О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е №…..
ОКРЪЖЕН СЪД ЛОВЕЧ,в закрито
заседание на втори май през две хиляди и деветнайсета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДА ДОЙНОВА,
ЧЛЕНОВЕ: ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА,
ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА
като изслуша
докладваното от член-съдията Ангелова, ч.гр.д.№
230/2019г., за да се произнесе, съобрази:
Производство
по чл.413,ал.2 от ТЗ.
Постъпила е
частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени задължения”ООД с ЕИК
*********,със седалище и адрес на управление в гр.София, ПК 1527,ул.”Панайот Волов”№29,ет.3, представлявано от Т.Я.К., чрез юрисконсулт Д.А.,със
същия съдебен адрес, против Разпореждане № 733/21.02.2019г., пост.по ч.гр.д.№
382/2019г.на РС-Ловеч, в частта, в която
заявлението по чл.410 от ГПК е
отхвърлено по отношение на претендираното вземане за
неустойка за неизпълнение на задължение в размер на 189лв. ,вземане за
експресно разглеждане на документите в размер на 189лв. и вземане за разходи за
извънсъдебно събиране на задължението в размер на 195лв. Счита, че
разпореждането е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и е необосновано. Развива,че целта на заповедното производство по
чл.410 от ГПК е да се ускори съдебният процес и разтовари правораздавателната
система, като се установи дали вземането се оспорва и се издаде изпълнително
основание по неоспорено вземане. В това производство не се проверява дали
вземането съществува. По правилото на чл.410 от ГПК заявлението следва да
съдържа искане за издаване на изпълнителен лист и да отговаря на изискванията
на редовност на исковата молба по чл.127,ал.1, и 3 и чл.128,т.1 и т.2 от ГПК.
Счита,че в случая, при изложените в заявлението твърдения, може да се направи
извод, че вземането е за парична сума, като по правилата на родовата подсъдност
евентуалният иск за това вземане би бил от компетентността на районен съд.
Твърди,че заявлението отговаря на изискванията за редовност съгласно
чл.410,ал.2, вр.с чл.127,ал.1 и 3 и чл.128,т.1 и т.2 от ГПК. Акцентира,че в
Закона липсва препращане към изискването на чл.127,ал.2 от ГПК-т.е. не е нужно
да се прилагат доказателства за установяване на вземането. Заявителят може да
приложи такива, но не е длъжен, тъй като целта е да се провери спорно ли е
вземането. Развива,че
вложената в заповедното производство цел е да се създаде опростена
процедура,чрез която в съкратени срокове кредиторът да може да се снабди с
изпълнително основание срещу длъжника. Това обуславя и основните
характеристики на производството,като факултативно, едностепенно и строго формално.
Съдът дължи проверка само от формална страна за външна редовност и необходимите
реквизити на заявлението по чл.410 от ГПК, а споровете за обективираните
в него материални субективни права, като този за неустойка за изпълнение на
договорното задължение, следва да се решават по исков ред,в случай,че длъжникът
подаде възражение по реда на чл.414 от ГПК.
Позовава се на
практиката на ВКС и СЕС (Реш.№23/07.07.2016г.,о
т.д.№3686/2014г.на І ТО на ВКС, Реш.№-243/2008г. на
СЕС, Реш.№С-397/2011г.на СЕС,Реш.№С-472/2011г.на
СЕС) за съда съществува възможност служебно да констатира наличието на
неравноправна договорна клауза,като решението на ВКС третира случаите на
осъдителни искове в състезателно производство,каквито безспорно не са
претенциите в настоящето. Според ВКС
когато служебно констатира наличие на неравноправни клаузи,съдът следва да
уведоми страните и им даде възможност да обсъдят този въпрос при условията на
състезателност по реда на националните процесуални разпоредби. Такъв ред в
заповедното производство не е предвиден,тъй като то няма състезателен характер.
Сходна е и практиката в останалите цитирани решения на СЕС,тъй като в основата
на всички е Директива 93813/Е на Съвета,относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
По отношение на
претенцията за неустойка не се съгласява с изложените от съда мотиви. Сочи,че в
ТР №107/25.06.2010г. на ВКС по т.д.№818/2009г. е прието,че „доколкото не
съществуват императивни законови изисквания,респ.забрани,начинът,по който
страните са уговорили определянето на неустойката,не може да се разглежда като
нарушаващ добрите нрави..”. Позовава се на чл.9 от ЗЗД,съгласно която норма
страните могат свободно да определят съдържанието на договора,доколкото не
противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Счита,че
уговорената в договора неустойка не
противоречи на закона и добрите нрави,защото предназначението й е да обезщети
евентуалните вреди от неизпълнението на договора-в случая на задължението за
представяне на банкова гаранция,като обичайните вреди са пропуснати ползи-от
пропуснатата сигурна възможност за печалба,която кредиторът би реализирал, ако
беше получил в срок паричната престация. Претърпените
загуби са евентуалните допълнителни разходи,които кредиторът би дължал,ако би
си набавил заем чрез същия паричен ресурс на свободния пазар (банкови такси и
лихви). Излага,че ако длъжникът добросъвестно беше изпълнил договорното си
задължение и беше предоставил такава гаранция,то кредиторът щеше да е събрал
вземането си и нямаше да търпи посочените по-горе вреди. Позовава се и на ТРеш.1/15.06.2010г.по т.д.№1/2009г.на ОСТК на ВКС,където
съдът приема,че преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора,а не към последващ момент,като
следва да се има в предвид дали изпълнението на задължението е обезпечено с
други правни способи и съотношението между размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнението вреди. Върховният съд счита,че неустойката следва
да се приеме за нищожна,само ако единствената цел,за която е уговорена, излиза
извън присъщите й обезпечителна,обезщетителна и
санкционна функции,като твърди,че такова излизане в случай няма.Дори и да се
приеме,че е прекомерна,то това не я прави изначално нищожна поради накърняване
на добрите нрави,а съдът следва да намали размера й.
По претенцията
за разходи за извънсъдебно събиране на вземането излага,че дължимостта
й е уговорена от страните и ги обвързва на основание чл.9 от ЗЗД. Смята,че
съдът неправилно е приел,че такива не се дължат по аргумент от чл.33 от ЗПК.
Съгласно чл.10а,ал.2 от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисионни за допълнителни услуги,свързани с договора за потребителски кредит.
Тези допълнителни услуги са за изпращане на напомнителни
писма,електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания,лични посещения и
др.,които са в следствие на виновното неизпълнение от страна на заемателя на
ангажимента му да върне получената сума в уговорения срок. Те представляват
такси за допълнителни услуги, които кредиторът извършва с цел напомняне за
изпълнение на поетото задължение. Аргументира се и с нормата на чл.19,ал.3,т.1
от ЗПК,в която е предвидено, че в годишния процент на разходите по кредита не
се включват тези,които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си
по договора. От тук извежда и извод,че законодателят е предвидил възможността
за начисляването на такива разходи,като изрично ги е изключил от годишния
процент на разходи по кредита.
Акцентира,че
преценката на съда в производството по чл.410 от ГПК се ограничава единствено в
изложените от заявителя факти. Простира се до там, доколкото въз основа на тях
може да се установи едно индивидуализирано,спорно вземане,основателността на
което ще бъде изследвана и доказвана в друг,евентуален процес-исковият. Затова
счита,че заповедният съд е превишил правомощията си по преценка,като е обсъдил
по същество обстоятелство,което е извън предмета на проверката му и не може да
бъде повод за отказа за издаване на заповед за изпълнение.. Позовава се на
практика на въззивни съдилища.
Поради изложените
съображения моли да се отмени обжалваното разпореждане на РС-Ловеч,което
прегражда развитието на производството съдът се произнесе по същество, като
уважи заявлението и издаде заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК и всички претендирани
със заявлението вземания.
По допустимостта.
Жалбоподателят е уведомен за
атакуваното разпореждане на 13.03.2019г., а жалбата е подадена на
14.03.2019г.-т..е. с пазен е предвиденият срок. Подадена е от легитимирано да
обжалва лице, срещу обжалваем акт, при които
предпоставки, съдът приема,че жалбата е допустима и следва да се разгледа по
същество.
По същество.
Съобразявайки представените по ч.гр.д.№
382/2019г.по описа на РС-Ловеч писмени доказателства и становището на
жалбоподателя, съдът намира,че жалбата е неоснователна.
На 20.02.2019г. пред РС-Ловеч е
подадено заявление, по което е образувано ч.гр.д.№ 382/2019г. по описа на съда.
Заявителят „Агенция за контрол на просрочени задължения”ООД е предявила вземане
срещу А.С.К. с ЕГН **********,***, в размер на - главница от 400лв.,
представляваща задължение по Договор за паричен заем с № 5408533 от
11.01.2018г., договорна лихва в размер на 70.16лв., за периода от 10.02.2018г.
до 08.10.2018г., такса за експресно разглеждане на документи в размер на 189лв.,
неустойка за неизпълнение на задължение – 189лв. за периода от 15.01.2018г. до
08.10.2018г., разходи за извънсъдебно събиране на задължението– 195лв., законна
лихва от 11.85лв. за периода от 09.10.2018г. до 11.02.2019г.,ведно със
законната лихва върху главницата от подаване на заявлението-20.02.2019г.до
окончателното изплащане на сумата. Като основание е посочен Договор за паричен
заем с № 5408533 от 11.01.2018., сключен между А.С.К. и „Вива
кредит”ООД- заемодател. Изложено е, че с подписването на договора заемателят е
декларирал, че е получил и предварително се е запознал и съгласил с всички
условия в индивидуалния договор и с Тарифата. На 01.11.2018г. е подписано
Приложение №1 към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия)
от 01.12.2016г., по реда на чл.99 от ЗЗД, между „Изи Асет Мениджмънт”АД и „Агенция за контрол на просрочени
задължения”ООД, изцяло и с всички привилегии, обезпечения и принадлежности.
Посочено е, че на 09.11.2018г. длъжникът е уведомен по реда на чл.99 от ЗЗД за
извършената продажба на вземането към него от „Изи Асет Мениджмънт”АД, с писмо с обратна разписка. Твърди се,
че по сключения договор кредиторът е изпълнил задължението да предостави на
заемателя паричен заем от 400лв.при подписване на договора. Длъжникът се е
задължил да ползва и върне тази сума,ведно с дължимата договорна лихва от
70.16лв.,или общо да заплати сумата 470.16лв. на 9 месечни вноски. При
попълване на документите за отпускане на кредита А.К. се е възползвала от
допълнителна услуга за експресно разглеждане на заявката за подадените
документи за отпускане на кредита и се е съгласила да заплати отделна такса за
това.Таксата е в размер на 189лв. и е дължима. Съгласно клаузите на договора
заемателят се е задължил също в 3-дневен срок от подписването му да предостави
на заемодателя обезпечение на
задълженията си по договора-поръчител,който да отговаря на следните
изисквания- да е навършил 21-годишна възраст,да работи на трудов договор, да
има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален
осигурителен доход от 1000лв.,да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричен заем,през последните 5 години да няма кредитната му история в ЦКР към
БНБ или да има със статут не по-лош от 401 „Редовен”,да не е поръчител по друг
договор за заем и да няма сключен договор за паричен заем или банкова гаранция
с бенефициер заемателят,която да е издадена след
усвояване на паричния заем,в размер на цялото задължение по договора. Поради
неизпълнение на това задължение и съгласно уговореното между тях, заемодателят
е начислил и неустойка считано от 15.01.2018г.-трети ден след усвояване на
заемната сума и до 08.10.2018г.-падежа на договора, в размер на 189лв.
Обяснява,че неустойката е за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение,а не мораторна неустойка
за забава.Начислява се в момента на допускане на неизпълнението и е разсрочена
на равни части,включена в месечните вноски на съответните падежни дати.
Съгласно договора и/или Тарифа на „Вива кредит”ООД
при забава на плащането на погасителна вноска заемателят дължи на заемодателя
разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения,представляващи
направени разходи за изпращане на „смс-и”, провеждане на телефонни разговори,изпращане на
писма,покани,електронни съобщения за събиране на просроченото вземане. При
настъпване на дълготрайна забава следва предприемане на действия,включващи ангажиране
на дейността на служител,който осъществява дейността по събиране на вземането.Общият размер
на начислени разходи и такси за
извънсъдебно събиране е 195лв.
По договора длъжникът не е извършил
плащане. Следвало е да прати целия заем на 08.10.2018г.последната падежна
дата,като от тогава до подаване на заявлението сроковете по всички останали
падежи отдавна са изтекли,а длъжникът продължава виновно да не изпълнява
задълженията си. Поради това дължи обезщетение за забава върху непогасената
главница,в размер на 11.85лв.,както и законната лихва от подаване на
заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми.
Отправена е молба за издаване на
заповед за изпълнение на задължение по реда на чл.410 от ГПК за горните суми.
Претендира и съдебни разноски –държавна такса от 25лв. и възнаграждение за
процесуално представителство на
основание чл.78,ал.8 от ГПК в общ размер на 200лв.,от което 50лв. по чл.13,т.2
от НЗПП за подготовка на документи за завеждане на дело и 150лв. по чл.26 от
НЗПП за защита в заповедно производство.
С атакуваното Разпореждане № 733/21.02.2019г. РС-Ловеч е
отхвърлил заявлението в частта по отношение на претенцията за такса за
експресно разглеждане на документи- 189лв.,неустойка за неизпълнение на
задължение за периода от 15.01.2018г. до 08.10.2018г.-189лв. и разходи и такси
за извънсъдебно събиране-195лв. В мотивите съдът е изложил,че клаузата за
експресно разглеждане на документи противоречи на нормата на чл.10а,ал.2 от ЗПК,с която е въведена забрана за заплащане на такси и комисионни за
действия,свързани с усвояване и управление на кредита. Също при съобразяване на размера й,представляващ
от повече от 1/3 от размера на получения заем,съдът я определя като
неравноправна по см.на чл.143,ал.1 от ЗЗП и съотв.нищожна,съгласно
правилото на чл.146,ал.1 от ЗЗП. По отношение на неустойка съдът е приел,че е
нищожна поради противоречие с добрите нрави,като е съобразил,че по начина на
уговарянето й излиза извън присъщите й функции,не е насочена към стимулиране на
длъжника да изпълни основното си задължение да върне погасителните вноски по
заема в срок,не е насочена и към обезщетяване на вредите от евентуално
неизпълнение на това основно задължение. Издадена е Заповед
№206/21.02.2019г.,за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, с която
е уважено заявлението по отношение вземанията за главница,договорна лихва,
лихва за забава и съдебни разноски-34.27лв.-разноски по делото-държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение.
Въззивният състав, като се запозна с писмените доказателства и становището
на жалбоподателя, намира жалбата за неоснователна.
При произнасянето
си съдът съобразява,че по отношение критериите за редовност на заявлението
разпоредбата на чл.410,ал.2 от ГПК изрично препраща към тази на чл.127,ал.1 и
ал.3 от ГПК. С оглед спецификите на едностранното и формално заповедно
производство, редовното заявление следва да представя конкретно и ясно
изложение на индивидуализиращите вземането елементи- основание, от какво
произтича, фактическите обстоятелства по възникването, съществуването и
изискуемостта му. При твърдения за наличие на качеството „кредитор” заявителят
следва да се позове и да посочи обстоятелствата, но които основава тази си
легитимация. При твърдението, че е цесионер, за да се
установи в това си качество, съотв.,че има изискуемо
и ликвидно вземане срещу този длъжник, е нужно да обоснове изпълнени ли са
изискванията за ангажирането му по реда на чл.99,ал.3 от ЗЗД. Съгласно
чл.411,ал.2,т.2 от ГПК заповедният съд следва служебно да извърши проверка дали
искането не противоречи на закона и добрите нрави.
Съставът намира,че
в случая в заявлението са изпълнени изискванията за индивидуализиране на
претенцията по отношение на главницата и търсените лихви. Посочено е
основанието на вземането, срока на договора, падежът и първата просрочена
вноска, ясно е от какво е формирана претенцията за главница. Уточнени са и
начинът и периодът на вземанията за лихви и как са формирани. В този смисъл
следва да се приеме,че по отношение на тези претенции е налице формална
редовност на заявлението.
В проверката по
отношение противоречие със закона и добрите нрави,за която съдът е служебно
задължен съгласно чл.411,ал.2,т.2 от ГПК, съставът констатира, че претенциите
за разходи за експресно разглеждане на документите, за неустойка и за разходи
за извънсъдебно събиране на задължението, не отговарят на въведените законови
критерии.
При анализа на
заемното правоотношение става ясно,че приложимите норми са тези на Закона за
защита на потребителите,с оглед характеристиката на длъжника на „потребител”,
нормите на Закон за потребителския кредит-при установените елементи на заемното
правоотношение, съответно на ЗЗД,като общи и субсидярно
приложими норми. Защитата на потребителя е изградена на принципа за създаване на равноправни условия за
получаване на потребителски кредит и насърчаване на отговорно поведение от
страна на кредиторите при предоставяне на
такива (чл.2 от ЗПК). Водещо е разбирането да не се допусне прекомерно
обременяване на потребителя, така че да дължи неоправдано висока цена за
ползваната финансова услуга.
При съобразяване на горните критерии съставът намира,че
клаузата за дължима такса за експресно разглеждане на документите за отпускане
на кредита,е нищожна. Видно е,че е предвидена за дейност свързана с усвояване
на кредита,а съгласно чл.10а,ал.2 от ЗПК кредиторът не може да въвежда и
изисква заплащане на подобни такси.
Съставът се съгласява и с приетото от РС-Ловеч противоречие и с нормата на
чл.143,ал.1 от ЗЗП,при съобразяване на значителния й размер-представляващ почти
1/3 от заемната сума. Нарушено е изискването равновесие между правата и
задълженията на страните, като е предвидено необосновано високо обезщетение, което
обосновава хипотезата на чл.143,т.5 от ЗЗП и приложението на последиците на
чл.146 от ЗЗП.
При анализа на
клаузата за неустойка, съставът намира, че по начина на уговарянето й
противоречи и излиза извън присъщите на този вид договорен ангажимент, функции.
Съгласно т.3 от ТРеш.№1/15.06.2010г.,по
т.д.№1/2009г.на ОСТК на ВКС това е самостоятелно основание за прогласяване на
неустойката за нищожна.
В случая става ясно,че неустойката е предвидена като
санкция за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема
чрез поръчител. Въведени са редица и изключително обусловени и комплицирани
условия, на които да отговаря този поръчител, в голямата си част несъобразени с
конкретния размер на предоставения заем,като дори го превишават. Въведен е
изключително кратък срок за представяне на тези гаранции-3-дневен от сключване
на договора. Като договорно задължение не е уговорено предварително, а едва
след сключване на договора, което лишава заемателя от предварителната яснота за
възможните тежести, които би понесъл ако сключи договора. При съобразяване на
тези характеристики се налага извода,че тя драстично не съответства на
въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на
неизпълнение на договорните ангажименти.
Липсва обезпечителният елемент,тъй като изначално не е
ясно какви вреди на кредитора би покрила
тази неустойка. Известно е,че в интерес на кредитора е да си подсигури
длъжник,който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на
договорните ангажименти. Проверката за кредитоспособността на потребителя
следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита. В избор на
кредитора са дадени редица правомощия да изисква и събира информация (чл.16 и
сл. ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да предостави търсената сума.
(Не следва да се забравя,че в тези правоотношения именно кредиторът се явява
икономически по-силната страна.) В случая с така въведения ангажимент за
представяне на обезпечение се налага извода, че кредиторът не е извършил
предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент, а вместо това въвежда изцяло в тежест на последния последиците от
неизпълнението на това свое задължение.
С така уговорената неустойка не се осъществява и обезщетителна функция, доколкото не са ясни възможните
вреди за кредитора. Както е известно основният ангажимент на длъжника по
договора за потребителски кредит е да върне
предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на
задължението. С уговорената в случая неустойка възстановяване на тези вреди не
се гарантира. Както се посочи по-горе-въвежда се дори тежест за длъжника като
резултат от неизпълнение на ангажимента на кредитора да извърши предварителна
оценка на кредитоспособността му като потенциален клиент.
Не може да се приеме,че
изпълнява и санкционната функция,тъй като в случая заемателят е натоварен с
изключително обусловени ангажименти, чието реално изпълнение е невъзможно в
предвидения 3-дневен срок,като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. На
практика неустойка би се дължала дори и при редовно, точно и в срок изпълнение
на ангажимента за плащане на договорените 5-месечни погасителни вноски.
Уговорена по този начин ясно
прозира,че целта с въвеждането й е била кредиторът да си обезпечи сигурен,
дължим с голяма вероятност доход, който не е предварително регламентиран. Като
договорен подход цели да се заобиколи забраната на
нормите на чл.143,т.3 от ЗЗП и чл.33 от ЗПК, императивни по своя характер,което
има за последица нищожност на тези клаузи.
Нищожна
е и клаузата за дължими разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането.
Явно е противоречието й с нормата на чл.10а,ал.4
от ЗПК,в която е изискването видът, размерът и действието,за което ще се
събират таксите, да бъдат точно и ясно определени в договора. В случая са
посочени общо и не е ясно за какво са и дали реално такива са правени. За да се търси възстановяване на разход следва да е
обосновано реалното му извършване. Твърдения в този смисъл заявителят не е
изложил. При тази неопределеност на задължението за възстановяване на разходи
се налага извода,че не е ясно и претендирането му в този вид отново противоречи
на посочените по-горе принципи на добросъвестност и равнопоставеност
на страните в договорното правоотношение.
По
изложените съображения съставът изцяло се съгласява с извода на
първоинстанционния съд за отхвърляне на заявлението в частта по отношение
претендираните такса за експресно
разглеждане на вземането в размер на 189 лв., неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за периода от 15.01.2018г. до 08.10.2018г.-189лв. и
195лв.-разходи за извънсъдебно събиране на вземането. Затова Разпореждане № 733/21.02.2019г. на
РС-Ловеч, пост.по ч.гр.д.№ 382/2019г., следва да се потвърди в обжалваната му
част.
По изложените съображения ОС-Ловеч
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане № 733/21.02.2019г.,
пост. по ч.гр.д.№ 382/2019г. по описа на РС–Ловеч, в частта, с която е
отхвърлено подаденото от „Агенция за контрол на просрочени задължения"ООД
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.София,бул.„Панайот Волов"№29,ет.3, представлявано от Т.Я.К., чрез
юрисконсулт Д.А., заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК,
срещу А.С.К. с ЕГН **********,***, за
вземане за - такса за експресно
разглеждане на документи в размер на 189лв., неустойка за неизпълнение
на задължение–189лв. за периода от 15.01.2018г. до 08.10.2018г. и разходи за
извънсъдебно събиране на задължението–195лв.,като правилно и законосъобразно.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.