РЕШЕНИЕ
гр. София, 15.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на петнадесети февруари две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: П.САНТИРОВ
мл.с.
РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 7738 по описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 223827 от 27.09.2017 г., постановено
по гр. дело № 58428/2015 г. по описа на СРС, 119 състав, е допусната съдебна
делба между съпрузите М.П.М. и К.Н.М., съпрузите А.И.С. и И.П.С., А.Л. З.– С. и
П.С.К., на следните недвижими имоти:
1. Поземлен имот, находящ се в гр.
София, р-н „Панчарево“, на ул. „******, с площ по кадастралната скица от 822,00
кв.м., с идентификатор 55419.6706.3133, при съседни имоти с идентификатори: 55419.6706.864,
55419.6706.606, 55419.6706.861, 55419.6706.3132 и 55419.6706.3131;
2. Построената в поземления имот
двуетажна сграда с идентификатор
55419.6706.3133.1, с площ по кадастралната скица 109,00 кв.м.;
3. Построения в имота гараж с
идентификатор 55419.6706.3133.2, с площ по кадастрална скица 19,00 кв.м.,
При следните квоти:
- по 1/12 идеални части за А.Л. З.-С. и П.С.К.;
- по 1/6 (2/12) идеални части за М.П.М.
и за И.П.С.;
- по 1/4 (3/12) идеални части общо в
режим на съпружеска имуществена общност за М.П.М. и К.Н.М. и за А.И.С. и И.П.С..
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ответниците А.Л. З.-С. и П.С.К., чрез адв. Я. В., с
надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност
на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост, в частта,
с която са допуснати до делба втория етаж от двуетажната сграда с идентификатор
№ 55419.6706.3133.1 и гараж с идентификатор 55419.6706.3133.2. Поддържат, че
тези недвижими имоти са били придобити по давност от тях, чрез присъединено
владение на техния наследодател С.П.С.. Оспорват изводите на СРС, че
наследодателят им не е отблъснал владението на другите наследници, тъй като С.С.
е построил със свои средства втория етаж от къщата и със съгласието и
одобрението на другите двама наследници на общия им наследодател П.С.Г., като
същите не са се противопоставили на строежа. Сочат, че по делото е установено,
че ответниците, както и техния наследодател, са упражнявали фактическата власт
върху втория етаж, които конклудентни действия недвусмислено сочат, че останалите
наследници И.П.С. и М.П.М. са приели изграденият втори етаж като собственост на
ответниците. Поддържа още, че необосновано първоинстанционният съд е кредитирал
показанията на свидетелите П.П. и И.Г., които били вътрешно противоречиви, и не
съответствали на заявеното от свидетелите Г.Б.и Я.К., като не било отчетено, че
ищцовите свидетели живеят в друго населено място и имат епизодични впечатления,
докато свидетелите на ответника са съседи на делбените имоти и впечатленията им
са преки и непосредствени. По изложените съображения молят обжалваното решение
да бъде отменено като неправилно, като се отхвърли искането на ищците за допускане
до делба на втори етаж от къщата, както и на гаража.
Въззиваемите ищци М.П.М., К.Н.М., А.И.С.
и И.П.С., всичките чрез адв. А. Д., с надлежно учредена представителна власт по
делото, са подали отговор, с който оспорват въззивната жалба като неоснователна
и молят първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната му част.
Считат за кореспондиращ със събраните по делото доказателства, изводът на СРС,
че праводателят на ответниците е бил владелец на частта от имота, която съответства
на притежаваните от него идеални части в съсобствеността, а за идеалните части
на останалите съсобственици, същият е бил единствено и само държател.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
За да допусне до делба Поземлен имот с
идентификатор 55419.6706.3133, ведно с построената в поземления имот двуетажна
сграда с идентификатор 55419.6706.3133.1 и гараж с идентификатор
55419.6706.3133.2, районният съд е приел, че ищците и ответниците са
съсобственици на процесните недвижими имоти, при посочените в решението квоти.
С оглед изслушаните пред СРС свидетелски показания съдът е приел за
неоснователно възражението на ответниците, че са придобили по давност втория
етаж от къщата и гаража, като е формирал извод, че е ирелевантно с чии средства
са изградени тези обекти. Счел е за недоказано твърдението, че праводателят на
ответниците – С.С. е упражнявал фактическа власт върху спорните имоти, а дори и
да се приемело обратното, не било установено, че спрямо останалите
съсобственици С. С. е демонстрирано намерение за своене, манифестирайки пред
тях, че отблъсква тяхното владение и се счита за единствен собственик.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Настоящата
съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния
съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин
те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведени
доводи във въззивните жалби, съдът намира следното:
Пред въззивната инстанция не съществува
спор, а и от представените удостоверения за наследници и свидетелства за
сключен граждански брак безспорно се установява, че страните по делото са
съсобственици на дворното място по силата на наследствено правоприемство и
покупко-продажба по време на сключен граждански брак. Спорно е единствено дали
е налице придобиване по давност на изградените в дворното място втори етаж от
двуетажната сграда и гаража, от съсобственика С.П.С., който след смъртта си е
наследен от ответниците А.Л. З.– С. и П.С.К.. В тази връзка в отговора на
исковата молба се твърди, че вторият етаж от сградата е построен от С.С. през
1980 г., а гаражът – през 1983 г., от който момент той е осъществявал владение
по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС върху тези имот, което владение е било
продължено и след смъртта му (22.03.2014 г.) от ответниците – наследници.
Пред СРС са разпитани четирима
свидетели с оглед установяване наличието или липсата на изтекла придобивна
давност.
Според свидетеля П.Б.П. ищецът И.С. го
е помолил през 1982 г. да му помага за строежа на втория етаж от къщата, за
поставяне на дюшеме, плоскости, монтиране на врати и прозорци, които е поставил
на втория етаж и за което му е заплатил възнаграждение. След направата му за
живеене, на втория етаж е живеел И.С., като при него е идвала и сестра му М.М.,
заедно с мъжа си. Заявява, че гаражът е построен преди той да работи по къщата.
Не знае кой е построил първия етаж, но сочи, че вторият етаж е построен от И.С.
и сестра му, а свидетелят е участвал само в обзавеждането. Твърди, че С.С. не е
участвал в обзавеждането и не е плащал на свидетеля за свършената от него работа.
Според показанията на свидетеля И.К.Г.,
през 1979 г. е консултирала в качеството
си на строителен инженер братята С.и И. С.относно възможността да се надстрои първия
етаж от къщата. Твърди, че често е посещавала къщата по време на строеж, а средствата
за изграждането са били осигурени от бащата на братята. Сочи, че с майсторите
се е занимавал С., като след завършването на строежа през 1981 г., е изграден и
един гараж в двора. Твърди, че е съществувала устна уговорка между двамата
братя и сестрата М.М., да си разделят по две стаи от подпокривното пространство,
които да се ползват от И. и от М., а С.да ползва гаража, поради което довършителните
работи са били със средства на ищците. Твърди, че семейството на И.С. е ползвало
над 10 години втория етаж, като са посещавали къщата в почивните дни, а след
това И.С. почти непрекъснато е пребивавал там. Заявява, че С.С. е ползвал
гаража и дори там е живеел известно време, а след смъртта на майка му, е
обитавал единствено първия етаж от къщата. Свидетелката твърди, че често е
посещавала имота, тъй като е в близки отношения със съпругата на И.С..
Свидетелят
Г.Е.Б., която живее в съседен имот, заявява, че след изграждането на втория
етаж през 1982 г., в него е живеел постоянно С.С., а няколко години и неговия
внук. На първия етаж е живеела майката на ищците, като не знае И. и М.да са се
противопоставяли на това, че С.ползва етажа, като последният е построил и гаража.
Твърди, че С.С. се е занимавал със строителството на къщата, а другият брат и
сестрата, която е пребивала в Либия, не са взели никакво участие.
Свидетелят Я.Й.К.сочи, С.С. е построил
втория етаж от къщата, и на който са живеели, както той и неговото семейство,
така и сестра му и брат му, които са идвали през почивните дни. Не е чувала
някои от съсобствениците да не допуска другия да ползва имота, както и брата и
сестрата да са възразявали, че вторият етаж се ползва от С.С. или да твърдят,
че е обща собственост. Сочи, че при посещенията им, М.и И. са отсядали на
втория етаж, а на първия етаж е живеел С.. Твърди, че същият е починал на
първия етаж, тъй като не е бил в състояние се изкачва по стълбите.
Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1
ЗС правото на собственост върху недвижим имот се придобива по давност с
непрекъснато владение в продължение на 10 години, което следва да бъде явно,
необезпокоявано и непрекъснато, като фактическата власт върху имота се
упражнява с намерението той да се свои.
В задължителните за органите на
съдебната власт указания дадени с ТР № 1/06.08.2012 г., по т. д. № 1/2012 г.,
ОСГК на ВКС, е прието, че и в отношенията между съсобствениците е приложима
презумпцията на чл. 69 ЗС, но следва да се счита оборена, ако основанието, на
което е установена първоначално фактическата власт признава такава и на останалите
съсобственици, какъвто е настоящия случай, и съсобственика, който владее цялата
вещ, е владелец на своите части и държател на частите на другите съсобственици.
В тази хипотеза трябва да се установи наличието на превръщане на държането във
владение, а именно, че този съсобственик престава да държи идеалните части за
другите съсобственици и започва да ги държи за себе си с намерение да ги
придобие по давност. Действията, доказващи такова намерение, следва да показват
по явен и недвусмислен начин, че се отрича владението на останалите
съсобственици, трябва да се манифестират пред тях и да се доведат до знанието
им, като се отблъснат претенциите им да владеят имота.
В конкретния случай ищците М.П.М. и И.П.С.
и наследодателя на ответниците – С.П.С., заедно с тяхната майка Л.П.С.
(починала на 20.01.1985 г.) са били съсобственици на дворното място и първия
етаж от къщата към момента на нейното надстрояване и изграждането на гаража (по
данни на свидетелите строителството е приключило в периода 1981 г. - 1983 г.).
Показанията на свидетелите И.Г., Г.Б.и Я.К. сочат, че строителството на втория
е етаж е било организирано от С.С.. От друга страна, показанията на И.Г., че И.С.
се е занимавал с довършителните работи и обзавеждането на втория етаж следва да
бъдат кредитирани, тъй като съвпадат с тези на П.П., който именно по възлагане
на И.С. е извършвал ремонтни дейности. Независимо от обстоятелството кой от
братята е изградил и обзавел втория етаж, тези факти не са основание да се
приеме, че осигурилият средствата съсобственик е придобил втория етаж по
давност, тъй като релевантни за тази преценка са упражняването на фактическа
власт и обективирано намерение за своене.
Показанията на свидетелите Г.Е.Б.и И.Г.
са противоречиви относно това кой от двамата братя е живеел на втория етаж от
къщата, но съпоставени с тези на свидетеля Я.К., която твърди, че братята и
сестрата са ползвали съвместно този етаж, съдът намира, че ответниците не са
доказали при условията на пълно доказване, че техният наследодател е установил
изключителна фактическа власт върху тази част от къщата. Следва да се отбележи,
че самата свидетелка Я.К. заявява, че С.С. е ползвал, както втория етаж, така
също е живеел и починал на първия етаж, тъй като здравословното му състояние не
е позволявало изкачването на стълби. Отделно от това, тази свидетелка сочи, че
през почивните дни къщата е посещавана от другия брат - И. и сестрата М., които
са отсядали на втория етаж. Ето защо и не може еднозначно да се установи първата
предпоставка - упражняването на фактическа власт върху втория етаж единствено от
страна на С.С.. Безпротиворечието, което съществува в показаният на свидетелите
И.Г., Г.Б.и Я.К., че не им е известно някой от съсобствениците да е имал претенции
относно ползването на втория етаж от къщата и на гаража, не може да презюмира,
както се твърди във въззивната жалба, че ищците са считали наследодателя на
ответниците за изключителен собственик на втория етаж. При липсата на учредено
право на строеж в полза на С.С. за надстрояване на къщата и построяването на
гаража в съсобствен поземлен имот, дори и да се приеме, че строежът е извършен
от него и с негови средства, това обстоятелство не може да се приеме за манифестация
пред другите съсобственици на намерението му бъдещите постройки да се считат за
индивидуална собственост на този, който ги е изградил, тъй като законово установения
принцип на приращението по чл. 92 ЗС дава основание на останалите съсобственици
да считат, че изграждащата се постройка ще стане съсобствена, а осигурилият
средствата съсобственик би имала единствено облигационни, но не и вещни права. Извод
в тази насока е и представения към исковата молба архитектурен проект от
26.05.1989 г. на сутерена, първия и втория етаж на процесната къща, който е
издаден на името на И.С. и М.М., както признават и самите ответници. Действията
им по изваждането на строителни книжа оборват твърденията в отговора на
исковата молба, че С.С. е считал вторият етаж за собствен, с което
обстоятелство останалите съсобственици са били съгласни. Няма данни подобни
еднозначни изявления някой от съсобствениците да е манифестирал и пред останалите
или пред трети лица, включително и показанията на свидетелите не съдържат
подобни данни, а единствено твърдения кой фактически е ползвал имота. При
липсата на категорични данни, че С.С. е ползвал втория етаж с намерение за
своене, по аргумент от чл. 32, ал. 1 ЗС, предвиждащ всеки съсобственик да може
да си служи с общата вещ, съобразно нейното предназначение, следва да се приеме,
че дори и последният да е установил фактическа власт върху целия втория етаж и
гаража, за частта надхвърляща квотата му в съсобствеността, той има качеството
на държател на притежаваните от останалите съсобственици идеални части от процесните
имоти.
По изложените съображения, настоящият
състав намира, че обосновано в обжалваното решение е прието, че на са доказани
предпоставките от фактическия състав по чл. 79, ал. 1 ЗС по направеното от
въззивниците възражение за изтекла придобивна давност чрез недобросъвестно владение.
Доколкото доказателствената тежест за тези факти се носи от ответниците, следва
да се приеме, че наследодателя им С.С., а и самите те, не са придобили спорния
втори етаж от къщата въз основа на 10-годишна придобивна давност.
Като кореспондиращи с представените
пред СРС писмени доказателства, правилни са изводите на СРС (а и страните не
спорят), че ищците и ответниците по делото са съсобственици на делбените имоти
при следните квоти: по 1/12 идеални
части за А.Л. З.-С. и П.С.К.; по 1/6 (2/12) идеални части за М.П.М. и за И.П.С.; - по 1/4 (3/12) идеални части
общо в режим на съпружеска имуществена общност за М.П.М. и К.Н.М. и за А.И.С. и
И.П.С..
Доколкото правните изводи на двете
инстанции съвпадат изцяло, първоинстанционното решение в обжалваното му част
следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба – оставена без уважение.
Предвид изхода на спора, на основание
чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК, ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят
на ищците сторените разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната
инстанция в размер на 1000 лв., чийто размер съдът не намира за прекомерен
предвид фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес и
обстоятелството, че хонорарът е заплатен по повод представителство на четиримата
ищци по делото.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване..
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 223827 от 27.09.2017
г., постановено по гр. дело № 58428/2015 г. по описа на СРС, 119 състав.
ОСЪЖДА А.Л. З.-С.
с ЕГН ********** и П.С.К. с ЕГН **********, и двете със съдебен адрес ***, чрез
адв. Я. В., да заплатя на М.П.М. с ЕГН **********, К.Н.М. с ЕГН *********, А.И.С. с ЕГН ********** и И.П.С. с ЕГН
**********, всичките със съдебен адрес ***, чрез адв. А. Д., общо сумата от
1000,00 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в
производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: