РЕШЕНИЕ
№ 763
гр. гр. Хасково, 09.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Валентина Ж. Иванова
при участието на секретаря Ваня З. Кирева
като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело №
20245640102102 по описа за 2024 година
Предявени са от Ц. Г. К., ЕГН:**********, с постоянен адрес:
**********, чрез адвокат П. П. от Адвокатска колегия Хасково, против “Сити
Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул. “Цариградско шосе“ № 115Е, ет.5, представлявано от Николай Пенчев
Пенчев, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26,
ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл. 143 ЗЗП и чл. 146 от
ЗЗП - за прогласяване нищожност на клаузите на чл.5 и чл.11 от сключен
между страните договор за потребителски кредит №1010572/31.01.2024г.
В исковата молба се твърди, че на 31.01.2024г. между страните бил
сключен Договор за паричен заем № 1010572 за сумата от 1300 лева, която
ищцата следвало да върне на 9 месечни вноски. Ищцата следвало да заплати
по договора сума в размер на 889,23 лева за неустойка по чл. 11, ал. 1 от
същия, като така общото задължение по ставало в размер на 2 475 лева.
Поддържа се от ищцата, че така търсената по договора неустойка е нищожна,
поради противоречие с добрите нрави, поради това, че е уговорена при
неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП, както и поради
нарушение на чл.19, ал.4, вр. чл.21 ал.1 ЗПК, като се излагат подробни
съображения в такава насока. На първо място твърди, че били накърнени
добрите нрави и поради нарушаване на този правен принцип се достигало до
значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното
1
съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на
собствена изгода за кредитора. Търсената неустойка била нищожна като
противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19
от ЗЗП, тъй като била в прекомерен размер спрямо сумата по отпуснатия
кредит, с което се нарушавали принципите на добросъвестност и
справедливост, целящи предотвратяване несправедливо облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Оспорваната клауза била неравноправна и
по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗПП, тъй като предвиждала заплащането на
необосновано висока неустойка. В глава четвърта от ЗПК било уредено
задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да
откаже сключването на такъв, в който смисъл било съображение 26 от
Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити, а разгледана в
този аспект, клаузата за неустойка се намирала в пряко противоречие с
преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки
прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на
размера на задълженията му. Освен това, неустойката за неизпълнение на
акцесорно задължение излизала извън присъщите й функции и водела до
неоснователно обогатяване, в който смисъл било и възприетото в т.3 от ТР №1
от 15.06.2010г. на ВКС становище, че нищожна поради накърняване на
добрите нрави била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се
заобикалял чл.33 ал.1 от ЗПК. С търсената неустойка в полза на кредитора се
уговаряло едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение, в какъвто смисъл била и т.32 от извлечение от протокол №44 от
заседание на КЗП от 05.11.2015г. По съществото си неустойката била добавък
към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която увеличавала стойността на договора и основната й цел
била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума
допълнително с още % от предоставената главница. Последователна била и
съдебната практика, че неустойка, уговорена извън присъщите й функции е
нижощна поради противоречие с добрите нрави. Ищцата поддържа още, че
оспорваната клауза за неустойка освен неравноправна е и нищожна на
основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП, тъй като не била уговорена индивидуално по
смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, а била част от едни стандартни и бланкетни,
отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателя нямал
възможност да влияе върху съдържанието им към момента на сключване на
2
договора, в какъвто смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. На
следващо място сочи, че съобразно чл.21 ал.1 ЗПК е нищожна всяка клауза в
договор за потребителски кредит, която има за цел или резултат заобикаляне
на закона, а с предвиждането на такива разходи за неустойка с процесния
договор се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като доколкото
представлявала разход по дейността по управление на кредита, следвало тя да
бъде включена в ГПР на същия. Налице било заобикаляне на закона, тъй като с
уговорката за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута определена с ПМС№426/2014г. Реално чрез нарушаване на добрите
нрави и заобикаляне на императивната норма на чл.19 ал.4 ЗПК се стигало до
калкулиране на допълнителна печалба за кредитора към договорената
възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в
размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от
кредитора в кредитното правоотношение и посочването на размер на ГПР,
който не бил реално прилаган в отношенията между страните, представлявало
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от
ЗЗП, а с преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че
използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлявало един от елементите, на които можело да се основе преценката
за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.
ЗЗП. Поддържа се още, че така уговорената неустойка била излязла извън
обезщетителната си функция като прекомерна спрямо предоставената в заем
сума и същата не кореспондирала с последиците от неизпълнението на
главното задължение по кредита. Според ищцата тя загубила също и
обезпечителната си функция, доколкото с нея не се обезпечавало главното
задължение по кредита, а неизпълнено условие за отпускането му. Така според
нея с договорената неустойка се договаряло едно допълнително
възнаграждение за кредитора под формата на скрита лихва, поради което
същият не бил изпълнил задълженията си по чл.11, ал.1 т.9 ЗПК да посочи
действително прилаганата в правоотношението им договорна лихва, поради
което и на основание чл.21 ЗПК процесните договорни клаузи били нищожни.
Предвид изложеното, се иска съда да постанови решение, с което да прогласи
нищожност на чл. 5 и на чл.11 от Договор за потребителски кредит № 1010572
от 31.01.2024г., на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД като противоречащи на
добрите нрави и като сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и
чл. 146, ал.1 от ЗЗП. Претендира се присъждане на разноски и на адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба,
3
с който оспорва предявените искове. Поддържа, че оспорената неустойка е
действителна. Твърди, че същата била уговорена като санкция за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, а съгласно чл.
11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското
кредитиране била съобразена със закона практика, която не водела
задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните.
Договорът бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за
сключване на договор за кредит, бил получил подробна информация за
желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски
формуляр и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на
договора, вкл. да предложи различни формулировки. Освен това,
кредитополучателят разполагал и с цели 14 дни, в които можел да упражни
правото си на отказ от договора. Неустойката имала предварително определен
начален и краен момент, също така била с фиксирани параметри за срока на
договора. Ответникът поддържа, че твърдяното противоречие с добрите нрави
не е налице. Кредитополучателят не бил предоставил обезпечение, което да
гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем,
въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът направил
предварителна оценка на вредите от липса на такова обезпечение в хипотезата
на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката, давайки и
допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно
да не плаща неустойката. В практиката на ВКС се приемало, че кредиторът
имал право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на
длъжника, за която същата била уговорена. В настоящия случай неустойката
била уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, не при забавено изпълнение на потребителя. Не била налице и
твърдяната неравноправност по ЗЗП. Клаузите от договора били уговорени
конкретно с ищеца, били ясно и точно описани в договора и потребителят бил
наясно с всички аспекти на финансовото си задължение към търговеца, както
при сключване на процесния договор, така и преди това. В погасителния план,
както и в СЕФ също били посочени разходите по кредита, размера на
договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена
впоследствие в договора за кредит. Неоснователни се считат твърденията за
липса на информация за всички разходи по връщане на предоставения кредит,
тъй като клаузите били съставени на ясен и разбираем език. Поддържа се, че
не е налице недействителност на атакуваните клаузи от договора и че същите
били съобразени със ЗПК. Липсвало нарушение и заобикаляне чл. 19, ал. 4
ЗПК. Неустойката не следвало да бъде включвана в размера на ГПР, тъй като
била разход, който не бил известен на кредитора към момента на сключване на
договора. Неустойката била индивидуално уговорена между страните и
уреждащата я клауза била ясна и разбираема, а именно – че неустойка се
4
дължи само в случай на непредставяне на обезпечение. Невярно било
твърдението, че същата представлявала елемент от възнаградителната лихва,
доколкото последната представлявала възнаграждение за предоставената от
кредитора услуга. Обстоятелството, че страните договорили изплащане на
неустойката на части не я превръщало в лихва. Поддържа се, че още към
момента на сключване на договоря ищцата била уведомена за всички
възможни суми, с които би могла да се задължи към кредитодателя при всички
възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това оборвало и
твърдението за заблуждаваща търговска практика. Неоснователни се считат
аргументите за нищожност поради липса на направена проверка на
кредитоспособността на потребителя, тъй като такава била извършена при
отправяне на искането за кредит. Твърденията за нищожност се оборвали и от
обстоятелството, че ищецът сключил с ответника 15 идентични договора с
уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение,
респективно при идентични условия, поради което категорично бил наясно с
условията при сключването на всеки следващ договор за кредит.
Заблуждаващата търговска практика представлявала такова поведение от
страна на търговеца, което да подтикне потребителя да сключи определена
сделка, която не би сключил в противен случай, но от всичко изложено било
ясно, че по своя инициатива ищецът се задължил 15 пъти по договори с
уговорка за заплащане на неустойка, и всеки следващ път след влизането в
сила на същата по предходен договор. От това следвало, че е налице
индивидуално договаряне, което изключвало неравноправността на
оспорените краузи и твърдението за липса на информираност на потребителя
при задължаването му по договора. По тези и останалите подробно изложени
в отговора му съображения, ответникът счита доводите на ищцата за
неоснователни, поради което моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира
присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се
установява, че между страните е налице валидна облигационна връзка по
силата на сключения Договор за потребителски кредит №
1010572/31.01.2024г. Съгласно чл. 3 от договора параметрите на последния са
следните: размер на кредита – 1300 лева, размер на погасителната вноска – 3
по 43.33 лв. и 6 по 242.63 лв., ден на плащане – 1-во число, вид вноска –
месечна, годишен процент на разходите на заема (ГПР) – 47.88 %, брой вноски
– 9, фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) – 40 %, дата на първо плащане –
01.03.2024г., обезпечение – поръчител или банкова гаранция – по избор на
5
кредитополучателя, дата на последно плащане – 01.11.2024г., такса за
усвояване – N/A, обща сума за плащане – 1585.77 лв. В чл. 11, ал. 1 от
договора е договорена неустойка за непредоставяне на обезпечение съгласно
чл. 5 от същия (безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или
две физически лица). Съгласно чл. 5, ал. 2 от договора страните се
споразумяват, че кредитополучателят ще предостави посоченото в ал. 1
обезпечение в срок до 3 дни от сключване на договора. Общият размер на
неустойката при непредоставяне на обезпеченията във вида и съгласно
изискванията на кредитодателя възлиза на 889.23 лева за целия срок на
договора за потребителски кредит. В коментирания чл. 5, ал.1 от договора за
потребителски кредит се предвиждат следните обезпечения: поръчителство на
едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните
условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размера
на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители,
размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на
поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по
други договори за кредит, сключени с кредитора; не са кредитополучатели по
сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; нямат кредити към
банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен",
както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни
на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или
друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход /т.2/ или
безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска
банка, за период, включващ сключване на договора за заем до изтичане на 6
месеца след падежа на последната редовна вноска и обезпечаваща задължение
в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща
освен главницата, също така и лихвата /т.1/. Представен по делото е и
Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити и искане за сключване на договор за кредит №
9309497/31.01.2024г.
По делото е изслушано и е прието заключение на вещо лице по
съдебно- счетоводна експертиза, което съдът кредитира като обективно и
компетентно изготвено. От заключението се установява, че размерът на ГПР
по процесния договор за потребителски кредит с включване в него
неустойката в размер на 889.23 лева, възлиза на 449.89 %, изчислен на
месечна база, като неустойката е разпределена във всяка вноска, така че
погасителната вноска да бъде от по 275 лева. Установява се, че по кредита са
постъпили суми в общ размер на 851 лева за погасяване на задължението по
договора. С тях са погасени: лихва – 43.33 лв., неустойка – 734.89 лв. и
главница – 72.78 лв.
6
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до
следните правни идводи:
Разгледани по същество, предявените искове са изцяло основателни,
като съображенията за това са следните: Сключеният между страните договор
е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона
за потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в
разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма
– чл. 10, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Разпоредбата на чл. 143
ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в
договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно
изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието
им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни
разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /. Според чл.
3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
7
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност
създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се
счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и
следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на
договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или
доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена
индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В
тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен
процесният договор за потребителски кредит и как са уговорени клаузите на
този договор. Предвид обсъдените в тази насока правни постановки и
събрания доказателствен материал се установи, че процесният договор е
сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна -
кредитор клаузи на договора/. Константна е практиката на Съда на ЕС, според
която съдилищата на държавите членки са длъжни да следят служебно за
наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този
смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи
в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът
е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се
явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. В глава четвърта на ЗПК е
уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит
да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи
следното: "В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". В този смисъл
клауза, като уговорената в чл.11 от процесния договор за потребителски
кредит, според която се дължи неустойка при неосигуряване от страна на
кредитополучателя на обезпечение, предвидено в чл.5 от договора, се намира
в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК
директива. Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия
съдебен състав няма характера на такава, тъй като видно от клаузите в
8
договора и размерът му 889.23 лева при главница от 1300 лева, няма
типичните за неустойка обезпечителна и обезщетителна функции. На
практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По посочения начин
се заобикаля и законът – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който предвижда, че при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение недадено обезпечение, от което обаче не произтичат
вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането
няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да
беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в
чл.11 от договора, макар формално да е уговорена неустойка за неизпълнение
за задължение на кредитополучателя, то фактически се дължи не неустойка, а
договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е
така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка, договорът
предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат
изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат
покрити от кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната
страна да предостави обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция,
но поръчителят/ите трябва да отговаря/т на множество изисквания – за
изключително висок осигурителен доход, надвишаващ размера на
минималната работна заплата, да нямат лоша кредитна история, да не са
поръчители или кредитополучатели по друг договор. Освен това следва този
поръчител/и да представи/ят и надлежна бележка от своя работодател.
Налагането на тези специфични изисквания, вкл. и по отношение на банковата
гаранция въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и
да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да
потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който следва да отговаря и
на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия
навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното
изпълнение. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка
ще възникне в сферата на кредитора. Именно поради изложеното, същата е
уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено,
на равни части, заедно с всяка погасителна вноска, видно и от самия
погасителен план към договора за потребителски кредит. При тези трудно
9
изпълними условия и предвид размера й от 889.23 лева /при главница от 1300
лева/ настоящият съдебен състав намира, че неустойката излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се
превръща само в средство за обогатяването на кредитора и води до скрито
оскъпяване на кредита. Тя противоречи на справедливостта и
еквивалентността на престациите, съответно на добрите нрави. Ето защо, тя е
и нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което
се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В конкретния случай е
уговорена допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която
е печалба за кредитора. Следователно в договора трябва да се посочи размера
на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е
включена и т.нар. „неустойка“, която като неустойка е нищожна,
същевременно е сигурна печалба за кредитора. От изложеното следва, че
годишният лихвен процент няма да е посочения в договора, а възлиза на
много по-голямо число, ако в него участва и вземането от 889.23 лева,
формално уговорено като неустойка. Следва да се обърне внимание и на
твърденията на ищеца за недействителност на договорните клаузи, разгледани
през призмата на процентната стойност на ГПР, разписана в чл.3.5 от
процесния договор за кредит. Кредиторът не включва т. нар. от него
"неустойка" към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като разписаните предвиждания при формиране
на ГПР включват само вземането за главница и лихва. Съгласно чл.19 ЗПК,
годишният процент на разходите по кредита за потребителя изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се включват
разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една
страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на
кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на
вредите от неизпълнението. По този начин съдът намира, че се заобикаля
ограничението, предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР.
Доколкото в случая неустойката е възнаградителна лихва - печалба на
кредитора, то тя е част от ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на
ГПР, различен от този в договора. Следва да се отбележи, че с размера на
неустойката, ГПР от 47.88 % би нараснал допълнително, и то значително. От
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводна експертиза се установи,
че при изчисление на ГПР на месечна база, каквато е и формулата за
изчисление на същия в Приложение 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК, се получава
размер на ГПР от 449.89 %. С оглед изложеното, налице е нарушение и на
10
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до
пет пъти размера на законната лихва, а посредством изплащането на
задължението за неустойка ще се получи сума, която като финансов резултат
ще е в полза на кредитора по договора за кредит и което плащане не е
включено в ГПР. Договорът за заем противоречи на част от императивните
постановки на ЗПК. Приложим е в случая чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Освен това, отношенията
между страните се регулират и от Закона за защита на потребителя, какъвто
безспорно е ищецът кредитополучател. Основателни са в тази връзка и
доводите на ищцата, че процесната „неустоечна“ клауза е неравноправна и по
смисъла на чл.143, ал.1, т.5 ЗЗП, тъй като въведеното с нея задължение е
необосновано високо - то представлява почти 70% от размера на
предоставения кредит и като такава е нищожна, съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП.
Следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не
дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването му. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел. Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в
процесния договор, предвиждаща заплащане на възнаграждение за
непредоставяне на обезпечение е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
като накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието на цитираните
по-горе текстове от договора налага разбирането, че договореностите са
установени с една единствена цел- да се предостави възможност на кредитора
да реализира допълнителен доход от потребителя. Освен това, уговорената в
договора възнаградителна лихва, според настоящия съдебен състав и
доколкото на годишна база размерът й надвишава трикратния размер на
законната лихва, също така накърнява добрите нрави. Казаното налага извод,
че и тя е нищожна, като противоречаща на добрите нрави - чл.26, ал.1, предл.3
ЗЗД. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
11
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Както бе изложено по
горе, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Както бе посочено по горе, ГПР не
отговаря на законовите изисквания, защото е посочено, че той е във фиксиран
размер от 47.88 %, а в действителност се установи, че размерът му на месечна
база е 449.89 %, с неустойка в размер на 889.23 лева, разпределена във всяка
вноска, така че същата да бъде от по 275 лева всяка. При това положение,
предявените искове за прогласяване нищожността на две договорни клаузи -
тези на чл.5 и на чл.11 от сключен между страните договор за потребителски
кредит № 1010572/31.01.2024г., предвиждащи заплащането на неустойка в
размер на 889.23 лева поради това, че същите са нищожни на основание чл.26,
ал.1 пр.3 ЗЗД, като противоречащи на добрите нрави и поради това, че са
сключени при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД, са основателни и като такива следва да бъдат
уважени.
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените разноски за
държавна такса и възнаграждение за вещо лице в размер на 449 лева.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл.38 от ЗАдв. в полза на адвокат адв. П.
И. П. от АК - Хасково. По отношение на размера на хонорара, който следва да
се определи в полза на адвокат П. П., съдът намира следното: Съобразно
изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от
23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С 428/16 по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на
минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от
присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са
обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и
несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи
води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с
постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по
дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание
член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното
решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл,
12
че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед всички
посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид липсата на
фактическа и правна сложност на делото, цената на иска, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси,
извършените от адв. П. П. процесуални действия, изразяващи се единствено в
депозиране на писмени молби по делото, настоящият съдебен състав намира,
че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, в полза на
адв. П. следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него
процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело в
размер на 200 лева. В тази връзка, съдът не споделя направеното възражение
на ответното дружество за прекомерност на договорения от ищцата хонорар
на адвокат, тъй като такъв не е договарян по размера си, а се определя от съда.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ по предявени от Ц. Г. К.,
ЕГН:**********, с постоянен адрес: **********, против “Сити Кеш“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление - гр.София,
бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 21 ЗПК вр. чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП, клаузите на чл.5 и чл.11 от сключен между Ц. Г. К. и “Сити Кеш“ ООД
Договор за потребителски кредит № 1010572/31.01.2024г.
13
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление - гр. София, бул. “Цариградско шосе” № 115 Е, ет.5, да заплати на
Ц. Г. К., ЕГН:**********, с постоянен адрес: **********, на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК сумата от 449 лева, представляваща разноски за заплатена
държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление - гр. София, бул. “Цариградско шосе” № 115 Е, ет. 5, да заплати на
адв. П. П., на основание чл. 38, ал. 1 вр. ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата
от 200 лева, представляваща адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: В.К.
14