Решение по дело №16312/2019 на Районен съд - Пловдив

Номер на акта: 262171
Дата: 5 август 2021 г. (в сила от 14 юни 2022 г.)
Съдия: Михаела Светлозар Боева
Дело: 20195330116312
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 9 октомври 2019 г.

Съдържание на акта

 

 

 

 

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

  262171                               05.08.2021  година                           град Пловдив

 

                                             В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на тринадесети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:

                                                        РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА

                                                                  

при участието на секретаря Малина Петрова,

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 16312 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Съдът е сезиран с искова молба от „ПИБ“ АД, ЕИК ********* против Б.П.К., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. с чл. 4, чл. 7 и сл. ЗПК /отм./.

 

Ищецът твърди, че на 20.07.2007 г. бил сключен договор за банков кредит *** с предоставена сума от 20 000 лева за текущи битови нужди и покриване на задължения. За ползвания финансови ресурс се дължала договорна лихва, както и лихва при просрочие. Падежът настъпил на 15.07.2017 г.

Останали неплатени следните суми: 15 965,29 лева – главница; 2342,17 лева – договорна лихва за периода 15.10.2012 г. – 15.07.2017 г.; 10 225,72 лева – наказателна лихва за периода 15.06.2010 г. – 17.07.2019 г. вкл.

За същите ищецът се снабдил със заповед по чл. 417 ГПК № 6593/19.07.2019 г. по ч.гр.д. № 11921/2019 г. на ПРС, срещу която в срок постъпило възражение за недължимост против част от вземанията, поради което се породил правен интерес от предявяване на настоящите искове в срока по чл. 415 ГПК.

Моли се за установяване дължимостта на следните оспорени вземания /част от присъдените със заповедта за изпълнение/, а именно: 8308,83 лева – главница за периода 15.06.2010 г. – 17.07.2014 г.; 2227,56 лева – договорна лихва за периода 15.10.2012 г. – 17.07.2016 г.; 10 225,72 лева – наказателна лихва за периода 15.06.2010 г. – 17.07.2019 г. вкл., ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда – 18.07.2019 г. до окончателното погасяване. Претендират се разноски.

 

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор. Оспорва вземанията като неоснователни. Въвежда възражение за изтекла погасителна давност. Твърди да е налице нарушение на разпоредбите на чл. 7, т.9, т.10, поради което на осн. чл. 14 ЗПК /отм./ - договорът бил недействителен, респ. клаузата на т.19  - за дължимост на сумата от 10 225,72 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение, била нищожна, т.к. се начислявала лихва върху лихва и отделно – излизала извън присъщите й функции по чл. 92 ЗЗД. Налице било противоречие с добрите нрави по см. на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, както и такова с изискванията на чл. 19, ал.1 и ал. 3 ЗПК /отм./. Клаузата била и неравноправна по см. на чл. 143, т.5 ЗЗП. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.

 

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

 

По допустимостта:

Видно от приложеното ч.гр.д., вземанията по настоящото производство съответстват на част от тези по заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост на процесните вземания е подадено в срока по чл. 414, ал.2 ГПК и исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

 

По същество:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделни обстоятелствата, че:  между страните е сключен процесният договор, при сочените в ИМ параметри, като предоставената парична сума е била усвоена и падежът за плащане е настъпил /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 261036/18.09.2020 г. - л. 46-47/.

Съдът приема тези факти за доказани, включително като съобрази и ги съпостави с приетите по делото писмени доказателства.

От договора за банков кредит се установява, че е предоставена сумата от 20 000 лева, платима ведно с дог. лихва и на краен падеж 15.07.2017 г. /настъпил преди постъпване на заявлението в съда.

Претендира се сумата от 8308,83 лева – неплатена главница за периода 15.06.2010 г. – 17.07.2014 г. От заключението на ССЕ, което се кредитира изцяло като ясно и компетентно изготвено, неоспорено, се установява, че за този исков период, неплатената главница възлиза на сумата от 8027,74 лева. До този размер, искът е доказан по основание и размер и следва да бъде уважен, ведно със законната лихва като последица, а за търсената разлика – отхвърлен.

Относно възражението за давност – за това вземане, същото е неоснователно.

Съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Вземането за главница по кредита е изискуемо на краен падеж – 15.07.2017 г. Приложима е 5 годишната погасителна давност, съгласно чл. 110 ЗЗД.

Главното вземане не е периодично и не се прилага кратката давност. При договора за кредит е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, това не превръща тези вноски в периодични. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение на части – аргумент за противното основание от чл.66 ЗЗД. Това обаче не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания. Разсрочването на цената на вноски не му придава характер на периодични платежи по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. Касае се до едно механично сумиране на единни задължения, което не променя характера им и не ги прави периодични.

Това становище е застъпено в трайната съдебна практика - Решение № 261/12.07.2011 г. по гр.д.№ 795/2010 г., ІV г.о., ВКС; Решение № 28/05.04.2012 г. по гр.д.№ 523/2011 г., ІІІ г.о., ВКС; Решение 93 от 27.10.2016 г. по т. д. 1882/2015 г., I т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. В Решение № 103/16.09.2013 по т.д. № 1200/2011 г. на ВКС е прието, че горната практика е в унисон с дадените с ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД.

Приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който от падежа до постъпване на заявлението в съда на 18.07.2019 г. /от когато искът се счита предявен, съгласно фикцията на чл. 422 ГПК и давността е прекъсната на осн. чл. 116, б.”б” ЗЗД/, не е изтекъл.

Претендираната с ИМ дог. лихва обаче в размер на 2227,56 лева за периода 15.10.2012 г. – 17.07.2016 г. е погасена по давност.

За нея се прилага кратката тригодишна давност, съгласно чл. 111, б.”в” ЗЗД. Както се посочи, давността е прекъсната с подаване на заявлението на 18.07.2019 г., при което всички лихви преди 18.07.2016 г. са погасени по давност, именно такива се претендират за периода 15.10.2012 г. – 17.07.2016 г., поради което и искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен /за пълнота той е такъв и принципно за разликата над установения от ВЛ размер за периода от 2197,80 лева до пълния размер/.

Относно нак. лихва – искът за нея е погасен по давност за периода 15.06.2010 г. – 17.07.2016 г., предвид периодичността на платежите, но съдът намира, че и принципно това вземане е недължимо изцяло, поради недействителност на клаузата за начисляването му. Уговорено е в т.19 на раздел 8 от договора, че  плащания, дължими, но неизвършени в срок, поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, се отнасят в просрочие и олихвяват с договорения в раздел 6, т.1 лихвен процент /ОЛП плюс надбавка от 3,49 пункта/ плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва.

Съгласно приложимия чл. 19, ал. 2 ЗПК /отм./ - когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. В случая, наказателната лихва надвишава законната, поради което е и недължима. По делото не е предявен иск за дължимост на лихва в размер на законната за забава, а такъв с конкретно основание – наказателна в определен размер, според договора, която не е дължима, съгл. посочената норма на ЗПК /отм./

Отделно, може да се посочи, че същата има характер на неустойка и като такава е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на кредитополучателя да плати неустойка в размер, значително надвишаващ законната лихва. Няма адекватен критерий за преценка надвишаването вредите от неизпълнение. Основната цел на така уговорената клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с добрите нрави. Тя нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.

Поради това, искът за нея следва да бъде отхвърлен.

 

По отговорността за разноски:

Предвид изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на двете страни по съразмерност, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ищецът е направил искане, представил списък по чл. 80 ПГК и док. за плащане на: 415,24 лв. – ДТ; 200 лв. – деп. ССЕ, като се претендира и юрк. възн., което предвид направеното искане, следва да се определи на 50 лева. По съразм. се дължат 257,22 лева.

Ответникът също е направил искане, представил списък и док. за плащане на 1153 лева – адв. възн., съгл. ДПЗС /по отношение на което не е направено възражение за прекомерност до преклузивния за това срок – приключване на устните състезания по делото/. По съразм. се дължат 707,19 лева.

Така мотивиран, съдът              

Р Е Ш И:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Б.П.К., ЕГН ********** дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, следните суми: 8027,74 лева – главница за периода 15.06.2010 г. – 17.07.2014 г. по договор за банков кредит № ***, ведно със законната лихва от постъпване на заявлението в съда – 18.07.2019 г. до окончателното погасяване, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения до пълния предявен размер на главницата от 8308,83 лева за този период, както и исковете за установяване дължимост на сумите от: 2227,56 лева – договорна лихва за периода 15.10.2012 г. – 17.07.2016 г.; 10 225,72 лева – наказателна лихва за периода 15.06.2010 г. – 17.07.2019 г., за които вземания е издадена Заповед по чл. 417 ГПК № 6593/19.07.2019 г. по ч.гр.д. № 11921/2019 г. на ПРС.

ОСЪЖДА Б.П.К., ЕГН **********, с адрес: *** да плати на „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Драган Цанков“ № 37, сумата от общо 257,22 лева /двеста петдесет и седем лева и двадесет и две стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото производство.

ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Драган Цанков“ № 37 да плати на Б.П.К., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 707,19 лева /седемстотин и седем лева и деветнадесет стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото производство.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                      РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/

Вярно с оригинала!ВГ