Решение по дело №57/2025 на Административен съд - Кюстендил

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 118, ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Делото е образувано по жалба от С. О. З., с [ЕГН] и постоянен адрес: гр. Кюстендил, [улица], [адрес], срещу Решение № 1040-09-3/15.01.2025 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – Кюстендил, с което е отхвърлена жалбата му срещу Разпореждане № 091-00-754-3/29.11.2024 г. на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО към ТП на НОИ – Кюстендил. В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност на решението на основанията по чл. 146, т. 3, 4 и 5 от АПК. Претендира се отмяната му.

В съдебното заседание по делото С. З. поддържа жалбата.

Ответникът – директорът на ТП на НОИ – Кюстендил, чрез процесуалния си представител по пълномощие юрисконсулт А. Д., изразява становище за неоснователност на жалбата и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Със заявление с вх. № 091-00-754/01.08.2024 г. по описа на ТП на НОИ – Кюстендил (подадено чрез Дирекция „Бюро по труда” – Кюстендил) С. З. е поискал, като безработно лице, да му бъде отпуснато обезщетение за безработица по КСО след последна заетост в друга държава – членка на Европейския съюз (ЕС), а именно – Германия (за периода от 26.01.2023 г. до 01.08.2024 г.). Към заявлението е приложено копие от документ с данни за банковата му сметка. С писмо с изх. № У-091-00-754-1/06.08.2024 г. по описа на ТП на НОИ – Кюстендил З. е уведомен за необходимостта от представяне на допълнителни документи, свързани с упражняваната от него трудова заетост в Германия. С Разпореждане № 091-00-754-1/06.08.2024 г. на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО към ТП на НОИ – Кюстендил на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ) е спряно до издаване на структуриран електронен документ (СЕД) U017, СЕД U004 и СЕД H006 от компетентната институция на Германия, необходими за преценка правото и размера на претендираното обезщетение. На 09.08.2024 г. З. е представил документи, свързани с осигурената заетост в Германия. В попълненото заявление за удостоверяване на осигурителен стаж в Германия той е посочил период на осигурена заетост от 26.09. 2022 г. до 15.12.2022 г., и от 23.01.2023 г. до 31.07.2024 г., и причина за прекратяване на трудовата му дейност – съкращаване на щата. В декларацията относно определяне на пребиваване е посочил, че последният период на заетост в Германия е от 23.01.2023 г. до 31.07.2024 г., като се е завръщал в България веднъж годишно за почивка, през този период членовете на семейството му, а и преобладаващата част от роднините му са живели в България, където той разполага с постоянно жилище, както и че възнамерява да се установи в България и няма намерение да остава в Германия.

Чрез електронната система за електронен обмен на социалноосигурителна информация между България и ЕС до компетентната институция на Германия са изпратени структурирани електронни документи U001СВ и U003 съответно за издаване на документи за осигурителен стаж и доход. На 16.10.2024 г. от компетентната институция на Германия са получени: СЕД U017, с който удостоверява осигурителни периоди по законодателството на Германия за времето от 26.09.2022 г. до 15.12.2022 г. и от 23.01.2023 г. до 31.07.2024 г., и основание за прекратяване на последната заетост – „уволнение от работодателя”; СЕД U004, с който удостоверява доход от заетост за времето от 26.09.2022 г. до 15.12.2022 г., включително, в размер на 7 324,50 евро, и за времето от 01.03.2023 г. до 31.03.2023 г. в размер на 2 540 евро; и СЕД Н001, с който уведомява, че след уточняване на липсващия доход ще бъде издаден нов СЕД U004. На 26.11.2024 г. е постъпил СЕД H006, с който компетентната институция на Германия удостоверява, че за периода на заетост на З.в Германия последната се явява държава на пребиваване, и доколкото държавата членка по пребиваване и държавата членка по заетост съвпадат, той не попада в обхвата на 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност (Регламент (ЕО) № 883/2004). С Разпореждане № 091-00-754-2/26.11.2024 г. на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО към ТП на НОИ – Кюстендил на основание чл. 55 от КСО производството по отпускане на ПОБ е възобновено. По данни от информационната система на НОИ З. е работил по трудово правоотношение в България през различни периоди за времето от 02.10.2012 г. до 01.07.2020 г., като след 01.07.2020 г. до датата на подаване на процесното заявление не е осъществявал трудова дейност по българското законодателство.

С Разпореждане № 091-00-754-3/29.11.2024 г. длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО към ТП на НОИ – Кюстендил е отказало на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във вр. с чл. 11, § 3, б. „а” и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да отпусне на З. парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. В мотивите на разпореждането е посочено, че предвид издадения от компетентната институция на Германия СЕД H006, съгласно който за периода на заетост на З.в Германия последната, а не Република България, се явява държава на пребиваването му по смисъла на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 883/2004, НОИ не е компетентната институция по отношение на преценка на правото на обезщетение за безработица. Разпореждането е връчено на З. на 21.12.2024 г. Той го е обжалвал по административен ред в срока по чл. 117, ал. 2, т. 2 във вр. ал. 1, т. 2, б. „б” от КСО пред директора на ТП на НОИ – Кюстендил, с жалба с вх. № 1012-09-72/27.12.2024 г., уточнена с жалба с вх. № 1012-09-72#2/09.01.2025 г. С Решение № 1040-09-3/15.01.2025 г. директорът на ТП на НОИ – Кюстендил е отхвърлил жалбата, като изцяло е споделил съображенията в обжалваното пред него разпореждане и извода, че няма основание да се извършва преценка на правото на ПОБ. Приел е, че доколкото З. е упражнявал трудова дейност в Германия за времето от 26.09.2022 г. до 15.12.2022 г. и от 23.01.2023 г. до 31.07.2024 г., е налице „стабилна/дългосрочна заетост” на същия в Германия, която държава, видно и от издадения от компетентната ѝ институция СЕД H006, се явява държава на пребиваването му по смисъла на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 883/2004, и завръщайки се в България след прекратяване на трудовата си заетост в Германия той не се завръща в държавата по пребиваване, а в държавата си по произход, поради което България не се явява компетентната държава и НОИ няма основание да извършва преценка на правото на обезщетение за безработица. Решението е връчено на З. на 29.01.2025 г.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО срещу акт, който подлежи на оспорване по съдебен ред и от лице с правен интерес от оспорването. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, по следните съображения:

Обжалваното решение е издадено от материално и териториално компетентен орган по смисъла на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б” от КСО – директорът на ТП на НОИ – Кюстендил, в предписаната от закона форма и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

Решението е издадено в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби и с целта на закона. Право на парично обезщетение за безработица съгласно чл. 54а, ал. 1 от КСО имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица” най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; и не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда. Като част от ЕС Република България е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство, кои са осигурените социални рискове, какви обезщетения се отпускат и при какви условия, как се изчислява размерът на обезщетенията и други. Разпоредбите на правото на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда при прилагането на националните закони, но не заместват националните системи. Тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 (Регламент (ЕО) № 987/2009/Регламента по прилагането).

В случая спорът между страните е от правен характер и се свежда до определяне на компетентната държава по изплащането на ПОБ, след като последният период на трудова заетост е бил в държава – членка на ЕС, различна от държавата членка, която е сезирана със заявление за изплащане на обезщетението. Жалбоподателят, като български гражданин, е гражданин на държава – членка на ЕС, и спрямо него намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 (чл. 2 от същия). С този регламент са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване; и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето съгласно чл. 11, § 3, б. „а” от Регламент (ЕО) № 883/2004, като чл. 61 от същия регламент въвежда и принципа на сумиране на периоди, т.е. компетентната институция на държава членка, съгласно чието законодателство придобиването, запазването, времетраенето или възстановяването на правото на обезщетения зависи от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, зачита до необходимия размер периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, все едно че периодите са завършени съгласно прилаганото от него законодателство. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Така, съгласно чл. 65, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 лице, което е безработно частично или през различни периоди, и което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е живяло в държава членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата членка. То получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава членка, както ако е пребивавало в тази държава членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава членка. Според чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава членка и което продължава да пребивава в тази държава членка или се върне в тази държава членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата членка по пребиваване (изр. 1); без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице (изр. 2); безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата членка, чието законодателство за последно е било подчинено (изр. 3). По силата на чл. 65, § 5, б. „а” от Регламент (ЕО) № 883/2004 безработно лице по първо и второ изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

Легалната дефиниция на понятието „пребиваване” се съдържа в чл. 1, § 3, б. „й” от Регламент (ЕО) № 883/2004 – мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 с оглед на центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и по-специално доколко е постоянен характерът му, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, и други, примерно изброени в цитираната разпоредба. Съгласно чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението му, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването му. В член 1, б. „й” и б. „к” от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване” и „престой”. Както бе посочено по-горе, съгласно чл. 1, § 3, б. „й” от Регламент (ЕО) № 883/2004 „пребиваване” е мястото, където лицето обичайно пребивава, а съгласно чл. 1, § 3, б. „к” „престой” означава временно пребиваване. В Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, изготвен и одобрен от Административната комисия по чл. 71 от Регламента за координация на системите за социална сигурност, състояща се от представители на държавите членки, предназначен да служи като работен инструмент на институции, работодатели и граждани, се изясняват понятията „обичайно пребиваване”, „временно пребиваване” и „престой”. Тези определения, посочени в Регламент (ЕО) № 883/2004, са необходими, за да се установи коя държава членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване на лицата е важно по отношение на лицата, които работят в повече от една държава членка, доколкото съгласно правото на ЕС може да има само една държава членка, която отговаря за плащанията за обезщетения по социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство. В Практическия наръчник се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти – източник на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване - например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност. Т.е. въз основа на правилото за само едно приложимо законодателство (чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004) се налага извод, че по смисъла на приложимите регламенти всяко лице може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социалноосигурителните схеми.

В случая решаващият орган е потвърдил разпореждането за отказ за отпускане на ПОБ поради извода, че българската институция не е компетентна, като е извършил правилна преценка на всички обстоятелства от значение за спора. Към датата на подаване на заявлението за отпускане на ПОБ – 01.08.2024 г., З. е безработно лице, доколкото е с прекратено трудово правоотношение в Германия, и се е завърнал в държавата, чийто гражданин е – България. От събраните по делото доказателства се установява, че той има периоди на осигурена заетост в Германия от 26.09.2022 г. до 15.12.2022 г. и от 23.01.2023 г. до 31.07.2024 г. Не се установява обаче към момента на последната му заетост държава по пребиваването му да е била Република България, за да се приложи по отношение на него изключението по чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, а оттам и да се приеме, че компетентна да се произнесе по отпускане на ПОБ е българската осигурителна институция. Само по себе си декларирането на Република България като държава на социални контакти и на пребиваване на семейството и преобладаващата част от роднините му е лишено от доказателствена стойност за установяване съществуването на ефективно пребиваване в същата (вж. в т. см. Решение от 4 юни 2003 г., Del Vaglio/Комисията, Т-124/01 и Т-320/01, EU: Т: 2003: 153, § 85). Затова и в случая следва да се преценят всички релевантни за определяне на държавата по пребиваване обстоятелства по начините и критериите, посочени в Регламента по прилагане и в Практическия наръчник. Според Съда на ЕС (Решение от 25 февруари 1999 г. по дело Robin Swaddling/Adjudication Officer, С-90/97, Решение от 17 февруари 1977 г. по дело Silvana di Paolo/Office national de l'emploi, C-76/76 и Решение от 8 юли 1992 г. по дело Doris Knoch/Bundesanstalt fur Arbeit, C-102/91) държава членка по пребиваване е държавата, в която съответните лица пребивават обичайно и в която се намира обичайният център на техните интереси, и в този контекст при оценката следва да се вземе предвид положението на семейството на заетото лице, причините, които са го принудили да се премести, продължителността и непрекъснатостта на пребиваване, фактът (когато е уместно), че е на постоянно работно място, и намеренията му, които са видни от всички тези обстоятелства. Обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на фактите, като се отчетат всички обстоятелства, указващи държавата, която лицето действително е избрало като своя държава по пребиваване. В случая от жалбоподателя не са представени доказателства, удостоверяващи семейното му положение и статусът на семейните и социалните му контакти. Естествено е той да има близки и родственици в Република България, тъй като това е страната по неговия произход, но доколкото не са представени никакви доказателства за връзки с тях, те не могат да се определят като значителни по смисъла, който се влага в това понятие в цитираната практика на Съда на ЕС, както и в Практическия наръчник. Както се посочва изрично в Практическия наръчник, лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си по произход, не може да се счита за пребиваващо в държавата по произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея (както в случая е декларирано от страна на З.). Вписването в регистрите на населението в страната също не е достатъчен критерий за установяване на държавата по пребиваване (вж. в т. см. Решение на Първоинстанционния съд от 3 май 2001 г., Liaskou срещу Съвета, Т 60/00, EU: Т: 2001: 129, § 62). Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава членка (както е в случая), е налице презумпция, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си в друга държава членка (вж. в т. см. Решение от 17 февруари 1977 г. по дело Silvana di Paolo/Office national de l'emploi, C-76/76 и Решение от 8 юли 1992 г. по дело Doris Knoch/Bundesanstalt fur Arbeit, C-102/91). Трудовата заетост на З. в Германия определя достатъчно трайна и тясна връзка с държавата по заетост. Не се доказа в настоящото съдебно производство центърът на жизнените интереси на жалбоподателя да е бил и да е останал в България. Правилно административният орган е приел, че завръщайки се в България, С. З. не се е завърнал в държавата си по пребиваване, а е променил пребиваването си след приключване на заетостта в Германия, т.е. завърнал се е в държавата си по произход (но не и по пребиваване), поради което липсва основание да се извършва преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство.

По изложените съображения обжалваното решение е законосъобразно и на основание чл. 172, ал. 2, предл. последно от АПК жалбата срещу него следва да бъде отхвърлена.

На основание чл. 143, ал. 3 от АПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на НОИ (юридическото лице, в чиято структура е ответникът) юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определено съгласно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 24, изр. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Воден от гореизложеното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата от С. О. З., с [ЕГН] и постоянен адрес: гр. Кюстендил, [улица], [адрес], срещу Решение № 1040-09-3/15.01.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Кюстендил, с което е отхвърлена жалбата му срещу Разпореждане № 091-00-754-3/29.11.2024 г. на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО към ТП на НОИ – Кюстендил.

ОСЪЖДА С. О. З., с [ЕГН] и постоянен адрес: гр. Кюстендил, [улица], [адрес], да заплати на Националния осигурителен институт юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лева.

Решението е окончателно.