Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………………………
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ-22 състав, в публично заседание на двадесет и седми април две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕЛИ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Румяна Аврамова, като разгледа
докладваното от съдията т. дело N 3011 по
описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Съдът е сезиран
с обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 55, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът
„Е.с.И.” ООД твърди, че е собственик на
покривна фотоволтаична централа с инсталирана мощност от 200кW, разположена в гр. Петрич, въведена в експлоатация
с Разрешение за ползване № ДК-07-ЮЗР-70/27.06.2012 г., присъединена към
електропреносната мрежа на „Ч.Р.Б.“ АД с договор за присъединяване на обект на
производител на електрическа енергия към електроразпределителната мрежа от
08.06.2012 г. и договор за изкупуване на електрическа енергия № 362/16.10.2012
г. С решение № Ц – 33/14.09.2012 г. ДКЕВР определя временни цени за такса достъп до преносната и
разпределителната мрежа
за производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи
преференциални цени. На основание цитираното решение на ДКЕВР ответното
дружество започва да начислява на ищеца такси за достъп до преносната и
електроразпределителна мрежа по временни цени, определени в Раздел ІІІ, т. 4 на
цитираното решение. Въз основа на това решение за периода от м. 10.2012 г. до
м. 10.2013 г.вкл. ответникът е начислил
на ищеца такси за произведената елекроенергия по 13 броя фактури на обща
стойност от 63169.85 лева, платени от ищеца с 13 броя платежни нареждания. С влезли
в сила, решение № 7135/27.05.2013 г., по адм. дело № 12723/2012 г. на ВАС, ІV отделение, потвърдено с решение № 13667/21.10.2013 г. на
5чл. състав на ВАС, по адм. дело № 100056/2013 г. и решение № 8297/12.06.2013
г., по адм. дело № 3927/2013 г. на ВАС,
ІV отделение, потвърдено с решение №
16127/04.12.2013 г. на 5чл. състав на ВАС, по адм. дело № 10905/2013 г.,
решение № Ц – 33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, раздел ІІІ, т. 4, е отменено.
Решението на ВАС отменя с обратна сила административния акт и неговите правни
последици от датата на издаване на акта. Следователно сумата от 63169.85 лева
се явява недължимо платена на ответното дружество. Затова ищецът изпраща на
ответника покана, с която го кани да върне посочената сума. Поканата е получена
от ответника на 31.03.2014г., като в определения в поканата срок за плащане –
07.04.2014 г. и към настоящия момент липсва изпълнение от страна на ответника.
Предвид изложеното ищецът иска от съда да бъде осъден ответника да му заплати
следните суми: 63169.85 лева главница и
22575.38 лева лихва за забава, начислена за периода от 08.04.2014 г. до
12.10.2017 г. Претендира и законната върху главницата от датата на исковата
молба до окончателното плащане, както и направените в производството разноски.
Ответникът „Ч.Р.Б.” АД
оспорва исковете по съображения, подробно изложени в писмения отговор на
исковата молба. Поддържа, че предявените искове са недопустими, евентуално
неоснователни. Сочи, че претендираните суми за главници не са платени въз основа на решение на ДКЕВР, а въз основа на договор за достъп /за използване на разпределителната мрежа от
производител/,
сключен между страните, поради което следва да се приеме, че между същите е
налице валидно облигационно правоотношение.
В случай, че се твърди източник на вземане -
отмяна на индивидуален административен акт, то искът е отново
недопустим, тъй като следва правата да се търсят на основание чл. 8, ал. 1 от ЗОДОВ. Изтъква се фактът, че е било допуснато предварително изпълнение на
Решение № Ц – 33/2012 г., поради което не може да се приеме, че гражданските
последици от акта отпадат автоматично с отмяната му. Посочва, че в
случай, че ищецът счита, че решението има отрицателни последици за него, то за вредите следва да отговаря ДКЕВР и ищецът може
да ги претендира на
основание чл. 301 от АПК, както и по
реда на ЗОДОВ, но не и по общия исков ред. Не оспорва обстоятелството, че на
ищеца са издадени хроцесните фактури и че той е заплатил на ответника дължимата
по тях сума. Възразява срещу искането на ищеца сумата за главницата да му се
възстанови в цялост, доколкото в нея е включен и начисления по фактурите ДДС, а
ищецът е ползвал правото си да приспадне данъчен кредит в размер на начисления
по фактурите ДДС. Прави възражение за изтекла погасителна давност, като
поддържа, че предявените от ищеца вземания
за главницата се погасяват с изтичане на тригодишна давност, доколкото между
страните е постигната договорка за периодично изпълнение. Прави
възражение за изтекла погасителна давност и по отношение на мораторната лихва. Претендира прекратяване на производството, алтернативно отхвърляне на исковете и присъждане на разноски, включително и
юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, платено от ищеца, в случай, че същото надвишава предвидения в
Наредбата минимум.
Съдът, след като взе предвид доводите
на страните и прецени събраните по делото доказателства, съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното:
Страните по делото не спорят, а и от
представените писмени доказателства се установява, че са сключени договор за
присъединяване на обект на производител на електрическа енергия към
електроразпределителната мрежа от 08.06.2012 г., договор за присъединяване на
обект на производител на електрическа енергия към електроразпределителната
мрежа от 08.06.2012 г. и договор за изкупуване на електрическа енергия №
362/16.10.2012 г., както и че по посочените в исковата молба фактури са
начислени такси на ищеца в размер на претендираните главници, които суми ищецът
е заплатил. Не се спори, че ищцовата ФЕЦ попада в приложното поле на Раздел
ІІІ, т. 4 от Решение № Ц – 33/14.09.2012 г. на ДКЕВР.
С Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР
са определени временни месечни цени за достъп до електропреносната и
електроразпределителната мрежа на ответника, които да бъдат плащани считано от
18.09.2012г., от производителите на електрическа енергия от възобновяеми
източници, които ползват преференциални цени за количествата продадена
електрическа енергия. В раздел ІІІ, т. 4 на решението е определена временна цена
за достъп на фотоволтаични централи, чиито преференциални цени са определени с
Решение Ц-18/20.06.2011г. – за
фотоволтаични централи с инсталирана мощност над 30 kWp до 200 kWp,
въведени в експлоатация в периода от 01.01.2012 г. до 30.06.2012 г. /каквито е
процесната/, а именно цена в размер на 232.64 лв./МВтч. Решението на ДКВЕР е
издадено на основание чл.197 ал.2 от ЗИД на ЗЕ. С влязло в сила на 04.12.2013
г. решение № 8297/12.06.2013 г. на ВАС, по адм. дело № 3947/2013 г. и влязло в
сила на 21.10.2013 г. решение № 7135/27.05.2013 г. на ВАС, по адм. дело №
12723/2012 г. се отменя решението на ДКЕВР по раздел ІІІ, т. 4.
Предвид установените факти, настоящият
съдебен състав, намира, че предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД е основателен, по следните съображения:
При този иск, в тежест на ищеца е да
докаже факта на плащането, а задължение на ответника е да установи, че е налице
основание за получаването, съответно за задържане на полученото от него.
Дължимата престация поради неоснователно обогатяване се състои в реституция на
неоснователно получените имуществени ценности. Дължи се връщане на онова, с
което се е обогатил получателя до размера на обедняването. Правопораждащият
факт е този на плащането /т.1 на ППлВС №1/1797г.//, поради което ищецът доказва
само настъпването на този факт, а в доказателствена тежест на ответника е да
установи съществуването на основание да го получи, съответно да задържи
даденото. В случай, че той не установи по безспорен начин, че има основание да
я задържи, то се дължи нейното връщане. Процесният иск е за връщане на
платената от ищеца временна цена за
достъп до електропреносната мрежа на ответника поради отмяна с влязло в сила
съдебно решение на ВАС на решение на ДКЕВР като административен орган, имащ
законово вменено задължение да определя размера на тази цена /чл. 2, ал. 1, т. 8
вр. чл. 30, ал. 1, т. 10 и т. 13 от Закона за енергетиката /ЗЕ/. Според
легалната дефиниция в §1, т.15 от ДР на ЗЕ, “достъп” е правото на ползване на
преносната или разпределителната мрежи за пренос на електрическа енергия срещу
заплащане на цена и при условия, определени с наредба. Съгласно разпоредбата на
чл. 30, ал. 1 от Закона за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/, производителите
на електрическа енергия от възобновяеми източници, чиито енергийни обекти са с
обща инсталирана мощност над 30 кW /какъвто е енергийният обект на ищеца/
сключват договор за достъп с оператора на преносната или на разпределителната
мрежа при общи условия, одобрени от КЕВР и обявени на интернет страницата на
съответната разпределителна мрежа, преди сключване на договора за изкупуване на
електрическата енергия.
Дейността на електроразпределителните
предприятия /оператори на електроразпределителни мрежи по см. на § 1, т. 34б от
ДР на ЗЕ/ е подложена на цялостно административно регулиране, част от което е и
регулирането на цените за присъединяване към електроразпределителната мрежа -
чл. 30, ал. 1, т. 11 ЗЕ; за достъп и/или пренос чрез електропреносната мрежа -
чл. 30, ал. 1, т.10 и за достъп и/или пренос пред електроразпределителната
мрежа- чл. 30, ал. 1, т. 10, т. 13 ЗЕ, срещу които предприятието предоставя на
потребителите ползването на мрежата си. Регулирането на цените за достъп и за
пренос се извършва с решение на ДКЕВР, с което се определя конкретния им размер
– арг. от чл. 34, ал. 1 от Наредбата за регулиране на цените на електрическата
енергия /обн. ДВ, бр. 17/2.03.2004 год.,
отм. ДВ, бр. 38/19.04.2013 г./ и чл. 51, ал. 1 от Наредба № 1/18.03.2013 г. за
регулиране на цените на електрическата енергия /обн. ДВ, бр. 33/05.04.2013 г.,
отм. ДВ, бр. 25/24.03.2013 г./, като ДКЕВР може да определя както окончателни,
така и временни цени за достъп и за пренос, както и да вземе решение относно
подходящи компенсаторни мерки, в случай, че окончателните цени се отклоняват от
временните цени - чл. 32, ал. 4 ЗЕ. Разграничаването на цената за достъп от
цената за пренос е въведено с §16, т.7 от ЗИДЗЕ /обн. ДВ, бр.74/2006 г./, като
с чл. 23, ал. 2 от Наредбата за регулиране на цените на електрическата енергия
/обн. ДВ, бр. 17/02.03.2004г., отм. ДВ, бр. 38 от 19.04.2013 г./ е
регламентирано определянето единствено на цена за пренос, включваща като свои
компонент и цената за достъп, с чл. 29
от действалата към процесния период Наредба № 1 от 18.03.2013 год. за регулиране
цените на електрическата енергия /отм. ДВ,
бр.25/24.03.17 г./ цената на достъп е отделена от цената за пренос, без това да
е довело до понижаване на цената на пренос, т.е. въведено е допълнително
финансово задължение. Същото разрешение е въведено и със сега действащата
Наредба № 1/14.03.2017 г. за регулиране цените на електрическата енергия /обн. ДВ, бр.25/24.03.17 г./, съответно чл.
27 и чл. 28 от наредбата.
Анализът на горепосочените разпоредби
обосновава извод, че цените, по които операторите на мрежи предоставят услугите
си, не могат да бъдат свободно договаряни, а само административно регулирани.
Постановеното от ДКЕВР решение, с което е упражнила правомощието си да регулира
съответните цени, има конститутивно действие спрямо прилагането на определените
цени от ответника в отношенията му с ползвателите на мрежата и следователно,
този административен акт е материалноправно условие за възникване на вземането
на ответника за съответната цена в определения от ДКЕВР размер, вкл. и за процесната
временна цена за достъп, определена по реда на чл. 32, ал. 4 ЗЕ. Този извод не
се променя от обстоятелството, че отношенията между ползвателя на
електроразпределителната мрежа и електроразпределителното предприятие се
уреждат от договори - за присъединяване и за ползване на мрежата /чл. 104 ЗЕ/,
като договорите за достъп до електроразпределителната мрежа регламентират
правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането, предоставянето
на студен резерв и допълнителни услуги. В този смисъл извън предмета на
договорно уреждане са дължимите цени за предоставените от електроразпределителното
дружество услуги, които подлежат на административно регулиране единствено от
ДКЕВР и по-специално – цените за достъп и за пренос /чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ/,
като определената от ДКЕВР цена за достъп / пренос става част от същественото
съдържание на договорното отношение, което съдържание обаче не е подвластно на
волята на страните по договора, а подлежи на принудително административно
регулиране от държавния енергиен регулатор.
Изложеното води до извода, че
задължението на производителите на електрическа енергия за плащане на цена за
достъп на оператора на електроразпределителна мрежа възниква от смесен
фактически състав, включващ частноправен елемент- сключен договор за достъп и
пренос /какъвто е налице и при липса на писмен договор, ако съответният обект е
бил фактически присъединен към мрежата на оператора/ и административноправен
елемент- решение на ДКЕВР за определяне на цена за достъп. Липсата на административноправния
елемент означава и липса на основание за начисляване от електроразпределителното
предприятие на цена за достъп/пренос, поради което и доводът на жалбоподателят,
че единствено подписаният между страните договор за достъп е достатъчно основание за заплащането на
процесната цена за достъп от ищеца, е неоснователен. Само чрез административен
акт цената може да стане част от договорното съдържание и следователно наличието
на такъв акт е материалноправно условие за дължимост на такава цена. Единствено
ДКЕВР е компетентна да определя конкретния размер, както на цената за достъп,
така и на за пренос - чл. 30, ал.1, т.13 ЗЕ. Не може да се приеме и че пряко
основание за дължимост на процесната цена за достъп е законовото задължение по
чл. 84, ал. 2 и 3, чл. 104 ЗЕ и § 197 от ЗИДЗЕ от 2012 год., които разпоредби
не предвиждат задължение за заплащане на цена за достъп, а задължение за
сключване на договор за достъп, като в регулативните правомощия на комисията е
да определи и нулев размер на тази цена, което е направено с последващото
решение № Ц-6/13.03.2014год. за определяне на окончателни цени за достъп.
Решенията на ДКЕВР за утвърждаване на
цените, които задължително се регулират, съгласно разпоредбите на чл. 13, ал. 2
и ал. 7 ЗЕ и съгласно разпоредбата на чл. 36а ЗЕ имат характер на индивидуални
административни актове, обжалването на които не спира тяхното изпълнение. С
приетото решение № Ц-33/14.09.2012 г., ДКЕВР временно е уредила отношенията
между производителите на електроенергия от възобновяеми източници с операторите
на електропреносната и/или на електроразпределителната мрежа, доколкото
производителите на електроенергия от възобновяеми източници ползват услугата
достъп до мрежите на електропреносното и/или електроразпределителните
предприятия, без да имат сключени изискуемите договори за достъп с тях поради
това, че не са одобрени от комисията общите условия на тези договори /при
задължение отношенията да се уредят в общи условия/ и защото не е утвърдена
цената на тази услуга, която задължително следва да се регулира от комисията. В
тази връзка ответникът е издал процесните 13 броя фактури за исковия
период от м. 10.2012 г. до м. 10.2013 г.
вкл. на обща стойност от 63169.85 лева с ДДС, която е платена от ищеца.
Решение № Ц-33/14.09.2012год. на ДКЕВР в
частта по раздел ІІІ, т. 4 е отменено като незаконосъобразно с влезли в сила,
съответно на 04.12.2013 г. решение № 8297/12.06.2013 г. на
ВАС, по адм. дело № 3947/2013 г. и на 21.10.2013 г. решение № 7135/27.05.2013
г. на ВАС, по адм. дело № 12723/2012 г. В тези производства ищецът не е
участвал като страна.
Влязлото в сила
решение е задължително за страните по делото, техните наследници и
правоприемници – арг. от чл. 298, ал. 1 и ал. 2 от ГПК вр. чл. 144 АПК.
Решението може да разпростре последиците си и спрямо други неучаствали по
делото заинтересувани лица, чийто кръг е различен в зависимост от това, дали с
него се отхвърля или уважава жалбата срещу административния акт. Съгласно чл.
177, ал. 1, изр. 2 от АПК, ако оспореният акт бъде отменен или изменен, решението има
действие по отношение на всички.
Съдебното решение, с което се отменя административният акт като
незаконосъобразен е конститутивно и има обвързващо действие спрямо
заинтересуваните орган и лица, които не са участвали по делото. Конститутивното
действие на отменителното съдебно решение се състои в задължението на всички да
зачетат постановената с него правна промяна, настъпила при това в
отношенията не само между страните по
делото, но и спрямо неконституираните лича, в чиито правни сфери отмененият
административен акт е пораждал правни последици
/така Тълкувателно решение № 1/08.06.2001 г. на ВАС, по тълк.адм.дело
1/2000/. Такава е и процесната хипотеза – решението на ВАС има действие по
отношение и на ищеца в отношенията му с ответното дружество.
Съгласно
постановените по реда на чл. 290 от ГПК решения № 212/23.12.2015 г. на ВКС,
ІТО, по т.д. № 2956/2014 г., № 155/11.01.2016 г. на ВКС, ІІ ТО, по т.д. № 2611/2014
г. и № 157/11.01.2016 г. на ВКС, ІІ ТО, по т.д. № 3018/2014 г. конститутивното действие на влязлото в сила
решение на ВАС, с което решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР за определянето
на временни цени за достъп до електропреносните и електроразпределителните
мрежи е било отменено, настъпва с обратна сила (ex tunc). В отличие от
нормативните актове, чието действие - съгласно чл. 195 АПК – се зачита между
страните до отмяната им от съда, в процесния случай е било осъществено
предварително изпълнение по един невлязъл в сила индивидуален административен
акт, установяващ при това само временни цени за достъп до съответната
електроразпределителна мрежа, т.е. без все още да е налице окончателно
ценообразуване за исковия период /30.09.2012 г.-31.05.2013 г. /. В този смисъл
нормата на чл. 195, ал. 1 АПК урежда всъщност едно изключение от базисното общо
правило, че отмяната на незаконосъобразните административни актове действа от
момента на тяхното издаване, след като само съответстващите на изискванията по
чл. 146 АПК за материална и процесуална законосъобразност индивидуални
административни актове са обективно годни да породят целените от
административния орган, техен издател, правни последици. Затова следва да се
приеме, че основанието, на което е получена от ответника сума като цена за осигурен на ищеца достъп по установени
от ДКЕВР временни цени, е отпаднало с обратна сила. Следва да се има предвид,
че при тази констатация и принципно възмездния характер на предоставяната обща
услуга „достъп” до ел. разпределителната мрежа на съответния регионален мрежов
оператор, се явяват неприложими по аналогия разпоредбите на чл. 88, ал. 1, изр.
1-во, предл. 1-во ЗЗД и на чл. 326, ал. 2 ТЗ. В случая нито е имало надлежно
сключен договор с продължително изпълнение за предоставянето на тази услуга по
реда на § 197, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗЕ /Обн. ДВ, бр. 54/2012 г. и в сила от 17
юли с.г./, който да подлежи на разваляне за в бъдеще, нито той по естеството си
е представим като търговска продажба, за да е въобще възможно да „се смята, че
страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща по време на
сключването на продажбата за същия вид стока и при подобни обстоятелства”. В
заключение, налице е и допълнителна аргументация в подкрепа на горния решаващ
правен извод за недължимост на процесната главница, която се основава на
общоизвестното обстоятелство, че с т. ІV от свое последващо решение №
Ц-6/13.ІІІ.2014 г. ДКЕВР е утвърдило, считано от същата дата, цена за достъп до
електроразпределителната мрежа за производители на електрическа енергия от
възобновяеми източници, която се изкупува по преференциални цени в размер на:
„0.00 лв./МВтч.” По такъв начин е била довършена административната процедура по
първоначалното искане на съответните регионални мрежови оператори за определяне
на окончателни цени на услугата достъп до електроразпределителната и преносната
мрежи, предоставяна на производителите на електрическа енергия, вкл. и такава
от възобновяеми източници и, в частност – от фотоволтаици. вземания към същия
негов съконтрахент по процесния договор за търговска продажба, произтичащи от
осигурен достъп на производител на ел. енергия от фотоволтаици до
електроразпределителната мрежа, но вместо по силата на сключен на основание §
197, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗЕ договор за
достъп – по реда на втората алинея на този законов текст, предвиждаща - до
сключването на договор - условията за достъп на производителя на ел. енергия да
могат да се определят административно от сезираната от съответния регионален
мрежовия оператор Държавна комисия за енергийно и водно регулиране. Ето защо
ответникът дължи връщане на получената на отпаднало основание престация.
Неоснователно е възражението на ответника претендираната от ищеца
главница да бъде намалена със сумата на данъка върху добавената стойност,
начислен по процесните фактури, доколкото от доказателствата по делото се
установи, че ищецът е платил на ищеца изцяло дължимите по фактурите суми, в
това число и ДДС, съответно на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД ищецът
дължи връщане на сумата, която е получил без основание изцяло.
Получаването/приспадането на данъчен кредит по тези фактури от ищцовото
дружество може да обоснове извод за евентуално обогатяване на ищцовото
дружество за сметка на Държавата, но не и за сметка на ищеца.
Неоснователен е
доводът на ответника, че уважаването на иска би довело до ползване от ищеца на
услугата „достъп до разпределителната мрежа“ безплатно, тъй като, както бе
посочено по-горе, цената за достъп е била един от компонентите на цената за
пренос през електроразпределителната мрежа - чл. 23, ал. 2 от Наредбата за
регулиране на цените на електрическата енергия /ДВ, бр. 17/2.03.2004год., отм.
бр. 38/19.04.2013 год./, като не е спорно, че такава цена за пренос ищецът е заплащал. При специалните фактически
състави, уредени в чл. 55, ал. 1 от ЗЗД на връщане подлежи всичко, дадено,
респ. получено без основание, при неосъществено или отпаднало основание - в
този смисъл е т.4 от ППВСРБ № 1/79 г., без оглед на обогатяването на ответника
с полученото и независимо от това дали той е придобил някакви права върху
него. Неоснователен е и доводът на
ответника, че наличието на договорни отношения между страните изключва
приложението на института на неоснователното обогатяване. Съгласно ППВСРБ № 1/79 г., фактическия състав
на чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се прилага във всички случаи, когато основанието
е съществувало при получаването на престацията, но след това е отпаднало с
обратна сила. Този фактически състав е приложим и в случаите, когато с обратна
сила отпада някой от съществените елементи на договорното отношение, каквато е
цената за достъп до електроразпределителната мрежа.
Съдът намира
направеното от ответника, при условията на евентуалност, възражение за изтекла
погасителна давност по отношение процесните вземания за неоснователно. Третата
хипотеза, уредена в чл. 55, ал.1 ЗЗД, е иск за връщане на даденото при
отпаднало основание. Характерното в този случай е, че към момента на даването
основанието съществува, т. е. между страните е налице валидно правоотношение,
въз основа на което се извършва престирането и което оправдава имущественото
разместване, но впоследствие това правоотношение отпада с обратна сила по
причини от различно естество. Отпадането на правното основание в случая се
дължи на отмяната на административния акт, въз основа но който е събрана
процесната сума, представляваща такса по отмененото решение за процесния
период. По отношение вземането за неоснователно обогатяване се прилага общата
5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД /процесното вземане не е по договор и спрямо
него е неприложима тригодишната давност, каквото становище поддържа ответникът/, срокът на която започва да тече от момента на
отпадане на условието или неосъществяването на условието по чл. 55 ЗЗД. В този
смисъл предявеният на 27.10.2017 г. иск е в рамките на давностния срок.
Предвид
изложеното, Съдът намира предявеният иск
по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за
основателен и докозан, поради което следва да бъде уважен.
Ищецът претендира заплащане на законна
лихва върху главницата. С отмяна на Решението на ДКЕВР отпада с обратна сила основанието, на
което ответникът е получил от ищец
сумите за цена на досъп, платени във връзка с това Решение. От този
момент за него е възникнало задължението за връщането на сумите по главницата.
Простата изискуемост на вземането обаче не поставя автоматично длъжника в
забава. Вземането става изискуемо само след изтичане на срока за изпълнение
/чл. 84, ал. 1 ЗЗД/, а ако няма уговорен - след поканата /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/. В
случая вземането за връщане на
получената на отпаднало основание престация не е срочно, поради което
ответникът изпада в забава след получаване на покана за връщането й. Предвид
изложеното съдът намира, че ответникът дължи лихва за забава от момента, в
който е поканен да върне платените главници, а това е датата, следваща деня, в
който изтича предоставения във връчената
нотариалната покана 7-дневен срок за изпълнение – 08.04.2014 г. /поканата е получена от
ответника на 31.03.2014 г. и
предоставеният с нея срок за изпълнение изтича на 07.04.2014 г./. Следователно
иска на ищеца за присъждане на законна лихва за забава е основателен за периода,
за който е предявен от 08.04.2014 г. – 12.10.2017 г. Съдът следва да го определи размера на дължимите лихва
по реда на чл. 162 от ГПК по своя преценка и с помощта на компютърна програма,
като определен по този начин размерът възлиза на 22575.70 лева. Ответникът
прави възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземането за
лихва. Безспорно е, че давността за вземанията за
лихви е 3-годишна. Исковата молба е предявена на 27.10.2017 г. и доколкото
лихвените задължения са дължими за всеки отделен ден, то извън срока на
3-годишната давност са всички начислени лихви за периода преди 27.10.2014 г. В случая не се установи,
че в периода преди 27.10.2014 г. са
настъпили основания за спиране или прекъсване на давността по отношение на част
от въпросните лихвени задължения. Предвид изложеното съдът намира, че
предявеният иск за лихва следва да бъде уважен за сумата от 19022.01 лева за
периода от 27.10.2014 г. до 12.10.2017 г. и отхвърлен за сумата от 3553.37 лева за периода от 08.04.2014 г. до
26.10.2014 г. вкл., като погасен по давност.
При този изход на производството,
ищецът има право на направените по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК, съразмерно на уважената част на исковете, включително и разноските, направени във връзка
с обезпечаване на исковете - арг. от т. 5 на Тълкувателно решение на ОСГТК №
6/2012 г. Ищецът доказа реалното извършване на разноси в размер на 8213.81
лева, в това число 3429.81 лева - дължима държавна такса по исковете; 4500 лева
заплатено адвокатско възнаграждение и 284 лева разноски, направени в
обезпечително производство по реда на чл. 389 от ГПК /84 лева такса за образуване на изпълнително дело и 200
лева адвокатско възнаграждение/. Ответникът прави искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване на претнедираното от ищеца възнаграждение поради
прекомерност. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от
страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна
и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от закона за адвокатурата. В
случая съдът намира, че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение от 4500
лева е не в съответствие с размера, установен в чл. 7, ал. 2, т. 4 на Наредбата
за минималните размери на адвокатските възнаграждения /3102.36 лева/ и се явява
прекомерно с оглед характера и сложността на делото. Предвид изложеното, съдът
намира, че възражението на ответника за прекомерност е основателно и дължимите на ищеца разноски за адвокатско
възнаграждение следва да се определят на
3200 лева. Така определеният размер е
съобразен с нормата на чл. 7, ал. 2, т. 4 вр. §2а от ДР на Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. При определянето на този
размер съдът взе предвид действителната
правна и фактическа сложност на делото и извършените от процесуалния
представител на ответника в настоящето производство процесуални действия. При така определения размер на адвокатското
възнаграждение, дължимите на ищеца разноски, съразмерно на уважената част на
исковете, са 6627.29 лева.
С отговора на исковата молба ответникът
е направил искане за присъждане на разноски. По делото ответникът е бил
представляван от юрисконсулт, като няма доказателства за други направени от
ответника разноски. Ето защо, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 от ГПК на
ответника следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнагражение,
съразмерно отхвърлената част на исковете, в размер на 6.22 лева.
Мотивиран от горното, Съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „Ч.Р.Б.” АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес Център да заплати на „Е.С.И.” ООД, ЕИК
********, със седалище и адрес на
управление:***, пл. ********, на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД,
сумата 63169.85 лева /шестдесет и три хиляди сто шестдесет и девет
лева и 85 ст./, представляваща платена от ищеца на ответника на отпаднало
основание /отмяна на Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР в частта по раздел ІІІ,
т. 4/ цена за достъп от фотоволтаична централа с инсталирана мощност от 200кW, разположена в гр. Петрич, до
електроразпределителната мрежа на ответника за периода от м. 10.2012 г. до м.
10.2013 г. вкл., ведно със законната лихва за забава от 27.10.2017 г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Ч.Р.Б.” АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес Център да заплати на „Е.С.И.” ООД, ЕИК
********, със седалище и адрес на
управление:***, пл. ********, на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 19022.01
лева /деветнадесет хиляди и
двадесет и два лева и 01 ст./,
представляваща законна лихва върху главницата от 63169.85 лева за периода от 27.10.2014 г. – 12.10.2017 г.,
като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 3553.37 лева, дължима лихва за периода от 08.04.2014 г. до 26.10.2014 г. вкл.,
като погасен по давност.
ОСЪЖДА „Ч.Р.Б.” АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес Център да заплати на Е.С.И.” ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, пл. ********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски по
производството в размер на 6627.29 лева /шест хиляди шестстотин двадесет и седем лева
и 29 ст./.
ОСЪЖДА Е.С.И.” ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, пл. ******** да заплати на „Ч.Р.Б.” АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес Център, на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК,
разноски по производството за юрисконсултско възнаграждение в размер на 6.22
лева /шест лева и 22 ст./.
Решението може да бъде обжалвано пред
Софийски апелативен съд, в двуседмичен срок от връчването му.
Съдия: