№ 968
гр. София, 28.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Димитър Ковачев
Мирослав Стоянов
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Мирослав Стоянов Въззивно гражданско дело
№ 20201100509789 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 23.06.2020 г. на „Ц.К.“ ООД чрез
адв. С.А. срещу Решение № 77317 от 27.04.2020 г. по гр.д. № 39965/2015 г. на
СРС, поправено в частта за разноските с Решение № 166967 от 03.08.2020 г.
по същото дело, в частта, с която е признато за установено, че „Ц.К.“ ООД
дължи на „БДЖ-П.П.“ ЕООД сумата от 13 589,53 лв., представляваща
обезщетение за ползване на недвижим имот, представляващ открита площ с
настилка, находяща се пред сграда (стол) на Локомотивно депо - гр. Варна,
след прекратен договор за отдаване под наем на дълготрайни активи от
16.11.1999 г. и споразумение от 01.03.2009 г. към него за периода от
26.02.2010г. до 23.12.2010 г., за които суми има издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 10502/2015г. на СРС, 63. с-в.
В жалбата, уточнена в открито съдебно заседание пред въззивния съд
относно посочени в нея дати, се твърди, че:
предявеният иск е недоказан по основание. Не е доказано ползването на
процесните открити площи от 445 кв. м, които напълно съвпадат с
1
обекта на договора за наем от 10.11.1999 г., като не са анализирани
показанията на свид. Д.М. опровергаващи ищцовите твърдения за
ползване на същите площи от ответника;
районният съд допуснал съществено процесуално нарушение с
приемането на доказателства, на които е основал постановеното от него
решение, след изтичането на преклузивния срок по чл. 143 вр. чл. 147
ГПК. В съдебно заседание съдът е разпределил доказателствената тежест
между страните с изрично указание до ответника, че при установяване
на всички елементи на фактическия състав на нормата на чл. 236, ал. 2
ЗЗД в негова тежест е доказване връщането на фактическата власт върху
процесния имот след прекратяване на договора за наем. В съдебно
заседание на 03.12.2019 г. ответникът е поискал изслушването на
свидетел за установяване на същите факти в доказателствена тежест на
ищеца, а съдът допуснал разпит на свидетел на ответника, но за
опровергаване на отрицателния факт, че владението на имота не е
предадено след прекратяване на наемния договор. В същото заседание са
приети скици на имота, които писмени доказателства не са новооткрити
или новосъздадени, тъй като са били представени в производството по
отрицателен установителен иск пред други съдилища. Така
горепосочените свидетелски показания и писмени доказателства следва
да се изключат от доказателствения материал по делото;
показанията на свид. В.В. изцяло не са кредитирани, тъй като същият
посещавал имота рядко. Това обстоятелство е вярно, но за периода след
2009 г., както изрично е записано в протокола от съдебното заседание на
03.12.2019 г. Към 24.09.2009 г., когато според съда е прекратен наемния
договор, горният свидетел е посещавал обекта в гр. Варна доста често в
качеството му на търговски директор на ответното дружество, като не е
опровергано твърдението, че е присъствал в момента на
освобождаването и разчистването на терена на процесния обект. Същият
свидетел е бил началник на „Локомотивно депо-Варна“ от 26.10.2009 г.,
тоест месец след датата на събитието, без да има данни къде е
пребивавал и в какво точно качество е имал наблюдения върху
отношенията между страните по делото преди 26.10.2009 г.;
неправилна е правната квалификация, приета от районния съд, което е
довело до неправилни изводи относно наличието на право на иск на
2
ищеца. Липсват доказателства как е прекратен наемният договор, както и
че дружеството-наемодател се е противопоставяло на ползването на
имота след 24.09.2009 г. Цитираното в исковата молба писмо от
24.07.2009 г. на директора на „Локомотивно депо-Варна“ относно искане
за прекратяване на процесния договор не е представено като
доказателство по делото, нито е доказано получаването му от ответника;
неправилно е прието от районният съд, че не се спори по останалите
предпоставки от фактическия състав на предявения иск, тъй като съдът
изрично възложил в доказателствена тежест на ответника
противопоставянето от страна на наемодателя срещу ползването на
имота от ответника, продължило след прекратяване на договора за наем.
През процесния период ищецът не се е противопоставил на горното
фактическо състояние и не е искал от ответника да му предаде негов
собствен имот. Липсват доказателства относно получаването от
ответника на приложеното писмо-покана от 13.02.2015 г. Издаването на
фактури от ищеца и през процесния период, по-голямата част от които са
с основание „наем на терен за месец …2010 г.“ е индиция, че самият той
не счита наемният договор за прекратен. Така съдът не могъл да приеме,
че е доказан фактът на противопоставяне срещу ползването на имота и
дори и при доказване на останалите елементи от фактическия състав
наемателят е продължил да ползва имота и след изтичане на наемния
срок със знанието и без противопоставянето на наемодателя, като
процесният договор следва да се счита продължен за неопределен срок
съгласно чл. 236, ал. 1 ЗЗД. Претенцията е погасена с тригодишна
давност, в какъвто смисъл е направено възражение с отговора на
исковата молба. Иска отмяна на акта в обжалваната част.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
„БДЖ-П.П.“ ЕООД, в който я оспорва като неоснователна.
Въззивната жалба е подадена в срок от надлежна страна с интерес от
обжалване срещу обжалваем акт и е редовна съгласно чл. 262, ал. 1 ГПК.
Решението в останалата част, с която са отхвърлени частично искът по
чл. 236, ал. 2 ЗЗД и изцяло искът по чл. 86 ЗЗД за мораторна лихва е влязло в
сила като необжалвано от страните по делото.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на
3
страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Обжалваното решение е валидно и допустимо (чл. 269 ГПК).
С обжалваното решение е прието, че договорът за наем между страните
е прекратен на 24.09.2009 г., без да е оспорено обстоятелството, че
наемодателят се е противопоставил на ползването на имота от наемателя след
прекратяването на договора. Неоснователно е оспорването, че ответникът
въобще не е ползвал имота, което няма правно значение, след като не е предал
държането им своевременно след прекратяването на договора. Недоказано е и
твърдението на ответника, че е предал имота след горното прекратяване.
Съгласно чл. 162 ГПК съдът е определил размера на иска без оглед на
средния пазарен наем, тъй като не се претендират вреди над договорения
наем по прекратения договор, като е отчел размера на уговорената месечна
наемна цена съгласно споразумението от 01.03.2009 г. – 1 372,68 лв. без ДДС,
и е уважил частично възражението за изтекла погасителна давност, като е
присъдил сума в размер на 13 589,53 лв. за периода от 26.02.2010 г. до
23.12.2010 г.
Производството пред районния съд е образувано по искова молба,
подадена в срока по чл. 415 ГПК от заявителя и ищец по делото. Постъпило е
възражение в срок от длъжника и ответник срещу издадената заповед за
изпълнение, с която е разпоредено длъжникът да заплати на заявителя суми на
основание и в размери, за които са предявени исковете.
По процесуалната легитимация на ищеца с оглед извършените
преобразувания
С § 3, ал. 1 и § 5 ПЗР на ЗЖТ Национална компания „БДЖ“, с която
първоначално е сключен наемният договор, се прекратява без ликвидация
считано от 01.01.2002 г. и се образува еднолично търговско дружество „БДЖ“
ЕАД с държавно имущество, което е правоприемник на Национална компания
„БДЖ“ в частта от активите и пасивите, както и по баланса към 30 ноември
2001 г., която се отнася до железопътните превози на пътници и товари. С
Договор за преобразуване чрез вливане от 26.04.2010 г. „БДЖ-Тягов
подвижен състав (Локомотиви)“ ЕООД се преобразува, като се влива в
„БДЖ“ ЕАД, което на 23.11.2010 г. се преименува на „Х. БДЖ“ ЕАД. С
Договор за преобразуване от 24.01.2011 г. част от имуществото на „Х. БДЖ“
4
ЕАД се отделя в новообразуваното дружество „БДЖ-П.П.“ ЕООД, което става
негов правоприемник за съответното отделено имущество, посочено в чл. 1,
ал. 2 от договора, съответно в Приложение № 5, където са описани и
вземания на „Х. БДЖ“ ЕАД към ответника.
Предявен е иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД по реда на чл. 422 ГПК.
С оглед служебното задължение на въззивната инстанция като втора
инстанция по същество на спора да даде правилна правна квалификация на
спора според фактическите твърденията на страните по него и имайки
предвид твърденията на ищеца, че е бил лишен от ползването на процесния
имот, в резултат на което претендира обезвреда от ответника в съответен
размер, правилна е правната квалификация на предявения иск по чл. 236, ал. 2
ЗЗД.
Договорът за наем може да бъде прекратен на различни основания -
изтичане на срока, предсрочно прекратяване, разваляне, др. При
систематичното тълкуване на двете разпоредби на чл. 236, ал. 2 ЗЗД се
установява, че продължаването за неопределен срок на договора за наем,
предвидено в чл. 236, ал. 1 ЗЗД, касае само изтичането на срока на договора
като прекратително основание, когато използването на вещта продължи със
знанието и без противопоставянето на наемодателя. Необоримата презумпция
на чл. 236, ал. 1 ЗЗД е неприложима в случаите, в които действието на
договора е прекратено на друго основание - например предсрочно
прекратяване. В такава хипотеза едностранното изявление за прекратяване
имплицитно съдържа и противопоставяне на продължаването на наемната
връзка. В тези случаи, ако държането на наетата вещ продължи със съгласието
на бившия наемодател, то това държане може да се основава или на нова
облигационна връзка (възмездна или безвъзмездна) или да е без основание,
като е от значение и дали наемодателят е собственик (Решение № 25 от
27.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 426/2019 г., II т. о.; Решение № 227 от
07.01.2015 г. на ВКС по т. д. № 2482/2013 г., I т. о.; Решение № 135 от
15.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 645/2010 г., IV г. о.).
Съгласно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ако след прекратяването на
договора наемателят продължи ползването въпреки противопоставянето на
наемодателя, той дължи обезщетение за ползването и трябва да изпълнява
всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. При тази
5
хипотеза бившият наемател е длъжен да изпълнява задълженията си по
прекратения договор за наем, а именно да пази вещта, да я ползва само по
предназначение, да заплаща консумативи, свързани с ползването й. За него
остава и задължение за плащане цената на ползването на тази вещ. След
прекратяването досегашният наемател дължи вече не наем, защото е
престанал да бъде наемател, а обезщетение най-малко в размер на наема. При
продължаване на ползването на имота след прекратяване на договора за наем
въпреки противопоставянето на наемодателя, наемателят дължи обезщетение
в размер на средния пазарен наем, като по силата на закона обезщетението не
може да бъде по-ниско от уговорения наем /така решение № 48/22.07.2016г.
по т.д. № 480/2015г. на ВКС, І ТО и цитираните в него решение № 146 от
01.12.2010г. по т.д. № 934/2009г. на ВКС, II ТО, решение № 769 от
17.06.2011г. по гр.д. № 1332/2010г. на ВКС, III ГО, решение № 230 от
18.06.2014г. по гр.д. № 6874/2013г. на ВКС, IV ГО, решение № 173 от
22.03.2013г. по т.д. № 939/2011г. на ВКС, I ТО, решение № 422 от
21.05.2010г. по гр.д. № 981/2009г. на ВКС, III ГО, решение № 391 от
26.05.2010г. по гр.д. № 765/2009г. на ВКС, II ГО, решение № 144 от
17.05.2011г. по гр.д. № 401/2010г. на ВКС, IV ГО, Решение № 88 от
28.07.2015г. по т.д. № 264/2014г. на ВКС, ІІ ТО и др. Доколкото по силата на
закона между страните възниква "квазинаемно" правоотношение,
задължението за заплащане на наемна цена има обезщетителен, а не
престационен характер, което не лишава наемодателя от правото да иска
овъзмездяване на действително претърпените вреди, ако докаже, че размерът
им е по-висок от уговорения наем. Законодателят с разпоредбата на чл. 236,
ал.2 от ЗЗД е уредил необорима презумпция че неизпълнение на
задължението да върне вещта след прекратяването на договора за наем води
до претърпяване на вреди от наемодателя поради невъзможността да ползва
вещта, обект на договора за наем.
За уважаване на претенцията по чл. 236, ал. 2 ЗЗД е необходимо
реализирането на следните кумулативно дадени предпоставки: сключен
договор за наем относно определена вещ, прекратяване на договора,
продължаващо ползване на вещта от бившия наемател въпреки
6
противопоставянето за това от страна на бившия наемодател, размер на
обезщетението за лишаване от ползване. В тежест на ищеца и при условията
на пълно и главно доказване е установяването на горните факти.
В конкретния случай е установено, че между страните е възникнало
валидно правоотношение по договор за наем от 10.11.1999 г., съгласно който
ищецът е предоставил на ответника за временно и възмездно ползване
следния недвижим имот – открита площ с настилка от 100 кв. м, находяща се
пред сграда (стол) на Локомотивно депо-гр. Варна, срещу задължение за
заплащане на месечен наем в размер на 130 лева. Със Споразумение към
договора за наем от 01.03.2009 г. между „БДЖ-Тягов подвижен състав
(Локомотиви)“ ЕООД и „Ц.К.“ ООД страните по делото са се съгласили, че
считано от 01.03.2009 г. дължимата месечна наемна цена става 1 372,68 лв.
без ДДС, като останалите клаузи по договора остават непроменени.
С т. 2 от споразумение от 01.03.2009 г. между „БДЖ-Тягов подвижен
състав (Локомотиви)“ ЕООД и „Ц.К.“ ООД е уговорено, че останалите клаузи
на договора за отдаване под наем на дълготрайни активи от 16.11.1999 г.
остават непроменени и продължават да обвързват валидно страните по
споразумението. Съгласно т. 21 от договор за наем от 16.11.1999 г. между
НК „БДЖ“ и „Ц.К.“ ООД срокът на действие на договора е 3 години, а според
т. 22 от договора неговото предсрочно прекратяване се извършва с 2-месечно
предизвестие, отправено от всяка от страните по договора. Така с горното
споразумение действието на договора за наем е продължено отново за 3
години - до 01.03.2012 г. С изтичането на срока на 2-месечното предизвестие
за прекратяване на наемния договор, отправено от „БДЖ-Тягов подвижен
състав (Локомотиви)“ ЕООД на 24.07.2009 г., действието на договора е
прекратено предсрочно и именно в това предизвестие, посочено в исковата
молба, макар и неприложено по делото, се съдържа и противопоставяне за
последващо ползване на имота от ответника след предсрочното прекратяване
на наемния договор. Неоснователно е оспорването на въззивника, че
процесното наемно правоотношение не е прекратено, имайки предвид, че с
молба от 07.06.2019 г. ответникът изрично признава, че договорът за наем е
сключен на 10.11.1999г. и е прекратен на 24.09.2009 г. от ищеца с
едностранно писмено предизвестие от 24.07.2009 г. Това предизвестие не е
приложено по делото, но в отговор на него управителят на ответното
дружество е подал заявление от 31.07.2009 г. за продължаване срока на
7
договора с уточняване на реалното ползваната площ, на чието приемане като
доказателство по делото ответникът се е противопоставил в отговора на
исковата молба, но чиято истинност не е оспорил. В отговора на исковата
молба ответникът не е оспорил противопоставянето на ищеца срещу
продължаващото ползване от страна на ответника, а с горецитираната молба
от 07.06.2019 г. само е възразил, че е ползвал процесния имот през процесния
период. Липсват доказателства по делото за получаване на покана за
доброволно изпълнение от 13.02.2015 г., с която ищецът се противопоставя на
ползването на имота от ответника, но по гореизложените съображения това
обстоятелство не променя извода на съда, че ищецът се е противопоставил на
продължаващото ползване на имота с отправянето на предизвестие за
предсрочно прекратяване на договора, като се има предвид и че ответникът не
е оспорил своевременно по делото това противопоставяне. Поради това е
неоснователен доводът на жалбоподателя за продължаване действието на
процесния договор на основание чл. 236, ал. 1 ЗЗД, която разпоредба не
намира приложение в настоящия случай, както вече бе изяснено по-горе.
От констативен протокол от 28.10.2011 г. и от констативен протокол от
29.01.2015 г., изготвени от съответна комисия, се установява, че ответното
дружество продължава да ползва наетите открити площи, включително и
допълнителни площи извън наетите. В покана за доброволно изпълнение от
13.02.2015 г., отправена до ответното дружество, ищецът заявява, че
процесният договор е прекратен и претендира обезщетение за лишаване от
ползване на площите, които са били отдадени за ползване по прекратения
договор. От констативните протоколи от 28.10.2011 г. и от 29.01.2015 г., както
и от поканата за доброволно изпълнение от 13.02.2015 г. не може да се
направи извод, че ищецът е оттеглил волеизявлението си за прекратяване на
договора и за противопоставяне срещу последващо ползване на процесните
площи, обективирано в предизвестие от 24.07.2009 г.
Противно на твърденията на ответника по делото не се установява
сключването на нов договор за наем между страните след прекратяването на
облигационната връзка с двумесечно предизвестие от ищцовото дружество.
От горепосочените констативни протоколи, поканата за доброволно
изпълнение, както и от приложените фактури с посочено основание за
издаване „наем терен“ относно дължими суми за процесния период не може
8
да се извлече съгласие на ищеца за сключване на нов наемен договор. В
горепосочените доказателства липсва изрична воля на ищеца за конкретни
параметри, представляващи съществено съдържание на наемния договор като
конкретен наемен обект, цена, период на ползване на обекта. От приетата в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза не се
установява процесните фактури да са осчетоводени от ответника, по
отношение на когото по делото липсват каквито и да е доказателства да е
волеизявил за сключване на нов наемен договор.
На следващо място, въззивникът сам изгражда противоречива защитна
позиция в жалбата, тъй като от една страна навежда довод за продължаване на
процесния договор за наем, а от друга страна иска съдът да кредитира
показанията на допуснатия му свидетел В.В. относно факта на предаване на
държането върху процесните открити площи след прекратяването на
договора. Освен това от тези показания се установява, че страните по делото
са прекратили договорната връзка помежду си още през м. 10.2009 г., когато
ответното дружество е освободило наетите площи. Самото освобождаване
след прекратяването на наемния договор, твърдяно от свидетеля, е било
свързано с разчистване на наетия терен от вещи на бившия наемател, но не и с
предаване на фактическата власт върху имота от страна на ответника.
Връщането на наетата вещ е двустранен акт на страните по договора и за
изпълнението на това задължение на наемателя по чл. 233, ал. 1 ЗЗД не е
достатъчно имотът да бъде опразнен. Предаването на имота от ответника на
ищеца не е доказано и с други доказателства като приемо-предавателен
протокол, какъвто свид. Велинов заявява, че не е бил подписан между
страните по прекратения през есента на 2009 г. договор за наем.
Неоснователен е доводът в жалбата относно допуснато от районния съд
процесуално нарушение във връзка с допускане на разпит на свидетел на
ищеца за установяване на отрицателния факт, че процесният имот не е върнат
на ищеца. Касае се за установяване на положителния факт на продължаващо
ползване на имота от ответника, за което съдът е разпределил
доказателствената тежест на ищеца, поради което е уважил искането му за
разпит на един свидетел. Искането за разпит действително е преклудирано,
тъй като не е направено в отговор на искането на ответника за разпит на негов
свидетел и неправилно е уважено от районния съд на това основание (чл. 146,
ал. 3 ГПК), но настоящата инстанция не взема предвид показанията на така
9
допуснатия до разпит свидетел. Неоснователно е оспорването на въззивника,
че по делото били приети скици на имота след изтичането на преклузивния
срок по чл. 143 вр. чл. 147 ГПК, след като съдът не е формирал изводите си
въз основа на тези писмени доказателства.
При това положение и съобразно гореизложеното относно характера на
претендираните суми като обезщетение в размер на наемната цена, а не като
наем по съществуващо наемно правоотношение възражението за изтекла
давност е частично основателно, доколкото исканото обезщетение няма
характер на периодично плащане и се погасява с общата петгодишна давност
по чл. 110 ЗЗД. Тази давност не е изтекла за вземанията на ищеца за периода
от 26.02.2010 г., тъй като исковата молба се счита подадена от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 26.02.2015 г.
Предвид липсата на конкретни оплаквания във въззивната жалба срещу
уважения размер на претенцията и с оглед обстоятелството, че настоящият
съд не установява нарушение на императивна материалноправна норма от
страна на районния съд, настоящият съдебен състав приема за установено
между страните, че размерът на претенцията е правилно определен от
районния съд.
По изложените съображения, първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено в частта по предявения иск по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за сумата
от 13 589,53 лв. - обезщетение за продължилото ползване на имота след
прекратяване на договора, считано от 26.02.2010 г. до 23.12.2010 г.
Като е достигнал до същите крайни изводи, първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
Въззиваемата страна претендира разноски за въззивното производство
за юрисконсултско възнаграждение. В нейна полза и на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК следва да се присъдят разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 50 лева с оглед липсата на фактическа и правна
сложност на делото, обема на извършените процесуални действия от
ищцовото дружество - подаване на отговор на въззивна жалба и явяване в
едно открито съдебно заседание без събиране на нови доказателства, както и
10
материалния интерес по делото съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр.
чл. 25, ал. 1 НЗПП, имайки предвид, че съдът може да присъжда
възнаграждения и под минималния предвиден размер (Определение № 518 от
3.12.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4461/2019 г., IV г.о.).
По необжалваемостта на решението
В случая се разглежда търговски спор по смисъла на чл. 365, т. 1 ГПК -
претендират се права, породени от прекратяване на търговска сделка по
смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ - договор за наем, сключен между търговски
дружества, поради което и с оглед цената на иска по търговското дело
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 77317 от 27.04.2020 г. по гр.д. №
39965/2015 г. на СРС в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Ц.К.“ ООД, ЕИК: *******, седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „*******“, гара „Пионер“ да заплати на „БДЖ
П.П.“ ЕООД, ЕИК: *******, седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„******* на основание чл. 273 вр. 78, ал. 3 ГПК сумата от 50 лева - съдебни
разноски във въззивното производство.
Решението в останалата част е влязло в сила като необжалвано.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11