РЕШЕНИЕ
№ 2
гр. гр. Своге, общ. Своге, обл. София, 10.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВОГЕ в публично заседание на единадесети януари
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:АНДРЕЙ В. ЧЕКУНОВ
при участието на секретаря Ирена Люб. Никифорова
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ В. ЧЕКУНОВ Гражданско дело №
20211880100581 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото дело е образувано по искова молба подадена от „ОТП
Факторинг България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София 1000, район „Оборище”, бул. „Княз Александър
Дондуков” № 19, етаж 2, представлявано от Изпълнителния директор И.Г.Д.-
М., чрез пълномощник, срещу В. В. В., ЕГН **********, с адрес: .....
Първоначално, въз основа на искова молба с Вх. № 22006289 от 23.03.2021 г.
на Софийски районен съд е образувано гр.д. № 16430/2021 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 43 състав, производството по което е прекратено
с Определение № 20151968 от 06.07.2021 г. и делото е изпратено по
подсъдност за разглеждане от Районен съд Своге.
Предявени са положителни установителни искове с правно основание
чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс ГПК), вр. чл. 79, ал. 1 от Закона
за задълженията и договорите (ЗЗД), вр. чл. 430, ал. 1 и 2 от Търговския закон
(ТЗ), вр. чл. 99 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 18.11.2005 г. между „Банка ДСК“ ЕАД - кредитор
1
и ответника - кредитополучател е сключен Договор за кредит за текущо
потребление. Предоставен е кредит в размер на 11 000 лева, при лихвен
процент на редовната (възнаградителна) лихва в размер на 7,95 % годишно
към датата на сключване на договора. Кредитът се усвоява чрез
разплащателна сметка 11005808 с титуляр ответникът. Срокът за
издължаване на кредита е 96 месеца, а краен падеж е 18.11.2013 г. Падежната
дата за издължаване на месечните вноски е 17-то число на месеца. Твърди
още, че на 28.05.2012 г. поради преустановяване на погасяването на
задължението по Договор за кредит, от кредитора „Банка ДСК” ЕАД са
приложени санкциите, предвидени в т. 18.2 от договора, а именно: при
допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни целият
остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие. До
предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред кредитът се
олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в
размер на 10 процентни пункта. Поради това, кредитът е осчетоводен като
предсрочно изискуем. Твърди също, че на 23.11.2012 г. вследствие на
неизпълнението на задълженията от страна на кредитополучателя по
Договора и настъпилата изискуемост на цялото вземане, от кредитора „Банка
ДСК” ЕАД е подадено Заявление за издаване на заповед за изпълнение по
реда на чл. 417 от ГПК срещу ответника, в резултат на което са издадени
заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 04.01.2013 г. за сумите,
предмет на настоящото производство. Твърди, на следващо място, че по
силата на Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 14.02.2013 г.,
от „Банка ДСК” ЕАД е прехвърлен на ищцовото дружество пакет от вземания,
в това число и вземането срещу ответника, възникнало от процесния договор,
ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и
изтекли лихви. Твърди, че от страна на ищеца, действащ от името на цедента
на базата на изрично пълномощно, е изпратено до ответника уведомително
писмо за прехвърляне на вземането до посочения в договора за кредит адрес,
получено от ответника на 18.04.2013 г., удостоверено с обратната разписка с
идентификационен № *PSFABG004736H*. Евентуално твърди, че ответникът
е уведомен за прехвърляне на вземането с връчване на исковата молба, ведно
с приложените към нея писмени доказателства, включително самият договор
за цесия, писмото - уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД и пълномощното от
цедента за уведомяване на длъжниците за извършената цесия. Твърди също,
2
че на 04.08.2017 г., въз основа на издадените заповед за изпълнение и
изпълнителен лист, по молба на ищеца е образувано изпълнително дело
2005/2017 г. по описа на ЧСИ А.С.П., с район на действие СГС, рег. № .. на
КЧСИ, като на 25.04.2018 г. от ответника е получена покана за доброволно
изпълнение по изпълнителното дело, ведно с издадените в заповедното
производство заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. На
03.05.2018 г. ответникът е подал частна жалба срещу разпореждането за
незабавно изпълнение по чл. 419, ал. 1 от ГПК, като с Определение №
22659/02.10.2019 по ч.гр.д. № 11294/2019 на СГС, ТО, влязло в сила на
същата дата, е отменено разпореждането, с което е допуснато незабавно
изпълнение на заповедта за изпълнение и е обезсилен, издаденият въз основа
на заповедта за изпълнение изпълнителен лист, тъй като от заявителя в
заповедното производство не са представени доказателства за връчване на
волеизявлението за предсрочна изискуемост на длъжника. Твърди още, че на
04.05.2018 г. от ответника е подадено възражение по чл. 414 от ГПК по ч.гр.д.
№ 55754/2012 г. на СРС, I ГО, 43 състав, предвид подадената частна жалба по
чл. 419, ал. 1 от ГПК, но нито от цедента- заявител в заповедното
производство, нито от цесионера-ищец в настоящото производство са
получавани указания за предявяване на установителен иск по чл. 422 от ГПК.
След наложен запор на трудово възнаграждение по горното изпълнително
дело са постъпили следните плащания: на 17.07.2019 г. - 129,62 лева; на
07.08.2019 г. - 226,50 лева; на 08.10.2019 г. - 452,98 лева; на 12.11.2019 г. -
226,50 лева; на 15.01.2020 г. - 453,03 лева; на 11.02.2020 г. - 226,53 лева; на
12.03.2020 г. - 439,47 лева; на 10.04.2020 г. - 460,32 лева; на 11.05.2020 г. -
235,60 лева; на 15.06.2020 г. - 399,70 лева. С последната сума от 15.06.2020 г.
цялото вземане на взискателя е погасено, включително от ищеца е
възстановена сумата от 136,77 лева по сметката на съдебния изпълнител като
надвнесена и на 30.07.2020 г. от взискателя е подадена молба за приключване
на изпълнителното дело, поради пълното погасяване на задължението, а с
Разпореждане от 22.06.2020 г. по същото е постановено приключването на
производството. С Разпореждане № 20036570 от 09.02.2021 г. на заповедния
съд, връчено на 23.02.2021 г. на заявителя „Банка ДСК“ ЕАД, на последния са
дадени указания за предявяване на установителен иск, като е прието, че
отмяната на разпореждането, с което е допуснато незабавно изпълнение по
реда на чл. 419, ал. 1 от ГПК на издадената в полза на заявителя заповед за
3
изпълнение, не води до обезсилване на самата заповед за изпълнение и на
издадения въз основа на нея изпълнителен лист. С последното ищецът
обосновава правния си интерес от настоящото производство. Счита, че
предвид разрешението, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение №
8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според което
предявеният установителен иск по чл. 422 от ГПК може да бъде уважен за
вноските с настъпил падеж към датата на обявяване на исковото дело за
решаване, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението, като разграничението на вноските с
настъпил и ненастъпил падеж в заявлението и в исковата молба по чл. 422 не
е условие за това, предявеният установителен иск е изцяло основателен, дори
и да се приеме, че предсрочната изискуемост не е обявена на длъжника, тъй
като крайният падеж на вземането е настъпил на 18.11.2013 г. Иска се от съда
да бъде установено със сила на пресъдено нещо по отношение на ответника В.
В. В. съществуването на вземания на ищеца „ОТП Факторинг България“ ЕАД
(като частен правоприемник – цесионер на заявителя в заповедното
производство „Банка ДСК” АД – цедент), за които са издадени Заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК
и Изпълнителен лист от 04.01.2013 г. по ч.гр.д. № 55754/2012 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 43 състав, произтичащи от Договор за кредит за
текущо потребление от 18.11.2005 г., включващи: 1835,98 лева – главница,
ведно със законната лихва, считано от 23.11.2012 г. до окончателното й
изплащане; 208,56 лева – договорна лихва за периода от 28.02.2012 г. до
22.11.2012 г.; 93,56 лева – наказателна лихва за периода от 07.03.2012 г. до
22.11.2012 г. Претендира се присъждане на разноските, направени в
заповедното производство от 45,06 лева за заплатена държавна такса и 207,59
лева - възнаграждение за юрисконсулт, в общ размер от 252,65 лева, както и
направените в настоящото производство разноски, в това число
юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, в размер
на 300 лева, съгласно чл. 37 от ЗПП във вр. с чл. 25 от Наредбата за
заплащане на правната помощ.
С отговора ответникът, чрез пълномощника си адв. Е. М. от САК,
оспорва исковете, като са направени възражения, че:
1. Предвид недоказаност на твърдяната предсрочна изискуемост на
4
целия остатък от кредита преди подаване на заповедта за изпълнение,
исковата претенция е неоснователна. Посочва, че със заявлението и исковата
молба вземанията за главница по договора за кредит и лихвата за забава с
наказателната надбавка се претендират в общ размер въз основа на твърдение
за настъпила предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, каквато предсрочна
изискуемост според ответника не е настъпила. Поради обусловеността на
предмета на делото по установителния иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК от
основанието и размера на заявеното в заповедното производство вземане и с
оглед факта, че вземанията не са заявени като конкретни неплатени
анюитетни вноски и акцесорни вземания, като не е ясно кои вноски са
включени в общия размер на главницата в извлечението от счетоводните
книги, не е възможно, според ответника, да се вземе становище относно
месечните погасителни вноски с настъпил падеж към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Ответникът счита, че
обстоятелството, че в хода на заповедното производство крайният падеж за
връщане на кредита е настъпил не може да бъде отчетено като относим факт
по чл. 235, ал. 3 ГПК, съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от
18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Ответникът сочи, че
на основание т. 11.б от посоченото Тълкувателно решение е недопустимо в
исковото производство по иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, да
се изменя основанието, от което произтича вземането по издадената заповед
за изпълнение.
2. Прави възражение за изтекла погасителна давност, като се позовава
на твърдението си, че неправилно на 28.05.2012 г. банката е осчетоводила
кредита като предсрочно изискуем, като е приела, че съгласно т. 18.2 от
договора е настъпила автоматична предсрочна изискуемост, тъй като
волеизявление за упражняване на правото на банката да обяви кредита за
предсрочно изискуем не е достигнало до длъжника-кредитополучател и то
преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а
предсрочната изискуемост на вземането има действие от получаване от
длъжника на изявлението на банката, че прави кредита предсрочно изискуем,
ако към този момент са настъпили уговорените в договора за банков кредит
предпоставки, обуславящи настъпването й, поради което, към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (23.11.2012 г.)
5
вземането на кредитора в размер на 1785,34 лева, представляващо общия
размер на дължимите вноски по договора за периода от 17.12.2012 г. до
17.11.2013 г., не е ликвидно и изискуемо и тези вноски не са дължими.
Поради това, ответникът счита, че изпада в забава от крайната дата за
връщане на кредита (на 18.11.2013 г.), като от тази дата остатъкът от
задълженията са изискуеми, като за периода от 18.11.2013 г. до момента на
подаване на исковата молба по чл. 422 от ГПК, не са извършвани действия, с
които да се прекъсне давността, а едва с подаването й кредиторът предявява
вземането си, поради което исковата претенция е погасена по давност.
3. Не оспорва, че с договор за цесия от 14.02.2013 г. банката е
прехвърлила на ищеца пакет от вземания, включително и вземането
възникнало в полза на банката с длъжник ответникът. Оспорва твърдението,
че от длъжника е получено уведомително писмо за прехвърляне на вземането.
Оспорва подписа, положен върху обратна разписка, като твърди, че този
подпис не е на длъжника (но в срок до първото по делото съдебно заседание
липсва искане за откриване на производство по чл. 193 от ГПК, с оглед
дадените на ответника в този смисъл указания с определението по чл. 140 от
ГПК и последният не поддържа искането си за допускане на съдебно-
графическа експертиза, поради което такава не е допусната). Оспорва
твърдението, че с писмо с обратна разписка с идентификационен номер
*PSFABG004736H* е изпратено до длъжника именно уведомително писмо за
прехвърляне на вземането. Твърди, че по отношение на длъжника
прехвърленото вземане няма действие, тъй като то изобщо не му е било
съобщено. Позовава се на решение № 499/06.03.2013 г. по гр.д. № 1268/2011
г. на ВКС, IV ГО и решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009г. на ВКС, II
ТО, в които е дадено разрешение, че правно релевантно за действието на
цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента
/стария кредитор/, но не и съобщението, извършено от цесионера /новия
кредитор/. Сочи, че цесионерът става титуляр на вземането в отношението със
стария кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо длъжника е от
съобщаване на прехвърлянето от цедента, на осн. чл. 99, ал. 4 от ЗЗД.
В открито съдебно заседание и с писмени молби страните подробно
аргументират тезите си.
По делото са събрани писмени доказателства и е изслушана съдебно-
6
счетоводна експертиза, чието заключение съдът кредитира като логично и
безпротиворечиво.
Свогенският районен съд, втори състав, вземайки предвид постъпилата
искова молба и писмения отговор, като обсъди становищата и доводите на
страните и съобразявайки приетите по делото доказателства по реда на чл. 12
от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
От приложеното ч.гр.д. № 55754/2012 г. по описа на Софийски районен
съд, I ГО, 43 състав, се установява, че въз основа на подадено от „Банка ДСК“
ЕАД заявление е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 от ГПК и Изпълнителен лист от 04.01.2013 г., с
която е разпоредено длъжникът В. В. В. да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД
сумата от 1835,98 лева – главница по Договор за кредит за текущо
потребление от 18.11.2005 г., ведно със законната лихва, за периода от
23.11.2012 г. до изплащане на вземането; 208,56 лева – договорна лихва за
периода от 28.02.2012 г. до 22.11.2012 г.; 93,54 лева – наказателна лихва за
периода от 07.03.2012 г. до 22.11.2012 г. и 252,65 лева разноски по делото, от
които 45,06 лева за заплатена държавна такса и 207,59 лева – възнаграждение
за юрисконсулт.
Поради това, с определение от 23.09.2021 г., настоящото производство е
прекратено в частта, в която се иска да бъде признато за установено по
отношение на ответника, че същият дължи на ищеца, разликата над сумата
93,54 лева, предмет на заповедното производство и заповедта за изпълнение,
до пълния предявен размер от 93,56 лева – наказателна лихва за периода от
07.03.2012 г. до 22.11.2012 г.
В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът е оспорил заповедта за
изпълнение. Не е спорно между страните обстоятелството, че ответникът е
получил поканата за доброволно изпълнение, към която е приложен препис
от заповедта на 25.04.2018 г., видно и от разписката на л. 9 от ч.гр.д. №
11294/2019 г. на СГС. Възражението на ответника е подадено на 03.05.2018 г.
чрез „Български пощи“ ЕАД заедно с и приложено към частната жалба срещу
разпореждането, с което е постановено незабавно изпълнение на заповедта (л.
3-6 и л. 12 от ч.гр.д. № 11294/2019 г. на СГС). Следователно е спазен
двуседмичният срок за подаване на възражението, съгласно действалата към
онзи момент редакция на чл. 414, ал. 2 от ГПК. Поради това, с разпореждане
7
от 09.02.2021 г., заповедният съд е указал на заявителя възможността в
едномесечен срок от съобщението да предяви иск за установяване на
вземането си, като довнесе дължимата държавна такса.
Съобщението с указания за възможността за предявяване на
установителен иск е получено от заявителя на 23.02.2021 г., като ищецът е
упражнил правото си на иск и в рамките на законоустановения едномесечен
срок е предявил настоящия иск за установяване на вземането си със сила на
пресъдено нещо.
Между „Банка ДСК“ ЕАД – кредитор и ответника – кредитополучател е
сключен Договор за кредит за текущо потребление от 18.11.2005 г. По силата
на този договор, от кредитора е предоставена на ответната страна сума в
размер на 11 000 лева (чл. 1 от договора). В чл. 7 от договора е постигнато
съгласие за лихвен процент на редовната (възнаградителна) лихва в размер на
7,95 % годишно към датата на сключване на договора. Уговорено е, че
кредитът се усвоява по посочената в договора банкова сметка (чл. 4 от
договора), като кредиторът е изпълнил задължението си за предоставяне на
сумата, което обстоятелство не е спорно между страните и се установява от
приетото по делото заключение на вещото лице по ССЕ. Срокът за
издължаване на кредита е 96 месеца, платими на 17-то число на месеца (чл. 2
и чл. 6 от договора), а крайният падеж е 18.11.2013 г. Според клаузата на чл.
18.1 от договора, в срока за издължаване на кредита, при неплащане до седем
дни след падежната дата на главницата и/или лихвата, остатъкът от кредита
се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в
размер на 10 процентни пункта, а съгласно чл. 18.2 от договора, при
допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни целият
остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие, като
до предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът от
кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна
надбавка в размер на 10 процентни пункта.
Процесният договор за кредит е подписан от ответника, което
обстоятелство не се оспорва от него.
От неоспореното от ответника и прието по делото заключение на
съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира изцяло, като
обективно, пълно и компетентно изготвено, се установява, че кредитът по
8
процесния договор е усвоен на 18.11.2005 г. от ответника чрез банков превод
по посочената в договора разплащателна сметка. Последната направена от
ответника вноска по кредита е на 18.03.2012 г., като банката е осчетоводила
същия като предсрочно изискуем на 28.05.2012 г. Съгласно експертизата,
непогасените вземания за главница към датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист (23.11.2012 г.) са в
размер на 1 835,98 лева, договорната лихва за периода от 28.02.2012 г. до
22.11.2012 г. е в размер на 208,56 лева, а наказателна лихва за периода от
07.03.2012 г. до 22.11.2012 г. е в размер на 93,54 лева, като не са установени
плащания от ответника на посочените задължения след 23.11.2012 г., освен
сумите, събрани по изп.д. № 20178490402005.
По делото са ангажирани доказателства, че на 14.02.2013 г. между
„Банка ДСК“ ЕАД – цедент и „ОТП Факторинг България“ ЕАД – цесионер, е
сключен Договор за покупко-продажба на вземания (цесия), по силата на
който цедентът е продал на цесионера вземания към свои длъжници, описани
в Приемо-предавателен протокол от 19.03.2013 г. към договора за цесия,
съдържащ списък на вземанията с размера и състоянието им към 18.03.2013
г., в който е списък е включено и процесното вземане срещу ответника.
В потвърждение за сключената цесия, на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД,
„Банка ДСК“ ЕАД е потвърдило извършената цесия на всички вземания,
цедирани съгласно горепосочения договор за покупко-продажба на вземания
и Приемо-предавателен протокол към него.
По силата на писмено пълномощно цедентът „Банка ДСК“ ЕАД е
овластил цесионера „ОТП Факторинг България“ ЕАД с правото да уведомява
съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД и съгласно договора за покупко-
продажба на вземания, всички длъжници за сключения договор.
Към исковата молба е приложено уведомление до ответника за
извършеното прехвърляне на вземанията, предмет на настоящото
производство, подписано от управителя на ищцовото дружество, което
дружество действа от името на цедента „Банка ДСК“ ЕАД.
Всички дължими суми, за които са издадени заповедта за изпълнение и
изпълнителният лист в заповедното производство са събрани по изп.д. №
20178490402005, препис от което е приложен към настоящото дело, в който
смисъл е налице и признание на ищеца в исковата молба.
9
Така изложената фактическа обстановка съдът приема за установена по
делото въз основа на събраните по делото писмени доказателства и
заключение на съдебно-счетоводната експертиза, които са напълно
непротиворечиви и взаимно се допълват.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
За да се уважат предявените искове, то ищецът следва да докаже
фактите, които сочи да обуславят исковите му претенции в т.ч. наличието на
сключен валиден договор с изложеното в исковата молба съдържание
(договор за кредит за текущо потребление); предоставяне на сумата по
кредита на ответника; уговорения начин за връщане на усвоените суми и
падеж на уговорените дължими вноски за връщане на заема; настъпване на
падеж на вземанията или надлежно упражняване на потестативното право на
кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем, в това число
получаването от длъжника на изявлението на кредитора за упражняване на
правото и наличието към този момент на договорени в договора или
предвидени в закона предпоставки за това; наличието на сключен валиден
договор за цесия, прехвърляне вземането на ищеца по договора за цесия и
уведомяване на длъжника за извършената такава; по отношение на
претенцията за договорна лихва ищецът носи тежестта да докаже основанието
за начисляването й и нейния размер; по отношение на претенцията за
наказателна лихва ищецът носи тежестта да докаже съществуването и размера
на главния дълг, изпадането на ответника в забава и размера на договорената
лихва.
От приетите по делото писмени доказателства и заключението на
съдебно-счетоводната експертиза се установява, че между ответника в
качеството на кредитополучател и „Банка ДСК“ ЕАД в качеството на
кредитор е сключен Договор за кредит за текущо потребление от 18.11.2005
г., по силата на който ответникът е получил по посочената в същия
разплащателна сметка сумата от 11 000 лева, която е следвало да се върне,
ведно с договорената възнаградителна лихва в срок до 18.11.2013 г. От страна
на ответника са изпълнени само част от задълженията му по договора.
Непогасеният остатък от главницата е в размер на 1 835,98 лева, договорната
лихва за периода от 28.02.2012 г. до 22.11.2012 г. е в размер на 208,56 лева, а
10
наказателна лихва за периода от 07.03.2012 г. до 22.11.2012 г. е в размер на
93,54 лева.
Неотносими по делото са твърденията на ответника, че преди подаване
на заявлението по чл. 417 от ГПК кредиторът не го е уведомил за обявяване
на предсрочната изискуемост на кредита, както и че не е настъпила
предсрочната изискуемост на вземането по процесния договор. Предсрочната
изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на
вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването
й, но няма отношение към вноските с вече настъпил падеж. Видно от
договора, крайният срок за издължаване на дълга по кредита е 18.11.2013 г. и
следователно към датата на приключване на съдебното дирене в настоящото
производство вземането на ищеца към ответника е изцяло изискуемо, като
въпросът дали е обявявана на ответника предсрочна изискуемост на дълга или
не е без значение. Позоваването на ответника в заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на предсрочна изискуемост няма за последица
изменение на основанието, от което произтича вземането и на което то се
претендира в исковото производство, както неправилно твърди ответникът,
тъй като вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната
изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания,
възникнали на едно и също основание – договора за кредит (Тълкувателно
решение № 8 от 02.04.2019 г. по т.д. № 8/2017 на ОСГТК на ВКС), като не е
налице противоречие с Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. №
4/2013 на ОСГТК на ВКС. Именно защото искът за съществуване на
вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, по общото правило на чл. 235, ал. 3 от
ГПК съдът взема предвид всички факти, които са от значение за спорното
право, настъпили след предявяване на иска - от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на
съдебното дирене в производството по иска, предявен по реда на чл. 422 от
ГПК, към който момент се формира силата на пресъдено нещо, какъвто факт е
и настъпването на падежа на всички вноски по процесния договор за кредит.
Това следва при съобразяване на задължителните указания в т. 9 на
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 на ОСГТК на
ВКС, които са в смисъл, че съществуването на вземането по издадена заповед
за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното
11
дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3
от ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение
на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително
събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на
разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен
процес. С оглед последователното прилагане на този принцип, а и на нормата
на чл. 235, ал. 3 от ГПК, в мотивите по т. 1 на Тълкувателно решение № 8 от
02.04.2019 г. по т.д. № 8/2017 на ОСГТК на ВКС е прието, че това означава да
се вземе предвид и настъпването на падежа на определени вноски след
предявяването на иска по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, като искът следва да
се уважи за изискуемите вземания към датата, към която се формира сила на
пресъдено нещо. Прието е още, че „Решението на съда трябва да отразява
правното положение между страните по делото, каквото е то в момента
на приключване на съдебното дирене. Това задължава съда да вземе предвид
и фактите настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за
спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват -
например ищецът придобива спорното право след предявяването на иска,
притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или
прихваща след предявяването на иска. Преценката на съда за
основателността на иска следва да бъде направена с оглед
материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене
в съответната инстанция /първа или въззивна/, а не в деня на предявяване на
иска. Поради това съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили
след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал.
3 ГПК.“ Ето защо, с оглед изложеното и настъпилия падеж на процесните
вземания към момента на приключване на съдебното дирене в настоящата
инстанция, следва да се приеме, че е ирелевантно обстоятелството дали преди
образуване на заповедното производство са били налице договорените в
договора или предвидените в закона предпоставки за упражняване на
потестативното право на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем
и дали същото е надлежно упражнено, включително с получаването от
ответника на изявлението за това. Към момента на формиране на силата на
пресъдено нещо вземането на ищеца към ответника е с настъпил падеж и е в
размерите, посочени по-горе, както и в исковата молба, доколкото няма данни
12
за извършени плащания извън образуваното изпълнително производство, а
както се посочи, фактът на удовлетворяване на вземането чрез осъществено
принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз
основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания
изпълнителен процес не следва да бъде вземан предвид от съда в настоящото
производство.
Съдът намира, че договорът за цесия е валидно сключен между
кредитора по процесния договор за кредит „Банка ДСК“ ЕАД – цедент и
„ОТП Факторинг България“ ЕАД – цесионер, както и че по делото по
безспорен начин е установено, че процесното вземане е прехвърлено на
ищеца, който е титуляр на вземането.
Във връзка с последното, неоснователно е възражението на ответника, че
не е бил уведомен надлежно за извършената цесия на вземането. Съгласно
разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, предишният кредитор е длъжен да
съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор
намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му
потвърди писмено станалото прехвърляне. Следващата ал. 4 на същата
разпоредба предвижда, че прехвърлянето има действие спрямо третите лица и
спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор.
Доколкото ищецът не проведе никакво доказване относно изпращането
именно на уведомление за цесията до ответника с писмото, получено от
последния на 18.04.2013 г., съдът приема, че цесията на процесното вземане е
породила своето действие по отношение на ответника с връчването на препис
от искова молба, към която е приложено уведомлението от стария кредитор (в
случая „Банка ДСК“ ЕАД, действащ чрез пълномощник), пълномощното,
договорът за покупко-продажба на вземания, ведно с Приемо-предавателния
протокол към него. В тази връзка съдът съобразява утвърдената и
непротиворечива съдебна практика, според която няма пречка уведомяването
за извършена цесия да бъде направено и чрез връчване на препис от исковата
молба, към която е приложено уведомлението от стария кредитор, като
същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК.
(Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009г., II т. о. на ВКС и Решение
13
№ 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г., II т.о. на ВКС).
Доколкото уведомяването не е лично и непрехвърлимо право, то по
силата на чл. 36 от ЗЗД не е налице законова пречка да бъде извършено чрез
пълномощник. В този смисъл е Решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр.д. №
5759/2014 г., III г.o. на ВКС, в което се поддържа, че уведомяването за
цесията трябва да бъде извършено от стария, а не от новия кредитор, тъй като
целта на закона е длъжникът да бъде защитен срещу ненадлежно изпълнение
на лице, което не е носител на вземането, поради което съобщението от новия
кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД действие. Прието е
обаче, че последното не означава, че предишният кредитор няма правото да
упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като
негов пълномощник, доколкото според чл. 36 от ЗЗД представителната власт
възниква по волята на представлявания, нейният обем се определя според
това, което упълномощителят е изявил (чл. 39 от ЗЗД) и не са предвидени
никакви изрични ограничения посредством повелителни правни норми на
тази власт, свързани с уведомяването за цесията. Следователно по силата на
принципа за свободата на договарянето (чл. 9 от ЗЗД) няма пречка старият
кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за
цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на
чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу
неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска доказателства за
представителната власт на новия кредитор, каквито в случая са представени с
исковата молба.
Още повече, че длъжникът може да възразява успешно за липсата на
уведомяване за прехвърляне на вземането само, ако едновременно с това
твърди, че е изпълнил на стария кредитор или на овластено от него лице
преди да е уведомен за цесията (Решение № 173 от 15.04.2004 г. по гр. д.
788/2003 г. на ТК на ВКС и Определение № 987 от 18.07.2011 г. по гр.д. №
867/2011 г. на IV г.о. на ВКС). По делото нито се твърди, нито се доказва
длъжникът да е платил на лице различно от цесионера преди да му е връчен
препис от исковата молба, поради което възражението на ответника за
ненадлежното му уведомяване за цесията не засяга придобитите от ищеца
права по силата на процесния договор за прехвърляне на вземания.
Предвид установяване на основателност на претенциите, то следва да се
14
пристъпи към разглеждане на направеното от ответника възражение за
погасяването им по давност.
Съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. Както се посочи, крайният срок за
издължаване на дълга по кредита е 18.11.2013 г. По отношение на иска за
главница приложима е петгодишната погасителна давност, съгласно чл. 110
от ЗЗД. Главното вземане не е периодично и не се прилага кратката давност.
В Решение № 38 от 26.03.2019 г. по т.д. № 1157/2018 г., II т.о. на ВКС е
прието, че „…уговореното между страните връщане на предоставена в
заем (кредит) сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв
за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на
задължението на части. Това становище съответства изцяло и на
дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС
задължителни разяснения относно съдържанието на понятието
„периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД. С оглед мотивите
на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични
плащания (вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и
водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни
услуги) се налага извода, че макар да са породени от един и същ факт,
периодичните задължения са относително самостоятелни и че
периодичността е характерна за престациите и на двете страни по
договора (в посочените в тълкувателното решение примери повтарящото се
задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през
съответния период, а на другата страна – за заплащането на конкретно
получените през този период стоки и услуги). По отношение на договора за
кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на
банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито
задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането на
предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по
своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на
части (чл. 66 ЗЗД). Ето защо, приложима по отношение на това задължение
е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на
уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна
давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на
отделните погасителни вноски“. В същия смисъл са още Решение № 28 от
15
05.04.2012 г. по гр.д. № 523/2011 г., III г.о. на ВКС, Решение № 261 от
12.07.2011 г. по гр.д. № 795/2010 г., IV г.о. на ВКС, Решение № 103 от
16.09.2013 г. по т.д. № 1200/2011 г., II т.о. на ВКС и мн.др. След като съгласно
чл. 422, ал. 1 от ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен
от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 23.11.2012 г. и до този момент не е изтекъл петгодишният
давностен срок по чл. 110 от ЗЗД, считано от датата на изискуемостта, като
той дори все още не е започнал да тече, доколкото изискуемостта е настъпила
на 18.11.2013 г., възражението за погасяване по давност на задължението за
главница се явява неоснователно. Не може да бъде възприето становището на
ответника, че тъй като исковата молба е депозирана на 23.03.2021 г. до тази
дата, считано от 18.11.2013 г. е изтекла предвидената от закона погасителна
давност за всички претендирани вземания. Съгласно разпоредбата на чл. 422,
ал. 1 от ГПК, искът за съществуване на вземането се смята предявен от
момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Съгласно мотивите към т. 9 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС, с тази разпоредба е създадено изключение от общото правило, че
искът се счита предявен от постъпване на исковата молба в съда, съгласно чл.
125 от ГПК, което законодателно разрешение е в интерес на кредитора, тъй
като свързва настъпването на последиците от предявяването на иска с
момент, предхождащ упражненото материално право с подаване на искова
молба. Сред изрично изброените от ОСГТК на ВКС материалноправни
последици са прекъсване течението на погасителната давност и спиране
течението на давността от датата на подаване на заявлението, поставящо
началото на заповедното производство. И след като искът се смята предявен
от този момент (23.11.2012 г.), не може да се поддържа, че вземане, чийто
падеж е настъпил докато трае съдебният процес относно вземането, може да
се погаси по давност, тъй като такава не тече с оглед разпоредбата на чл. 115,
ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД. Поради последното, не са погасени по давност и
останалите вземания, предмет на установяване в настоящото производство.
Тъй като ответникът не е доказал наличие на валидно погашение извън
образуваното изпълнително дело, исковете се явяват основателни до
установения от вещото лице размер, който съвпада с претендирания. Това
налага извода за тяхната основателност в пълния предявен размер.
16
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да понесе
направените от ищеца разноски по делото в размер на 478,38 лева, от които:
128,38 лева – платена държавна такса; 250,00 лева – внесен депозит за ССчЕ и
100 лв. за юрисконсултско възнаграждение, определено съобразно чл. 78, ал.
8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ, с оглед на материалния интерес, процесуалната активност и
степента на фактическа и правна сложност на делото, като не отговаря на
последните претенцията на ищеца за определяне на размера на
юрисконсултското възнаграждение в размер на 360 лева.
Съгласно задължителната съдебна практика – т. 12 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по т.д № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
ответникът следва да заплати на ищеца и направените от последния разноски
в заповедното производство, които са в размер на 252,65 лева.
Така мотивиран и на основание чл. 12 и чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В. В. В., ЕГН
**********, с адрес: ....., че същият дължи на „ОТП Факторинг България“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1000,
район „Оборище”, бул. „Княз Александър Дондуков” № 19, етаж 2,
представлявано от Изпълнителния директор И.Г.Д.-М., сумата от 1 835,98
лева – главница по Договор за кредит за текущо потребление от 18.11.2005 г.,
сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и В. В. В., вземанията по който са
прехвърлени от „Банка ДСК“ ЕАД на „ОТП Факторинг България“ ЕАД с
Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 14.02.2013 г., ведно със
законната лихва, за периода от 23.11.2012 г. до изплащане на вземането,
сумата от 208,56 лева – договорна лихва по същия договор за периода от
28.02.2012 г. до 22.11.2012 г. и сумата от 93,54 лева – наказателна лихва по
същия договор за периода от 07.03.2012 г. до 22.11.2012 г., за които суми е
издадена Заповед от 04.01.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 55754/2012 г. на Софийски
районен съд, I ГО, 43 състав.
ОСЪЖДА В. В. В., ЕГН **********, с адрес: ......, да заплати на „ОТП
17
Факторинг България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: ........, представлявано от Изпълнителния директор И.Г.Д.-М.,
сумата от 478,38 лева, представляваща направени разноски по гр.д. №
581/2021 г. по описа на Районен съд Своге.
ОСЪЖДА В. В. В., ЕГН **********, с адрес: ....., да заплати на „ОТП
Факторинг България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София 1000, район „Оборище”, бул. „Княз Александър
Дондуков” № 19, етаж 2, представлявано от Изпълнителния директор И.Г.Д.-
М., сумата от 252,65 лева, представляваща направени разноски по ч.гр.д. №
55754/2012 г. на Софийски районен съд, I ГО, 43 състав.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните. Жалбата се подава чрез
Свогенския районен съд.
След влизане в сила на решението, препис от него да се приложи по
ч.гр.д. № 55754/2012 г. на Софийски районен съд, I ГО, 43 състав.
Съдия при Районен съд – Своге: _______________________
18