|
РЕШЕНИЕ |
||||||||||||||
|
|
||||||||||||||
|
гр. София, |
24.11.2017г. |
|||||||||||||
|
|
||||||||||||||
|
В ИМЕТО НА НАРОДА |
||||||||||||||
|
|
||||||||||||||
|
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, |
Г.О. ІІ Б състав |
в публично |
||||||||||||
|
заседание
на |
двадесети ноември |
две |
||||||||||||
|
хиляди и седемнадесета година в състав: |
||||||||||||||
|
|
||||||||||||||
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА |
|||||||||||||
|
ЧЛЕНОВЕ: |
РАЛИЦА ДИМИТРОВА |
|||||||||||||
|
|
ПЛАМЕН ГЕНЕВ |
|||||||||||||
|
при секретаря |
Д.Шулева |
и в присъствието на |
||||||||||||
|
прокурора |
|
като разгледа докладваното
от |
||||||||||||
|
съдия Димитрова |
гр. дело N |
8413 |
по описа за |
2017г. |
||||||||||
|
и
за да се произнесе взе предвид следното: |
||||||||||||||
Производството е образувано
по въззивна жалба на „Т.Г.“ АД срещу решение от 07.03.2017г. на СРС, 61 състав,
постановено по гр.д. № 27606/16г. в частта, в която срещу него са уважени искове
по чл.128, т.2 от КТ, чл.224, ал.1 и
чл.221, 1 от КТ .
Жалбоподателят твърди, че в
обжалваната част решението на първоинстанционния
съд е неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на съществени
процесуални правила. При разпределяне на
доказателствената тежест правилно е прието, че ищецът трябва да докаже с пълно
доказване, че е полагал труд през процесния период, за който претендира да й се
заплати трудово възнаграждение.
Неправилно е прието, че при оспорване ответникът трябва да докаже, че
ищецът не се е явявала на работа и не е изпълнявала трудовите си задължения.
Жалбоподателят сочи, че тя е трябвало да докаже, че през исковия
период се е явявала на работа и е изпълнявала трудовите си задължения. Това не
е направено в процеса. Ищецът нито в исковата молба, нито в производството е
заявила, къде е било работното й място, къде се е явявала на работа и какви
трудови задължения е изпълнявала. От показанията на разпитания свидетел е
установено, че тя не се е явявала на
работа в гр.София и не е изпълнявала трудова дейност. Видно от представения
трудов договор е, че мястото на работата
на ищеца е било в „Администрацията“ при пълен осемчасов работен ден, а тя е
била в гр. София на адреса на управление на дружеството. Несъстоятелни са
разсъжденията на съда, че В.С. с оглед на заеманата длъжност, не е могла да
изпълнява трудовите си задължения в офис. Фактът, че дружеството е извършвало строителна
дейност извън гр.София не доказва, че ищецът е полагала труд. Фактът на реално
полагане на труд може да бъде установен от В.С. с всички доказателствени
средства, включително и чрез разпит на свидетели. Няма презумпция, че наличието
на действащ и непрекратен трудов договор доказван полагането на труд.
Затова моли въззивния съд да
отмени решението в обжалваната част и
вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове.
Ответникът, в депозиран
писмен отговор и в съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата .
Съдът, след като обсъди
събраните по делото доказателства в първоинстанционното и въззивно производство
по реда на чл.235 от ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районният съд е сезиран с искове по чл.128, т.2,
чл.221, ал.1 и чл.224, ал.1 от КТ . В
исковата молба ищецът В. С. твърди, че е
работила при ответника „Т.Г.“ АД по
трудово правоотношение от 10.10.2013г. до 17.12.2015г. на длъжност
„Маркшайдер“. Трудовият й договор е бил безсрочен . За периода м. април 2015г.
до месец октомври 2015г. е полагала
труд, но не й изплатено трудовото възнаграждение. То е в месечен брутен размер от 798, 20 лв. или общо
сумата от 5 587, 40лв. Трудовият й
договор е прекратена на основание
чл.327, ал.1 ,т.2 от КТ. Поради това й се дължи обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ в размер на 798, 20лв. Поддържа, че за 2014г. и 2015г. не е ползвала платен
годишен отпуск, поради което й се дължи обезщетение в размер на по 20 дни за
всяка година или сумата от 1596, 40лв. Затова
моли съда да осъди ответника да й заплати горните суми, в едно със законната лихва върху тях от датата на
предявяване на исковата молба. Претендира разноски.
В депозирания писмен отговор
ответникът оспорва исковете. Не оспорва, че между него и ищеца е имало
сключен трудов договор, както и че той е прекратен. Поддържа, че не дължи
възнаграждение, тъй като ищецът не е полагал труд през исковия период. В.С. не
се е явявала на работа и не е изпълнявала
трудовите си задължения. През исковия период
дружеството е имало само едни офис и той е бил в гр.София, бул. „*********. Ищецът не се явявала на работа в него. Оспорва размера на
трудовото възнаграждение като сочи, че той е 650 лв.
Не се спори, а и видно от копието
от трудовата книжка е, че между страните е съществувало трудово правоотношение,
прекратено на 17.12.2015г. със заповед № 1/17.12.2015г. на основание чл.327,
ал.1, т.2 от КТ.
В хода на процеса са приети
справка за социално осигуряване за 2015г.,
УП 2 и УП3, 2бр. болнични листа, разпореждане за отпускане на пенсия за ОСВ, служебна бележка, издадена от
ответника.
От приетото заключение на
счетоводната експертиза се установява размерът на трудовото възнаграждение -
брутно и нетно, както и размерът на обезщетенията по чл.224, ал.1 от КТ и
чл.221, ал.1 от КТ.
Съдът възприема заключението
като компетентно, безпристрастно и неоспорено от страните.
В хода на съдебното дирене
са събрани гласни доказателства.
Свидетелят Пенева заявява, че познава ищеца от гр.Нова
Загора, тъй като и тя е от този град. В.С. не е идвала в гр.София в офиса на
ответното дружество и не я е виждала в него. Свидетелят е била упълномощено
лице през 2015г. и е била в офиса на бул. „*********в продължение на
няколко години. През този период ищецът
е работила в „Инмат“ и тя я познава от там. Свидетелят знае, че С. е имала договор с ответника и е чувала, че
той трябва да бъде прекратен, тъй като тя не е идвала в гр. София в офиса и не е работила. С. ***. През 2015г. свидетелят ежедневно е бил в гр. София, дори през уикендите, когато е
имала работа, но през този период В.С. не е идвала в гр.София. Тя работи в офис
в гр. Нова Загора. Свидетелят е било упълномощено лице и е представлявала
дружеството пред различни институции- банки, пред Агенция „Пътна
инфраструктура“, тъй като дейността му е била свързана с пътно строителство.
Главен път Нова Загора – Свиленград е бил обект, за който свидетелят е била
упълномощено лице. Около година е
продължила работата по този обект. Приключила е в края на 2015г. Свидетелят
твърди, че познава В.С. от фирма
„Инмат“, която има кариери и ищецът се занимава с тях. Двете фирми са имали
договори за сътрудничество във връзка с обекти и трошене на камъни. „Инмат“ е
на този адрес от известно време, иначе е била на друг адрес в центъра. В.С. е
изготвяла доклади за „Инмат“ и свидетелят ги е виждала след като това
дружество се е преместило на адреса в
„Младост“. Това станало в края на миналата година/2015г./ в началото на тази/2016г./. В.С. не е работила като представител на
ответника.
Съдът възприема показанията
на свидетеля като основаващи се на лични впечатления за фактите и
обстоятелствата, които излага.
Районният съд е уважил
предявените искове частично. В отхвърлителната част решението е влязло в сила.
Пред настоящата инстанция нови доказателства не са ангажирани.
При така установената
фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на разглеждане са обективно съединени искове по чл.128, т.2,
чл.224, ал.1 и чл.221, ал.1 от КТ.
По претенциите по чл.128,
т.2 от КТ .
Основен
принцип в трудовото право е възмездността на труда. Срещу престиране на
работната сила работникът или
служителят трябва да получи
възнаграждение, чието изплащане е вменено в задължение на работодателя. В тежест на работодателя е да
докаже, че е изпълнил задължението да плати
трудово възнаграждение за исковия период, а на работника, че е престирал
труда си добросъвестно и според
договореното. Така се разпределя
доказателствената тежест с оглед разпоредбата на чл.154 от ГПК, тъй като всяка
страна е длъжна да докаже твърденията си.
Това са положителни факти, от
които тя черпи благоприятни за себе си
правни последици. Не подлежат на
доказване отрицателните факти, поради което при направено възражение от страна на работодателя, че работникът не
е полагал труд, в тежест на последния е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е престирал
работната си сила добросъвестно и на
работното си място. Наличието само на
сключен трудов договор не е достатъчно, за да възникне задължение за
работодателя да заплаща трудово възнаграждение, а е необходимо и работникът или
служителят да полага труд и фактически
да осъществява съответната трудова функция./ Р № 76/21.11.2011г. по гр.д. №
329/11г., III г.о. на ВКС, Р № 171/10.07.2013г. по гр.д. № 843/12г., IV г.о. на ВКС/.
Не се спори,
че страните са били в трудовоправна връзка за времето от 10.10.2013г. до
17.12.2015г., която е прекратена считано
от 17.12.2015г. Спорен е въпросът дали ищецът е полагала труд при жалбоподателя
за периода месец април 2015г. до месец
октомври 2015г. В отговора на исковата
молба е наведено възражението, че В. С.
не се е явяла на работа в офиса на
дружеството и не е полагала труд. С оглед на посоченото по- горе за
доказателствената тежест, то ищецът е
следвало да ангажира доказателства за
установяване на положителния факт,
именно, че е полагала труд в „Т.Г.“ АД.
Ангажирани са писмени такива, от които не може да се установи реалното
престиране на труд и изпълнение на трудовата функция от нейна страна. Поради това следва да се приеме за недоказан
факта, че В. С. е полагала труд при жалбоподателя за исковия период, поради което за нея се и
неблагоприятните последици от недоказването му. От показанията на
свидетеля Пенева се установи, че В. С. е работила за фирма „Инмат“ в офиса й в
гр. Нова Загора, както и че тя не е идвала в офиса на „Т.Г.“ АД *** през 2015г. Свидетелят е бил в офиса на
жалбоподателя всеки ден и не я е виждал
там. Тя сочи, че познава В. С. като работеща във фирма „Инмат“, за която е изготвяла доклади. Не се установи В.С. да е
изпълнявала трудовите си задължения за въззивното дружество от
гр.Нова Загора/дистанционно/. От писмените доказателства се установява,
че като място на работа е посочена „администрация“, а от показанията
на свидетеля се установява, че това е
бил офисът в гр. София, бул. „*********.
С оглед на горните мотиви
искът с правно основание чл.128, т.2 от КТ е неоснователен и следва да се отхвърли.
Поради изложеното
решението на районния съд следва да
бъде отменено в тази част.
По иска с правно основание
чл.224, ал.1 от КТ.
Нормата предвижда, че при
прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право
на парично обезщетение за неизползвания
платен годишен отпуск, ако правото не е погасено по давност. Съгласно чл.42 от
Наредбата за работното време, почивките и отпуските размерът на
обезщетението по чл.224, ал.1 от КТ се
определя пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Това
право се придобива от полагащия труд винаги, когато е прекратено трудовото
правоотношение, времето е признато за трудов стаж, не е използван платеният годишен отпуск за
съответната година, ако правото не е
погасено по давност. От доказателствата
по делото се установява, че между страните е съществувало трудово
правоотношение, което е прекратено, а времето
за 2014г. и 2015г. е признато за трудов стаж и не е погасено по давност. Няма данни по делото В.С. да е използвала платен годишен отпуск за
2014г. и 2015г., поради което за тях й се дължи обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ в размер на 1451, 28 лв.
Основателна е и претенцията
по чл.221, ал.1 от КТ.
Законодателят е предвидил
при прекратяване на трудовото правоотношение на работника или служителя на
изчерпателно изброени основания без предизвестие, правото му да получи
обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието при безсрочно трудово правоотношение, а при
срочно в размер на действителните вреди.
В случая не е спорно, че трудовото правоотношение на В.С. е било безсрочно, както и че то е прекратено на основание
чл.327, ал.1, т.2 от КТ, поради което са налице кумулативните предпоставки от
фактическия състав на чл.221, ал.1 от КТ за присъждане на обезщетение в размер
на една брутна заплата. Искът е основателен за сумата от 798,20 лв.
Поради горните мотиви
решението на СРС по исковете с правно основание чл.221, ал.1 и чл.224, ал.1 от КТ следва да бъде потвърдено.
Решението следва да се
отмени в частта, в която в полза на В.С.
са присъдени разноски над 218, 50 лв. пред СРС.
Разноски на жалбоподателя не
следва да бъдат присъждани за СГС, но за СРС му се дължат такива съобразно
отхвърлената част от исковете в размер
на 548, 40лв. Ответникът е направил такива пред въззивния съд, но му
се дължат само за уважената част от исковете или в размер на 218, 50 лв. за
производството пред СГС.
Воден от горното, съдът
|
РЕШИ : |
ОТМЕНЯ
решение от 07.03.2017г. на СРС, 61
състав, постановено по гр.д. № 27606/16г. в частта, в която са уважени
искове по чл.128, т.2 от КТ,
както и в частта, в която в полза на В. С. са присъдени разноски за производството
пред СРС за сумата над 218, 50лв, както и в частта, в която е осъдено „Т.Г.“ АД
да заплати държавна такса на СРС над сумата от 89, 97лв. и над сумата от 56, 36
лв. за разноски за вещото лице и вместо
него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХЪВРЛЯ
исковете, предявени от В.Е.С.,*** срещу „Т.Г.“ АД, *** с правно основание
чл.128, т.2 от КТ общо за сумата от 5471, 67лв. като неоснователни и
недоказани.
ПОТЪВРЖДАВА
решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА В.Е.С., ЕГН **********,***
и със съдебен адрес:***, кантора № 5 чрез адв. Ив. Р. да заплати на „Т.Г.“ АД, ***
сумата от 548, 40 лв./ петстотин и четиридесет и осем лева и четиридесет стотинки/
разноски по делото пред СРС.
ОСЪЖДА на „Т.Г.“ АД, *** да
заплати на В.Е.С., ЕГН **********,*** и със съдебен адрес:***, кантора № 5
чрез адв. Ив. Р. сумата от 218, 50лв. /
двеста и осемнадесет лева и петдесет стотинки/ разноски по делото пред СГС.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от съобщението до страните в частта по исковете с правно
основание чл.128, т.2 от КТ.
Решението
не подлежи на обжалване в частта по исковете с правно основание чл.221, ал.1 и
чл.224, ал.1 от КТ.
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
|
ЧЛЕНОВЕ: |
|
|
|
|