Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 01.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети април през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: МАРИАНА Г.
ЧЛЕНОВЕ:
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Г. въззивно гражданско дело № 2420 по описа за
2021г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение, обективирано в протокол от проведено на
15.10.2020г. публично съдебно заседание, постановено по гр.дело № 30483/2020г.
по описа на СРС, ГО, 62 състав, са уважени обективно кумулативно съединените
искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, предявени от И.Г.Г. срещу ДП “РАДИОАКТИВНИ ОТПАДЪЦИ" за признаване
уволнението на ищцата, извършено със Заповед № ТП - 106 от 03.06.2020г. на
изпълнителния директор на ответното дружество за незаконно и за отмяна на
уволнението й и за възстановяването й на заеманата до уволнението длъжност – “хигиенист,
чистач производствено оборудване” към Специализирано поделение “Извеждане от
експлоатация 1-4 блок” към ДП “РАДИОАКТИВНО ОТПАДЪЦИ".
Срещу решението е подадена в законоустановения срок
въззивна жалба от ответника ДП “РАДИОАКТИВНО ОТПАДЪЦИ", в
която се поддържат оплаквания за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на постановеното
решение, както и доводи за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди,
че първоинстанционното решение не е мотивирано и е постановено без да бъдат обсъдените доводите
и възраженията на ответното дружество. Поддържа, че системност на нарушенията
на трудовата дисциплина е налице, когато и трите нарушения все още не са
санкционирани, или когато поне едно от тях не е санкционирано, а наказанията за
останалите не са заличени по реда на чл. 197 или чл. 198 от КТ. Именно
последната хипотеза била налице в разглеждания случай, поради което счита за
неправилен изводът на първоинстанционния съд, че не е установена системност на
нарушенията на трудата дисциплина от страна на ищцата. По тези съображения е
направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с
което предявените искове да се отхвърлят.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна И.Г.Г. е подала отговор на въззивната жалба, с който същата се
оспорва. В хода на въззивното производство се излагат съображения, че
първоинстанционното решение е правилно и обосновано, поради което е направено
искане за потвърждаването му. Счита, че се касае до едно формално нарушение на
трудовата дисциплина – закъснение за работа от 2 минути, което по никакъв начин
не е препяствало трудовия процес, нито се е отразило на качеството на
извършваната от ищцата работа. Оспорва се и твърдението да е налице хипотеза на
системно нарушаване на трудовите задължения. Навежда аргументи за обоснованост
и правилност на изводите на първоинстанционния съд относно приложимостта на
нормата на чл. 189 и чл. 190 от КТ.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ.
За да постанови обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел, че eдинственото извършено нарушение от всички посочени
в мотивите като основания за налагане на наказание може да бъде само първото
закъснение на 17.01.2020г. и само за него ищцата може да бъде наказана, но не и
за другите, за които вече е била наказана. По тези съображения е направен
извод, че само едно нарушение на трудовата дисциплина не обосновава системност.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми. Във връзка с доводите в жалбата следва да се
добави и следното:
В производството по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ –
трудов спор за законността на извършено от работодателя уволнение, в тежест на
ответника е да установи, че е упражнил законно извънсъдебно потестативното си
право да прекрати едностранно трудовото правоотношение.
Не е спорно между страните, че към 03.06.2020г. ищцата е заемала длъжността “хигиенист, чистач
производствено оборудване” към Специализирано поделение “Извеждане от
експлоатация 1-4 блок” към ДП “РАДИОАКТИВНО ОТПАДЪЦИ". Трудовото
правоотношение било прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ с
налагане на дисциплинарно наказание – уволнение съгласно Заповед № ТП – 106 от
03.06.2020г. на Изпълнителния директор на ответното дружество.
Дисциплинарното производство срещу ищцата започнало
въз основа на доклад от 21.05.2020г. от Ръководител управление “АС и К”, в
който са посочени три нарушения на ищцата относно правилата за работното време
– начало на работен ден, обедна почивка и напускане на работното място, а
именно – на 17.01.2020г. – закъснение от 2 минути при влизане на работното
място след ползвана обедна почивка; на 17.03.2020г. – влизане в сградата в 08,
40 часа и на 17.03.2020г – влизане в сградата в 12, 32 часа.
На 29.05.2020г. И.Г. е депозирала писмени обяснения, в
които е посочила, че на 17.01.2020г. и на 17.03.2020г. през обедната почивка е
посетила аптека поради нужда от закупуване на капки за очи, но е минала през
главния портал в сградата точно в 12, 30 часа.
Със заповед № ТП-106 от 03.06.2020г. на изпълнителния
директор на ДП “РАДИОАКТИВНИ ОТПАДЪЦИ" на ищцата било наложено считано от датата
на връчване на заповедта на лицето дисциплинарно наказание уволнение и било
прекратено трудовото правоотношение, тъй като е извършила следното твърдяно от
работодателя нарушение на трудовата дисциплина: на 17.01.2020г. служителката е
закъсняла за работа след установената почивка за хранене и възстановяване, като
е влязла на работното си място пред главен портал ЕП в 12, 32 часа. В заповедта
е посочено още, че за периода от 01.04.2019г. до 25.06.2019г. служителката е
напускала работното си място преди края на работното време и се е явявала на
работа след установената почивка за хранене и възстановяване /като конкретните
дати и часове на закъснение и преждевременно напускане на работното място са
подробно посочени/, за които нарушения на ищцата е било наложено със Заповед №
ТП-87 от 30.07.2019г. наказание “предупреждение за уволнение“, както и че и за
периода от 01.07.2019г. до 02.10.2019г. служителката е напускала работното си място
преди края на работното време и се е явявала на работа след установената
почивка за хранене и възстановяване /като конкретните дати и часове на
закъснение и преждевременно напускане на работното място са подробно посочени/,
за които нарушения на ищцата било наложено със Заповед № ТП-156 от 29.10.2019г.
наказание “предупреждение за уволнение”. Посочено е още, че издадените заповеди
не били обжалвани от ищцата и наложените с тях наказания не били заличени по
чл. 197 от КТ. С оглед констатираните факти и обстоятелства, обсъдени в
съвкупност, е направен извод, че е налице хипотеза на тежко нарушение на
трудовата дисциплина, което сочи на трайно неглижиране на трудовите задължения.
Мотивирано е приложение на нормата на чл. 190, ал. 1, т. 3 от КТ предвид
установените множество нарушения на трудовата дисциплина и неспазване на
установеното работно време. Работодателят, при индивидуализация на
дисциплинарното деяние по правилата на чл. 189, ал. 1 от КТ е приел, че
най-тежкото наказание е съответно на тежестта на нарушението на трудовата
дисциплина, като релевираните нарушения на трудовите задължения са
квалифицирани по чл. 190, ал. 1, т. 3 от КТ /системни нарушения на трудовата
дисциплина/, по чл. 187, т. 1 от КТ /закъснение, преждевременно напускане на
работа, неявяване на работа/ и по чл. 187, т. 10 от КТ /неизпълнение на други
трудови задължения, предвидени в закони и други нормативни актове, в правилника
за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени при
възникването на трудовото правоотношение/ - конкретно неспазване на установено
работно време в специализираното предприятие.
Ищцата не оспорва, че в периода от 01.01.2020г. до
30.06.2020г. в ответното дружество били въведени правила за работното време,
съобразно които е била установена почивка за хранене и възстановяване с
продължителност от един час – от 11. 30 часа до 12. 30 часа. Не е спорно и обстоятелството, че работодателят е въвел
система за контрол на достъпа до работното място на ищцата. Влизането и
излизането на служителите следвало да се извършва с персонален пропуск през
входно-изходни терминали, данните от които се отчитат от Автоматизирана
пропускна система. Всеки служител имал отделен пропуск /карта/, а пропускът на
ищцата е № 2826.
И.Г. не оспорва, че е имала личен пропуск за
осигуряване достъп до работното място. По делото е представена справка от
Автоматизирана пропускна система за периода от 11.10.2019г. до 20.01.2020г., видно
от която по отношение на ищцата И.Г. са отразени данни за датите, часа на
регистриране на влизане /вход/ и часа при регистриране на излизане /изход/ от
отдел ДП “ГРАО” СП “”ИЕ 1-4 блок”. Ищцата не е оспорила верността на вписванията
в представената справка /която представлява препис от генерирано от И.Г. електронно
волеизявление, съдържащо неизгодни за издателя обстоятелства/, поради което
съдът приема за установено че на 17.01.2020г. служителката се е явила на
работното си място след изтичане на установената почивка за хранене и
възстановяване, а именно - в 12, 32 часа, преминавайки през главен портал ЕП 1/4.
Въз основа на така установеното от фактическа страна
се налагат следните правни изводи:
Твърденията за незаконност на уволнението, очертаващи
основанието на предявения иск и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна
защита съобразно диспозитивното начало в гражданския процес, в конкретния
случай са свързани със следните оспорвания: допуснато от работодателя нарушение
на установената в нормата на чл. 333, ал. 1, т. 2 от КТ закрила при уволнение на трудоустроен работник или служител; че твърдените
от работодателя нарушения на трудовата дисциплина не са извършени; че не е
съобразена тежестта на нарушението – две закъснения в рамките на два различни
месеца от по две минути, както и не е съобразена липсата на вредни последици от
“закъсненията”; че не е спазен срока по чл. 194, ал. 1 от КТ за налагане на
наказанието. По така релевираните твърдения настоящият съдебен състав
намира следното:
Нарушенията, посочени в разпоредбата на чл. 187, ал. 1, т. 1 от КТ, се отнасят до правния
режим на работното време. Те се свеждат до пълно неизпълнение /неявяване на
работа/ или частично неизпълнение /закъснение за работа, преждевременното й
напускане, неуплътняване на работното време/ на основното задължение на
работника или служителя да се поставя на разположение на работодателя през
определеното работно време за изпълнение на съответната работа – чл. 126, т. 1
и 3 от КТ. Според нормата на чл. 190, ал. 1, т. 1 от КТ дисциплинарно уволнение
може да се налага за три закъснения или преждевременни напускания на работа в
един календарен месец, всяко от които не по-малко от 1 час. Дисциплинарно
уволнение може да се налага и за системни нарушения на трудовата дисциплина –
чл. 190, ал. 1, т. 3 от КТ.
Съобразно разпоредбата на чл.195, ал. 1 от КТ заповедта за дисциплинарно наказание
трябва да съдържа данни за нарушителя, наложеното наказание и законовия текст,
въз основа на който се налага, описание на нарушението и време на извършването
му. За да се гарантира възможността за ефективна защита срещу уволнението,
нарушението следва да е описано по начин, указващ ясно в какво е обвинен
уволненият работник или служител. В случая съдът намира, че изложените в
заповедта мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания.
Наложеното дисциплинарно наказание
уволнение е на три основания, предвидени в КТ - системност на нарушенията на
трудовата дисциплина /чл. 190, ал. 1 т.
3 КТ/; закъснение и преждевременно
напускане на работа /чл. 187, т. 1 от КТ/, неявяване на работа или неуплътняване
на работното време; неизпълнение
на други трудови задължения, предвидени в закони и други нормативни актове, в
правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени
при възникването на трудовото правоотношение /чл. 187, т. 10 от КТ/.
Според установената трайна съдебна практика на ВКС,
системни нарушения на трудовата дисциплина са налице, когато работникът или
служителят е извършил три или повече нарушения, които все още не са
санкционирани, или когато поне едно от тях не е санкционирано, а наказанията за
останалите не са заличени по реда на чл. 197 от КТ или чл. 198 от КТ. Прието е
още, че при две или повече санкционирани нарушения с незаличени наказания,
последващите ги обуславят преценка за по-висока тяхна тежест, тъй като сочат на
системно поведение на работника или служителя в разрез със вменените му от
работодателя задължения във връзка с изпълнение на трудовите функции,
респективно за по-тежко дисциплинарно наказание, а хипотезата на чл. 189, ал. 2
от КТ би била налице само в случай, че за всички нарушения, в това число и за
последното, преди това вече са били наложени дисциплинарни наказания /решение №
44 от 21.02.2018г. по гр.д. № 2306/2017г. по описа на ВКС, Четвърто ГО/. За
наличие на основанието по чл. 190, ал. 1, т. 3 от КТ е съставомерна наличността
на съвкупност на три или повече еднородни или разнородни нарушения на трудовата
дисциплина, за които работникът не е бил санкциониран, или ако е бил
санкциониран, наказанието не е било заличено по описания ред /след изтичане на
1 година от налагането му/, като при тези нарушения работодателят винаги трябва
да прецени кое наказание съответства на тежестта на нарушенията.
В случая се установява, че на ищцата са били наложени
предходни, незаличени в сроковете по чл. 197, ал. 1 от КТ или чл. 198, ал. 1 от КТ наказания “предупреждение за уволнение”, като процесното
наказание от 03.06.2020г. е наложено преди изтичане на 1 година от налагането
на предходните наказания. Заповедта с № ТП-87 от 30.07.2019г. за налагане на
наказание “предупреждение за уволнение” е връчена на служителката на
31.07.2019г., а Заповед № ТП-150 от 24.10.2019г. за налагане на наказание
“предупреждение за уволнение” е връчена на 30.10.2019г.
Настоящият съдебен състав приема по отношение на
вмененото с уволнителната заповед нарушение на трудовата дисциплина –
закъснение на 17.01.2020г. от две минути след края на обедната почивка, че в случая се касае до поведение, което
покрива елементите от фактическия състав на нормата на чл. 187, ал. 1, т. 1 от КТ, но само формално. Същото не може да обоснове извод за налагане на
дисциплинарно наказание с оглед продължителността на установеното закъснение от
две минути, което е незначително и от което не са били застрашени или увредени
интересите на работодателя. Незначителната продължителност на закъснението е в
рамките на допустимата грешка при отчитането на времето с различни часовници
или мобилни устройства, поради което съдът приема, че не се установява
твърдяното от работодателя нарушение на трудовата дисциплина. При така
формирания извод следва да се приеме, че не се установява и твърдяната
системност на нарушенията на трудовата дисциплина. Другите описани в заповедта две
групи нарушения са били предмет на издадени срещу ищцата заповеди за налагане
на дисциплинарни наказания и предвид установения в нормата на чл. 189, ал. 2 от КТ принцип за еднократност на дисциплинарното наказание, същите не могат да са предмет
на повторно санкциониране от страна на работодателя с процесната
заповед. Същите са били взети предвид единствено
при преценка на тежестта на последното вменено нарушение и с оглед обосноваване
на извод за системност на нарушенията на трудовата дисциплина.
При формиран извод за
липса на нарушение на трудовата дисциплина /закъснение на 17.01.2020г./,
предмет на процесната заповед за уволнение, настоящият съдебен състав не дължи
произнасяне по останалите повдигнати с исковата молба твърдения за незаконност
на уволнението.
Ето защо приемайки, че исковете по чл.
344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ са основателни, първоинстанционният съд е
приложил правилно материалния закон. Тъй като
уволнението, извършено едностранно от работодателя е незаконосъобразно, както и
с оглед на обстоятелството, че ищецът е полагал труд при ответника към момента
на прекратяване на трудовото правоотношение по безсрочно трудово
правоотношение, настоящият съдебен състав приема, че са налице всички
материални предпоставки за уважаване и на обусловения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният
съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено изцяло.
По частната жалба срещу решение от 28.10.2020г.,
постановено по реда на чл. 250 от ГПК:
Жалбоподателят ДП “РАДИОАКТИВНИ ОТПАДЪЦИ"
поддържа, че производството по чл. 250 от ГПК може да бъде инициирано само от
страните по делото, но не и служебно от съда. Освен това сочи доводи за неправилност
на атакувания съдебен акт, тъй като е определен максимален размер на държавната
такса по всеки един от предявените искове.
С обжалвания акт /погрешно посочен от първоинстанционния съд като решение, постановено по реда на
чл. 250 от ГПК/ СРС е констатирал, че предявените искове са били уважени в
цялост, а ищцата е била освободена от задължение за заплащане на държавна такса
в производството на основание чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК. При това положение е
направен извод, че на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК осъденото лице /ответното
дружество/ е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски в
производството. В случая в съдебното решение съдът е пропуснал да се произнесе по отговорността за разноските, поради което с обжалваното определение /погрешно
посочено като решение/ е осъдил ответника да заплати по
сметка на СРС сумата от общо
160 лева – дължима държавна
такса на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК.
Според нормата
на чл. 78, ал. 6 от ГПК когато делото
е решено в полза на лице, освободено
от държавна такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски. Съответните
суми се присъждат в полза на съда. Следователно касае се до финансовоправно задължение към бюджета, което се присъжда служебно от съда, като това
може да стане и след завършване
на делото – арг. от чл. 77
от ГПК.
Съгласно задължителните
за съдилищата разяснения, дадени с т. 10 от Тълкувателно
решение № 6/2012г. на ВКС по тълк. дело № 6/2012г.,
ОСГТК, с оглед характера им, правата,
обект на искова защита по повдигнат трудов спор /какъвто несъмнено е този, с който е бил сезиран СРС/, не попадат в предметния обхват на публичните права по смисъла на
чл. 84 от ГПК – чл. 357 КТ и чл. 124 ЗДСл. Разпоредбите на чл. 359 КТ, респективно
чл. 126 ЗДСл регламентират освобождаването на работниците и служителите от внасянето на държавни такси по трудови дела.
Такова облекчение за техните
работодатели – в лицето на държавата,
респективно държавните
учреждения не е налице в тези
специални хипотези, поради което дължат
държавна такса.
След като
в разглеждания случай ищецът
по процесното дело е бил освободен
от държавна такса, то с оглед
изхода от спора, СРС е бил длъжен
да постанови акт за събиране на задължението
на ответника към бюджета за
държавна такса. Предявените
два иска са неоценяеми, като съгласно чл. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, при
предявяване на иска се събира такса до 80 лева, но не по-малко от 30 лева.
Преценката на съда при определяне на конкретен
размер на дължимата държавна такса по предявените неоценяеми
искове е винаги конкретна, в зависимост от сложността на спора. При определяне
на размера на държавната такса съдът е обвързан от посочените в чл. 3 от
Тарифата за държавните такси, приета с ПМС № 38/2008г.
минимален и максимален размер. В случая настоящият съдебен състав приема, че с
оглед предмета на делото и предвид повдигнатите доводи и възражения на
страните, правилно първоинстанционният съд е
определил максимален размер на дължимата държавна такса от по 80 лева за всеки
един от предявените искове.
По тези съображения се налага извод, че подадената
частна жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение.
По частната въззивна жалба
срещу определение на СРС от 12.01.2021г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК:
С обжалваното определение първоинстанционният
съд е оставил без уважение искането на ответника за изменение на решението в
частта му за разноските чрез намаляване на същите в частта, в която в тежест на
работодателя са възложени разноски за пътни и дневни на процесуалния
представител на насрещната страна.
Настоящият съдебен състав счита обжалваното определение
за неправилно. На първо място следва да се посочи, че ищцата не е представила
доказателства, че е сторила такива разходи,
а според правилото на чл. 78 от ГПК, в тежест на насрещната страна се възлагат
тези съдебни разноски, за които са представени доказателства за реалното им
заплащане. На следващо място, настоящият съдебен състав споделя практиката на
ВКС, намерила израз в решение № 192 от 25.06.2014г. по гр.д. № 5663/2013г. по
описа на ВКС, Четвърто ГО и определение № 51 от 08.02.2017г., според която разходите
за пътуване на адвоката, съответно и такива за дневни, не съставляват
съдебно-деловодни разноски по делото и не подлежат на присъждане по реда на чл.
78 от ГПК. Довереникът и доверителят имат възможност при уговаряне на
възнаграждение да предвидят неговия размер и с оглед предстоящите пътни и
квартирни разходи.
С оглед изложеното обжалваното определение следва да
се отмени и вместо него да се постанови друго, с което присъдените в полза на
ищцата разноски в производството пред СРС да се намалят до размер на сумата от
800 лева за заплатено адвокатско възнаграждение.
По отношение на разноски в настоящото производство:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата следва да се присъдят сторените
по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева съгласно
представения договор за правна защита и съдействие и списък на разноските по
чл. 80 от ГПК.
Предвид изхода на спора по подадената частна въззивна жалба по реда на чл. 248, ал. 3 от ГПК, в полза на
жалбоподателя следва да се присъдят разноски в размер на 15 лева за заплатена
държавна такса.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20226432 от
15.10.2020г., обективирано в протокол от публично
съдебно заседание от 15.10.2020г., постановено по гр.д. № 30483/2020г. по описа
на СРС, ГО, 62 състав, в частта, в която са уважени предявените искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ.
ОТМЕНЯ определение № 20009393 от 12.01.2021г., постановено по гр.д. № 30483/2020г. по описа на СРС, ГО, 62 състав, с което е отхвърлена молбата на Д.П. „Р.О.“ по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение от 15.10.2020г. в частта му за разноските присъдените в полза на ищцата, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА :
ИЗМЕНЯ на основание чл. 248 от ГПК решение № 20226432 от 15.10.2020г., обективирано в протокол от публично съдебно заседание от
15.10.2020г., постановено по гр.д. № 30483/2020г. по описа на СРС, ГО, 62
състав, в частта му за разноските, като го ОТМЕНЯ
в частта му, в която Д.П. „Р.О.“ е осъдено да заплати на И.Г.Г. на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата над 800 лева до присъдения размер от 870 лева - съдебни разноски в първоинстанционното
производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба на Д.П. „Р.О.“, с ЕИК *******срещу
определение от 28.10.2020г. /неправилно посочено като решение/, постановено по
гр.д. № 30483/2020г. по описа на СРС, ГО, 62 състав, с което ответникът е
осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК по сметка на СРС сумата от
160 лева – разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА Д.П. „Р.О.“, с ЕИК *******,
седалище и адрес на управление *** да заплати на И.Г.Г.,
ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК
сумата от 300 /триста/ лева – съдебни разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА И.Г.Г.,
ЕГН **********, с адрес *** да заплати на Д.П. „Р.О.“, с ЕИК *******, седалище
и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 15
/петнадесет/ лева – съдебни разноски за държавна такса по подадената частна въззивна жалба.
Решението, в частта, с която са разгледани подадените две частни жалби, има
характер на определение и може да бъде обжалвано с частна касационна жалба пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му
на страните.
Решението в останалата му част подлежи на обжалване пред ВКС
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.