Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 14.07.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети април през
две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 13840 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „Т.С.“-ЕАД, гр.София, подадена чрез юрк.Н.К.срещу решение от 23.10.2020 г., постановено
по гр.дело № 19888/2019
год. по описа на СРС, Г.О., 165 с-в, в частта, с която са
отхвърлени предявените от „Т.С.“-ЕАД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, срещу Д.К.Д., ЕГН **********,
установителни искове за признаване дължимостта на следните суми: сума от 715,83
лв./ седемстотин и петнадесет лева, и осемдесет и три стотинки/, представляваща
обезщетение за забава за периода 15.09.2016 г.- 18.10.2018 г., сума от 53,81
лв./ петедесет и три лева, и осемдесет и една стотинки/, представляваща
главница за дялово разпределение за периода 01.05.2015 г.-30.04.2018 г. и сума
от 9,81 лв./ девет лева, и осемдесет и една стотинки/, представляваща
обезщетение за забава, за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда
на чл.410 от ГПК от 19.11.2018 г. по ч.гр.дело № 70533/2018 г. по описа на СРС,
40 състав, като неоснователни. Твърди
се, че решението в обжалваната част е неправилно, като постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, по
съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски
по делото.
Въззиваемата
страна- ответник Д.К.Д., чрез пълномощника си адв.Виктор Симеонов оспорва
жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263,
ал.1 от ГПК. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а
първоинстанционното решение –потвърдено в обжалваната част, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Третото
лице - помагач „Т.“ ООД,
***, не взема становище по подадената въззивна жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С приемането на
новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване.
Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това
означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до
преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по
посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на
приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на
тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи
от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и
състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право
следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС/.
В случая обжалваното решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми. Решението е и правилно, като
на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС
обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от ищеца Т.С.“-ЕАД, гр.София срещу ответницата Д.К.Д. установителни искове с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД,
в обжалваната част. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно
нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на
чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства,
изложил е мотиви, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.
В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни
мотиви по отношение
разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на
правния спор.
В жалбата на ищеца не са изложени каквито и да
е конкретни доводи и твърдения, относими към предмета на спора. Жалбоподателят,
чрез своя процесуален представител юрк.Надя Кисьова, единствено е посочил общо в
жалбата, че решението на СРС е неправилно, както и в коя
част обжалва същото, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания
относими към предмета на правния спор. Изложените във въззивната жалба доводи,
съдът намира, че са неотносими към предмета на правния спор, като същите не са
съобразени с изразеното от СРС в диспозитива на обжалваното
решение, като констатация относно спорното право.
В т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г.
на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290
от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по
отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като
предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното
право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК , съдът се произнася с решение /като редовен
и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран,
поради което и законодателят изисква решението да съдържа "какво
постановява съдът по съществото на спора". Релевираните възраженията на
страните, било правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като
защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на
съдебния акт, които се излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат
в диспозитива на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да
обуслови краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно
защитимото материалното право, или за неговата трансформация от гледна точка на
изискуемост, ливидност. Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено
нещо се ползва само решението по
отношение на спорното право, въведено с
основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива
му като констатация относно спорното право, а изложеното в мотивите – само по изключение
досежно възраженията за право на задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК
на ВКС - т.18, което в тази си част не е изгубило значение при действието на
приетия през 2007 г. и приложим към конкретното дело Граждански процесуален
кодекс, е разрешен по задължителен за съдилищата начин въпросът за
обжалваемостта на мотивите към съдебно решение. Според дадените указания, на
обжалване подлежи самото решение /т.
нар. диспозитив/, с което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо относно
съществуването на спорното материално право, въведено с основанието и петитума
на иска като предмет на делото. Мотивите към решението, които съдържат
констатации за доказателствени факти, юридически факти и преюдициални
правоотношения, не са източник на правни последици и не са част от решението.
Поради това те не могат да бъдат предмет на самостоятелно въззивно и касационно
обжалване, отделно и независимо от решението по съществото на правния спор. В този смисъл са решение № 167/09.11.2010 г. по
т.дело № 1012/2009 г. на ВКС, Т.К., ІІ т.о., определение № 60521/28.09.2021 г.
по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, Т.К., І т.о. и други.
За разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./,
при въззивното обжалване по действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е
указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да
извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността
на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане,
но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и
за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди –
чл.271 и чл.272 от ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения
за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е
неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и
допустимостта на обжалвания акт.
Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260,
т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои
порочността на решението", липсата на указание относно порочността на
решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за
оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1
и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за
обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои
доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с
нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са
свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме
обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за
неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред
въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви
ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на
ВКС/.
С оглед на това и предвид липсата на конкретни
оплаквания в жалбата във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение,
относими към предмета на спора, въззивната проверка следва да се ограничи до
въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна
проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно в обжалваната от ищеца част, като не са нарушени
императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав
препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
С оглед изхода на спора, на
въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция.
От друга страна, с оглед изрично
направеното искане по делото, на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата/ ЗА/ ищецът следва да бъде осъден да заплати на
адвокат Виктор Симеонов, пълномощник на въззиваемата
страна- ответник Д.К.Д.,
адвокатско възнаграждение в размер на
сумата от 360 лв., предвид обстоятелството, че същия
е оказал безплатна адвокатска помощ по реда на чл.38, ал.1, т.2
от ЗА на въззиваемата страна- ответник Д.К.Д.,
видно от приложен по делото договор за правна помощ и съдействие от 25.11.2020 г.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В състав,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 23.10.2020 г., постановено по гр.дело № 19888/2019 год. по описа на СРС,
Г.О., 165 с-в, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“-ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***,
да заплати на адв.В. Ф. С., ЕГН **********, с адрес: ***, офис-партер, етаж 1, на основание чл.38, ал.2 от ЗА вр. чл.38, ал.1, т.2 от ЗА,
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 360 лв. /триста и шестдесет лева/.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е
постановено при участието в процеса на „Т.“ ООД, ***, като трето лице – помагач
на ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.