РЕШЕНИЕ №

гр. Ловеч, 17.12.2019 година

                                        

                                              В ИМЕТО НА НАРОДА

 

       ЛОВЕШКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, четвърти административен състав в публично заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и деветнадесета година в следния състав:

 

                             ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ДИМИТРИНА ПАВЛОВА

 

при участието на секретар: ДЕСИСЛАВА МИНЧЕВА, като разгледа  докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ адм. дело № 403 по описа за 2019 год. на Ловешкия административен съд и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе съобрази:

               Производството е с правно основание чл.171 т.2а б. „а” от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ и по реда на чл.145 и сл. от Административно процесуалния кодекс /АПК/.                       

               В Административен съд – Ловеч е постъпила жалба на И.Н.В. *** срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 19-0288-000100 от 14.07.2019 г., издадена от Началник група към ОДМВР ****, РУ Козлодуй, с която на същият е наложена такава по чл.171 т.2а, б.“а“ от ЗДвП – прекратяване на регистрация на ППС лек автомобил „****“ А 6 с рег. № *****за срок от 8 месеца.

               С доводи, че оспорената заповед е неправилна и необоснована, издадена в нарушение на материалния закон и принципа на съразмерност по чл.6 ал.1 от АПК, се иска отмяната й като незаконосъобразна.  

                В съдебно заседание, жалбоподателят редовно призован, не се явява. В писмено становище по делото вх.№4117/19.11.2019 година на АдмСЛ, чрез пълномощник жалбата се поддържа с доводи по същество. Твърди се, че в оспорената заповед е отбелязано, че се прекратява регистрация на ППС без да се индивидуализира това ППС. Излага се, че към 14.07.2019 г. оспорващият е бил правоспособен водач за категории AM, В1, В, видно от представеното от него свидетелство за управление на МПС № **** от дата 19.06.2019 г. и не е съставомерно нарушението по чл.150 от ЗДвП. Счита се, че процесната заповед е издадена при допуснато нарушение на принципа на съразмерност, заложен в чл.6 ал.1 от АПК.

                Ответникът по делото - Началник група към  Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи /ОДМВР/ ****, Районно управление Козлодуй, редовно призован, не се представлява. 

                Настоящият съдебен състав, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с приложимия закон, административния акт - предмет на съдебен контрол и доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

                 С акт за установяване на административно нарушение /АУАН/ с бланков № 131297, Серия АА е констатирано, че И.Н.В. на 14.07.2019 г. около 17.30 часа в с.****област ****, по ул.****с посока на движение с.****, е управлявал собственият си лек автомобил „****“ А 6 с рег. № ****. Прието е, че управлява посоченото моторно превозно средство, без да е правоспособен водач, в нарушение на чл.150 от ЗдвП.  

                С оглед на констатираното управление на МПС, от И.Н.В. и съставения АУАН, началник група към ОДМВР ****, РУ Козлодуй е издал оспорената в настоящото производство Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № № 19-0288-000100   от 14.07.2019 година, с която на оспорващият, е приложена принудителна административна мярка /ПАМ/ с правно основание чл.171 т.2а б.“а“ от ЗДвП - прекратяване на регистрацията на ППС лек автомобил „****“ А 6 с рег. № *****за срок от 8 месеца.   Отнети са 2 броя регистрационни табели и СРМПС № ****.                 

                Според отбелязаното в нея, Заповедта е съобщена на жалбоподателят на 07.08.2019 г., а жалбата е изпратена по пощата на 20.08.2019г., видно от пощенското клеймо на плика.  

                С административната преписка са приложени: акта за установяване на административно нарушение /АУАН/ с бланков № 131297, Серия АА е констатирано № 859996 и Разписка за връчването му на 29.07.2019г., Справка за нарушител/водач на И.Н.В. /на л.16/, Заповед № 8121з-1524/09.12.2016 г. на министъра на МВР, Заповед № 369з-1400/02.08.2018г. на директора на ОДМВР –****, Заповед № 8121з-515/14.05.2018 г. на министъра на МВР, Справка, за собственост от Автоматизирана информационна система /АИС/ КАТ – регистрация, установяваща, че оспорващият е собственик на процесния автомобил, и удостоверение за компетентността на издателя, Протокол за доброволно предаване от 14.07.2019г. на Свидетелство за управление на МПС на името на оспорващия, издадено от компетентните органи в Република *****, докладна записка от 15.07.2019г., Сведение от 14.07.2019г.,  както и Разписка от 29.07.2019г., с която горното свидетелство е върнато на В. /л.15/.   

               Представените с административната преписка писмени доказателства и тези, събрани в съдебното производство не са оспорени от страните по реда на чл. 193 от ГПК във вр. с чл.144 от АПК.                 

               С оглед така установената фактическа обстановка, съдът прави следните изводи:

               Жалбата е подадена от лице, притежаващо активна процесуална легитимация, чийто интерес е засегнат от оспорения индивидуален административен акт в законовоустановения срок, пред местно компетентния да я разгледа административен съд и от външна страна отговаря на изискванията на чл.150 и чл.151 от АПК. Предвид данните, че оспорената заповед е съобщена на 07.08.2019 г., а жалбата е изпратена по пощата на 20.08.2019г., съдът приема, че е подадена в законоустановения срок по чл.149 от АПК във връзка с чл.172 ал.5 от ЗДвП. Принудителната административна мярка се налага със заповед, която има характер на индивидуален административен акт.

                Оспорен е индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 ал.1 от АПК, подлежащ на съдебен контрол за законосъобразност, по критериите на чл.146 от АПК. Изложеното дотук обуславя процесуалната допустимост на жалбата за разглеждането й по същество.

               Разгледана по същество в съвкупност със събраните по делото доказателства и становищата на страните, съдът намира жалбата за основателна, по следните съображения:  

                В съответствие с изискванията на чл.168 ал.1 от АПК, при служебния и цялостен съдебен контрол за законосъобразност, съдът извърши пълна проверка по чл.146 от АПК на обжалвания административен акт относно валидността му, спазването на процесуалноправните и материалноправните разпоредби по издаването му и съобразен ли е с целта, която преследва законът.

                Съобразно разпоредбата на чл.23 от ЗАНН, органите, които налагат принудителните административни мерки /ПАМ/ се уреждат в съответния закон. Производството по прилагане на ПАМ е производство по издаване на индивидуален административен акт, като специалните правила, регламентирани в Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ намират приложение пред общите по Административно процесуалния кодекс /АПК/.                       

                Контролът по спазването на правилата за движение от всички участници в движението и техническата изправност на движещите се по пътя пътни превозни средства се осъществява от служби на МВР, определени от министъра на вътрешните работи / чл.165 ал.1 т.1 от ЗДвП/.    

                Съгласно чл.172 ал.1 от ЗДвП, принудителните административни мерки по чл.171 т.т. 1, 2, 2а, 4, т.5, б. „а”, т.6 и т.7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон, съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица.

              С приложената по делото Заповед № 8121з-1524/09.12.2016 г., на основание чл.165 от ЗДвП министърът на вътрешните работи е определил Областните дирекции на МВР като структура, осъществяваща контрол по ЗДвП. От своя страна, със Заповед № 369з-1400/02.08.2018г., Директорът на ОДМВР – ****, на основание чл.172 ал.1 от ЗДвП, е оправомощил началниците групи на РУ при ОД на МВР да издават заповеди за прилагане на принудителни административни мерки по чл.171 т.т. 1, 2, 2а, т.4, т.5, б. „а” и т.6 за нарушения по пътищата, извършени на територията обслужвана от съответното РУ при ОД на МВР ****. Обжалваната заповед е за нарушение, извършено в с.****, и е на територията обслужвана от съответното РУ при ОД на МВР ****. Същата е издадена от началник група към ОДМВР, РУ Козлодуй, в това му качество и е налице необходимата компетентност.

                  Поради изложеното съдът намира, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в границите на неговата териториална и материалноправна компетентност, чиито режим за издаване е регламентиран със Закона за движението по пътищата.

                 Съгласно чл.171 т.2а  от ЗДвП /в относимата към случая редакция - ДВ, бр.2 от 2018г. в сила от 03.01.2018г./ за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения, се прилага ПАМ „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство /ППС/” на собственик, който управлява моторно превозно средство, без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл.171 т.1 или 4 или по реда на чл.69а от Наказателно-процесуалния, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства – за срок от 6 месеца до една година.

                Следователно, за да бъде законосъобразно приложена посочената ПАМ, е необходимо наличието на следните предпоставки: водачът на ППС да го управлява, без да притежава съответното свидетелство за управление и да е собственик на управляваното ППС.

               В случаят спорният по делото въпрос е дали собственика, управляващ МПС към датата на установяване на административното нарушение с АУАН, а именно 14.07.2019 г. е бил правоспособен водач, притежавал ли е валидно свидетелство  за управление на МПС. За да отговори в тази връзка, съдът съобрази следното:

              Свидетелството за правоуправление на МПС, представено от оспорващият при пътната проверка е от Република *****, издадено на 19.06.2019 година и валидно до 18.06.2020 година, за категория В, е без превод. Доколко е валидно за територията на Република България, следва да се съобрази разпоредбата на чл.161 от ЗДвП.

