РЕШЕНИЕ
№ 24
гр. Нови пазар, 31.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – НОВИ ПАЗАР, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Галина Николова
при участието на секретаря Диана В. Славова
като разгледа докладваното от Галина Николова Гражданско дело №
20243620101366 по описа за 2024 година
Предявени е иск по чл. 26, ал.1, предл.1-во ЗЗД за прогласяване нищожността на
Договор за потребителски кредит Стандарт № *** г., с цена на иска 12 141,38 лв.
Ищецът сочи, че е страна по Договор за потребителски кредит Стандарт № ***., по
силата на който получил сумата от 4000 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 41 %
и ГПР в размер на 49,05 %, със срок на кредита от 36 месечни вноски. Ищецът следвало да
заплати и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1800 лв.,
както и допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 3360 лв., с размер на вноската по
допълнителните услуги от 143,33 лв., която се кумулирала в падежната вноска по кредита.
Счита, че не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20 и ал. 2,
както и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит бил
недействителен на специалните основания по чл. 22 от ЗПК. Съгласно цитирания текст във
връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са
посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая, в
процесния договор бил посочен годишен лихвен процент, но липсва, каквито и да било
условия за прилагането му.
Ищецът сочи, че погасителният план не отговарял на чл. 11, ал. 1. т. 11 от ЗПК, тъй
като в него липсвала задължителна информация но ЗПК. Процесният договор не отговарял и
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като не съдържал годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит.
1
Ищецът твърди, че според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК, договорът трябвало да
съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който да е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, също и годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР.
Ищецът сочи, че допълнителните услуги не са включени в ГПР, поради което
посочения в договора ГПР от 49,20 % не отразява вярно истинския му размер. Счита, че при
сключване на процесния договор и чрез предвиждане на вноски за допълнителни услуги,
което било свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането им, била
заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния
размер на ГПР, поради което посочените в договора размери на годишния процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответства на действително
уговорените такива, налице била неяснота при определяне на ГПР, което водело до
недействителност на договора.
Ищецът твърди, че клаузата за предоставяне на допълнителни услуги била нищожна,
като неравноправна и по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, защото била във вреда на потребителя и
не отговаряла на изискванията за добросъвестност, което водело до неравновесие в правата
на страните. Посочената клауза била неравноправна и защото не била индивидуално
уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. От самия договор за кредит безспорно се
установявало, че клаузата на чл. 5 от същия е част от едни стандартни и бланкетни, отнапред
изготвени условия.
Твърди, че въпросът за възнагражденията за предоставяне на допълнителните услуги
Факс и Флекси следва да бъдат включени в годишния процент на разходите по договора за
кредит, бил разрешен с решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С-714/22 г. Съгласно това
решение, член 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета, трябвало да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни
услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези
услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а
оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3,
буква "и", когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по този кредит, както било в конкретния случай.
Сочи, че съгласно решението на СЕС, член 10, параграф 2, буква „ж“ и член 23 от
2
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски
кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква „ж“ от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Ищецът сочи, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на
закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните части, но в случая не била налице нито една от тези хипотези –
нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на ГПР да бъдат заместени
по право от повелителни норми на закона или че договорът би бил сключен и ако в него не
била включена клаузата за ГПР, като се изходи и от характера на този договор, който е
възмезден и включването на клауза за ГПР в него е въведено като изрично изискване в чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
На това основание счита, че нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД не е приложима и
нищожността на посочената клауза обуславя недействителност на целия договор.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който
изразява становище за неоснователност и недоказаност на исковите претенции. Твърди, че
ищецът изрично е изявил воля да сключи договора за кредит при посочените условия и сам е
заявил желание за закупуването на двете допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Видно от
съдържанието на договора, всички императивни изисквания на закона били спазени, поради
което възраженията и доводите, изложени в исковата молба, относно недействителността на
договора били неоснователни. Договорът за кредит отговарял от външна страна на
установените в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК изисквания за писмена форма, на
хартиен носител, както и на изискванията за сключването му по ясен и разбираем начин –
всички елементи на договора били представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт. В
съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договора бил посочен ГЛП, който бил фиксиран за
целия срок на договора и съгласно изискванията на закона не било необходимо изготвянето
на методика, когато лихвеният процент е фиксиран.
ГПР и общата дължима сума били посочени в раздел VI „Параметри“, а взетите
предвид допускания били описани в чл. 5. 2 от общите условия. Неоснователно и
голословно било твърдението, че ГПР не отговарял на реалния такъв. Годишен процент на
разходите означавало общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен
процент от общия размер на кредита. В чл. 19, ал. 4 от ЗПК бил предвиден максимален праг
на размера на ГПР – пет пъти законната лихва, но според ответника, разпоредбата не
установявала, забрана за постигане на определен правен резултат, а регламентирала
задължителните изисквания, на които следвало да отговаря формата и съдържанието на
3
договор и в случая тези изисквания били спазени. На това основание счита за неоснователни
твърденията на ищеца, че действителният ГПР бил в различен размер от посочения. Освен
това, с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и да се приемело за вярно, че
размерът на ГПР бил по-висок от законово допустимия, то последицата от това била
недължимост на сумите, с които се надвишавал размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но
не и недействителност на целия договор за кредит. Наред с това в ЗПК не се съдържало
изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, тъй като те били нормативно
залегнали.
Ответникът сочи, че в ЗПК лимитивно и изчерпателно били предвидени основанията
за недействителност на договор за потребителски кредит и същите не можели да се заменят
с други и да се тълкуват превратно и разширително, а именно – при неправилно посочен
ГПР да се счита договорът за недействителен като цяло, при положение, че имало изрична
разпоредба, която регламентирала това, а именно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която не попадала сред
законовите основания за недействителност на договора за кредит. Ето защо неоснователно
било и твърдението, че неправилното изчисляване на ГПР, ако се приеме, че е следвало да
бъдат включени закупените от ищеца услуги в неговото изчисляване, водело до нищожност
на целия договор за кредит.
Счита, че двете закупени допълнителни услуги не следва да бъдат включени в ГПР.
Закупувайки допълнителните услуги, кредитополучателят си осигурявал допълнителна
възможност във всеки един момент да поиска извършването на някоя или на всички
предоставени услуги, но закупуването на допълнителни услуги не било условие за
сключване на договора за кредит, нито за получаването на кредита при конкретните условия.
Ответникът сочи, че таксата за предоставената услуги „Флекси“, включваща
възможност за „отлагане и намаляване на вноски“ по волята на клиента, не отговаряла на
нито една от характеристиките за общ разход по кредита, поради което не представлявала
такъв разход и не следвало да участва във формирането на размера на общите разходи по
кредита за потребителя, както и поради това в размера на годишния процент на разходите
по чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Стойността, платима от потребителя за допълнителна услуга не била
задължителен разход, а се заплащала само, ако потребителят е поискал да има възможността
да се ползва от нея. Таксата за тази допълнителна услуга би представлявала условие за
кредита, ако кредиторът изисквал от всеки кредитополучател да я заплати, за да му
предостави кредит при определените условия, а това безспорно не било така. Уговореното
между кредитора и длъжника „отлагане и намаляване на вноски“ било само правна
възможност, която кредиторът е решил да предостави на ищеца, с цел да го улесни при
заплащането на дължимите суми. Така с предоставянето на тази допълнителна услуга,
ищецът бил сигурен, че в случай на невъзможност да заплати задължението си, нямало да се
пристъпи незабавно към предсрочна изискуемост, губейки преимуществото на срока по
договора за кредит. Нямало пречка потребителят да поиска отлагане или разсрочване и без
да е закупена процесната допълнителна услуга, но кредиторът не бил длъжен да се съгласи с
такова отсрочване/разсрочване и за потребителя не би била налице сигурност.
4
Ответникът сочи, че възнаграждението за посочените в договора за кредит
допълнителни услуги, не са част от ГПР в разглеждания договор за кредит, поради което в
същия няма неточно посочване на годишния процент на разходите.
Ответникът твърди, че потребителят бил наясно и разполагал с цялата информация
относно параметрите както на кредита, включително и за допълнителните услуги и за
възнаградителната лихва. Пакетът от допълнителни услуги, уговорен между страните,
представлявал услуга, предлагана само от конкретния кредитор и не следвало да се включва
при изчисляване на ГПР, именно защото би въвел в заблуждение потребителя относно
разхода по кредита. Всеки кредитор предлагал различни преференции, опции и услуги на
клиентите си и те не се включват в ГПР по същите съображения. Излага се подробно
становище относно недействителността на договорите във връзка с предоставените
допълнителни услуги.
Предвид на горното, ответникът моли съда да отхвърли предявения иск изцяло като
неоснователен.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът прие за безспорно
установено от фактическа и правна страна следното:
По фактите:
По делото е прието за безспорно установено в отношенията между страните
сключването на Договор за потребителски кредит Стандарт № *** г.
Съгласно посоченото в т. V от договора „поискани допълнителни възможности“, е
посочено договарянето на рефинансиране на договори, сключени от потребителя, съответно
с Кредисимо ЕАД за сумата от 1677 лв., с Кредирект ЕООД за сумата от 1338лв. и с
Макроадванс АД за сумата от 613 лв.
Поискани били и допълнителните услуги Фаст и Флекси. За услугата Фаст е
посочено, че предоставя правото на приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит, а услугата Флекси – правотона промяна на погасителния план на
потребителския кредит.
Съгласно т. VІ от договора, сумата по кредита е 4000 лв., срокът на договора е 36
месеца, размер на вноската по кредита е в размер на 193,92 лв., ГПР – 49,05 %, ГЛП – 41,00
%, лихвен процент на ден – 0,11 %, дължима сума по кредита 6981,38 лв.
В този раздел от договора е посочено, че по поисканите и закупени допълнителни
услуги, се дължи възнаграждение в размер, съответно за Фаст от 1800 лв., а за Флекси – 3360
лв.
Посочено е, че месечната погасителна вноска за допълнителните услуги е в размер на
143,33 лв., и е дължима с месечната погасителна вноска по кредита.
Посочено е още, че общото задължение по кредита и по закупена допълнителна
5
услуга е в размер на 12 141,38 лв.
По правото:
По своя характер, сключения между страните отговаря на изискванията на чл. 9, ал.1
от Закона за потребителския кредит (ЗПК), за който по силата на препращащата разпоредба
на чл. 24 ЗПК се прилагат нормите на чл. 143 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП).
Ищецът по делото има качество качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК,
както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, като за самото му сключване има формални изисквания, които са
задължителни. Такива изисквания се съдържат в нормите на чл. 10, 10а и чл. 11 от ЗПК.
Съгласно разпоредбите на чл. 7, ал.3 от ГПК, съдът е длъжен служебно да следи за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
Съдът намира, че сключения от страните договор за паричен заем съдържа
неравноправни клаузи, които правят договора недействителен. Конкретно такава клауза е
посочената в т. V от договора „поискани допълнителни възможности“, относно
предоставяните по него допълнителни услуги Фаст и Флекси, както и клаузата по т. VІ от
договора, относно стойността на допълнителните услуги, и общия размер на дължимата по
договора за кредит сума.
На първо място, договаряйки в т. V предоставянето на допълнителните услуги,
никъде не е посочено, че това е възмездно, срещу определено заплащане, което не
кореспондира с посоченото в т. VІ относно цената на тези допълнителни услуги, за които
изрично е посочено, че „по поисканите и закупени допълнителни услуги“, се дължи
посоченото възнаграждение.
Това се явява подвеждаща клауза по смисъла на чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д,
ал. 1 ЗЗПотр., тъй като е възможно да заблуди потребителя по отношение на цената на
договора и да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Относно посоченото в т. V, за съдържанието на предоставените допълнителни услуги.
Съдът намира, че в случая не е налице допълнителна услуга по смисъла на чл.10а,
ал.1 от ЗПК, което да налага отделно заплащане за нейното предоставяне.
Допълнителни са тези услуги, които са извън основната престацията на заемодателя,
съдържаща се в облигационното отношение възникнало в резултат на договора, а именно
отпускане на заема и неговото администриране.
Съдът намира, че тези допълнителни пакети услуги са уговорени в полза на
кредитора плащания за дейности свързани с управлението на кредита.
6
Съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Допълнителния пакет за допълнителни
услуги, включени в договора, касаят именно такива дейности.
Същевременно стойността на тези „възможности“ възлиза на 5160 лв. при сума на
кредита също от 4000 лв., което поставя кредитополучателя в неравностойно положение и
води до накърняване на неговия интерес.
Чрез използването на електронен калкулатор за бързи кредити
https://www.calculator.bg/1/barzi_krediti.html#imgl, при посочените в договора условия, вкл. и
относно заплащането на допълнителния пакет услуги, и съответната за него месечна вноска,
формира Годишен лихвен процент: : 94.58% и Годишен процент на разходите (ГПР):
148.54%.
Заплащането за предоставените допълнителни услуги не е включено в посочените в
договора ГЛП и ГПР, а техния действителен размер, значително надвишава допустимия по
закон ГПР, посочен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК от 50%.
Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК, договорът за паричен заем съдържа нищожна клауза
относно договореното с него като ГПР.
Посочването в договора за заем на по-нисък процент на ГПР, поради невключване в
него на разходите за допълнителните услуги, представлява невярна и следователно измамна
информация относно общите разходи по заема, и е проява на нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /Директива
за нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го
подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя
страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати
потребителя, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и
влече недействителност на договора в неговата цялост.
Горното кореспондира с посоченото в чл. 68в ЗЗПотр., който забранява
заблуждаващата търговска практика.
Съгласно чл. 24 ЗПК, за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143 - 148
от Закона за защита на потребителите.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна
клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
7
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано,
че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр.
64/2007 г./. Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не
са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е
договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази
връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесния
договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид
обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесните договори
са сключени при общи условия /при предварително определени от едната страна клаузи на
договора/.
На основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП клаузите относно заплащането на допълнителните
услуги Фаст и Флекси са нищожни, тъй като по делото липсват твърдения и данни те да са
индивидуално уговорени.
Поради това, че договорът явно нарушава закона, то същия на основание чл. 26, ал.1,
предл. 1-во ЗЗД в тази част е нищожен.
Договорът за паричен заем нарушава и добрите нрави, като води до
неравнопоставеност между страните по него, с което е нищожен и на основание чл. 26, ал.1,
пр. 3 ЗЗД.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.
Съдът намира, че договорът би бил сключен и без неговите недействителни части, в
резултат на което потребителят по него дължи връщане само на получената в заем сума.
Това съответства в пълна степен на посоченото в чл. 23 ЗПК, съгласно който когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
8
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Приетото от
съда в пълна степен съответства и на посоченото в чл. 146, ал. 5 от ЗЗПотр. който сочи, че
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата
нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. Съдът намира, че
договорът за потребителски кредит може да се приложи и без посочените в него
неравноправни клаузи, като в този случай потребителят дължи само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихвата и другите разходи по кредита.
Предвид на горното, съдът намира, че искът на ищеца е частично основателен, само
за разликата от 8141,38 лв. лв., представляваща разлика между дължимата по чл. VІ от
договора за кредит сума от 12 141,38 лв. и чистата стойност на кредита от 4000 лв.
Съдът намира, че нищожността на клаузите, касаещи посоченото в чл. VІ от договора
относно заплащането на допълнителните услуги, не води до нищожност на целия договор,
тъй като той може да се приложи и без тях – чл.146, ал.5 от ЗЗП.
От това, че нормата на чл. 22 от ЗПК, сочи, че когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - т. 12 и т. 20 и ал. 2, и чл. 12, ал. 1, т. 7 - т. 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен, не следва, че договорът е изцяло недействителен, в
частност изцяло нищожен, доколкото такава недействителност може да се претендира на
конкретни негови разпоредби. Това следва и от посоченото в чл. 23 ЗПК, съгласно който след
като договорът бъде признат за недействителен, потребителят връща само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Противното, конкретно
приемането, че целият договор е нищожен, би довело до неоснователно обогатяване на
потребителя за сметка на кредитора, което е основание за отговорността на потребителя на
основание чл. 59 ЗЗД.
Предвид на горното, съдът намира, че искът за прогласяване на пълната нищожност
на договор Договор за потребителски кредит Стандарт № *** г., е частично основателен
само за посоченото в чл. VІ от договора относно заплащането на допълнителните услуги
Фаст и Флекси, в резултат на което и на основание чл. 23 ЗПК, следва да се признае за
нищожен за разликата от чистата стойност на договора, съгл. чл. 3, ал.1 в размер на 4000 лв.
до посочения в чл. VІІ размер от 12 141,38 лв.
Относно разноските по чл. 81 от ГПК:
Ищецът претендира направените по настоящето дело разноски.
По исковото производство ищецът е направил разноски в общ размер на 485,66 лв. за
държавна такса и 1216 лв. за адвокатско възнаграждение.
Общо направените от ищеца разноски са в размер на 1701,66 лв.
Ответникът не е направил разноски по делото.
Същия е бил представляван от *** И.Т.Т., съгласно пълномощно, на л. 75 от делото и
с отговора на исковата молба претендира разноски за делото в размер на 360 лв.
9
Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
По възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Преди да прецени как да разпредели разноските по делото, съдът намери за
необходимо да разгледа направеното от ответника възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът намира, че не е налице прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско
възнаграждение по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно посоченото в чл. 7, ал.2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните
адвокатски възнагржадения, за защитавания от ищеца правен интерес от 12 141,38 лв. се
дължи минимално възнаграждение в размер на 1492,72 лв.
Платеното от ищеца на адвокат Н. М. от АК Я. е под този размер, а именно 1216 лв.,
поради което не е налице прекомерност на адвокатското възнаграждение и същото не следва
да бъде намалявано според изискванията на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Разноски по чл. 78, ал.1 ГПК.
Предвид разпоредбата на чл. 78, ал.1 от ГПК на ищеца следва да се присъдят от
направените от него разноски, пропорционално на уважената част от предявения иск.
Предявеният иск е в размер на 12 141,38 лв.
Уважената част от него е за разликата между дължимата по договора главница от 4000
лв., до размера на всички дължими по договора суми, посочени в чл. VІІ в размер на 12
141,38 лв.
Следователно уважената част за прогласената нищожност е в размер на 4000 лв.
Съразмерно на уважената част от исковата претенция, се дължи на ищеца за
направените от него разноски сумата от 560,62 лв., поради което за разликата до пълния
размер от 1701,66 лв. искането за разноски следва да се отхвърли.
Разноски по чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК.
Ответникът е юридическо лице, което по делото е защитавано от ***. На същия се
дължи възнаграждение, което не може да надхвърля максималния размер за съответния вид
дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
За посочения по предмет и размер на цената на иска дело се дължи възнаграждение
на основание чл. 25, ал. 2 вр. ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, от 100 до
360 лв., което поради интереса над 10000 лв., може да се увеличи с 50 на стой.
Съдът намира, че в случая на ответника следва да се счита, че се дължи
възнаграждение в размер на 360 лв.
Съгласно чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника се дължи възнаграждение в размер
съответстващ на отхвърлената част от иска.
Отхвърлената част от иска е в размер на 8 141,38 лв. и съразмерно на нея се дължи
10
възнаграждение в размер на 241,40 лв., които ищецът следва да заплати.
На основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 10а, чл. 11, чл. 19 от
ЗПК и чл. 143 от ЗЗП, частично нищожносттана Договор за потребителски кредит Стандарт
№ *** г., сключен между С. Р. Е. с ЕГН ********** от гр. К., обл. Ш., кв. Б., ул. *** и
„Профи Кредит България“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, кв. Мотописта, бул. „България“ 49, бл. 53, вх. В, представлявано от *** С.Н.Н.,
относно клаузите за заплащане на допълнителни услуги Фаст в размер на 1800 лв. и на
Флекси в размер на 3360 лв., като отхвърля иска за признаване изцяло на договора за
нищожен, за разликата от чистата стойност на договора от 4000 лв. до посочения в договора
размер от 12 141,38 лв.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „Профи Кредит България“ ООД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, кв. Мотописта, бул. „България“
49, бл. 53, вх. В, представлявано от *** С.Н.Н. ДА ЗАПЛАТИ НА С. Р. Е. с ЕГН **********
от гр. К., обл. Ш., кв. Б., ул. ***, направените по делото разноски в размер на 560,62 лв.
(петстотин и шестдесет лева шестдесет и две ст.), като отхвърля искането за разликата до
пълния размер от 1701,66 лв.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал. 8 и ал. 3 от ГПК, С. Р. Е. с ЕГН ********** от
гр. К., обл. Ш., кв. Б., ул. ***, ДА ЗАПЛАТИ НА „Профи Кредит България“ ООД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, кв. Мотописта, бул. „България“
49, бл. 53, вх. В, представлявано от *** С.Н.Н. направените по делото разноски в размер на
241,40 лв. (двеста четиридесет и един лева и четиридесет ст.), като отхвърля искането за
разликата до пълния размер от 360 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Ш. в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
На основание чл. 7, ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от страните.
Съдия при Районен съд – Нови Пазар: _______________________
11