№ 1296
гр. Велико Търново, 16.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VI СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря МИЛЕНА ИВ. РАДКОВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ Гражданско дело №
20204110102740 по описа за 2020 година
Производството е образувано по искова молба на „Ф.Ф.” АД срещу К. Г. Г., с която се
иска да бъде прието за установено съществуването на вземания на ищеца спрямо ответника
за сумата от 2 000.00 лева - главница по договор за паричен заем № 7007251/23.4.2018 г.,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на задължението, за
сумата от 218.52 лева – неустойка по чл. 7, ал. 1 от договора за периода от 1.7.2019 г. до
20.4.2020 г., за сумата от 472.00 лева – еднократна неустойка по чл. 7, ал. 2 от договора за
периода от 1.7.2019 г. до 20.4.2020 г., за сумата от 1 080.00 лева – такса ангажимент за
периода от 1.7.2019 г. до 20.4.2020 г., както и за сумата от 84.00 лева – разноски за
уведомления за предсрочна изискуемост, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по ЧГД № 1979/2020 г. на Великотърновския районен съд.
Ищецът твърди, че между него – заемодател, от една страна, и „В. и Д.” ЕООД –
заемател и К. Г. Г. – съдлъжник, от друга страна, е сключен договор за заем, по силата на
който на заемателя е отпусната сумата от 1 000.00 лева. Заявява, че страните са
предоговорили условията по договора с анекс от 23.4.2018 г., а с анекс от 18.6.2018 г. са
увеличили размера на кредита на 2 000.00 лева. Сочи, че съдлъжниците не са изпълнили
всички свои задължения, като същите са преустановили плащанията на 1.7.2019 г. Твърди,
че по договора е изплатена сумата от 3 360.00 лева, че на основание чл. 7, ал. 1 и ал. 2 на
съдлъжниците са начислени неустойки, а на основание чл. 3 - и такса ангажимент в размер
на 1 080.00 лева.
Ответницата не спори качеството си на съдлъжник по договора за заем, но оспорва
претенциите при твърдението, че е обслужвала кредита редовно, пълно и точно. Заявява, че
заплатената от нея сума значително надвишава размера на задълженията й по договора.
В съдебно заседание ищецът не изпраща представител, като с писмени молби поддържа
предявените искове и моли за тяхното уважаване.
Процесуалният представител на ответницата поддържа заявеното оспорване и моли за
отхвърляне на исковете. Заявява, че заплатеното от доверителката й значително надвишава
главницата по кредита, като счита уговорките за такса ангажимент и неустойки за
1
неравноправни и нищожни.
Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните по делото
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
От представените писмени доказателства се установява, че на 23.4.2018 г. между „Ф.Ф.”
АД – заемодател, от една страна, и „В. и Д.” ЕООД – заемател и К. Г. Г. – съдлъжник, от
друга страна е сключен договор за бизнес линия „***“ № 7007251. По силата на така
сключения договор на кредитополучателя е предоставен паричен заем по формата на
кредитна линия в максимален размер от 1 000.00 лева, който може да се усвоява на части.
Договорът е със срок от две години и съгласно чл. 2 от същия с подписването му на
кредитополучателя се предава в брой сумата от 1 000.00 лева. Заемът е предоставен при
следните условия: чл. 3, ал. 1, т. 1 – такса ангажимент в размер на 6 % от усвоената главница
за всеки 14-дневен период от използването на кредита, но не по-малко от 30.00 лева. Таксата
се начислява на всеки първи ден от всеки 14-дневен период върху усвоената, но непогасена
главница към този ден. Кредитополучателят заплаща таксата в срок до 14 дни от датата на
нейното начисляване; чл. 3, ал. 1, т. 2 - минималната погасителна вноска е в размер на
таксата по т. 1, като падежът на първата вноска е на 7.5.2018 г,, а всяка следваща е дължима
на 14-ия ден след падежа на предишната. Съгласно чл. 4, ал. 1, кредитополучателят може да
получи допълнителна сума в рамките на общия размер на кредитната линия. В случай на
получаване от на допълнителна сума преди да е погасена изцяло отпуснатата главница,
таксата ангажимент по чл. 3, ал. 1, т. 1 върху сбора от непогасената главница и
допълнителната сума се начислява в деня на получаването на допълнителна сума и се дължи
на падежа на минималната погасителна вноска съгласно чл. 3, ал. 1, т. 2. В чл. 7, ал. 1 между
страните е уговорена неустойка за забава в размер на 0.3 % от всичко дължимо по договора,
в това число неплатена главница, такса ангажимент и неплатени неустойки за всеки ден
забава до пълното плащане на забавената сума или съответно до настъпване на предсрочна
изискуемост на задълженията по договора, а в чл. 7, ал. 2 – и допълнителна неустойка за
забава в размер на 20 % от всичко дължимо при забава в плащането на погасителните
вноски, продължила повече от 40 дни. Според чл. 5, с всяка платена сума от
кредитополучателя неговите задължения се погасяват в следната поредност - неустойка за
забава, ако е начислена такава, такса ангажимент и главница.
На 18.6.2018 г. между страните е сключен анекс, съгласно който чл. 1 от договора се
променя, като размерът на заема е увеличен на 2 000.00 лева. На същата дата от страна на
кредитора е издаден РКО за предоставена в брой сума от 1 000.00 лева.
Съгласно заключението по допуснатата счетоводна експертиза, сумата по договор за
заем е усвоена на два пъти по 1 000.00 лева – на 23.4.2018 г. и на 18.6.2018 г. Посочено е, че
от страна на кредитополучателя са направени плащания на обща стойност 3 312.72 лева, с
които са погасени 3 300.00 лева от начислената такса ангажимент и 12.62 лева от
начислената неустойка за забава по чл. 7, ал. 1. Отразено е, че след отчитане на последната
платена вноска на 19.6.2019 г. кредитополучателят е дължал главницата по заема в размер
от 2 000.00 лева, като кредиторът е начислил върху същата такса ангажимент в размер от
1 080.00 лева за периода от 1.7.2019 г. до 21.10.2019 г. Впоследствие, на основание чл. 7, ал.
1 и ал. 2 от договора, са начислени и неустойки за забава в общ размер от 690.52 лева, както
и разходи за уведомления в общ размер от 84.00 лева.
Въз основа на представените доказателства съдът приема за установено съществуването
на правоотношение по договор за кредит, като с получаване на сумата по същия е завършен
фактическият състав на сделката, което е породило задължение за кредитополучателя и
солидарния длъжник да върнат заетата сума в уговорения срок. Относно вземането за „такса
ангажимент“, което по същество представлява вземане за възнаградителна лихва, съдът
намира, че за ответницата няма валидно възникнало задължение за нейното заплащане,
2
поради нищожност на клаузата, която я уреждат. В този смисъл и имайки в предвид, че
нормите, които уреждат действителността на правните сделки, са такива с императивен
характер, то съдът следи служебно, дори при липсата на възражение, за нищожност и следва
да зачете последиците на тази нищожност, когато е нарушена норма, предвидена в закона в
обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства, когато е налице противоречие
с добрите нрави и когато е налице неравноправна клауза, както и при някои особени
хипотези, при които охраняването на блага от специфичен обществен порядък преодолява
поради изключителната си значимост диспозитивното начало в гражданския процес. Съдът
намира, че ответницата няма качеството потребител по смисъла § 13, т. 1 от ЗЗП, респ. че не
може да се ползва от защитата, установената в глава шеста от ЗЗП. Това е така, доколкото в
случая не е налице потребителски договор, като ответницата се е задължила да отговаря за
задълженията на кредитолучателя „В. и Д.” ЕООД, чиито управител е била самата тя.
Горното обаче, не означава, че не следва да бъде разгледано възражението за нищожност на
клаузите за такса ангажимент и на клаузите за неустойки от гледна точка на противоречието
им с добрите нрави, т.е. по общите правила за нищожност на сделките. Напротив, дори при
липса на възражение в тази насока, съдът служебно следва да изследва този въпрос по
гореизложените съображения. Аргументът на ищеца, че доколкото договорът за заем
представлява търговска сделка, съгласно чл. 293, ал. 3 ТЗ страната не може да се позовава на
нищожност, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността
на изявлението, се явява неоснователен. Това е така, доколкото цитираната разпоредбата на
чл. 293, ал. 3 ТЗ касае нищожност на търговска сделка поради липса на нужната форма за
сключването й, каквото възражение в случая нито е правено от насрещната страна, нито се
обсъжда от съда, който разглежда нищожността на сделката на плоскостта противоречие с
добрите нрави. В случая на кредитополучателя е предоставена сума от 2 000.00 лева при
ГЛП от 156 % на годишна база (6 % на 14-дневна база), като възнаградителната лихва по
договора е в размер от 4 380.00 лева (веднъж платените 3 300.00 лева и втори път
начислените още 1 080.00 лева), т.е. повече от два пъти размера на самия кредит и то при
положение че в договора липсва конкретна обосновка за определянето й в такъв висок
размер, поради което съдът приема, че се касае за хипотеза на злоупотреба с право от страна
на кредитора. Предвид на това, клаузата за „такса ангажимент“ е нищожна, тъй като не
отговаря на изискването за добросъвестност и противоречи на добрите нрави. Преценката
дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед
момента на сключване на договора и при съобразяване с всички обстоятелства, относими
към нея. В по-старата съдебна практика се приемаше, че противоречи на добрите нрави
уговорка за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната, а когато
лихвата е уговорена по обезпечено задължение – надвишаваща двукратния размер на
законната лихва. Т.е., макар и при променени икономически условия, посоченото правило
все пак следва да бъде взето за ориентир при преценката дали съответната клауза,
регламентираща размера на възнаградителната лихва, противоречи на добрите нрави. Тук
следва да се има в предвид, че съдът отича обстоятелството, че въпросната практика
разглежда основно случаи на предоставени потребителски кредити, а не сделки между
търговци, при които несъмнено следва би следвало да се допусне уговарянето на лихва в по-
висок размер. В разглеждания случай обаче, процентът на възнаградителната лихва е 156 %,
т.е. петнадесет пъти над годишния размер на законната лихва, а самата лихва значително
надвишава предоставената сума. Предвид на това и като взе в предвид, че ищецът е
икономически по-силната страна в правоотношението, извършваща дейността по
предоставяне на кредити по занятие, съдът намира, че клаузата от договора, предвиждащи
задължение за заплащане на възнаградителна лихва при 14-дневен лихвен процент от 6 % е
нищожна, като накърняваща добрите нрави. В случая процентът на лихвата е прекомерно
висок - до степен, че извежда същата извън присъщата й функция (да бъде възнаграждение
за кредитора), което на практика води до неоснователното обогатяване. Съдът не може да
3
приеме, че се дължи лихва в размер на законната от датата на сключването на договора до
издължаване на кредита, тъй като в действащото законодателство подобна възможност не е
предвидена.
Предвид изложеното по-горе, съдът приема, че уговорката за заплащане на „такса
ангажимент“ се явява нищожна и не е породила целените с нея правни последици. От
заключението по счетоводната експертиза се установява, че от страна на кредитополучателя
са направени плащания на обща стойност 3 312.72 лева, като така заплатената сума следва
да се отнесе в погашение на предоставената главница от 2 000.00 лева. Т.е. към 6.5.2019 г.,
когато е начислена първата неустойка от 6.36 лева, кредитополучателят вече е заплатил
2 820.00 лева и с оглед извода за нищожност на клаузата, уреждаща възнаградителната
лихва, не е дължал нищо по договора, респ. не е имало основание за начисляване на
неустойка. Всъщност задължението на кредитиполучателя е погасено още на 28.1.2019 г.,
когато вече са платени 2 100.00 лева и след този момент не е имало основание за
начисляване на неустойки.
С оглед на горното, съдът намира, че исковете за установяване дължимостта на сумата
от 2 000.00 лева - главница, на сумата от 218.52 лева – неустойка по чл. 7, ал. 1 от договора,
на сумата от 472.00 лева – еднократна неустойка по чл. 7, ал. 2 от договора, на сумата от
1 080.00 лева – такса ангажимент, както и на сумата от 84.00 лева – разноски за уведомления
за предсрочна изискуемост са неоснователни.
По разноските:
С оглед изхода на делото ответницата има право на част от направените от нея разносни
в размер от 550.00 лева, от която сумата от 250.00 лева за адвокатско възнаграждение по
ЧГД № 1979/2020 г. на Районен съд – Велико Търново и сумата от 300.00 лева за адвокатско
възнаграждение за настоящото производство.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Районен съд – Велико Търново сумата от 140.00 лева,
представляваща разноски за възнаграждение на вещото лице по допуснатата счетоводна
експертиза.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ исковете на „Ф.Ф.” АД, ЕИК *** за приемане за установено, че К. Г. Г.,
ЕГН ********** дължи на ищеца сумата от 2 000.00 лева - главница по договор за паричен
заем № 7007251/23.4.2018 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до
изплащане на задължението, сумата от 218.52 лева – неустойка по чл. 7, ал. 1 от договора за
периода от 1.7.2019 г. до 20.4.2020 г., сумата от 472.00 лева – еднократна неустойка по чл. 7,
ал. 2 от договора за периода от 1.7.2019 г. до 20.4.2020 г., сумата от 1 080.00 лева – такса
ангажимент за периода от 1.7.2019 г. до 20.4.2020 г., както и сумата от 84.00 лева – разноски
за уведомления за предсрочна изискуемост, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по ЧГД № 1979/2020 г. на Великотърновския районен съд.
ОСЪЖДА „Ф.Ф.” АД, ЕИК *** да заплати на К. Г. Г., ЕГН ********** сумата от
300.00 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство, както и
сумата от 250.00 лева – разноски адвокатско възнаграждение по ЧГД № 1979/2020 г. на
Районен съд – Велико Търново.
ОСЪЖДА „Ф.Ф.” АД, ЕИК *** да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на Районен съд – Велико Търново сумата от 140.00 лева - разноски за
възнаграждение на вещо лице.
4
Решението подлежи на обжалване пред Великотърновския окръжен съд в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
5