 Правилата за валидността и признаването в България на свидетелство за управление на МПС, издадено от чужди държави, са уредени в Закона за движение по пътищата /ЗДвП/, както и в  Женевска конвенция за движение по пътищата от 1949 г., Виенска конвенция за движение по пътищата от 1968 година и Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили. Посочените международни договори са обнародвани, ратифицирани и влезли в сила за България, поради което имат предимство пред вътрешното законодателство, което им противоречи.

По силата на чл.161 от ЗДвП свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено в друга държава, е валидно на територията на Република България за категорията, за която е издадено, в следните случаи: държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията (т.1); държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили при условията на чл. IV, буква „а“ от него (т.2); свидетелството е придружено от легализиран превод на български език (т.3); свидетелството е международно и отговаря на изискванията на приложение № 7 към Конвенцията за движението по пътищата (т.4); свидетелството е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария (т.5).

               Анализът на разпоредбата сочи, че в Република България се признават и са валидни чуждестранни национални свидетелства, които не са издадени от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, като конкретните изисквания в зависимост от държавата, издала свидетелството и статута на водача, се съдържат в Конвенцията за движението по пътищата /КДП/, подписана във Виена на 8.11.1968 г., Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили, както и в ЗДвП.  

              Приложима по отношение на правилата за валидност е и Женевската конвенция от 1949 г., но само за свидетелства, издадени от договарящите държави по нея, които не са страни по КДП. Това е така, защото  по силата на чл.48 от КДП, тя отменя и замества Женевската конвенция в отношенията на страните по нея. Следователно за държави, подписали и двете конвенции, се прилагат правилата на КДП. За тези, които не са страни по КДП, се прилага Женевската конвенция. Към момента последната урежда взаимоотношенията между България и следните държави, които не са страни по КДП: Алжир, Аржентина, Австралия, Бангладеш, Барбадос, Бенин, Ботсуана, Буркина Фасо, Камбоджа, Канада, Конго, Кот д‘Ивоар, *****, Доминиканска република, Египет, Фиджи, Гватемала, Хаити, Исландия, Индия, Ирландия, Йордания, Лаос, Ливан, Лесото, Мадагаскар, Малави, Малайзия, Мали, Малта, Намибия, Нова Зеландия, Нигерия, Папуа Нова Гвинея, Парагвай, Руанда, СиераЛеоне, Сингапур, Шри Ланка, Сирия, Того, Тринидад и Тобаго, Уганда, САЩ, Ямайка, Япония.

Безспорно процесното свидетелство за управление на моторно превозно средство /СУМПС/ не отговаря на изискванията на чл. 161 т.1 ЗДвП, т.к. ***** не е страна по Конвенцията за движението по пътищата /КДП/, подписана във Виена на 8.11.1968 г. Същото не попада и в хипотезата на чл.161 т.2 от ЗДвП, макар ***** да е страна по Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили, тъй като за водачът В. не е доказал, нито твърди да има статут на член на въоръжената сила или цивилен компонент /т.е член на личния състав, принадлежащ към сухопътните, военноморските или военновъздушните въоръжени сили на изпращаща държава, който е на територията на България във връзка с изпълнение на служебни задължения, респ. цивилният личен състав, придружаващ въоръжената сила на изпращаща държава, който е на работа във въоръжените сили на изпращаща държава и не включва граждани и лица с постоянно местожителство в държавата, където е разположена въоръжената сила/. Ако притежателят на СУМПС има посочения статут, органите в България признават за валидни без шофьорски изпит свидетелствата за правоуправление или военната шофьорска книжка, издадени от изпращащата държава. Признава се самото свидетелство без необходимост да са изпълнени допълнителни условия, като примерно легализиран превод. Няма ограничения по отношение на срока, в който са валидни на територията на България.

Представеното от оспорващия СУМПС не съответства и на изискванията на Приложение № 7 от КДП, за да бъде приложена хипотезата на чл.161 т.4 от ЗДвП, защото не представлява международно свидетелство за управление на МПС от една страна, а от друга страна и както вече беше посочено, ***** не е страна по КДП. Очевидно водачът В. не е разполагал и с такова свидетелство, защото както  в административното, така и в съдебното производство оспорващият не представя  Международно свидетелство за правоуправление на МПС.  

Доколкото процесното СУМПС не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, не е приложима и хипотезата на чл.161 т.5 ЗДвП.    

              Безспорно *****  е страна по Женевската конвенция от 1949 год. и именно тази Конвенция регламентира изискванията за валидност на издадените от ***** чуждестранни свидетелства. Ето защо лицето е следвало да представи свидетелство за управление на МПС с легализиран превод на български език или международно свидетелство, което отговаря на Женевската конвенция.

               Последната хипотеза на чл.161 т.3 от ЗДвП изисква представеното от водача при проверката свидетелство за управление на МПС  да е придружено от легализиран превод на български език. Видно от доказателствата по делото при проверката на 14.07.2019 г. В. е представил само СУМПС, издадено от *****, като не се твърди от оспорващият, нито е установено от контролните полицейски органи, че такъв превод е представен и при проверката.

              Следва да се съобрази, че ***** се е присъединила към Конвенция за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове /Хагската конвенция/, и България е страна по нея, поради което следва, че издаденото от ***** СУМПС не е необходимо да  се легализира по установения ред.

              В случая оспорващият е представил при проверката на пътния контрол Свидетелство за управление издадено от Република *****. Тази държава е страна по Хагската конвенция за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове. Освен това, между Народна република България и Република ***** е подписан на 29 април 1983 година Договор в Никозия за правна помощ по граждански и наказателни дела /в сила от 10.01.1985 г., ратифициран с Указ № 1792/17.06.1983 г., ДВ, бр. 49/1983 г., обн. - ДВ бр. 4/1985 г., регистрация в ООН № 23257/4.02.1985 г./.

 В чл.14 от Договора по отношение валидност на документите е регламентирано, следното: 1. Документи, издадени и удостоверени в надлежната форма, скрепени с официалния печат на компетентния държавен орган или длъжностното лице на една от договарящите страни, не се нуждаят от легализация на територията на другата договаряща страна. Същото се отнася до подписи върху частни документи, заверени от длъжностни лица на една от договарящите страни. 2. Документи, считани за официални на територията на една от договарящите страни, имат доказателствената сила на официални документи и на територията на другата договаряща страна.

   За държавите, с които Република България има подписани двустранни договори за правна помощ, в които са залегнали текстове за освобождаване на документи от легализация и други удостоверявания, издадените от чуждата държава документи следва да носят  съответните реквизити, съгласно двустранните договорености. Така издаденият документ се признава от българските институции и се нуждае единствено от превод на български език и заверка на превода. В случаят няма превод на свидетелството, установяващ  съдържанието на документа.

  Следва да се съобрази регламентацият в Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа, според който, за да е валиден преводът от чужд език на документ, същият следва да е извършен по реда на глава втора  от Правилника (т.е. от Министерство на външните работи - чл.3 Правилника).  Съгласно разпоредбата на чл.21а ал.1 от Правилника, за чуждестранен документ, преведен на български език по реда на този правилник на територията на РепубликаБългария и предназначен за ползване в Република България, е необходимо подписът на преводача, положен в извършения от него превод, да бъде нотариално удостоверен в Република България.

      Изложеното налага извод, че към датата на управление на МПС, респ. към датата на издаване на оспорената заповед за прилагане на ПАМ – 14.07.2019 г., жалбоподателят  не е притежавал валидно СУМПС по смисъла на чл.161 ЗДвП, т.к. не е представил за същото изискващият се нотариално удостоверен в Република България превод.

      Притежаваното и представено пред контролните органи СУМПС само по себе си не обосновава извод, че последният е правоспособен водач, защото същото не представлява документ, валиден да удостовери това обстоятелство на територията на Република България. Съгласно чл.150 ЗДвП, пътните превозни средства трябва да се управляват от правоспособни водачи, а чл. 3, ал. 3 ЗБЛД предвижда, че СУМПС удостоверява правоспособността за управление на моторно превозно средство. От граматическото тълкуване на посочените норми следва да се приеме, че издаването на СУМПС е предпоставено от придобиване на правоспособност, но за да управлява правомерно МПС, водачът трябва да притежава съответно свидетелство за управление, каквото е изискването на чл.150а от ЗДвП. Единствено предвиденото в закона за удостоверяване  правоспособността на управление на МПС е посредством СУ МПС, а в случай, че водачът не притежава такова свидетелство, макар и придобил правоспособност, той е в невъзможност правомерно да я установи. По тази причина разпоредбата на чл.150а ал. 1 ЗДвП забранява на водачите, които не притежават СУМПС да управляват превозни средства. Ако при проверка, извършена от контролните органи бъде установена липсата на СУМПС, независимо каква е причината за това, за органа възниква задължението да издаде, при условията на обвързана компетентност акт, с който да приложи предвидената в ЗДвП ПАМ.

                От изложено се налага извода, че към датата на проверката – 14.07.2019 г. са били налице материално-правните предпоставки за прилагане на процесната ПАМ. При доказаност наличието на предпоставките за налагане на ПАМ по чл.171 т.2а б. „а“ от ЗДвП органът следва да определи срок на същата, като обоснове налагането на продължителността му с необходимостта от превантивен ефект на мярката за конкретния случай и при спазване на принципите за съразмерност по чл.6 от АПК, което в случая не е сторено.

                В разпоредбата на чл.171 т.2а ЗДвП е предвидено, че принудителната административна мярка се прилага за срок от 6 месеца до една година. Съгласно чл.172 ал.1 ЗДвП, принудителната административна мярка по чл.171 т.2а, се прилага с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Това означава, че заповедта представлява индивидуален административен акт, който следва да отговаря на всички законови изисквания за неговото съдържание. Липсата на мотиви относно срока, за който се прилага принудителната административна мярка, съставлява нарушение на изискването на чл.59 ал.2 т.4 АПК. Наред с това води до невъзможност да бъде направена проверка от съда дали е изпълнено изискването за съответствие на индивидуалния административен акт с целта на закона, което представлява едно от изискванията за законосъобразност на акта, което съдът следва да провери съгласно чл. 168 ал. 1 вр. чл. 146 т. 5 АПК. Административният орган действа при условията на оперативна самостоятелност при определяне срока на ПАМ, но същият следва да обоснове спазването на границите на тази самостоятелност, като изложи съответни мотиви. След като законодателят е предвидил срок от шест месеца до една година на ПАМ, то административният орган е следвало да обоснове защо е определил  срок от осем месеца, посочен в закона. Като не е направил това, административният орган не е обосновал упражняването на предоставеното му правомощие в съответствие с целта на закона. Изискването за мотивиране на административните актове обезпечава правилно упражняване на съдебния контрол за законосъобразност и осигурява възможност на страните за защита. По изложените съображения, обжалваната заповед е постановена в нарушение на материалния закон, както и при несъответствие с целта на закона. В този смисъл е константната практика на Върховния административен съд, застъпена в решение по адм.д. № 9379/2017г. по описа на ВАС; адм.д. № 10768/2017г. ; адм.д. № 13240/2017г. по описа на ВАС и др.

                Предвид гореизложеното, оспореният административен акт следва да бъде отменен, като незаконосъобразен, поради противоречие с материалноправни разпоредби и несъответствие с целта на закона, представляващи   отменителни основания по смисъла на чл. 146 т.4 и 5 от АПК.

      В производството по делото жалбоподателят е бил представляван от надлежно упълномощен адвокат, който своевременно е направил искане за присъждане на направените по делото разноски. В. е доказал реално направени разноски в производството по адм. дело № 403/2019 г. на АдмС Ловеч за внесена държавна такса в размер на 10 лева /л.25/ и за адвокатско възнаграждение в размер на 350 лева, внесено в брой по приложения Договор за правна защита и съдействие /л.37/. При този изход на делото съдът намира искането за основателно и ОД на МВР **** /като юридическо лице, в чиято структура е издателят на заповедта/, на основание чл.143 ал.1 от АПК следва да бъде осъдено да заплати на В. реално направените от последния и доказани съдебни разноски в размер на 360 /триста и шестдесет / лева. 

   С §142 от ДР на ЗИД АПК /обн., ДВ бр.77/2018г./ е извършена промяна в чл.172 ал.5 от ЗДвП, като съгласно изречение второ от тази разпоредба решението на административния съд, постановено по жалба против заповед за прилагане на ПАМ, не подлежи на обжалване. Поради горното настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване.    

    Водим от горното и на основание чл.172 ал.2 предложение второ от Административно процесуалния кодекс, Ловешки административен съд, четвърти административен състав, 

             РЕШИ:

              ОТМЕНЯ Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 19-0288-000100  от 14.07.2019 година, издадена от Началник група към Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - гр. ****, РУ Козлодуй, с която на И.Н.В. с ЕГН: ********** ***, е наложена такава по чл.171 т.2 а, б.“а“ от Закона за движение по пътищата – прекратяване на регистрация на ППС лек автомобил „****“ А 6 с рег. № *****за срок от 8 месеца. 

   ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи гр. ****, да заплати на И.Н.В. с ЕГН: ********** ***, направените и доказани по делото разноски в размер на 360 /триста и шестдесет/ лева.

               Решението е окончателно.  

               Препис от решението да се изпрати на страните по делото. 

 

 

                              АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: