с косо, напречно навлизане на „син автомобил с обратен
волан“ в насрещната пътна лента с повече от 1/3 от ширината му е валиден
единствено, ако кредит на доверие се отдаде на част от показанията на св. Р., в които гласни доказателства този
механизъм се открива. Вторият възможен механизъм – с успоредно, частично, с до
1/3 от ширината му навлизане на „син автомобил с обратен волан“ в лява пътна
лента, почива върху друга част от показанията на св. Р., които
кореспондират с обективните находки и най – вече с липсата на такива на
местопроизшествието и по л.а.“Д.”, които да свидетелстват, че контакт/удар
между последния и синия автомобил се е реализирал при произшествието.
Две са основните съображения на
настоящия състав да счете, че първият възможен механизъм не се е реализирал.
Първо, поставените в основата му гласни доказателствени
източници се явяват изолирани, вътрешнопротиворечиви, влизащи в
конфликт не само с други доказателства по делото, но дори и помежду си. Поради
казаното, като необективни и недостоверни, те не се кредитират при формиране на
правните изводи по делото. Второ, при протичане на такъв механизъм на
произшествието, неизбежен и
непредотвратим / виж т.16 от изводите в комплексната експертиза/ е бил
ударът между л.а. “Д.“ и синия автомобил, а категорично е установено, че такъв
удар не е настъпил.
Освен годно доказателствено
средство, обясненията са основно средство за защита в наказателния процес,
депозирани са от заинтересования от изхода на делото подсъдим С., който веднага
след инцидента е направил противоречиви изявления пред притеклите се на помощ
лица /св. Т., св. Г., св. М./ относно местонахождението и неправомерните
действия на друг участник в движението, което всява принципно съмнение в
обективността на застъпената в процеса защитна теза. Доверието в изнесените от подс. С. факти се разколебава и дискредитира и предвид
категоричното опровергаване на обясненията, в които той отрича да е изпреварвал
неправилно, да е карал агресивно и с висока скорост в участъка гр. А. - с.Х.,
нарушавайки нееднократно множество правила за движение по пътищата. Изобилни и
кореспондиращи помежду си, по тези факти, са показанията на превозваните от
подсъдимия свидетели Н.Ч., А.Ч. и на
водачите на автомобили, движили се в образувалата се колона в инкриминирания
пътен участък - Г.Г., С.Т. и М.М..
Първите двама не един път са укорявали подс. С. за
предприеманите рискови, агресивни и в разрез със закона маневри, а другите са
останали искрено възмутени от поведението на подсъдимия, което е създавало
опасност за движението на всички пътуващи в този участък. Като намиращи се в
управлявания от подсъдимия автомобил, пострадалите са могли и са възприели
причината за неразумното шофиране на С. – конфликт с приятелка, по който повод
нееднократно телефонни разговори подсъдимият е провел по време на движение и за
това Н.Ч. и А.Ч. също последователно и
неизменно свидетелстват. Фактът, че Ч. са пострадали от деянието и че правата
си като такива са реализирали в процеса, конституирайки се като частни
обвинители, не означава априори, че заинтересовани от
изхода на процеса и под страх от наказателна отговорност са заявили неверни
обстоятелства пред съда. Житейски обясним е емоционалния заряд в показанията
им, но видно е, че чистосърдечно Ч. са отрекли по време на инцидента С. да е
говорил по мобилния телефон, а А.Ч. е признала за предложена от подсъдимия
помощ във връзка с осигуряване на кръв за лечението на нейната майка. Ако целта
на показанията им е била да се представи невярно в негативна светлина подс. С. свидетелите са могли да изкривят или поне да
прикрият тези изгодни за подсъдимия факти, но добросъвестно са ги съобщили при
разпитите им, както добросъвестно са изразили и принципно положителното си
мнение за подсъдимия като отзивчив човек, услужващ и коректен във
взаимоотношенията с хората.
Най - същественото за изхода на делото
обаче е, че описания от подс. С. механизъм на
настъпване на произшествието - навлизане на син автомобил в насрещната пътна
лента, с цялата му ширина, под 45 -
градуса и пред л.а. “Д.” с peг. № ***, не намира опора в нито едно от
останалите доказателства, ангажирани по делото. Нещо повече, този механизъм
влиза в противоречие дори с показанията на св. Р., който единствен в принципен
план подкрепя тезата на подсъдимия за наличието на друг автомобил, предприел
неправомерно изпреварване. Според свидетеля синият автомобил е навлязъл и се е
движил в насрещната пътна лента частично
и успоредно с л.а. “Д.“ , като „след
секунди“ се е върнал обратно в собствената, дясна лента за движение. Факт е
също, че никой друг от множеството лица – превозваните от подсъдимия Б., Ч. и
пътувалите в образувалата се колона от автомобили - не е възприел твърдяното от
подс. С. навлизане на друг автомобил в насрещната
пътна лента. Описаното рязко, внезапно напускане на лентата за движение с
драстично, цялостно навлизане в
насрещната пътна лента, е изменение в пътната обстановка, създаващо опасност и
за останалите водачи на пътуващите в колоната автомобили. Да не говорим за
маневрата по връщане на синия автомобил в дясната пътна лента, която е била
заета от движещи се в колона автомобили, на отстояние
около 4 – 5 метра един от друг /според самия С./. Такава маневра от напусналия,
според С., изцяло дясната пътна лента син автомобил изисква последният да се
вклини пред/зад някой от водачите на тези автомобили, което няма как да остане
незабелязано от тях, както не е останало незабелязано предходно предприетото от
подс. С. неправомерно и рисково управление на МПС.
Единственият установен по делото като възможен водач на „син автомобил с
обратен волан“ – св. А. е категоричен, че не е предприемал изпреварване в
инкриминирания пътен участък, както и че е проследил поведението на „жълто
такси“, извършило изпреварване на четири автомобила, един от които е бил
управляван от свидетеля, като и той свидетелства, че не е възприел обективни
пречки пред таксито за безпрепятствено завършване на маневрата.
Свидетелят Р. е ненадежден източник на
релевантни факти във връзка с установяване на конкретния механизъм на настъпване на произшествието. Този свидетел
е еднопосочен и категоричен в разпитите си само за това, че син автомобил е имало,
че е навлязъл частично, успоредно в
насрещната пътна лента, в която се е намирал л.а. “Д.” с peг.
№ ***, който вече е предприел
изпреварване. По другите релевантни факти Р. е колеблив, противоречив,
непостоянен, като дори в рамките на един и същи разпит излага взаимнопротиворечащи си данни относно : частта, с която
синият автомобил е навлязъл в насрещната лента за движение, относно
разстоянието между двата автомобила, контакта между тях и т.н. Веднъж навлизането е с до 1/3, друг път с повече от
1/3 , после е с ½, след това е с до 50м., накрая е с ширината си до ляв
фар, което според свидетелят е повече от 1/3, а според вещите лица от
комплексната експертиза означава навлизане до 1/4. Веднъж Р. свидетелства, че
контакт/удар между двата автомобила е имало, после, че може и да не е имало,
един път свидетелства за аварийно задействане на спирачки и звуков сигнал,
подаден от водача на таксито, после, че не е възприел лично такива действия да
са извършвани, но предположил, че са предприети, и т.н., и т.н. В тази
инстанция св. Р. заяви, че най – правилно би било да се каже, че само с
ширината си до левия фар синият автомобил е навлязъл в насрещното платно, тъй
като не се е виждала регистрационната му табела, нито други части от него. В
същото време добросъвестно призна, че по анализираните сега обстоятелства
показанията му са израз на субективна оценка на събитията и не възпроизвеждат
факти, които е възприел ясно и обективно, защото не е имал възможността да ги
възприеме. Такова бе и изразеното, при изслушването на комплексната експертиза,
от вещото лице К. технически обосновано становище във връзка със съобщените от
Р. данни за инцидента. Вещото лице заяви, че от техническа страна силно
неубедителни са неговите показания и че
„абсурдно“ е да се очаква от свидетеля, наблюдаващ ситуацията фронтално,
от повече от 50м. /между 250м. – 400м. според свидетеля/ да възприеме
обективно, точно и правилно поведението на синия автомобил, който и не се е
явявал непосредствена опасност за неговото движение. Казаното води до извод, че
неубедителните, колебливи и постоянно променящи се показания на св. Р. не могат
да се ползват като достоверен източник на факти и обстоятелства, на базата на
които да се приеме като категорично установен, който и да е от двата възможни
механизма за настъпване на произшествието.
При дискредитиране на гласните доказателствени източници, върху които стъпва анализираният
до сега механизъм на настъпване на произшествието, според този състав приоритет
следва да се отдаде на механизъма с частично, с до 1/3 от ширината му навлизане на „син
автомобил с обратен волан“ в лявата пътна лента. На този механизъм, почиващ
върху обективите находки по делото и най
– вече върху липсата на данни от какъвто й да е произход контакт/удар между
л.а. “Д.” и друг автомобил по време на произшествието да се е реализирал,
приоритет е отдаден и от комплексна експертиза, която подробно, последователно
и мотивирано го е изследвала в заключението си. Без да отричат, че принципно е
възможно друг автомобил да навлезе с повече от 1/3 от ширината му в насрещната
пътна лента, след извършени изчисления и симулация на произшествието, вещите
лица стигат до извода на единичната експертиза, че в казуса това навлизане не
може да е пред л.а. “Д.”, както и че
при такова навлизане и навлизане с повече от 1/3 от ширината си синият
автомобил ще се окаже в опасната зона за спиране на л.а. “Д.” с peг. № *** и ударът
между двата автомобила ще е неизбежен и
непреодолим. Съответно, тъй като такъв удар не се е реализирал, навлизането
е било с до 1/3 с последвало връщане на синия автомобил в дясната лента за
движение / виж обосновката към отговора на 4 задача – л.22 от заключението/. И
отново : „Неизвестният автомобил е навлязъл в лявата пътна лента на разстояние
не по-голямо от 0.6м. от разделителната линия. При по-голямо разстояние би се
реализирал удар между двамата автомобила, за което няма данни“ / отговор на 6
задача – л.26 от заключението/. Посочено е и защо се приема навлизане с до 1/3
от ширината на синият автомобил в отговора на 10 задача / на л.31/. Защото :
„При условие, че водачът /на синият автомобил/ продължи с навлизането в лявата
пътна лента би настъпил удар между двата автомобила“. Тези технически
обосновани изводи много ясно са визуализирани и на скиците към единичната автотехническа експертиза и на приложената към комплексната
експертиза мащабна скица. Независимо, че са възприели за установени различни
скорости на движение на л.а. “Д.” /съответно, 73 км./ч. и 85 км./ч./ и на синия
автомобил / 40/60 км./ч./, всички експертизи са категорични, че синият
автомобил се движи с по-ниска скорост от л.а. “Д.” и се нуждае от повече време,
за да навлезе в насрещното пътно платно и да достигне коридора на движение на л.а. “Д.”.
Поради това, и при двете възприети скорости на движение, л.а. “Д.” ще се окаже
по-напред от предния габарит на синия автомобил в момента, в който последният /
синият автомобил/ достигне коридора на движение на л.а. “Д.” /виж на
изготвената към комплексната експертиза мащабна скица, първото отразено взаимно
разположение на оцветените в зелено и жълто автомобил/. Тоест, обективно и
технически е невъзможно синият автомобил да се изнесе с цялата си ширина или
със значителна част от нея, така че да се окаже пред л.а. “Д.” и да заеме коридора му на движение, защото този
коридор вече е зает от л.а. “Д.”. За да се окаже в този коридор, синият автомобил или ще трябва да „избута“
л.а. “Д.” от пътя, или ще трябва да го удари. Обективни данни за такова
избутване - с повърхностен контакт между
двата автомобила, или за удар между тях, по делото няма. Този механизъм би бил
възможен само ако, когато е предприел изпреварване синият автомобил се е
намирал доста по-напред в колоната от автомобили и по-напред от л.а. “Д.”, но
дори самия подсъдим не твърди това.
Направените в комплексната експертиза
изчисления и констатации опровергават и твърдението на подсъдимия, че удар със
синия автомобил не е настъпил, защото той е предприел т.н. „спасителна маневра“
със завиване наляво. Тази версия би била достоверна, ако спасителната маневра бе
предприета от С. в момента на конфликтната точка между управлявания от него
автомобил и синият автомобил. В отговора на 4 и 10 въпрос и на мащабната скица
е видно, че в момента, в който синият автомобил достига коридора на движение на
л.а. “Д.”, последният е изминал 12.3м., а синият автомобил е изминал 8.6м.
Неправомерното въздействие върху волана със завиване наляво подсъдимият не е
предприел в евентуалната конфликтна точка между двата автомобила, а едва на 33
-я метър. Тоест, ако на 12.3м. синият автомобил беше навлязъл с повече от 1/3
от ширината си и така се бе оказал в коридора на движение на л.а. “Д.”, ударът
между двата автомобила неизбежно е щял да настъпи и с предприетата 1.4 секунди
по-късно и на 33 -я метър маневра за завиване наляво този удар не би могъл да
се предотврати. От казаното следва извода, че
технически неправилната маневра, предприета от С. не е била единствената
възможност за предотвратяване на произшествието, поради което следва да се
квалифицира като т.н. „спасителна маневра“, която е неправомерна. Трайна,
непротиворечива и известна е съдебната практика във връзка със спасителната
маневра. Това е действие, свързано с изменение на посоката на движение, което е
извършва с цел да се избегне произшествие. Тази маневра е правомерна само,
когато опасността възниква внезапно, не може да бъде предотвратена по друг
начин и само, ако води до увреждане на имущество, но не и когато в резултат на
нея се причинява смърт или травматично увреждане на хора, а именно последният съставомерен резултат по делото е настъпил. Както е
посочено в Решение №234/2015г. на ВКС, II н.о. поначало “спасителната маневра“
е неправомерна, защото всяко отклонение на автомобила от праволинейното му
движение създава рискова, конфликтна ситуация, застрашаваща останалите участници
в движението. Законът изрично е регламентирал дължимото поведение при
възникване на опасност и когато поради неправилна преценка спасителната маневра
е довела до настъпване на ПТП с увредени хора подсъдимият ще носи отговорност
за настъпилия вредоносен резултат / Решение № 273/2009г. на ВКС, III н.о./.
Вместо да действа, избирайки неправилно
спасителна маневра, подс. С. е следвало да запази
контрола върху управляването от него превозно средство като продължи
праволинейното си движение с действия по намаляване на скоростта, без да се отклонява наляво. Ако бе
действал така, С. е имал възможността да предотврати произшествието. В теорията
и в съдебната практика е застъпено виждането, че контролът, който има предвид
чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, представлява непрекъснато следене на пътната обстановка
и владеене на управляваното превозно средство във всяко едно отношение.
Контролът обхваща всички действия на водача, свързани с уредите на
управляваното от него МПС, в това число и технически правилното въздействие
върху тях във връзка с положението на пътното платно и поведението на
останалите участници в движението, които водачът е длъжен да съобразява и на
които е длъжен да реагира съобразно законовите изисквания. Подсъдимият С. не е
контролирал непрекъснато пътното превозно средство с адекватни действия по
боравене с органите на управление на автомобила така, че да предотврати
произшествието, което, при технически правилна реакция на възникналата опасност
– с екстрено спиране и продължаване на праволинейното движение на автомобила
без отклоняването му наляво, е било напълно предотвратимо.
По изложените съображения ясно е, че
неприложима е в казуса хипотезата на чл.15 от НК, тъй като подс.
С. не се е съобразил с предписанията на правно - регламентираната дейност,
която осъществява при управлението на моторното превозно средство и не са били
налице условия, при които да е бил поставен в невъзможност да изпълни
задълженията си и да предотврати настъпването на вредните последствия.
Приложението на чл. 15 от НК е допустимо само в случаите, когато по несъмнен
начин е установено, че водачът на МПС е направил всичко зависещо от него, за да
избегне опасността за движение, реагирал е своевременно и адекватно при появата
на такава и вредоносният резултат не е могъл да бъде избегнат по независещи от
дееца причини. Категорично е установено,
че подс. С. е имал техническата възможност да
предотврати произшествието, ако не нарушава правилата за движение по пътищата и
ако реагира своевременно и адекватно на предприетото от неизвестен син
автомобил неправомерно навлизане в насрещната пътна лента.
В следствие на така допуснатото от
подсъдимия С., като водач на МПС, нарушение на правилата за движение по
пътищата се е стигнало до напускане на пътното платно и удар в бетонна стена, в
резултат на който е настъпил съставомерния резултат –
смъртта на В. Ч. и средни телесни повреди на Н.Ч. и А.Ч., поради което
безспорно е доказана причинно – следствената връзка между тях. Макар смъртта на
В. Ч. да е настъпила в по-късен момент –
часове след произшествието, установеното по експертен път, че този
резултат е следствие от причинените на пострадалата при ПТП телесни повреди и
че те са единствена причина за настъпилата нейна смърт говори по несъмнен
начин, че причинната връзка между
произшествието и съставомерния резултат е налице и не
е прекъсната / в този смисъл виж например Решение № 176/11.X.1987г. по н. д. №
129/87г., 3 н.о. ВС/.
Споделят се и няма да се повтарят
мотивите на окръжния съд относно субективната съставомерност
на деянието, като приетата с присъдата небрежност е по-благоприятна за подс. С. от твърдяната с обвинителния акт самонадеяност.
Подсъдимият не е предвиждал настъпването на резултата, не го е искал и целял,
но е могъл да го предвиди.
С оглед изложеното във въззивната жалба във връзка с правилната квалификация на
деянието и в изпълнение на указанията в отменителното
решение на ВКС, този състав подложи на внимателен анализ свидетелските
показания на Р., М., Я., К., М., Т. и Г. във връзка с действията на подс. С. след настъпване на произшествието. Посочените лица
бяха разпитани и в тази инстанция, като се използва процесуалната техника по
чл.281 от НПК за приобщаване на показанията им от предходните фази предвид
заявената от тях липса на спомени по конкретни факти.
Внимателният прочит на показанията на
посочените свидетели, дадени в различни фази на процеса, показва, че
еднопосочни са те за това, че желание да съдейства подс.
С. е демонстрирал, изпълнявал е дадените му указания /например за спиране на
газта на автомобила, за намиране на средство, с което да се отварят смачканите
врати на автомобила/, бил е непрекъснато на мястото и около пострадалите,
интересувал се е дали и с какво може да е полезен, макар и сам да е пострадал
при инцидента. Няма съществено противоречие в гласните доказателства и за това,
че нужда от помощ са имали В. и Н.Ч., докато А.Ч. – Б., макар и също увредена е
могла да се предвижва и се е предвижвала сама и помощ на родителите си е
оказвала, а по медицинска препоръка В. Ч. не е местена от автомобила и освен да
й се окаже подкрепа и съчувствие, да й се даде вода, други действия спрямо нея
не са предприемани. Всички свидетели заявяват и че множество хора са се
притекли на помощ, като всеки един е извършвал различни действия, помагал е с
каквото може. С оглед на ситуацията не може да се очаква от свидетелите да
стоят и да наблюдават непрекъснато и да запомнят кой и какви действия по
оказване на помощ е извършвал, в частност прецизно и точно да възприемат и
посочат извършените от подсъдимия действия. Според този състав на това се
дължат и различията в показанията на свидетелите, които изнасят разнопосочни
данни за поведението на С. след инцидента. Така, Я., К. и Т. свидетелстват, че
не са възприели действия на подс. С. по оказване на
помощ на когото й да е от пострадалите, но не твърдят, че той такава не е
оказал. Р. и М. не са съобщили в досъдебната фаза за оказана помощ от страна на
С., но пред окръжен съд и пред този състав си спомниха, че подсъдимият е
помагал при изваждане на пострадалия Н.Ч. от автомобила /Р./ и че е проявил
грижа за състоянието на В. Ч., дал и е вода, помогнал при качването й в
линейката / М./. На пръв поглед е нелогично, четири/шест години след инцидента,
Р. и М. да съобщят факти за действия на С. по оказване на помощ, каквито не са
съобщили в досъдебната фаза на процеса. Но, в казуса показанията им, следва да
се преценяват в контекста на кореспондиращите им, трайни и постоянни във
времето и в различните фази на процеса показания на свидетелите Г.Г. и М.М.. Двамата твърдят
неизменно, че С. е оказал съдействие по изваждането на хората от автомобила
/Г./ и конкретно, според св. М., по изваждане на Н.Ч. и поставянето му в
легнало положение на земята.
Обобщено казано, първата група
свидетели твърдят, че не са възприели С.
да е оказвал помощ, но не отричат, че такава може и да е оказал, а втората
група свидетели са категорични, че за
изваждане от автомобила на пострадалите и конкретно на Н.Ч. и за качване на В.
Ч. в линейката подсъдимият е помогнал. В тази ситуация апелативният съд намира,
че основателни са оплакванията на
подсъдимия и защитниците му за неправилно приложение на материалния закон във
връзка с дадената от прокурора и възприета безкритично от окръжния съд правна
квалификация на осъщественото от подс. С. деяние.
Налице са основания за преквалифицирането на извършеното по привилегирования
състав на престъплението - чл. 343а, ал. 1, б.“г“ вр.
чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б.“б“, пр.1 вр. ал.1, б.“б“, пр.2 и б.“в“ вр.
чл. 342, ал.1, пр. 3 НК, който предвижда намалена отговорност в случаите, в
които деецът след деянието е направил всичко,
зависещо от него за оказване на помощ. Настоящата ал. 4 /предишна ал. 3/ на чл. 343 НК не
е изрично посочена в разпоредба на привилегированата
норма на чл. 343а НК. Няма съмнение обаче, че визираните в нея съставомерни последици /смърт на едно лице
и средни телесни повреди на други две лица/ попадат в хипотезата на чл.
343а, ал.1, б.“г“ НК, в която
става дума за смърт на
повече от едно лице / в този смисъл Решение №30/21г. по н.д. № 28/21г., III н.о. ВКС/.
Дали деецът е направил всичко зависещо
от него за оказване на помощ на пострадалия се преценява конкретно и при
съобразяване на неговите възможности, наличната обстановка и характера на
извършените от него действия. Подсъдимият С. е сторил това, което единствено в
конкретната ситуация и съобразно възможностите си е могъл да стори – сам
пострадал от инцидента, пренебрегвайки
собствените си травми и болки, заедно с останалите притекли се на помощ хора е
спомогнал да се изведе пострадалият Н.Ч. от катастрофиралият автомобил,
помогнал е / прикрепял, придържал носилката/ и при качването на В. Ч. в
линейката, съобразявайки се с дадените от медицинско лице указания да не се
мести тази пострадала. Нещо повече, според свидетелите, под ръководството и
указанията на други лица, подс. С. е спрял вентила за
газта на автомобила, от който миризма на гориво се е носила и така е
предотвратил и възможни по-тежки последици за живота и здравето, както на
намиращата се в л.а. “Д.” В. Ч., така и
за останалите присъстващи на мястото. Практиката на ВС и ВКС на РБ отдавна се е
ориентирала към принципното положение, че всяко действие за спасяване на живота
на пострадалия се обхваща от съдържанието на понятието „необходима помощ“, щом
като чрез извършването им обективно се подпомага оцелелият, стига към момента
на оказване на помощта той да е жив, а живи са били и тримата пострадали / Решение №
162/1970г., III н.о. ВС/.
Законът не поставя изискване авторът на транспортната злополука да прояви
инициатива в изключително активна степен, за да се приеме, че действително е
оказал помощ на пострадалия, респективно, не може да се изисква от дееца да
предприеме действия по оказване на медицинска помощ, която в определени случаи
би могла дори да навреди повече на пострадалото лице, вместо да му бъде от
полза. Оказване на помощ не е било необходимо спрямо А. Б. / Ч./, тъй като тя е
била с травма, която не е водела до реална опасност за живота й, а местенето и
всякаква друга интервенция спрямо по – тежко пострадалата В. Ч. е била опасна и
вместо да и се помогне е било възможно да й се навреди повече. С. е оказал
помощ на Н.Ч., която помощ е била във възможностите му съобразно ситуацията, и
съобразно психофизичното и здравословно състояние, в
което е бил, а тази помощ е била необходима и оказана спрямо
пострадал, който е бил жив след инцидента. Поради това участието на подсъдимия
в изваждането на пострадалия от катастрофиралият автомобил следва да се
квалифицира като оказана помощ по смисъла на чл.343а от НК / виж Решение № 502
от 24.ХI.1986 г. по н. д. № 464/86 г., III н. о./.Според съдебната практика,
ако има повече от един пострадал оказването на помощ на един от тях е основание
за носене на отговорност по привилегирования състав / Решение № 10 от 10.I.1984
г. по н. д. № 688/83 г., III н. о., Решение № 263 от 17.VI.1985 г. по н. д. №
227/85 г., III н. о., Решение № 103 от 26.07.2018 г. на ВКС по н. д. № 307/2018
г., II н. о., / . Прието е също че, ако при оказването на помощ са участвали и
други лица, това не е пречка да се носи отговорност по привилегирования състав
/Решение № 1042 от 27.VIII.1970 г. по н. д. № 898/70 г., III н. о. Решение №
1062 от 31.VIII.1972 г. по н. д. № 827/72 г., III н. о./. Поради последно
казаното не може да се възприеме за основателно възражението на частното
обвинение, че претендираният привилегирован състав не
трябва да бъде прилаган, тъй като не по собствена, а по инициатива на други
лица С. е предприел действия по оказване на помощ и обезопасяване на
местопроизшествието. Коментираният по-леко наказуем състав е поощрителна норма,
предназначена за стимулиране към оказване на помощ, която да е годна да спаси
живот и действията на С. обективно са извършени с тази цел.
Преквалифицирането на деянието налага и
нова преценка за справедливост на наложеното с присъдата наказание, което
следва да е в санкционната рамка, очертана в привилегирования състав на буква
„г“ на чл. 343а НК - от две до десет години лишаване от свобода. Съобразявайки
степента на обществена опасност на деянието и дееца, установените по делото
смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, апелативният съд намери, че независимо
от приложението на привилегирования състав на престъплението основания за
намаляване на наказанието лишаване от свобода няма и индивидуализираното с
присъдата в размер на 3 години е справедливо. Неоснователно е и
не се споделя виждането, изложено от обвинението – държавното в протеста, който
не се поддържа, и от частното в жалбата и в пледоариите, че утежняване на наказателната
репресия в казуса е задължителна. В
положителен за подсъдимия аспект следва да се отчете чистото му съдебно минало,
допуснатото само едно нарушение на правилата за движение, изразеното от подс.С. искрено съжаление за случилото се, съдействието на
разследващите за изясняване на произшествието, предложената помощ за
осигуряване на кръв за пострадалата В. Ч.. В негова полза, и то със значителна
тежест, следва да се отчете неправомерното поведение на „син автомобил с
обратен волан“, което е поставило началото на причинния процес, както и съпричиняването на вредоносния резултат - смъртта на
пострадалата В. Ч. от самата нея, заради непоставянето на обезопасителен
колан, което е нарушение на чл.137а, ал.1 от ЗДвП и е допуснато и от другите
двама пострадали Н.Ч. и А. Б. / Ч./. Този състав намира, че В. Ч. не е била с
поставен колан, като в контекста на противоречивите свидетелски показания по
този факт приоритет се отдава на заключението на изготвената в тази инстанция
комплексна експертиза. Вещите лица обосновано и мотивирано са заключили, че тъй
като липсват медицински травми по тялото на В. Ч., каквито се очаква да са
налични при поставен колан, пострадалата
не е била с поставен колан по време на произшествието, а при поставен такъв е
много вероятно по-леки увреждания тя да претърпи.
На така отчетеното се противопоставят
негативни за деянието и дееца обстоятелства, които от доказателствата по делото
се извличат. Като водач на МПС, на С. също е забранено да го управлява без да
си постави обезопасителен колан, като е длъжен и да
укаже на пътниците да поставят своите колани. Забранено му е и при управление
на автомобил да говори по телефона. И двете забрани С. е нарушил, като сам признава, че никой в автомобила не е
бил с поставен обезопасителен колан, а за
многократните телефонни разговори с негова приятелка, макар и не по време на
инцидента, еднозначно свидетелстват Н. и А.Ч.. Посоченото е обща негативна
характеристика на С. като водач на МПС, която се подкрепя и от официалните
данни за налаганите на подсъдимия предходни санкции по ЗДП. Очевидно е, че
въпреки многократно реализираната спрямо него административно-наказателна
отговорност, подсъдимият С. не се е поправил и превъзпитал към спазване на
правилата за движение, а упорито е продължил да ги нарушава. И макар на инкриминираната дата и място да е допуснал
едно нарушение на правилата, което да е в причинна връзка със съставомерния
резултат, трайната недисциплинираност на С. като водач на МПС е
демонстрирана и преди настъпване на произшествието с агресивно, нервно,
рисковано шофиране, станало повод за възмущение и у пътувалите в колата му
пострадали и у случайно оказали се на пътя на С. водачи на автомобили.
Отегчаващо обстоятелство е и броят на пострадалите лица, който надхвърля съставомерният минимум по чл.343, ал.4 НК.
При така отчетеното, наказанието
правилно е било определено при условията на чл.54 от НК, като е налице превес
на смекчаващите отговорността обстоятелства, най-вече с оглед приноса на
пострадалата В. Ч. за смъртта й и неправомерното поведение на синия автомобил,
което значително е допринесло за настъпване на ПТП-то. Поради това въззивният съд не намира основания да уважи претенциите на
държавното обвинение, които не се поддържат в тази инстанция, и на частното
обвинение за увеличаване размера на наказанието лишаване от свобода.
Респективно, не се откриват и основания за намаляването му, защото никак не са
за подценяване отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, даващи
основание да се квалифицира и деянието и дееца не като такива с минимална
степен на обществена опасност.
Справедливо е, предвид негативната
характеристика на С. като водач на МПС, която налага по-засилена репресия
спрямо него в тази сфера, наложеното кумулативното наказание лишаване от
правоуправление за срок от пет години.
Споделя се и виждането на окръжният съд
за приложението на чл.66, ал.1 НК с отлагане изтърпяването на наказанието
лишаване от свобода с изпитателен срок като такъв от четири години,
апелативният съд намира, че ще изиграе своята превъзпитателна и поправителна
роля. За разлика от първия съд настоящата инстанция прие, че максималният
изпитателен срок от пет години не е подходящ, защото няма факт, свързан с
миналото на дееца или с извършеното деяние, който да сочи, че неговото
поправяне изисква толкова дълъг срок на изпитание. Като отново съпостави
смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, ПАС прие, че е справедливо
въпросният срок да е четири години, в рамките на който и угрозата отложеното
наказание да се активира при извършване на друго престъпление, ще са достатъчен
стимул за подс.С. да ориентира действията си към
спазване на общоприетите и законовите норми на поведение.
Подсъдимият С.С.
е бил осъждан три пъти /справка за съдимост, л.191 - л.193 от НОХД/.
Осъжданията му по НОХД № 219/2004г. и
НОХД № 213/2003г. са за деяния, осъществени, съответно, в периода
10.08.1995г. – 17.02.2003г. и на
06.05.2003г., а присъдите са влезли в законна сила на 29.06.2005г. и на 01.12.2004г., т.е., са в реална съвкупност
и следва да се считат за едно осъждане. За него С. е бил реабилитиран по право
на основание чл. 86, ал. 1, т. 1 от НК на 29.06.2010г. с изтичане на
по-продължителния изпитателен срок по чл. 66, ал. 1 от НК по първата присъда,
макар и в неговите рамки да е извършил престъпление / за което е осъден по НОХД
№711/2009г./, тъй като му е наложено наказание „Пробация“,
което не активира изтърпяването на отложеното наказание. Реабилитиран е, на основание чл.88а, ал.1 от НК и по осъждането си по НОХД № 711/2009г. Поради това законова пречка за
условното му осъждане няма. Този състав намира и че изолирането на С., предвид
положителните данни за личността му, извън тези характеризиращи го негативно
като водач на МПС, не е оправдано и няма да постигне нито целите на
индивидуалната, нито целите на генералната превенция, като неправилно е на
последната да се отдава приоритет. Нормата на чл.66, ал.1 от НК разписва, че
приложението й е оправдано, ако така ще се постигне превъзпитанието и
поправянето на дееца. А предвид изразеното от С. искрено съжаление и разкаяние
за случилото се, преценено в контекста на изминалото време от деянието до днес
говори, че поправителният и превъзпитателен процес за този подсъдим е стартирал
и с изолирането му от обществото няма да постигнат целите на наказанието, а то
ще се яви неоправдано засилена репресия спрямо този подсъдим.
Правилно
е произнасянето на първия съд и по въпроса за разноските, както и относно
веществените доказателства, като с оглед изхода на делото в тежест на
подсъдимия следва да бъдат възложени разноските, направени в тази инстанция за
разпит на свидетели и вещи лица в размер на 5584 лв.
По
изложените съображения и на основание чл. 334, т. 3 вр.
чл. 337, ал. 1, т. 1 и т.2, пр. 3 от НПК
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ
Присъда №12/23.10.2019г., постановена по НОХД № 31/2019г. по описа на Окръжен
съд - гр. С., като
1. ПРЕКВАЛИФИЦИРА извършеното деяние
като престъпление по чл. 343а, ал. 1, б.“г“ вр. чл.
343, ал. 4 вр. ал. 3, б.“б“, пр.1 вр.
ал.1,б.“б“, пр.2 и б.“в“ вр. чл. 342, ал.1, пр. 3 от НК във връзка с чл. 20, ал. 1 от ЗДвП;
2. НАМАЛЯВА изпитателния срок по чл. 66 НК – от пет години на ЧЕТИРИ ГОДИНИ
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата ѝ част.
НА
ОСНОВАНИЕ чл. 189, ал. 3, пр. 2 НПК ОСЪЖДА подсъдимия подсъдимият С.И.С. със
снета самоличност да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка
на АС - П. направените в настоящата инстанция разноски от 5584 /пет хиляди
петстотин осемдесет и четири/ лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване и протест в 15-дневен срок от
съобщението до страните за неговото изготвяне пред ВКС на РБ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: