Р Е Ш Е Н И Е
№.............
Гр. София, 29.11.2019 г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІV-Д въззивен състав в публично заседание на десети
октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
КРИСТИЯН
ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря Екатерина Калоянова като разгледа докладваното от
съдия Кордоловска гр. дело № 15312 по описа за 2018 г. и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 488739 от 14.09.2018 г. по гр.дело № 26826/2016 г. по описа на СРС, ІІ
ГО, 66 състав съдът е признал за установено,
че по
предявения от „Б.П.п.ф.“ ЕАД, с ЕИК ********,
установителен иск по реда на чл. 422 ЕПК, че М.Х.Б.,
с ЕГН ********** и адрес гр. София, кв. „********“, ул. „********, дължи на „Б.П.п.ф.“
ЕАД, с ЕИК ******** и седалище и адрес на управление ***, Бизнес парк
София, сграда 14, на основание чл.79, вр. чл. 240 ЗЗД сумата в размер на 2
252,69 лева -
главница по Договор за потребителски
паричен кредит № РLUS-01702611/24.09.2012
г,
ведно със законната лихва от 23.12.2015 г. до окончателното плащане, сумата в
размер на 447,34 лева - възнаградителна лихва 05.09.2014 г. - 17.06.2015 г.,
както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 180,66
лева -
законна лихва за забава за периода от 05.10.2014 г. до 11.12.2015 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 80681/2015 г„
по описа на СРС, 66 състав. С решението искът за възнаградителна лихва за
разликата над уважения размер от 447,34 лева до пълния предявен размер от
800,09 лева и за периода 17.06.2015 г. - 05.10.2015 г., както и иска за
заплащане на лихва за забава за разликата над уважения размер от 180,66 лева до
пълния предявен размер от 294,68 лева, са отхвърлени като неоснователни. С
решението ответницата М.Х.Б., с ЕГН ********** и
адрес гр. София, кв. „********“, ул. „********, е осъдена да заплати на ищеца „Б.П.п.ф.“ ЕАД, с ЕИК ******** и седалище и адрес
на управление ***, Бизнес парк София, сграда 14, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата в размер на 192,04 лева - разноски в
исковото производство и сумата в размер на 149,02 лева - разноски в
заповедното производство.
Недоволен от решението, с което
установителният иск
за възнаградителна лихва за разликата над уважения размер от 447,34 лева до
пълния предявен размер от 800,09 лева и за периода 17.06.2015 г. - 05.10.2015
г., както и иска за заплащане на лихва за забава за разликата над уважения
размер от 180,66 лева до пълния предявен размер от 294,68 лева, са
отхвърлени като неоснователни, е останал ищецът „Б.П.п.ф.“
ЕАД, с ЕИК ********, който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва при твърдения,
че решението в обжалваните части е неправилно, незаканосъобразно, постановено в
нарушение на материалния закон. По-конкретно се поддържа, че възнаградителна
лихва се дължи и върху оставащите непадегирали вноски след обявяване на кредита
за предсрочно изискуем, поради което съдът е следвало да уважи исковете изцяло.
Поддържа се, че по силата на разпоредбата на чл.70, ал.1 от ЗЗД срокът се смята уговорен в полза на
длъжника, ако не следва друго от волята на страните или от естеството на
задължението. Длъжникът може да изпълни задължението си предсрочно, освен ако
срокът е уговорен и в полза на кредитора. При лихвоносно парично задължение
длъжникът може да плати преди срока и да приспадне лихвите за времето до края
на срока. Липсата на изрична уговорка в случая между страните за това в чия
полза е уговорен срокът и включванането на клауза за предсрочно погасяване на
задължението с приспадане на лихвите до края на срока, сочат на приложение на
общото правило на чл.70, ал.1 от ЗЗД за уговорен срок в полза на заемателя.
Твърди се, че продсрочното погасяване сприспадане на лихвите за останалата част
от договора предполага изправност надлъжника и доброволен оттказ от уговорения
в негова полза срок. Предсрочната изискуемост е санкция за неизправността на
длъжника, поради което последиците следва да включват пълно и точно изпълнение
на задължението , каквото то съществува и се дължи и при настъпване на срока. Искането й към
въззивната инстанция е да отмени решение
в обжалваните части да постанови ново, с което да уважи исковата претенция за
възнаградителна лихва изцяло. Претендира разноски, вкл. юрисконсултско
възнаграждение.
Въззиваемата страна – М.Х.Б., с ЕГН **********
не взема становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства. Решението в ЧАСТТА, с която съдът е признал за установено, че по предявения от „Б.П.п.ф.“ ЕАД, с ЕИК ********, установителен иск по реда на
чл. 422 ЕПК, че М.Х.Б., с ЕГН ********** и адрес
гр. София, кв. „********“, ул. „********, дължи
на „Б.П.п.ф.“ ЕАД, с ЕИК ******** и седалище
и адрес на управление ***, Бизнес парк София, сграда 14, на основание чл.79,
вр. чл. 240 ЗЗД сумата в размер на 2 252,69 лева - главница по Договор за потребителски паричен кредит № РLUS-01702611/24.09.2012 г, ведно със
законната лихва от 23.12.2015 г. до окончателното плащане, сумата в размер на 447,34
лева - възнаградителна
лихва 05.09.2014 г. - 17.06.2015 г., както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата в размер на 180,66 лева - законна лихва
за забава за периода от 05.10.2014 г. до 11.12.2015 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 80681/2015 г., по
описа на СРС, 66 състав, като необжалвано от ответницата, е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният
касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по
гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на
ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от
5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д.
№ 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални
действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той
е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по
чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
Обжалваното решение е издадено от
надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му
от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е
валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебна проверка на
постановеното решение в обжалвата му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното решение е
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя напълно
изложеното в обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Във връзка с доводите по жалбата следва да се
добави следното:
Предявените пред
първоинстанционният съд иск е установителни при правна квалификация чл. 415 вр.
чл. 422 ГПК за признаване на установено по отношение на ищеца, че ответникът му
дължи сумитте по Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от
20.01.2016 г. по
ч.гр.д. № 80681/2015 г. по описа на СРС, 66 състав
Производството се развива след постъпване по реда на чл. 414,
ал. 2 от ГПК на възражение от ответника против издадената в полза на ищеца
заповед за изпълнение и предвид разпоредбата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК за
ищеца е налице интерес от търсената защита и производството се явява
процесуално допустимо.
Правото си на кредитор на спорното
вземане ищцовото дружество извлича от представения по делото Договор за
потребителски паричен кредит № РLUS-01702611/24.09.2012
г., от
който се установява, наличието на валидно облигационно правоотношение между
страните по договор за заем, съгласно който ищецът предоставя на ответницата
кредит за потребителски цели в размер на 4 000 лева и кредит за покупка на
застраховка „Защита на плащанията“ в размер на 576 лева, платими на 36 месечни
вноски, всяка от които в размер на 224,26 лева, като е уговорено заплащането на
такса за усвояване на кредита в размер на 140 лева, лихвен процент 46,65% и
годишен процент на разходите 60,92%. С подписването на договора ответницата е
удостоверила, че е получила паричната сума, предмет на облигационното
отношение между страните. В представения договор е обективиран и погасителен
план.
Съгласно уговореното в чл. 5 от договора
при забава на една или повече месечни погасителни вноски
кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна
лихва за периода на забавата върху всяка забавена погасителна вноска, ведно с
направените за събиране на вземането разноски, като при
просрочие на две или повече месечни вноски, считано от падежа на датата на
втората непогасена вноска, вземането на кредитора става предсрочно
изискуемо в целия му размер,
включително с всички определени по договора надбавки и обезщетение за забава.
В разглеждания случай процесният договор
за потребителски паричен кредит отговаря на изискванията за форма и съдържание,
предвидени в чл. 4 и сл. ЗПК. В съдържанието му и приложимите към него Общи
условия по договор за заем на „Б.П.П.Ф.“ ЕАД са посочени чистата стойност на
кредита, годишният процент на разходите и годишният лихвен процент, както и
всички разходи, приложими към момента на сключване на договора за кредит.
Във връзка с възражение за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва, съдът намира, че следва да се направи преценка за неравноправност
на клаузи в потребителския договор, обосноваваща нищожност, тъй като за тях съдът следи
служебно. На
основание чл. 24 от ЗПК разпоредбите на чл. 143 - 146 ЗЗП, уреждащи
неравноправността на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност, се
прилагат по отношение на сключените договори за потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП предвижда, че неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и потребителя. Разпоредбата на чл.146,
ал. 1 ЗЗП, предписва,
че неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. В
случая в договора е обективиран индивидуално изготвен погасителен план, в който
са посочени всички условия за издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя,
периодичността и датите на погасителните вноски, а също и общият размер на тези
плащания. Уговорено е право на потребителя да погаси предсрочно кредита, както
и условията за прекратяване на договора, а също и застраховки и разходите по
тях. В погасителния план към договора са посочени падежите на всяка една от
дължимите погасителни вноски и размерът на оставащата главница за всеки следващ съответния падеж
период. Посочените данни са достатъчни за определянето на месечния размер на
главницата и на възнаградителната лихва към всеки един от падежите в рамките на
общата дължима непроменлива сума от 224,26 лева. Изложеното обосновава извод,
за това, че клаузата за възнаградителна лихва е предмет на индивидуална уговорка
между страните, поради което и разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП е
неприложима.
Настоящият въззивен
състав споделя становището на СРС, че
при обявена предсрочна изискуемост на вземането, възнаградителна лихва не
се дължи върху оставащите непадежирали
вноски доколкото предпоставка за възникване на дължимостта на
възнаградителната лихва е използване на
чуждото благо през определен период от време. При упражняване правото да се
обяви кредитът за предсрочно изискуем, длъжникът губи преимуществото на срока,
т. е. за него възниква задължение да върне благото на кредитора веднага, което
го лишава от възможността да го ползва за целия период от време. Неизпълнението
на това задължение има различни правни последици (напр. възникване дължимостта
на уговорените в договора наказателни лихви и/или неустойки).
Възнаградителната
лихва несъмнено е обвързана с продължителността на ползване на дадените в заем
суми. Обстоятелството, че предсрочната изискуемост на кредита поражда
задължение на кредитополучателя да върне получената сума в цялост,
респ.остатъка от същата, изключва, както
правилно е счел и първоинстанционният съд, наличието на основание за формиране
на договорна лихва, имаща възнаградителен характер. Нещо повече, дори
да се приеме, че заявеното в заповедното производство вземанена лихва има
обезщетителен характер, то основание на закона са съжденията, чесамото
кумулиране на две обезщетения за забававата на длъжника , касаещи идин и същ
период, би довело до неоснователно обогатяване на кредитора, което действащият
встраната правовред не допуска (в този смисъл Определение № 974 от 07.12.2011
г. по ч.т.д.№ 797/2010 г. ТК, ТО, ВКС)
Предвид изложеното и доколкото ищецът е ангажирал доказателства ответницата да е уведомена на 17.06.2015 г.
за обявяването на предсрочна изискуемост на вземанията по договора и с
оглед липсата на доказателства за извършено погасяване, предявеният иск за
главница както законосъобразно е приел СРС, следва да бъде уважен в цялост. Искът
за възнаградителна лихва следва да бъде уважен до сумата в размер на 447,34
лева за периода 05.09.2014 г. - 17.06.2015 г., определена съобразно представения към исковата молба
погасителен план, като за разликата до пълния предявен размер от 800,09
лева и за периода 17.06.2015 г. - 05.10.2015 г. следва да бъде отхвърлен.
По иска с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК. вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Вземането за лихва по чл. 86 ЗЗД има акцесорен
характер, като за основателността му следва да се установи наличието на главен
дълг и изпадането на длъжника в забава, като в случая покана не е необходима,
тъй като се касае за определен ден за изпълнение на задължението за заплащане
на всяка от месечните вноски.
По делото се установи наличието на главен дълг, поради и предявеният
иск за лихва за забава върху вземането за главница за периода от 05.10.2014 г. до 11.12.2015 г. се явява основателен.
Размерът на лихвата за забава, определен по реда на чл. 162 ГПК въз основа на
посочените падежи и размери на вземанията за главници в представения от ищеца
погасителен план, както и доказателствата за датата, на която ответницата е
уведомена, че вземанията са обявени за предсрочно изискуеми, възлиза на сумата
в общ размер на 180,66 лева. До този размер искът следва да бъде уважен, а за
разликата над тази сума до пълния предявен размер от 294,68 лева следва да бъде
отхвърлен.
В упражнение
на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди
решението в обжалваните части.
С оглед изхода на делото на въззивника
не следва да бъдат присъждани разноски за въззивното производство.
Така мотивиран Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 488739 от 14.09.2018 г. по гр.дело № 26826/2016
г. по описа на СРС, ІІ ГО, 66 състав в обжалваните части, вкл.в частта за
разноските
Решението в ЧАСТТА, с която съдът е признал за установено, че по предявения от „Б.П.п.ф.“ ЕАД, с ЕИК ********, установителен иск по реда на
чл. 422 ЕПК, че М.Х.Б., с ЕГН ********** и адрес
гр. София, кв. „********“, ул. „********, дължи
на „Б.П.п.ф.“ ЕАД, с ЕИК ******** и седалище
и адрес на управление ***, Бизнес парк София, сграда 14, на основание чл.79,
вр. чл. 240 ЗЗД сумата в размер на 2 252,69 лева - главница по Договор за потребителски паричен кредит № РLUS-01702611/24.09.2012 г, ведно със
законната лихва от 23.12.2015 г. до окончателното плащане, сумата в размер на 447,34
лева - възнаградителна
лихва 05.09.2014 г. - 17.06.2015 г., както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата в размер на 180,66 лева - законна лихва
за забава за периода от 05.10.2014 г. до 11.12.2015 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 80681/2015 г„ по
описа на СРС, 66 състав, като необжалвано от ответницата, е влязло в сила.
Решението не подлежи на
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.