Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 01.03.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на шестнадесети февруари
през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря ЮЛИАНА ШУЛЕВА
и прокурора сложи
за разглеждане
докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 3704 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 20228801 от
19.10.2020 г. по гр.д.№ 1263 по описа за 2020 г. на СРС, Първо ГО, 41 състав се
:ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с
правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. с чл.439 ГПК, предявени от Д.М.Б. срещу „А.з.с.н.в.“ ЕАД, че ищеца не дължи на ответника сумата от 6 440,04 лева,
представляваща законна лихва за периода 06.03.2013 г. – 25.10.2019 г. върху главница от 9 555,08 лева по договор за
потребителски кредит № CL130341 от 15.04.2011 г., сключен с „А.Б.“ АД чрез „А.Б.-клон България“,
както и наказателна лихва в размер на 218,51 лева за периода 15.11.2011 г. –
25.02.2013 г., наказателна лихва в
размер на 287,20 лева за периода 15.11.2011 г. – 25.02.2013 г., за които суми е
издаден изпълнителен лист на 02.04.2013 г. по ч.гр.д. № 9688/2013 г. по описа
на СРС, ГО, 39-ти състав; ОТХВЪРЛЯ предявените от Д.М.Б. срещу „А.з.с.н.в.“ ЕАД, претенции с правно
основание чл.124, ал.1 ГПК вр. с чл.439 ГПК за признаване за установено в
отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 9 555,08 лева главница по
договор за потребителски кредит № CL130341 /15.04.2011 г., сключен с „А.Б.“ АД чрез „А.Б.-клон
България“, и 1 036,96 лева разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист
от 02.04.2013 г. по гр.д. № 9688/2013 г. по описа на СРС, 39-ти състав.
Подадени
са две въззивни жалби /с идентично
съдържание/ от „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ответник
пред СРС. Решението се обжалва в
частта, в която претенциите на ищеца по чл.439 ГПК са уважени. Решението се
обжалва и в частта за разноските.
Излагат се доводи за неправилност на така
постановеното решение в обжалваната му част. Счита, че заповедта за изпълнение
срещу която не е подадено възражение в срока по чл.414 ГПК има същите правни
последици като влязло в сила съдебно решение. Приложимо било правилото на
чл.117, ал.2 ЗЗД; позовава се на съдебна практика.
Иска се от
настоящата инстанция да отмени в обжалваната му част първоинстанционното решение
и вместо него да постанови друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.
Разноски се претендират.
Ответникът по въззивната жалба – Д.М.Б., ищец пред СРС не депозира отговор по въззивната жалба.
По допустимостта на въззивната жалба:
За решението на СРС, въззивникът
е бил уведомен на 11.11.2020 г. Въззивните жалби са подадени на 25.11.2020 г. и
26.11.2020 г. /по пощата/, първата от които е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Въззивната
жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен
контрол.
Тъй като с
първоинстанционното решение е бил уважен предявеният срещу въззивника иск по
чл.439 ГПК, то за ответника /в производството пред СРС, въззивник в настоящето/
е налице правен интерес от обжалване в тази част.
Следователно,
въззивната жалба е допустима.
В частта,
в която претенцията на ищеца е отхвърлена като неоснователна, решението като
необжалвано е влязло в сила.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
Ищецът е поискал от съда да
признае за установено, че не дължи на ответника сумата в общ размер на 21 085,77
лв., от която главница – 9 555,08 лв.; лихва 6 440,04 лв. за периода
06.03.2013 г. до 25.10.2019 г.; олихвяеми вземания в размер на 2292,98 лв. и
разноски по изп.лист от 02.04.2013 г., издаден по ч.гр.д.№ 9688 по описа на
СРС, Първо ГО, 39-ти състав в размер на 1 036,96 лв. Твърди, че за периода
от издаването на изп.лист на 02.04.2013 г. до 11.10.2019 г. не бил уведомяван
за образуваното срещу него изп.дело. Счита, че вземанията за събиране на които
е образувано изп.дело № 20198630401438 по описа на ЧСИ С.Х. са погасени по
давност. Счита, че изп.дело е следвало да бъде образувано най-късно до
02.04.2018 г.
Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК длъжникът
може да оспорва чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да се основава
само на факти, настъпили след приключването
на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание /ал.2/.
В конкретния случай срещу ищеца е бил издаден изпълнителен лист на
02.04.2013 г. в полза на „А.Б.“ АД чрез „А.Б.-клон България“, за сумите както следва:
9555,08 лв.- главница по договор за потребителски кредит № CL130341 от 15.04.2011 г., ведно със законната лихва за периода от
06.03.2013 г. до изплащането на вземането, лихва в размер на 1787,27 лв. за
периода от 15.10.2011 г. до 24.02.2013 г., наказателна лихва в размер на 218,51
лв. за периода от 15.11.2011 г. до 25.02.2013 г. , наказателна лихва в размер на
287,20 лв. за периода от 15.11.2011 г. до 25.02.2013 г. и 1036,96 лв. –
разноски по делото.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във
валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната
жалба:
За да
постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е посочил, че по делото е отделено
като безспорно и ненуждаещо се от доказване в производството, че по ч.гр.д. №
9688/2013 Г. по описа на СРС, ГО, 39-ти състав е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, допуснато е
незабавно изпълнение на същата и на 02.04.2013 г. е издаден изпълнителен лист срещу
ищеца
в полза на „А.Б.“
АД чрез „А.Б.-клон България“, за сумите от 9 555,08 лева главница по договор за
потребителски кредит № CL130341 от 15.04.2011 г., сключен с „А.Б.“ АД чрез „А.Б.-клон България“, 6
440,04 лева законна лихва върху главница за периода 06.03.2013 г. – 25.10.2019
г., 1 787,27 лева лихва за периода 15.10.2011 г. – 24.02.2013 г., наказателна
лихва в размер на 218,51 лева за периода 15.11.2011 г. – 25.02.2013 г., наказателна лихва в размер на 287,20 лева за
периода 15.11.2011 г. – 25.02.2013 г. и 1 036,96 лева разноски. Не било спорно,
а и от представеното в копия изп.д. № 20138630402691 се установява, че последното е образувано въз
основа на издадения на 02.04.2013 г. изпълнителен лист по молба на „А.Б.“ АД
чрез „А.Б.-клон България“ от 20.09.2013 г. С молбата било възложено на съдебния
изпълнител на основание чл.18, ал.1 ЗЧСИ определяне на изпълнителните способи
за събиране на вземането, но и бил посочен изпълнителен способ. На 09.10.2013
г. били изпратени запорни съобщения за налагане на запор върху банкови сметки
на длъжника, вследствие на наложените запори на 18.10.2013 г. по изпълнителното
дело била постъпила сумата от 10.20 лева, на 18.12.2014 г. – сумата от 98 лева.
На 21.09.2018 г. ответното дружество депозирало молба по изп.д. за
конституирането му като взискател в производството. В молбата било посочено, че
с договор за цеС.от 23.04.2018 г. вземанията по изпълнителния лист са цедирани
в негова полза (л.104-л.108). С постановление от 13.11.2018 г. делото било прекратено
на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК (л.117). Вземанията на „А.Б.“ АД чрез „А.Б.-клон
България“ по издадения изпълнителен лист били прехвърлени в полза н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, по молба на което било образувано
изп.д. № 20198630401438 по описа на ЧСИ С.Х., рег. № 863 на КЧСИ. По отношение
на цесията СРС е приел, че е породила действие спрямо длъжника /ищец/.Не било спорно,
а и се установявало в производството, че изпълнителният лист бил получен от ответното
дружество и въз основа на молба от същото от 18.06.2019 г.било образувано изп.д. 20198630401438 по описа на
ЧСИ С.Х., рег. № 863 на КЧСИ, район на действие СГС (л.132). В молбата бил посочен
изпълнителен способ. На 19.06.2019 г. били изпратени запорни съобщения за
налагане на запор върху банкови сметки на длъжника. С молба от 23.08.2019 г.
взискателят поискал налагане на запор върху собствени на длъжника моторни
превозно средства, на 13.09.2019 г. било изпратено запорно уведомление до СДП –
Пътна полиция. Извършаване на опис на движимо имущество взискателят поискал с
молба от 03.12.2019 г.
Вземанията, предявени за
установяване касаели вземане за главница по договор за потребителски кредит от
15.04.2011 г., за договорна лихва, както и за наказателна лихва и за
обезщетение за забавено изпълнение на главния дълг и разноски по делото. Поради
това вземането за главница и разноски се погасявали с изтичане на общия
петгодишен давностен срок съгласно чл. 110 ГПК, а за лихвите /включително
възнаградителната лихва по договор за кредит т.1 от ТР № 3 от 27.03.2019 г. по
т. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС/ приложение намирал краткия тригодишен
давностен срок по чл.111, б. „в“ ЗЗД. По
отношението на вземането за съдебни разноски СРС е посочил, че се урежда в
процесуалния закон и не представлява допълнително вземане, което да произтича
от главното по смисъла на чл.119 ЗЗД. Задължението за разноски не попадало и в
изключенията по чл.111 ЗЗД, за които била предвидена кратка давност. Поради
изложеното СРС е приел, че вземането за разноски се погасява с изтичане на
петгодишна давност, съгласно разпоредбата на чл.110 ЗЗД /Определение № 538 от
17.06.2016 г. по гр.д. № 2367/2016 г. III ГО на ВКС/
По делото
не се установило срещу издадената по реда на чл.417 ГПК заповед да е подадено
възражение по чл.414 ГПК, съответно да е проведено производство по чл.422 ГПК.
Приел е, че нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД е неприложима, тъй като в процесуалния
закон липсвала изрична правна норма, която да приравнява влязлата в сила заповед
за изпълнение на влязло в сила съдебно решение или да препраща към реда по
чл.296-чл.299 ГПК. Затова била приложима нормата на чл.117, ал.1 ЗЗД при което
давностният срок за лихвата съвпадал с давностният срок за погасяване на
вземането и бил тригодишен. В молбата от 20.09.2013 г. за образуване на изп.д. № 20138630402691 били посочени
конкретни изпълнителни способи, поради което и имали ефект да прекъснат
започналият да тече давностен срок /Решение №45/30.03.2017 по дело №61273/2016
на ВКС, ТК, IV г.о./. Това изпълнително дело било образувано при действието на
ППВС № 3/1980 г. и било висящо към датата на постановяване на ТР № 2/26.06.2015
г. по тълк. дело № 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Последното започвало да се
прилага от момента в който било постановено и обявено по съответния ред или в
случая от 26.06.2015 г. От този момент преставало да се прилага и предходното
ППВС, което било обявено за загубило сила. В противен случай щяло да се
достигне до нарушаване на правото на ефективен достъп до съд, прокламирано в
чл.6, пар.1 КЗПЧОС.
Вследствие на наложения по
изпълнителното дело запор върху банковите сметки на длъжника били постъпили две
суми по изпълнителното дело, по – късният от преводите бил с дата от 18.12.2014
г. Прекъсвало давността предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ, в това число постъпването на плащания
от трети задължени лица /мотиви към т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г./, каквито били
банките, считано от датата на получаване на запорното съобщение. След тази дата
не били искани и извършвани изпълнителни действия в продължение на повече от
две години, поради което и на 18.12.2016 г. на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК
изп.д. № 20138630402691 било прекратено по силата на закона. Затова без
значение било, че постановлението за прекратяване от ЧСИ било издадено едва на
27.11.2018 г. Така от 18.12.2014 г.
започвал да тече нов давностен срок, който бил изтекъл по отношение на
вземанията по изпълнителния лист, за които бил приложим 3-годишния давностен
срок. Този срок не бил спиран или прекъсван и бил изтекъл преди образуването на
второто по време изп.дело затова и исковете в тази им част били основателни.
Петгодишният давностен срок, който бил приложим за вземането по главница и
съдебни разноски по изп.лист не бил изтекъл към датата на депозирана на
исковата молба. Запорите върху банковите сметки на длъжника въз основа на
запорно съобщение от 19.06.2019 г., последвалият запор върху МПС, за който било
изпратено запорно съобщение на 13.09.2019 г. били прекъснали течението на този
срок.
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция приема следното:
Относно приложението на чл.117, ал.2 ЗЗД:
По
отношение на заповедта за изпълнение, срещу която не е подадено възражение, какъвто
е настоящия случай, длъжникът не разполага с иск, който да основе на
обстоятелства и доказателства, които са могли да му бъдат известни при
пропускане на предвидените от закона срокове и способи на защита /чл. 414
и чл. 422 ГПК/. Именно защото законът е предвидил изрични и специални
способи за защита на длъжника в заповедното производство, общият ред /чрез
установителен иск за недължимост или осъдителен иск за връщане събрани суми при
влязла в сила заповед за изпълнение/ за оспорване на вземането е недопустим, виж в
този смисъл РЕШЕНИЕ № 6 ОТ 21.01.2016 Г. ПО Т. Д. № 1562/2015
Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС.
В случая от ищеца се твърди, че вземанията на
ответника за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е
погасено по давност /петгодишна с оглед изложеното в исковата молба и
молбите-уточнения на същата/, която била започнала да тече от 02.04.2013 г.,
когато бил издаден изпълнителния лист и била изтекла до датата на съставяне на
съобщението по изпълнителното дело № 20198630401438 - 11.10.2019 г.
В този смисъл, когато длъжникът се позовава на
давност, предмет на предявения по реда на чл. 439 ГПК иск, не
е съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или
несъществуването на правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните
прекъсвания или спирания на давността, в
този смисъл РЕШЕНИЕ
№ 257 ОТ 30.04.2020 Г. ПО ГР. Д. № 694/2019 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС.
Предмет на производството в
случая е да се установи дали след влизането в сила на заповедта за изпълнение е
изтекъл изискуемият се давностен срок за вземането, без да са настъпили
обстоятелства, водещи до неговото спиране или прекъсване.
Съгласно чл. 116 б.
"в" ЗЗД, давността се прекъсва с предприемане на действия за
принудително изпълнение и от този момент
започва да тече нова давност, чийто срок всякога е пет години, ако
вземането е установено със съдебно решение - чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
Действително, в чл. 117, ал. 2 ЗЗД са посочени само вземанията установени "със съдебно решение", но
няма основание това правило да не се приложи и за вземанията, за които има
влязла в сила заповед за изпълнение. Съгласно чл. 415 ГПК ако не е
подадено възражение или същото бъде оттеглено заявителят няма правен интерес да
установи вземането си по съдебен ред. Според чл. 416 ГПК влязлата в сила
заповед за изпълнение има изпълнителна сила и въз основа на нея се издава
изпълнителен лист. Липсва логика и основание кредиторът с неоспорено вземане,
който не е водил иск по чл. 422 ГПК да бъде поставен в по-неблагоприятно
положение от този с оспорено вземане, още повече че според чл. 416 ГПК и
в двата случая "заповедта за изпълнение влиза в сила" т.е.двата
случая са приравнени от процесуалния закон като правни последици. Исторически чл.
117, ал. 2 ЗЗД предхожда уредбата на заповедното производство по ГПК
/2008 г/, поради което нормата трябва да се тълкува разширително с оглед чл.
416 ГПК.
В постановеното по реда на чл.
274, ал. 3 ГПК, определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на
ВКС, IV ГО, изрично е посочено: "Влязлата в сила заповед за изпълнение
формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че
вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение.". Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС
(определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV ГО,
определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО,
определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО,
определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО).
Настоящата инстанция приема и, че
длъжника не може да черпи права от собственото си поведение – в случая
бездействие по подаване на възражение по чл.414 ГПК.
Без значение в случая е
обстоятелството, че в частта, в която СРС е уважил претенцията по чл.439 ГПК се включват лихви- за забава, законна лихва и наказателна
лихва, т.е.
представляват вземане за „периодични
плащания“ по см. на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, които се погасяват с изтичането
на три годишен давностен срок, съгласно приетото в ТР № 3 от 18.05.2012 г.
по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като, както се посочи по-горе,
съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД погасителната давност за това вземане е
петгодишна, виж в
този смисъл ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 42 ОТ 19.01.2018 Г. ПО ГР. Д. №
3565/2017 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС.
Следователно
в случая давността не е 3-годишна, както
е приел СРС, а 5-годишна.
Спорно по делото е изтекла ли е погасителната давност.
Погасителната
давност е определен от законодателя срок, с изтичането на който
законът свързва определени последици- преграждане на възможността за събиране
на вземането по съдебен ред. При
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ, независимо
от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива
на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, а именно: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни
действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, изготвяне на справки, набавяне на
документи, книжа и др., назначаване на експертиза, извършване на разпределение,
плащане въз основа на влязло в сила разпределение и др.
Първото изпълнително
дело е образувано по молба, подадена на 22.09.2013 г. по изп.лист от 02.04.2013
г. Същият е издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК на 02.04.2013 г. по
ч.гр.д.№ 9688 по описа за 2013 г. В молбата е посочен изпълнителен способ –
налагане на запори на банковите сметки на длъжника. Наред с това е възложено на
ЧСИ на основание чл.18, ал.1 ЗЧСИ определяне на способ за изпълнение.
Запорни съобщения са изпратени на 09.10.2013 г. до ОББ АД, ПИБ АД, У.Б.АД,
Банка ДСК АД, Ю.АД, Общинска банка АД.
На 18.10.2013 г. е постъпил отговор от Ю.АД в който е посочено, че
длъжника има открита банкова сметка /***.87 по делото пред СРС/. Аналогичен е и
отговора от Банка ДСК АД /л.90/ и от У.Б.АД /л.96/.
Поканата за доброволно изпълнение е връчена на длъжника на 28.10.2013 г.
и то лично, противно на соченото от ищеца пред СРС, въззиваем пред настоящата
инстанция.
Според СРС последното валидно изпълнително действие е това по
постъпването на сумата в размер на 98 лв./л.101/ на 18.12.2014 г.
На л.102 по делото /пред СРС/, обаче, се намира платежен документ за
същата сума в размер на 98 лв., която е преведена от ЧСИ на взискателя на 02.02.2015
г. Именно това е последното валидно изпълнително действие от което започва да тече
новата погасителна давност. Това е така, защото едва на 21.09.2018 г.
„Агенция за събиране на вземанията“ /АСВ/ ЕАД е поискала да бъде конституирана
на основание договор за цеС.от 23.04.2018 г./л.105/. Видно от молбата е
оттеглено упълномощаването по чл.18, ал.1 ЗЧСИ. Способ за принудително
изпълнение не е посочен.
Налице са предпоставките на чл.433, алл.1,т.8 ГПК за прекратяване на
изп.дело, тъй като повече от две години – от 02.02.2015 г. до 23.04.2018 г.
не са били извършвани изп.действия и изп.дело се е прекратило по силата на
закона.
На 30.10.2018 г. е подадена молба от „АСВ“ ЕАД с представен изпълнителен
лист.
На 13.11.2018 г. с постановление № 2691/2013 г. ЧСИ Х. е прекратила на
основание чл.433 ГПК изп.дело /л.117/. Това действително е без значение с оглед
приетото в трайната съдебна практика, че прекратяването е по силата на закона,
т.е. не е необходим акт на ЧСИ, за да настъпят последствията на прекратяването.
С писмо от 13.11.2018 г. ЧСИ е разпоредила запорите да бъдат вдигнати
/л.118 и следв./.
Видно от приемо-предавателния протокол от 27.11.2018 г. ЧСИ Х. е върнала
изп.лист на АСВ АД /л.124/.
Взискателят
може, докато давността не е изтекла,
да започне нов изпълнителен процес за същото вземане, защото прекратяването на
изпълнителното производство, нито погасява вземането, нито обезсилва
изпълнителното основание или изпълнителния лист.
Второто
изпълнително дело е образувано по
молба, подадена на 18.06.2019 г. също за събиране на вземанията по изп.лист от
02.04.2013 г.
Тъй като новата давност следва да изтече на 02.02.2020 г. по арг. от
чл.117, ал.2 ГПК, то доводът на ищеца в обстоятелствената част на исковата
молба, че изп.дело от 2019 г. е било образувано след шест години и шест месеца,
т.е. след изтичане на давностния срок, е неоснователен.
При
това положение налага се извод, че в обжалваната му част първоинстанционното
решение е неправилно и като такова ще следва да бъде отменено. Вместо това ще
бъде постановено друго, с което претенцията на ищеца по чл.439 ГПК в частта
относно вземанията за лихва по издадения на 02.04.2013 г. изп.лист, ще бъде
отхвърлена като неоснователна.
По разноските:
Пред първата инстанция:
При този изход на спора на ищеца разноски не се следват. Затова и обжалваното решение в
частта, в която в полза на ищеца/в тежест на ответника са възложени разноски в
размер на 293,74 лв. ще бъде отменено.
На ответника се следват разноски, изразяващи
се в юриск.възнаграждение.
Противно на приетото от СРС, юриск.възнаграждение
се определя от съда по реда на чл.78, ал.8 ГПК и затова разпоредбата на чл.78,
ал.5 ГПК е неприложима.
Съдът
намира, че с оглед материалния интерес юриск.възнаграждение
следва да бъде определено в размер на
300 лв. СРС е присъдил 54,81 лв. или следва да се доприсъди сумата в размер на 245,19
лв.
Пред въззивната инстанция:
С оглед изхода на спора на въззивника разноски се следват. Такива
са направени за държавна такса в размер на 138,92 лв. за въззивно обжалване и
за процесуално представителство. Юриск.възнаграждение се определя от съда по
реда на чл.78, ал.8 ГПК в размер на 300 лв. или общо разноски в размер на
438,92 лв.
На въззивамия разноски не се
следват, а и такива не са направени.
Относно държавната такса присъдена в полза на СРС не са налице предпоставките на
чл.78, ал.6 ГПК и обжалваното решение и в тази му част ще следва да бъде
отменено.
Водим от
горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 20228801 от 19.10.2020
г. по гр.д.№ 1263 по описа за 2020 г. на СРС, Първо ГО, 41 състав, в частта, в която се ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с
правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. с чл.439 ГПК, предявени от Д.М.Б.
срещу „А.з.с.н.в.“ ЕАД, че ищеца не
дължи на ответника сумата от 6 440,04
лева, представляваща законна лихва за периода 06.03.2013 г. – 25.10.2019
г. върху главница от 9 555,08 лева по
договор за потребителски кредит № CL130341 от 15.04.2011 г., сключен с „А.Б.“ АД чрез „А.Б.-клон
България“, както и наказателна лихва в размер на 218,51 лева за периода
15.11.2011 г. – 25.02.2013 г.,
наказателна лихва в размер на 287,20 лева за периода 15.11.2011 г. –
25.02.2013 г., за които суми е издаден изпълнителен лист на 02.04.2013 г. по
ч.гр.д. № 9688/2013 г. по описа на СРС, ГО, 39-ти състав, както и в частта за разноските, присъдени в полза на ищеца -Д.М.Б. /в тежест на
ответника- „А.з.с.н.в.“ ЕАД в размер на 293,74 лв., както и в частта по чл.78, ал.6 ГПК в която „А.з.с.н.в.“ ЕАД е
осъдена да заплати в полза на СРС държавна такса в размер на 381,14 лв.
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Д.М.Б., ЕГН **********,
съдебен адрес: ***, офис 4-адв.М.П., срещу
„А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
офис сграда „********иск по чл.439 ГПК
за признаване за установено, че ищеца не дължи на ответника сумата от 6 440,04 лева,
представляваща законна лихва за периода 06.03.2013 г. – 25.10.2019 г. върху главница от 9 555,08 лева по договор за
потребителски кредит № CL130341 от 15.04.2011 г., сключен с „А.Б.“ АД чрез „А.Б.-клон България“,
както и наказателна лихва в размер на 218,51 лева за периода 15.11.2011 г. –
25.02.2013 г., наказателна лихва в
размер на 287,20 лева за периода 15.11.2011 г. – 25.02.2013 г., за които суми е
издаден изпълнителен лист на 02.04.2013 г. по ч.гр.д. № 9688/2013 г. по описа
на СРС, ГО, 39-ти състав, като
неоснователен.
ОСЪЖДА Д.М.Б., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, офис 4-адв.М.П.,
да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, офис сграда „********сумата в размер на 245,19 лв.,
представляваща доприсъдени разноски пред първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА Д.М.Б., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, офис 4-адв.М.П.,
да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, офис сграда „********сумата в размер на 438,92 лв.,
представляваща разноски пред въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от връчването му, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.