Определение по дело №238/2020 на Окръжен съд - Варна

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№………../……..02.2020г.

гр.Варна

 

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА

ПЛАМЕН АТАНАСОВ

 

като разгледа докладваното от съдията Атанасов

въззивно частно търговско дело №238 по описа за 2020г.,

за да се произнесе, взе в предвид, следното:

 

Производството е по реда чл.413, ал.2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба “Ай Тръст“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Витоша“ №146А, ет.4, Бизнес център “България“, представлявано от И.М.Ш., действащо чрез юрисконсулт Весислав Генов, против Разпореждане №56812 от 20.12.2019г. по ч.гр.д.№19539/2019г. по описа на РС Варна, в частта, с която е оставено без уважение заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу длъжника Е.Л.И., с ЕГН **********, относно вземанията за дължимо възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство в размер на 226.26лв. и за административни разноски в размер на 61.02лв., както и относно определеното юрисконсултско възнаграждение в размер на 61.02лв.

С частната жалба, се поддържа, че разпореждането е неправилно и незаконосъобразно, тъй като заповедният съд е превишил своите правомощия по преценка на редовността на подаденото заявление, като е обсъдил по същество обстоятелства, които седят извън предмета на проверка в заповедното производство и не могат да бъдат повод за отказ за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. На следващо място се оспорват изводите на съдът за неоснователност на заявлението като се сочи, че макар да имал възможността да избере необезпечен кредит, длъжникът сам е избрал при кандидатстването си за кредит, да обезпечи изпълнението на задълженията си договора, като осигури поръчителство от трето одобрено от кредитора юридическо лице, срещу възнаграждение в размер на 91.81лв. на месец. Сочи се, че поръчителят, се съгласил да предостави поръчителство за задълженията на длъжника, поради което е приел да отговаря солидарно с него за изпълнението на всички задължения, възникнали по договора за потребителски кредит, както и за последиците от неизпълнението. Сочи се, че макар кредитора да може да администрира плащанията от длъжника към поръчителя, то плащанията за услугите и риска на последният не се извършват в полза на кредитора. Ето защо се поддържа, че претендираното възнаграждение в размер на 226.26лв., се основава на договор за предоставяне на поръчителство, който е сключен между длъжника и заявителят. Твърди се, че задължението за заплащане на възнаграждение, което се дължи на поръчителя, е ясно и точно формулирано, като е обективирано във валидно сключен договор между страните в заповедното производство. Твърди се, че размерът и действието му са определени в договор за предоставяне на поръчителство и длъжникът, сам се е съгласил с тях при сключването му. Ето се поддържа, че възнаграждението, дължимо за предоставената услуга по поръчителство, не е и не може да бъде характеризирано като противоречащо на закона. Развиват се съображения за приложимата нормативна рамка по отношение на договора за поръчителство, респективно че процесният такъв не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. На следващо място се сочи, че писмени доказателства към подаденото заявление, не са били прилагани, поради което не е възможно съдът да прецени така категорично дали конкретна клауза противоречи на закона или добрите нрави, при липса на документи, отнасящи се до спорното право. Твърди се, че отхвърляйки претенцията за дължимото възнаграждение, съдът е накърнил основно право на страните в облигационно правоотношение, а именно свободата на договаряне и не е зачел принципа на равенството на страните в процеса. По отношение на претендираните административни разноски се поддържа, че неправилно първоинстанционният съд ги е приравнил на такса, доколкото същите се дължат на основание общи условия за всички извършени действия и заплатени за това разноски по опитите на кредитора да събере извънсъдебно вземането си. Сочи се, че въпросните разноски не са наименувани като такса в искането на кредитора за плащане от поръчителят, както че същите са дължими единствено в случаите на просрочие и опити за събиране на дължимото. Твърди се, че с погасяване на задължението на длъжника към кредитора, за заявителят-поръчител са възникнали регресни права по отношение на първия. Моли се за отмяна на обжалваното разпореждане, в частта, с която е отхвърлено заявлението относно претендираните възнаграждение за предоставяне на поръчителство в размер на 226.26лв. и за  административни разноски в размер на 61.02лв., и за присъждане на пълния размер на претендираното юрисконсултско възнаграждение, както и за присъждане на заплатената държавна такса за настоящото производство.

Съдът, след като обсъди доводите на заявителя, намира за установено от фактическа и правна страна, следното:

Частната жалба е допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна, като съображенията за това са следните:

На първо място следва да се посочи, че доводите на жалбоподателят за превишаване от първоинстанционният съд на правомощията при проверката, която следва да се извърши в заповедното производство, са неоснователни, предвид разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК. Посочената норма изрично вменява на съда, задължение да извърши проверка дали искането на заявителя, не е в противоречие със закона или с добрите нрави, като проверката за потребителска закрила, съставлява оценка за съответствие на договорите с повелителни норми на закона, в конкретния случай с разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.

Според индивидуализацията на вземането за възнаграждение в размер на 226.26лв. съдържаща се в т.12 от заявлението и изложението в частната жалба, инициирала настоящото производство, между страните е уговорено заплащане на претендираното възнаграждение в полза на заявителя за това, че по силата на договор за поръчителство, той се е съгласил да отговоря солидарно с длъжника за задълженията на втория към трето лице-кредитор. Изложено е още, че макар да имал възможност да избере необезпечен кредит, длъжникът е избрал при кандидатстването си за кредит, да обезпечи изпълнението на задълженията си по договора, като осигури поръчителство от трето одобрено от кредитора юридическо лице. Анализа на така изложената фактическа обстановка и извършената служебна справка в Търговският регистър по партидата на заявителя, обосновава извода, че при сключване на договора за поръчителство като част от договора за потребителски кредит, е налице нарушаване на императивни норми на ЗПК и ЗЗП, респективно че договора е недействителен по отношение на длъжника. Сключеният договор за поръчителство с юридическо лице, което е предварително одобрено от кредитора и което се явява свързано с него лице, доколкото същия е едноличен собственик на капитала на дружеството поръчител, сочи, че на длъжника не е предоставено право на избор и възможност за индивидуално договаряне, респективно че сключването въпросният договор не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца. В случая договора за поръчителство има за цел да обезщети вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би могъл да претърпи, при неплатежоспособност и липса на обезпечение, което влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване на заетите средства, съответна на получените гаранции. Освен това договора води до значително оскъпяване на ползвания заем като утежнява финансовото състояние на длъжника, доколкото заплащането възнаграждение от 91.81лв. на месец, води до акумулиране на задължение от 1101.72лв. за срока на кредита, чиито размер е 1500лв. На следващо място обвързването на възможността за отпускане на кредит с възмезден договор за поръчителство със свързано с кредитора лице, на практика прехвърля върху кредитополучателят финансовата тежест за изпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит, за което на кредитора не се дължат такси по силата на чл.10а, ал.1 и ал.2 от ЗПК. Изложеното налага извода, че претендираното вземане, се основава на неравноправна за потребителя клауза, която се явява нищожна по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗЗП.

По отношение на претендираните административни разноски, съставляващи направените разходи за извънсъдебно събиране на задължението, следва да се има в предвид, че наименуването на вземането като “административни разноски“, не променя факта, че това задължение не съответства на никаква допълнителна услуга, предоставяна на заемателят. Съгласно чл.10а, ал.1 от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а според ал.2 на същата разпоредба не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая разноските за събиране на вземането, са свързани с процедурата по управление на кредита, респективно клаузата, която предвижда дължимостта на разноски, влиза в колизия с повелителната разпоредба на чл.10а, ал.2 от ЗПК и поради това е нищожна. Следва да се има в предвид, че с процесното вземане, се заобикаля забраната визирана в чл.33 от ЗПК, според който при забава потребителят дължи обезщетение за забава, което не може да надхвърля законната лихва, а в случая е уговорено допълнително плащане, чиято дължимост, е изцяло свързана със забавата на длъжника.

Наред с изложеното по-горе, следва да се има в предвид, че според актуалната редакция на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК, която като процесуално правна норма има незабавно действие, респективно е приложима в разглежданият случай, заявлението подлежи на отхвърляне, ако е налице обоснована вероятност искането да се основава на неравноправна клауза в сключен с потребител договор. В този смисъл липсата на представени от заявителя доказателства, не е пречка за извършване на служебна проверка от съдът за потребителска закрила.

В заключение въззивният състав на съдът намира, че атакуваното разпореждане на районният съд, е законосъобразно и правилно, и като такова, следва да се потвърди.

Що се касае до размерите на претендираното, респективно присъденото юрисконсултско възнаграждение, настоящият състав на съдът установи, че разминаването между двете се дължи на грешка, доколкото заповедният съд е формирал мотиви за дължимост на разноски в общ размер на 114.58лв., от които 64.58лв. за ДТ и 50лв. за юрисконсултско възнаграждение, като е присъдена единствено сумата от 64.58лв. Отстраняването на посоченото разминаване, е от компетентността на първоинстанционният съд, като при евентуално несъгласие с резултата, за заявителя, ще възникне право да атакува заповедта за изпълнение в частта за разноските.

Така мотивиран, съдът

 

 

О П Р Е Д Е Л И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №56812/20.12.2019г. постановено по ч.гр.д.№19539/2019г. по описа на РС Варна, в частта, с която е оставено без уважение заявлението на “Ай Тръст“ ЕООД, с ЕИК *********, за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу длъжника Е.Л.И., относно вземанията за дължимо възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство в размер на 226.26лв. и за административни разноски за извънсъдебно събиране на задължение по договор за паричен заем в размер на 61.02лв.

Връща делото на първоинстанционният съд за преценка налице ли е очевидна фактическа грешка при определяне на дължимите деловодни разноски.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

     ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

             2.