РЕШЕНИЕ
гр. София, 06.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-А въззивен състав, в публично
съдебно заседание на девети май през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа
докладваното от младши съдия Спасенов в.гр.дело
№ 17020 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
Инициирано е по въззивна жалба на ответника В.К.Н., ЕГН **********
срещу решение № 273643 от 21.11.2017 г., постановено по гр.дело № 69202/2016 г.
по описа на СРС, ГО, 72 с-в, с което е признато за установено по предявените от
„Д.К.“ АДСИЦ, ЕИК *******искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 и чл.
86 ЗЗД, че В.К.Н., ЕГН ********** дължи на ищеца сумата от 1942,15 лева,
представляваща непогасена главница по споразумени от 10.02.2012 г. за
погасяване на цедирано на ищеца вземане по договор за кредит от 10.06.2005 г.,
сключен с „Българска пощенска банка“ АД, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 08.09.2016 г. до окончателното ѝ изплащане, както
и сумата от 592,81 лева, представляваща лихва за забава за периода 07.09.2013
г. – 07.09.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 50806/2016 г. по описа на СРС, ГО, 72
с-в.
Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът В.К.Н., ЕГН ********** е
осъден да заплати в полза на ищеца „Д.К.“ АДСИЦ, ЕИК *******разноски, както
следва: сумата от 369,42 лева, представляваща разноски в заповедното производство
по ч.гр.д. № 50806/2016 г. по описа на СРС, 72 състав; сумата от 176,99 лева,
представляваща разноски в производството пред първата инстанция.
Срещу решение № 273643 от 21.11.2017 г., постановено по
гр.дело № 69202/2016 г. по описа на СРС, ГО, 72 с-в е постъпила въззивна жалба
от ответника В.К.Н., ЕГН **********, с която се излагат съображения за неправилност
на първоинстанционното решение. В жалбата се поддържа, че първоинстанционният
съд не е отчел и обсъдил фактите изложени от ответника, а именно, че
колекторската фирма сменяла името си, адреса, служители и банкова сметка, ***ължи.
Отправя искане за прогласяване на нищожност на дълга му към ищеца, като се
позовава и на изтекла погасителна давност.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК
въззиваемата страна Д.К.“ АДСИЦ, ЕИК *******е депозирала отговор на
въззивната жалба, в който същата се оспорва като неоснователна и се иска
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски за
въззивното производство.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран на 08.09.2016 г.
със заявление по чл. 410 ГПК от Д.К.“ АДСИЦ, ЕИК *******/с предишно
наименования „Алфа кредит“ АДСИЦ/, с което е поискано да бъде разпоредено длъжникът
В.К.Н., ЕГН ********** да заплати на кредитора Д.К.“ АДСИЦ сумата от 1942,15 лева, представляваща главница по
споразумение от 10.02.2012 г. за погасяване на цедирано вземане, ведно със
законна лихва върху главницата, считано от 08.09.2016 г. до окончателното
ѝ изплащане, както и сумата от 592,81 лева, представляваща лихва за
забава за периода 07.09.2013 г. – 07.09.2016 г.
На 19.09.2016 г. е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по образуваното въз основа на заявлението
ч.гр.д. № 50806/2016 г., по описа на СРС, ГО, 72 състав, с която е разпоредено
длъжникът да заплати на кредитора посочените в заявлението суми, както и
разноските по делото.
Срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК е подадено възражение в срок от страна на В.К.Н., ЕГН
**********. Във връзка с горното на заявителя Д.К.“ АДСИЦ, ЕИК *******/с
предишно наименования „Алфа кредит“ АДСИЦ/ е указано, че в едномесечен срок от
получаване на съобщението може да предяви иск за установяване на вземанията си.
В указания срок и по реда на чл. 422 ГПК
кредиторът е предявил иск срещу длъжника за претендираните в заявлението суми.
Въззивната жалба срещу решение № 273643 от 21.11.2017
г., постановено по гр.дело № 69202/2016 г. по описа на СРС, ГО, 72 с-в е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу акт, който подлежи на
инстанционна проверка, поради което се явява процесуално допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след
преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема
следното: съгласно уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се
произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо. При
постановяването му не са допуснати нарушения на императивните материалноправни
норми.
Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
По предявената с исковата молба претенция в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че по силата на
валиден договор за прехвърляне на вземане е придобил от Юробанк И Еф Джи
България АД вземане срещу ответника В.К.Н., ЕГН **********, представляващо вземания
по договор за потребителски кредит № FL44953 от 10.06.2005 г., сключен между
Българска пощенска банка АД и В.К.Н., ЕГН **********, че ответникът е бил
надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на вземането, както и че е
настъпил падежа на същото.
От приобщения към доказателствения материал по делото
договор за потребителски кредит № FL44953/10.06.2005 г. се установява, че между
ответникът В.К.Н. и Българска пощенска банка АД е сключен договор за
потребителски кредит, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя
потребителски кредит в размер на 6800 лева за текущи нужди., като срока на
договора бил за 60 месеца и Н. се задължил да върне сумата с начислените
договорни лихви на ежемесечни анюитетни вноски с размери и падежи, уговорени
между страните по договора за потребителски кредит.
От представените по делото договор за прехвърляне на
вземане № 002/05.09.2008 г. и Приложение № 1 към същия се установява, че на
05.09.2008 г. кредиторът по горепосочения договор за потребителски кредит –
Юробанк И Еф Джи България АД е прехвърлил на Алфа кредит АДСИЦ /със сегашно
наименование Д.К.“ АДСИЦ/ вземанията си по сключения с В.К.Н. договор за
потребителски кредит № FL44953/10.06.2005 г., които са останали непогасени към
датата на извършване на цесията, а именно 5603,87 лева – главница и 301,28 лева
– възнаградителна лихва.
Изпълнено е и задължението уведомлението за цесията да
бъде съобщено на длъжника, като настоящият съдебен състав намира, че това е
станало най-късно на 10.02.2012 г., доколкото в представеното по делото
споразумение от същата дата изрично е посочено, че Алфа кредит АДСИЦ /със
сегашно наименование Д.К.“ АДСИЦ/ се легитимира като носител на вземане по
договор за потребителски кредит № FL44953/10.06.2005 г., сключен между ответника
и Българска пощенска банка АД, вземанията по който са цедирани на ищцовото
дружество с процесния договор за прехвърляне на вземане № 002/05.09.2008 г.
В тази връзка настоящият съдебен състав намира за
неоснователни възраженията на ответника за нищожност на вземанията на ищеца,
доколкото същите са придобити въз основа на валидно сключен договор за
прехвърля не на вземания, в който изрично
е посочено какъв е вида, характера и произхода на вземанията и въз основа на
какви обстоятелства цедента се е легитимирал като техен носител.
От установените по-горе обстоятелства се налага извод,
че сключеният между Юробанк И Еф
Джи България АД и ищцовото дружество
договор за прехвърляне на вземания от 05.09.2008 г. е действителен и е породил
целените с него правни последици, като въз основа на него ищеца е придобил вземанията,
посочени в договора за цесия и Приложение № 1, представляващо неразделна част
от него, касаещи ответникът В.К.Н..
От представените по делото споразумения от 16.01.2009
г., 02.06.2009 г., 29.01.2010 г. и 10.02.2012 г. се установява, че ответникът В.К.Н.
е признал задължението си към Алфа кредит АДСИЦ /със сегашно наименование Д.К.“
АДСИЦ/, представляващо неплатено задължение по договор за потребителски кредит №
FL44953/10.06.2005 г., сключен между него и Българска пощенска банка АД,
вземанията по който са цедирани на ищцовото дружество с процесния договор за
прехвърляне на вземане № 002/05.09.2008 г., както и че със същите споразумения
са променяни срокът за погасяване на дълга, броят и размерите на дължимите от
ответника вноски.
Видно от последното сключено между страните по спора
споразумение от 10.02.2012 г., към тази дата непогасения остатък от
задължението на ответника е в размер на 2055,15 лева, като страните изрично са
се уговорили в т. 4 от споразумението, че с подписване на същото се извършва
редукция на 50 % от остатъка от задължението, чийто остатък става 1027,58 лева,
както и че същият следва да бъде погасен от длъжника в срок до 29.02.2012 г.,
като в противен случай в т. 6 от
споразумението е предвидено, че редукцията отпада и длъжникът остава задължен
за пълния неиздължен остатък от 2055,15 лева.
В този смисъл следва да бъде посочено, че въз основа на
подписано между страните по спора споразумение от 10.02.2012 г., което е
приобщено към доказателствата и не е оспорено от страните, по делото се
установява, че ответникът е признал задълженията си към ищеца в посочените в
издадената заповед за изпълнение размери. Въз основа на сключеното между
страните споразумение, ищецът се е съгласил да извърши редукция на дължимите
суми, в случай на добросъвестно изпълнение от страна на ответника на поетите
със споразумението задължения.
Горепосоченото споразумение, сключено между страните в
настоящото производство, има характер на спогодба между тях.
От страна на ответника не са представени доказателства
за извършени плащания по сключеното на 10.02.2012 г. споразумение, които да са
погасили вземането на ищцовото дружество.
От страна на ищеца се признава в исковата молба, че след
подписване на споразумението ответникът му е заплатил четири вноски в общ
размер от 113 лева. По становище на настоящия съдебен състав това изявление на
ищеца в исковата му молба представлява признание на неизгоден за същия факт,
поради което намира, че следва да се приеме по делото, че ответникът
действително е извършил плащания в размер на 113 лева по сключеното между
страните по спора споразумение от 10.02.2012 г.
Доколкото от ответника не са представени доказателства
за извършено пълно погасяване на уговорения в т. 4 от споразумение от
10.02.2012 г. дължим остатък от задължението към ищеца в срок до 29.02.2012 г.
/а и след тази дата/, то съдът намира, че на основание чл. 6 от споразумението
не следва да се прилага редукцията по т.4.1 от същото и ответникът остава
задължен за целия неплатен остатък от задължението в размер на 2055,15 лева, от
който следва да бъдат приспаднати признатите от ищцовото дружество плащания в
общ размер от 113 лева.
Предвид горното претенцията на ищеца се явява
основателна до размера от 1942,15 лева.
По отношение на направеното възражение за изтекла
погасителна давност по отношение на претенциите на ищеца въззивният съдебен
състав намира следното: По силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка
с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността
ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни
нему към този момент факти. По силата на концентрационното начало в процеса,
страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради
собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. Да се
допусне противното, би означавало да се обезсмисли заложената в процесуалния
закон идея за дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез
концентриране в началната фаза на процеса на действията по определяне на
исканията и възраженията на страните и по установяване на релевантните за спора
факти. Общото правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане
на срока за отговор се отнася и за възраженията за придобивна и погасителна давност.
Същите се преклудират в посочения срок, доколкото по естеството си не могат да
се основават на нововъзникнал факт, тъй като с предявяване на иска давността се
прекъсва /чл. 116, б. „в“ ЗЗД и чл. 84 ЗС/ - в този смисъл са разрешенията
дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по
тълкувателно дело № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Предвид горното и като
съобрази, че възражението за изтекла погасителна давност по отношение на
претенциите на ищеца е направено от ответника едва с въззивната жалба, то
същото се явява преклудирано и не следва да бъде разглеждано от настоящия
въззивен състав.
Правилно първоинстанционният съд е установил и размера
на дължимата лихва за забава върху главницата с оглед падежа на задължението и
периода на забавата.
По изложените съображения, доколкото други доводи за
неправилност на първоинстанционния съдебен акт не са наведени, следва да се
приеме, че решението на Софийския районен съд е правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него жалба – оставена без
уважение.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски има
въззиваемата страна. Същата е поискала присъждането на такива до приключване на
последното заседание пред настоящата съдебна инстанция.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/,
вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ
въззиваемата страна има право на възнаграждение, тъй като е била защитавана от
юрисконсулт. В този смисъл и като съобрази фактическата и правна сложност на
делото, както и активното процесуално поведение на процесуалния представител на
въззиваемата страна, въззивният съд намира, че размерът на това възнаграждение,
следва да бъде определен на 100,00 лева. Предвид горното и на основание чл. 78,
ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната
помощ В.К.Н., ЕГН ********** следва да бъде осъден да заплати на „Д.К.“ АДСИЦ,
ЕИК *******сумата от 100,00 лева, представляваща юрискносултско възнаграждение
за представителство пред настоящата съдебна инстанция.
Така мотивиран, Софийски градски съд, ГО, II-А въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
273643 от 21.11.2017 г., постановено по гр.дело № 69202/2016 г. по описа на
СРС, ГО, 72 с-в.
ОСЪЖДА В.К.Н., ЕГН **********
с адрес *** заплати на „Д.К.“ АДСИЦ, ЕИК *******със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „********* на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата
от 100,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.