РЕШЕНИЕ
№ 200
гр. ХАСКОВО, 03.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, VI-ТИ СЪСТАВ , в публично заседание
на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:МИЛЕНА Д. ПЕТЕВА-
ГЕОРГИЕВА
Членове:ФИЛИП Ж. ФИЛИПОВ
ВАСИЛ Г. ЧАМБОВ
при участието на секретаря ГАЛЯ Т. КИРИЛОВА
като разгледа докладваното от МИЛЕНА Д. ПЕТЕВА-ГЕОРГИЕВА Въззивно
наказателно дело от частен характер № 20255600600266 по описа за 2025
година
Производството е по реда на чл. 318 и сл. от НПК.
С присъда № 11/27.02.2025 година, постановена по НЧХД № 812/2024 година,
Районен съд-Хасково е признал подсъдимия И. Д. И. от гр. Х. за виновен в това, че на
18.09.2024 г. в гр. Х. причинил на А. М. М. разстройство на здравето, извън случаите на чл.
128 и чл. 129 от НК, а именно: подутина в тилната област на главата, счупване на носа,
кръвотечение от носа, представляващи лека телесна повреда, поради което и на основание
чл. 130 ал.1 вр. чл.78а от НК е освободил същия от наказателна отговорност и му е наложил
административно наказание „глоба в размер на 1 000 лева“. Подсъдимият е осъден да
заплати на тъжителката А. М. обезщетение за причинените й неимуществени вреди в размер
на 3 500 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.09.2024 г. до
изплащането й, а гражданският иск до пълния му предявен размер от 15 000 лева като
неоснователен е отхвърлен. В тежест на подсъдимия са възложени още: разноските,
направени от А. М. в размер на 1882 лева, разходваната от бюджета сума в размер на 20 лева
и дължимата държавна такса съобразно уважената част на гражданския иск – в размер на
140 лева.
1
Недоволство от постановената присъда е изразил защитникът на подсъдимия, който
в първоначалната си кратка жалба поддържа неконкретизиран довод за незаконосъобразност
и искане за цялостна отмяна на атакувания акт, както и заместването му с оправдаващ
подсъдимия по повдигнатото обвинение и отхвърлящ предявения граждански иск. Доводите
са представени в постъпилите непосредствено преди съдебното заседание на въззивния съд
писмени бележки. Те са ориентирани основно към съобразителната част на присъдата, която
се преценява като непоследователна и неубедителна относно достоверността на казаното от
свидетелката С., тъй като според защитника тя не успяла да даде логични отговори на
поставените й редица контролни въпроси, поради което и решението на съда да възприеме
показанията й за истинни било неправилно, а от тук и изводът за виновност като цяло бил
изолиран от действителното съдържание на доказателствените източници, доколкото
противоречията в тях не били преодолени, допълва още защитникът. Към това добавя
заключителния довод за липсваща несъмнена и безспорна доказателствена подкрепа на
обвинителната теза в представената от тъжителката светлина, предвид и установената
активност на пострадалата в предизвикването на конфликта и неопроверганата възможност
причинените й увреждания да бъдат резултат от неволни, т.е. неумишлени действия на
участниците в него. Потвърждава се искането за отмяна на присъдата и постановяване на
нова, с която подсъдимият да бъде оправдан, а искът за парична обезвреда изцяло отхвърлен.
Подсъдимият не взема становище по жалбата.
Повереникът оспорва основателността на жалбата с твърдението, че доказателствата
по делото са правилно интерпретирани, а те в своята цялост са подкрепили предявеното
обвинение. Искането е първоинстанционната присъда да бъде потвърдена, а на частния
тъжител да бъдат присъдени разноски.
Частният тъжител А. М. се присъединява към становището на своя повереник.
Хасковският окръжен съд, след като провери правилността на обжалваната присъда
по направените оплаквания, изтъкнатите доводи и извърши служебна проверка на същата,
констатира следното:
Съдебното производство по делото е образувано по тъжба на А. М. М. от гр.Х., в
която са изложени обстоятелства, сочещи на извършено от И. Д. И. от същия град
престъпление по чл.130 ал.1 от НК. За такова престъпление последният е бил предаден на
съд с разпореждане на съдията-докладчик от 01.10.2024 година. Със същото разпореждане
делото е било насрочено в открито съдебно заседание. В хода на съдебното следствие са
били събрани всички посочени от страните и допуснати от съда доказателства, като при
провеждането на тази процесуална дейност е било гарантирано в пълна степен правото на
участие в доказателствената дейност и реализирането на процесуалните механизми за
подкрепа на заетите защитни позиции. В този смисъл наличната доказателствена материя е
достатъчна за изграждането на пълноценни фактически и правни заключения, а
установените по делото факти сочат следното:
2
Подсъдимият И. И. и тъжителката А. М. са роднини по сватовство – М. е съпруга на
брата на подсъдимия, а разпитаните като свидетели С.К. И., Ю. И. Д. и Д.Д. Д. са следните
техни близки и родственици: първата е съпруга на подсъдимия; втората негова дъщеря,
третият – син на тъжителката. Отношенията между семействата на двамата братя били
обтегнати. Обитавайки самостоятелни етажи в една жилищна сграда (на ул. „Б.“ № * в гр.
Х.), двете съпруги – А. и С. имали различни по естество битови конфликти, чието
разрастване довело до отчуждение, а след това и до взаимна нетърпимост. Враждата се
пренесла и върху останалите членове на двете семейства, които възприели противен на
родствената им връзка начин на общуване. На 18.09.2024 г. А. М. и синът й Д. Д. тръгнали
на пазар и се насочили към изхода на жилищната сграда, където в същия момент се намирал
и подсъдимият. Той изчаквал съпругата си С. И., с която също планирани пазаруване.
Подсъдимият заговорил А. и племенника си с враждебен тон, като изтъкнал обичайните
битови недоразумения между двете жени и настоял А. да престане с неприемливите според
съпругата му действия. Разбираемо, А. не приела отправените й упреци, нито заканата за
задълбочаване на враждата. В този момент на двора излязла С. И., която застанала зад
съпруга си, непосредствено до входната врата. Веднага след появата й Д. Д. я обвинил в
лъжа, към него се присъединила и А. М., след което последвали взаимни обиди между двете
двойки. В даден момент намиращите се на двора А. и Д. се насочили към подсъдимия и
жена му (стоящи по-близо до входната врата). А. замахнала с ръката, в която държала
портфейла си и засегнала лицето на подсъдимия, макар усилията й да били насочени към
намиращата се зад него С.. Тогава подсъдимият нанесъл с ръка удар в лицето на А., а Д. Д.
се опитал да го отблъсне, но въпреки това подсъдимият успял силно да блъсне тъжителката.
Тя залитнала и паднала по гръб на терена, като изтървала носените от нея портфейл и
телефонен апарат. Въпреки опитите на свидетеля Д. да предпази своята майка, И. прекрачил
тялото на повалената върху терена А. и нанесъл удар в лицето й. Ударът бил силен,
попаднал в областта на носа. Д. Д. този път успял да се намеси и да издърпа подсъдимия, за
да го отдалечи от вече наранената тъжителка. Схватката продължила между двамата мъже –
и те паднали на земята, разменяли си удари. При един от тях Д. Д. наранил лицето на
подсъдимия, който в резултат на сблъсъка получил и разкъсно-контузна рана на лявата
предмишница, както и охлузване на дясното коляно. Физическата схватка била
преустановена с пристигането на свидетелката Ю. И. Д., дъщерята на подсъдимия, която в
опит да раздели двамата боричкащи се също паднала на земята. Скоро след това тримата се
изправили. От терена станала и тъжителката, чието лице било окървавено, кръв потекла и
по горната й дреха. След като видял състоянието на майка си, синът й обявил, че ще
уведоми полицията, но подсъдимият, съпругата му и дъщеря му напуснали района на
жилищната сграда. Сигналът на спешен телефон 112 бил подаден от А. М., която съобщила
за нанесен й побой, в отговор на което получила потвърждение за изпращане на полицейски
екип. Свидетелят Д. Д. също не изчакал пристигането на полицаите, а отпътувал за гр. Л.,
откъдето трябвало да превози баща си. За случилото се А. М. информирала и своята сестра –
свидетелката К. Д., която пристигнала с такси до дома на сестра си. Заварила там и двамата
полицейски служители – свидетелите А. Т. и А.Н.. Както К. Д., така и двамата полицаи
3
възприели състоянието на тъжителката като тревожно – тя имала обилно кръвотечение от
носа, горната част на тялото й била зацапана с кръв, следи от кръв имало и по терена, върху
който били разпилени и пари. По сигнал на полицаите на мястото дошъл медицински екип,
който транспортирал А. до център за спешна медицинска помощ. Там било констатирано
счупване на носни кости и прегледаната била насочена към стационарно лечение. Такова
било проведено в „МБАЛ-Хасково АД“. То включвало проведена на 18.09.2024 г. операция с
цел овладяване на кръвотечението чрез тампониране и изчистване на носните костни
съсиреци, както сочи представената по делото епикриза, издадена от болничното заведение
на 20.09.2024 г., и както потвърждава в писмения и устния си доклад съдебният лекар,
представил своите експертни изводи въз основа на съставената медицинска документация и
лично снетата от пострадалата анамнеза. Според заключението, защитено и при съдебното
изслушване, възстановителният период протичал в рамките на около 20 дни, след които
отокът в лицевата зона отшумявал, а носните кости възстановявали своята цялост, уточнява
лекарят.
Така описаната фактическа картина не се откроява от тази, която е възприел и
първоинстанционният съд, направил пълен, детайлен и изчерпателен анализ на
доказателствените източници, след като е съпоставил изводимата от тях информация,
правилно обозначил критериите за достоверност и прецизно очертал рамките на
кредитираните доказателствени средства в аспекта на тяхната взаимна кореспонденция.
Безспорен за доказателствената дейност в случая е бил приоритетът на гласните
доказателствени източници, които въпреки типичната за този род инциденти колоритност и
липсваща праволинейност, не са набелязали такива противоречия, които да не могат да
бъдат преодолени било с помощта на формалната логика, било през призмата на
неизбежната в случая заинтересованост за подпомагане на двете противостоящи си позиции.
В тази връзка следва да бъде отбелязано, че в значителна част представените от всички
присъстващи, т.е. очевидци факти са еднопосочни – както подсъдимият в своите обяснения,
така и С. И. , Ю. Д. и Д. Д. в своите показания, не отричат възникването на конфликта,
разразил се в дворното място на жилищната сграда, нито отричат, че той, започнал като
словесен, е прераснал във физически. Действително, свидетелката С. И. донякъде е отричала
който и да е от участниците да е успял да засегне тялото на друг (освен че Д. ударил съпруга
й в лицето), но употребата на изрази като „едните паднаха и станаха“, „мъжът ми и Д. бяха
паднали на земята“, „дъщеря ми разтърва Д. и И.“ очевидно придават различна от
декларираната окраска на роднинската свада и сами по себе си изключват качеството й на
„караница“, както не само в показанията си, но и в проведената очна ставка свидетелката е
окачествила семейната среща. Всъщност, както правилно е отбелязал и районният съд, в
съществената за доказването част показанията на С. И. са изпаднали в конфликт със самите
обяснения на подсъдимия, който не е скрил размяната на удари между него и племенника му
Д., след като е наблегнал върху отбранителния характер на собствените си действия и
подетата от Д. инициатива за физическа разправа. Наред с това, подсъдимият е потвърдил и
поддържания от обвинението повод за конфликта – отправения към А. упрек за изхвърляни
предмети, лай на кучета, замърсяване на сградата и макар казаното към тъжителката да е
4
обрисувал като „забележка“, то в контекста на дългосрочната взаимна нетърпимост далеч
по-правдоподобни се оказват показанията на Д. Д., според когото към него и майка му са
били адресирани закани и обиди, а не добронамерени опити за разрешаване на проблемните
зони. А дали показанията на свидетеля Д. Д. са преднамерено обслужващи обвинителната
теза е въпрос, чийто отговор може да бъде даден след съпоставката им с други
доказателствени източници, както правилно е подходил и първоинстанционният съд, който с
необходимата критичност към достоверността им е посочил и причините за тяхното
кредитиране – вътрешната им устойчивост, детайлност и най-вече кореспонденция с
изложеното от свидетелката Г.С.. А последната е единственият очевидец, несемейно и
нероднински обвързан с участниците в инкриминираните събития, макар този неутралитет
да е отчетливо атакуван от защитата, положила тези съмнения в истинността на свидетелски
разказ и в основаната на въззивната си жалба. В тази връзка защитата заявява, че
представените от С. факти не са издържали проверката за обективност, а проявените
колебливост и уклончивост в дадените отговори на „контролните въпроси“ са задълбочили
съмненията, които било наложително да бъдат отчетени в полза на подсъдимия. На практика
защитата не е начертала конкретни основания, заради които намира показанията на С. за
лъжливи. Действително, както сочи протоколът от проведеното на 17.12.2024 г. съдебно
заседание, на свидетелката са били задавани въпроси, свързани с причината да се намира в
района на инцидента, с точната й месторабота, с избрания пешеходен маршрут, дори с
начина, по който тъжителката се е свързала с нея. И макар всички тези питания и дадения им
ответ да не са изначално отличителен маркер за верността на представената информация, то
няма как да не бъде отбелязано, че отговорите са ясни и не бележат откритата от защитата
нестабилност. Наред с това, няма как да не бъде посочено, че защитата не е възразила срещу
принципната възможност ставащото в двора да бъде наблюдавано от случайно движещ се в
района минувач, нито срещу логично издържаното твърдение на С., че не е наблюдавала в
пълнота конфликта, а само негов епизод, при чието описание ясно откроява това, което е
забелязала и от това, което не е успяла да възприеме. Така, С. е категорична в предприетото
от намиращия се в двора мъж блъскане на жена, която после мъжът „надкрачил“ и ударил в
лицето, а друг /момче/ се притекъл на помощ и вдигнал падналата от земята. После и
противно на подозираната преднамереност, свидетелката е уточнила, че не е успяла да
забележи увредената лицева зона на жената, а шокирана от видяното се отдалечила, тъй като
нямало повод да се намеси. Не се открива в свидетелския разказ и описание на състоянието
на повалената жена и тази липса на надхвърлящи възможното възприятие факти е само един
от показателите, отхвърлящ защитната теза за лъжливо свидетелстване с цел нелегитимно
улесняване на частното обвинение. Към това следва да се добави и ако не цялостното, то
поне епизодичното съвпадение между представеното от Д. Д. и Г.С. относно начина, по
който А. е била наранена. А че такова нараняване е налице, сочат и показанията на
пристигналите непосредствено след приключването на инцидента К. Д. и полицейски
служители Т. и Н., които се натъкнали на окървавеното лице на А. и на изплисканите й с
кръв дрехи, като и пред тримата пострадалата посочила девер си И. като своя нападател.
Ето защо, няма как да бъде прието за вярно съобщеното от Ю. Д., според която след нейната
5
намеса с цел раздалечаване на удрящите се - нейни братовчед и баща, тя не забелязала кръв
по никого от присъстващите, нито друг род нараняване, включително върху А., която
обозначила като „изправена отстрани“. И след като Ю. Д., а и всички останали очевидци (с
изключение на С.) са заявили, че след нейното пристигане конфликтът е бил потушен и
всеки един от участниците се е запътил към намисленото преди това място, то очевидно
разказът на тази обяснимо заинтересована свидетелка не може да обясни констатираното от
двамата полицаи състояние на А.. А заключението, което дадените от С. И. и Ю. Д.
показания налагат, е видимият стремеж да се акцентира върху получените от подсъдимия
наранявания, настъпили при схватката му с Д. Д. и да отклонят интересуващите процеса
въпроси за стореното от подсъдимия спрямо А. М.. Изцяло идентичен е и подходът на самия
И. И. в дадените от него обяснения, в които хронологично следваната фактическа линия на
събитията е прекъсната с необяснима липса на спомен за станалото с тъжителката след
момента, в който тя се намирала между двамата мъже (подсъдимия и Д.). И тъй като
изреченото „не си спомням да съм я удрял“ далеч не е равнозначно на „не съм я удрял“, но и
защото нараняванията на пострадалата са безспорно констатирани, а авторството и
механизма на причиняването им са пряко и косвено подкрепени в първични и производни
доказателствени източници, в тази им част обясненията остават в сферата на защитата,
обслужена единствено от показанията на Ю. Д. и С. И., които не само заради роднинската си
близост с обвинения, но и заради набелязаните вече фактически дефицити, не би могло да се
третират като надежден и обективен информационен извор. В този смисъл съдът правилно
е отклонил защитните доводи за непълноценна доказателствена обезпеченост на
обвинителната теза и в унисон с действителното съдържание на доказателствените средства,
без превратно или некачествено интерпретиране на информационния материал, е приел
изложената в тъжбата фактология за доказана.
Защитният фокус е насочен и към фактите, които според застъпената теза обосноват
отбранителен характер на предприетите от подсъдимия действия, като се лансира становище
за първоначално физическо нападение от страна на Д. Д. и А. М. с последвал физически
ответ с цел охрана или преустановяване на агресията. В тази връзка на първо място следва
да се отбележи категоричната несъвместимост на подобна версия с основната защитна
линия, която разбираемо следва да се търси в обясненията на И. И.. А той както се каза вече,
е отрекъл да е нанесъл инкриминирания удар или е твърдял, че поне не помни да е нанасял
такъв върху лицето на тъжителката. Независимо от това, защитният довод следва да бъде
коментиран в светлината на установената факти, а тя сочат, че действително А. М. се е
приближила към стоящите до входа И. И. и С. И. (противното би изключило изобщо
възможността за физическа разправия) и е замахнала с ръката си към С. засягайки лицето на
подсъдимия, но както твърди самият подсъдим, веднага след това към него е тръгнал
племенникът му Д. – нещо, което със сигурност си спомня и свидетелката С. И.. При това
положение резонен се оказва въпросът – защо отбраната е била насочена към А. и защо тя, а
не синът й, е била избутана така че да бъде повалена на земята. Все в тази връзка не може да
не бъде отбелязано, че ударът, причинил счуването на носните кости и довел до
протичащото в рамките на 20 дни разстройство на здравето, е бил нанесен след като А. М. е
6
била съборена върху терена – разположение, което е било достатъчно, за да се счита
застрашителното й поведение (ако такова е било налице в този момент) за неутрализирано.
И след като увреждащите лицето на А. удари са нанесени в момент, в която тя е била
неспособна на каквато и да е физическа активност, грозяща телесната цялост на подсъдимия
или съпругата му, то обществената опасност на извършеното не е възможно да бъде
изключена, а то квалифицирано като неизбежна отбрана по смисъла на чл.12 ал.1 от НК.
Изложеното сочи, че въззивният съд не открива основания за ревизия на
направените от районния съд фактически и правни изводи. Вярно е констатирано, че
стореното от И. И. покрива обективните и субективни признаци на престъплението по
чл.130 ал.1 от НК, защото: действията са причинили разстройство на здравето, констатирано
в доклада на медицинската експертиза, според която телесната увреда не носи
характеристиките на визираните в чл.128 и чл.129 от НК; деянието е умишлено (умисълът
пряк), защото именно това отношение към обективните му проявления илюстрира
поведението на подсъдимия, употребил насочена именно към телесния интегритет на
тъжителката физическа сила и на последно място – отсъстват изключващи обществената
опасност, противоправността или вината основания, които да рефлектират върху
съставомерността или да налагат различна от възприетата правна оценка. По повод
последното следва да се обсъди и доводът за случайно настъпило, т.е. непредпазливо
нанесено увреждане, макар подобно на коментирания вече, и той да стои в очевидна
конфронтация с доказателствата, на които защитата се осланя. Все пак следва да се
подчертае, че самото естество на телесната увреда изключва тя да е настъпила при нежелано
съприкосновение по време на ръкопашен размах. Освен това, носното счупване не е
единствената травма, която съдебният лекар е констатирал; счупването е съчетано с
подутина в тилната област – нараняване, което освен че потвърждава падането на терена, не
би могло да обясни поддържаната в жалбата непредпазливост, както заради неговата
локализация – самостоятелна и спрямо носната фрактура, така и заради естеството на
съвкупната физиологична промяна, оставила отпечатък на целенасочено нападение при
осъзнати и желани негативни за здравето последици. Ето защо, не може да се приеме
несъставомерност, поради липса на изискуемите от закона субективни характеристики на
деянието.
Наложеното на подсъдимия наказание за престъплението по чл.130 ал.1 от НК е в
унисон с всички установени по делото сведения, касаещи вида на наказателната отговорност
– подсъдимият не е осъждан, нито вече освобождаван от наказателна отговорност,
предвиденото в закона наказание е лишаване от свобода за срок до две години или пробация,
а съставомерни имуществени вреди не са настъпили. Ето защо, съдът правилно е приложил
института на чл.78а ал.1 от НК и правилно се е ориентирал към най-ниската възможна
санкция. Последното не позволява и ревизия в сферата на наказанието, такава не се и
претендира.
Що касае размера на определеното от съда обезщетение за неимуществените вреди,
които М. е претърпяла след нанесената от подсъдимия телесна повреда, съдът не открива
7
основания за корекция на съдебния акт и в тази му част. Както се посочи по-горе, по-
тежкото от двете увреждания се състои в нарушената носна структура, а прогнозният срок за
отшумяването му е около 20 дни, както е посочил експертът. Оздравителният процес обаче е
бил предшестван от оперативна намеса и двудневен болничен престой, което безспорно е
засилило негативните емоционални страдания, съпътстващи неоспоримата физическа болка.
Не е било отчетено от съда, но няма пречка да бъде допълнено, че травмата е локализирана
в лицевата част на главата и макар да не е оставила трайни следи, тя е предизвикала оток
(отново според лекаря), който незадълго, но логично доловимо е градирал в количествен и
качествен план нивото на негативните усещания. Ето защо, избраната от
първоинстанционния съд парична равностойност на дължимата репарация – 3 500 лева,
напълно отвръща на критериите за справедливост, а редуцирането й би накърнило
необходимия паритет между действителната нематериална вреда и материалния еквивалент,
способен да постигне възмездяването й.
Коригиране на присъдата не се налага и в частта относно направените от частния
тъжител разноски.
Следователно, жалбата е изцяло неоснователна, а атакувания с нея акт следва да
бъде потвърден. Частният тъжител претендира разноски и за въззивното производство. По
делото обаче не са представени документи, удостоверяващи направата на такива.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Присъда № 11/27.02.2025 г., постановена по НЧХД № 812/2024 г.
по описа на Районен съд-Хасково.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8