Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 10.12.2018 г.
Софийски градски съд,
Наказателно отделение, VІІІ въззивен състав, в проведено
открито съдебно заседание на 30.11.2018г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА
МУМДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.
КОСТАДИНКА КОСТАДИНОВА
2. ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
като
разгледа докладваното от съдия М. Мумджиева
ВНОХД № 4947 по описа за 2018 г., при участието на секретаря Т.
Шуманова и прокурор Д. М., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.327 вр. с чл.318 от НПК.
Образувано
е по повод постъпил протест от прокурор при СРП срещу присъда на СРС, НО, 104
състав, постановена на 17.09.2018г. по НОХД 2383/2018г., с която подсъдимият Р.М.М.
е признат за невиновен и е оправдан по обвинението за извършено от него
престъпление по чл.323, ал.1 НК. Съдът не се е произнесъл относно разноските.
Съдът се е произнесъл по измененото
обвинение, с което прокурор при СРП е инкриминирал самоволно упражняване на
13.04.2017г.
правото на подсъдимия в качеството си на собственик да влезе във владение на
свой собствен недвижим имот – ап. 18, находящ се в гр.*******, а не по установения за това ред чрез
предявяване на искове по чл. 124, ал.1 ГПК „ Всеки може да предяви иск, за да
възстанови правото си, когато то е нарушено или за да установи съществуването
или несъществуването на едно правно отношение или на свое право, когато има
интерес от това“, както и на иск по чл. 108 от Закона за собствеността: „
Собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, която я владее или държи,
без да има основание за това“.
В
протеста се твърди, че постановената присъда е незаконосъобразна с аргумента,
че първоинстанционният съд не е извършил правилна преценка на събрания
доказателствен материал. В протеста не се съдържат доказателствени искания.
С
определение на СГС от 17.10.2018г. по ВНОХД 4480/2018г. е било прекратено
съдебното производство и делото е било върнато на СРС за администриране на
протеста. След указаното администриране протестът ведно с допълнение към него е
постъпил отново ведно с материалите по делото в СГС, във връзка с което е
образувано производството пред въззивния съд.
В
допълнението към протеста прокурорът е посочил, че постановената присъда е
неправилна, тъй като не се основава на събрания доказателствен материал.
Твърди, се, че пострадалият е водел преговори със своя наемодател, във връзка с
които сключил предварителен договор за закупуването на жилището, както и че
внесъл значителни подобрения. В допълнението към протеста се твърди, че
подсъдимият е поискал предаването на владението, изпратил нотариална покана и
прекъснал достъпа на жилището до електро-преносната мрежа. Прокурорът посочва,
че въпреки така предприетите действия св. В.не освободил жилището, тъй като се
позовал на претенциите си за направените подобрения и на факта на сключен
предварителен договор. В допълнението към протеста се твърди, че именно по този
начин било оспорено правото на подсъдимия в качеството му на собственик да
влезе в имота, а самоволното, не по установения ред осъществяване на правото от
страна на подсъдимия да владее собствения си недвижим имот е налице поради
проникването на подсъдимия в апартамента чрез специализирани ключарски услуги.
Допълнението към протеста е
администрирано съгласно изискванията на чл.321 НПК, като е изпратено до
подсъдимия и неговите защитници. Не са постъпили възражения срещу доводите в
него.
В производството пред СРС двукратно са
провеждани разпоредителни заседания– на 26.03.2018г. и на 13.06.2018г., след
като с определение от 04.06.2018г. е отменен ходът на съдебното следствие и отново е било насрочено разпоредително
заседание по съображения за процесуално нарушение, свързано с липсата на
произнасяне на съда по искане по чл. 248, ал.2 НПК (за конституирането на
частен обвинител –л.44, л.45 от СП, СРС). С определение от 13.06.2018г.
първоинстанционният съд се е произнесъл по същество при решаване на въпросите
по чл. 248, ал.2 НПК, като е оставил без уважение молба на К.В.и В.В.за
конституирането им като частни обвинители. С определение от същата дата съдът
не е допуснал предявен от К.В.и В. В.граждански иск за съвместно разглеждане в
наказателното производство. С определение от 27.06.2018г. въззивният съд е
потвърдил отказа на първоинстанционния съд да бъдат конституирани частни
обвинители с аргумента, че от деянието не са били причинени съставомерни
имуществени вреди.
В производството пред въззивния съд е
постъпила е жалба от В.М.В., К.Р.В.и В.В.В.с искане за отмяна на
първоинстанционната присъда поради
нарушение на материалния закон и връщане на делото в досъдебната фаза на
наказателното производство. В молбата се посочват като нарушение действията на
органите на досъдебното производство, за които
се твърди, че са ограничили процесуалните права на пострадали от
престъпление по чл. 323, ал.1 НК лица. Въззивният съд, след като прие за
установено, че въпросите по чл. 248, ал.2 НПК са били окончателно решени с
определение на СГС от 27.06.2018г., като не е предвидена процесуална възможност
да бъдат пререшавани в случаите на постъпила жалба и/или протест срещу крайния
първоинстанционен съдебен акт, не е допуснал до участие свидетелите В.В., К.В.и
В.В..
Въззивният
съд в свое определение от 05.11.2018г. и след като е обсъдил становищата на
страните и предпоставките на чл. 327 от НПК, е счел, че не следва да се
провежда съдебно следствие пред настоящата съдебна инстанция за събиране на
доказателства чрез разпит на подсъдимия,
свидетели и вещи лица.
В производството пред въззивния съд
страните не са поискали събирането на доказателства.
Прокурорът
заявява, че не поддържа протеста, както и че присъдата на СРС е правилна и
законосъобразна. В подкрепа на това становище прокурорът излага довод, че към
инкриминираната дата между подсъдимия и
св. В.не е съществувал спор нито относно собствеността, нито относно владението
на процесния имот. В тази връзка се твърди, че не е осъществен един от
изискуемите признаци от обективния състав на престъпление по чл.323, ал.1 НК. В
заключение прокурорът предлага първоинстанционната присъда да се потвърди.
Защитникът
на подсъдимия излага становище, че присъдата на СРС е правилна и
законосъобразна. В допълнение се посочва, че мотивите към присъдата съдържат
правилно установена фактическа обстановка и са формулирани правилни правни
изводи.
Подсъдимият
в лична защита твърди, че поддържа становището, изразено от неговия защитник. В
последната си дума заявява, че е невинен.
Въззивният
съд, след като съобрази становищата на страните, доказателствата по делото и в
пределите на проверката по чл. 314 НПК намира за установено следното.
Подсъдимият
Р.М.М. е български гражданин, роден на ***г***, неосъждан, неженен, със средно
образование, по занятие – управител на търговско дружество, живущ ***, с ЕГН **********.
СРС
е приел за установено от фактическа страна, че преди инкриминирания период
подсъдимият М. и св. В.И.се познавали помежду си, тъй като двамата работели
съвместно по няколко проекта, както и че
преди инкриминирания период подс.
Р.М.М. и синът на свидетелите В.В. и И.В.- С.В. били съдружници.
Междувременно св. В.В.е бил ученик
на св. В.В., а със С.В. на 06.09.2005 г. го запознал вуйчото на С.В. - А.Р.. Св. К.В.е съпруга, а В.В.- дъщеря на св. В.В.. С така изложените в
мотивите на първоинстанционната присъда факти въззивният съд се съгласява
изцяло.
Първоинстанционният
съд е посочил в мотивите си, че св. В.В.предоставил заем на С.В., като между
двамата останали неуредени имуществени отношения, по повод на което С.В.
предложил на св. В.В.да се нанесе да живее със семейството си в притежавания от
неговите родители - свидетелите В.В. и И.В.апартамент 18, находящ се в гр.*******,
като му обещал в по-късен етап да
прехвърли собствеността на същия на св. В.с цел да уреди задълженията си по паричния заем. Въззивният
съд се съгласява с извода на СРС, че семейство В.преди инкриминирания период
били допуснати доброволно от С. В. във владение на посочения по-горе
апартамент. От друга страна в тази част фактите следва да бъдат изменени.
Въззивният съд от своя страна прие за установено, че св. В. В.и С.В. (починал
преди инкриминирания период) са имали неустановени имуществени отношения, като
естеството на тези отношения липсват данни да е било сведено до знанието на собствениците на посочения
по-горе недвижим имот в ж.к. „Обеля“ -
свидетелите В.В. и И.В..
В
останалата част приетите от СРС факти се споделят и от въззивния съд, а именно,
че в края на 2009 г. свидетелите В.В.и К.В.се нанесли в гореописания
апартамент, където живеели до неустановена дата преди инкриминирания период. В
същото време, включително и към инкриминираната дата св. Н.Ц.живеела в
апартамент, находящ се на етажа, на който се намирал процесния апартамент, по повод на което познавала своите съседи - свидетелите К.В.и В.В..
През
2010 г. семейство В.извършили ремонт и обзавеждане на жилището без
знанието и съгласието на свидетелите В.В.
и И.В.. Междувременно С.В., на когото от св. В.В. било възложено да стопанисва
посочения по-горе апартамент, починал и отношенията му със св.В.В.останали
неуредени. Семейство В.обаче продължили да обитават жилището без правно
основание за това.
Към
установените от СРС факти следва да се внесе и следното допълнение. Св. В.В.
изпратил нотариална покана до св. В.В.на 15.06.2016г. с искане жилището, находящо се на посочения по-горе
адрес в ж.к. „Обеля“ да бъде освободено в 10 /десет/ дневен срок, считано от
датата на получаване на нотариалната покана. При трикратно посещение от
служител на нотариалната кантора на адреса не било установено посоченото в
нотариалната покана лице, за да бъде изпълнено връчването на съобщение.
Връчването било осъществено на 18.07.2016г. в нотариалната кантора на нотариус Р.Д., след като на 02.07.2016г. било залепено
уведомление по чл. 47, ал.1 и ал.2 от ГПК (л.240, л.241 от ДП). На неустановена
дата през лятото на 2016г. се състояла среща между св. В. В. и В. В., на която
св. В. предложил апартаментът да бъде
закупен от семейство В.. Поисканата от свидетелите В.В. и И.В.цена възлизала
на 90 000,00 лева и същите спешно се нуждаели
от пари. Свидетелите В.изчакали известно време семейство В.да съберат
поисканите парични средства, като на
31.01.2017 г. в гр.София между свидетелите В.В. и И.В., от една страна и В.В.,
от друга бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на жилището, по
силата на който на собствениците бил платен задатък в размер на 5000,00 лева и
уговорен срок за изповядване на сделката — 28.02.2017 г. Между семейство В.и семейство В.била сключена уговорка,
ако сделката не бъде изповядана в този срок страните да се считат поканени на
06.03.2017 г. да се явят при нотариус Д.С., peг. №267 на НК в гр.София с готовност да
сключат окончателен договор.
В.В. и И.В.не
изпълнили договорните си задължения по така сключения предварителен договор за
покупко-продажба, тъй като спешно се нуждаели от парични средства и на
23.02.2017 г. продали описания по-горе
апартамент на подс.Р.М. за сумата от 90 000,00 лева, за което бил
съставен нотариален акт №47, том I, рег.№ 693, дело №39 от 2017 г. на нотариус
Цв.Д.с район на действие СРС и вписана в НК под №350.
Чрез
нотариус А.Ш.с peг. №500 на НК била изготвена нотариална
покана от 31.03.2017 г. към св.В.В., с която подс. М. му давал срок от седем
дни от датата на получаването ѝ да напусне жилището с вещите си и със
семейството си и да му предаде ключовете от него.
На
04.04.2017 г. било изготвено и уведомление до В.В.във връзка с поканата. Въпреки
поканата св.В.В.не освободил жилището, тъй като имал претенции към него във
връзка със сключения предварителен договор за закупуването му.
Междувременно
св. В.И.получил нареждане да предприеме
действия по преустановяване на електрическото захранване на апартамента, което
той изпълнил. Така на неустановена дата преди инкриминираната дата и след
преустановяване на електрическото захранване апартаментът бил освободен от
семейство В., като св. К.В.уведомила за това обстоятелство своята съседка – св.
Н.Ц..
На
13.04.2017 г. по поръчение на подс. М. св. В.И.посредством услугите на
неустановен по делото ключар отворил входната врата на жилището, в което нямало
обитатели.
Действията
на св.В.И., свързани с проникване в жилището, били забелязани от св. Н.Ц.,
която информирала по телефона св. К.В..
Св. Н.К.осъществил
охрана на жилището, поставил СОТ, след което вещите на св.В.В.и семейството му
били изнесени и транспортирани в склад и оставени на отговорно пазене.
За да
приеме описаната по-горе фактическа обстановка, СРС се е позовал на събраните и
проверени доказателства, както следва: на гласните доказателства - показанията на свидетелите К.В., В.В., В.В., И.В.,
В.И., Н.Ц., Н.К.и И.С., дадени на съдебното следствие, на прочетените на
основание чл.281, ал.2, т.5 вр. ал.1, т.2 от НПК показания, дадени от св. Н.Ц.в
досъдебното производство; на писмените доказателства - нотариален акт №47, том
I, рег.№693, дело №39 от 2017 г. на Нотариус Цв. Д.нотариална покана от
31.03.2017 г., уведомление и другите
писмени доказателства, събрани по ДП №3384 ЗМК 1420/2017 г. по описа на 09
РУ-СДВР, прочетени и приети по реда на чл.283 от НПК. Първоинстанционният съд е
изследвал правния статус на подсъдимия като е изискал справка за съдимост
№4571/19.03.2018 г. на СРС.
При
оценката на доказателствата СРС е приел,
че липсват противоречия, които да налагат обсъждането им съгласно чл.305, ал.3,
изр.1 НПК.
Въззивният
съд не се съгласява с извода на СРС за липсващи противоречия в доказателствения
материал, като корекцията на този извод е възможна и допустима при
самостоятелен анализ на доказателствата, поради което не представлява
самостоятелно основание за отмяна на първоинстанционната присъда.
Извън
предмета на доказване е въпросът дали е било оспорвано правото на собственост
на процесния апартамент. Отделно от това по делото е наличен предварителен
договор за покупко-продажба на недвижим имот от 31.01.2017г. между И. В.и В. В.,
от една страна и св. В.В., от друга страна ( л. 236 –л.239 от ДП). Въззивният
съд приема за установено, че с факта на сключването на предварителен договор с
участието на член от семейство В.е обективирано извънсъдебно признание, че
титуляри на правото на собственост на процесния апартамент са лицата, които в
този договор са посочени като продавачи, т.е. – свидетелите В. В. и И.В., респективно
– налице е извънсъдебно признание, че семейство В.са обитавали чужд имот.
Отделно от това, от показанията на св. В. В.се изяснява, че на този свидетел
при преговорите му със св. В. Илиев, свързани с освобождаването на имота,
е бил показан нотариален акт,
удостоверяващ сключения договор за покупко-продажба с подсъдимия (л.85, стр.2
СП, СРС). Следователно, св. В.е бил наясно с въпроса за собствеността на
процесния имот и към инкриминираната дата.
С
измененото обвинение и доколкото отново не е инкриминирано оспорване на правото
на собственост, основният факт е свързан с въпроса дали семейство В.са
осъществявали фактическо владение на недвижимия имот към инкриминираната дата –
13.04.2017г., ако са осъществявали такова, какво е правното основание за това или апартаментът е бил
необитаем. При изясняване на посочените
обстоятелства е от значение следната съвкупност от доказателства. По
делото са събрани писмени доказателства - нотариална покана, депозирана от св. В.В.
до св. В.В., в която е удостоверено, че адресът на посочения по-горе апартамент
в ж.к. „Обеля“ е бил посещаван от служител на нотарилната кантора многократно
през 2016г.– на три различни дати и по различно време, но без резултат. Същата
е била връчена на 18.07.2016г. в нотариалната кантора на нотариуса едва след
залепването на уведомление по чл. 47, ал.1 и ал.2 ГПК и след изтичането на
законоустановения двуседмичен срок от
уведомлението (л. 240, л. 241, ДП). Във връзка с факта на връчването на нотариалната покана, изпратена
от св. В. В., несъмнено до св. В.В.е било сведено искането на собственика да му
бъде оказан безусловен достъп до неговия собствен недвижим имот, като
владението върху същия му бъде предадено чрез упълномощен процесуален
представител – адв. С.. Несъмнено по изпълнението на това искане от страна
между семейство В.и семейство В.е съществувал спор, като искането на семейство В.за
предаване владението на имота не било
удовлетворено с аргумента, че същият ще бъде закупен на предложената от
семейство В.продажна цена, като междувременно започнали преговори в тази
насока, включително с участието на адв. С..
Посоченият спор не е бил инкриминиран от обвинението.
С оглед
изключителната поверителност на отношенията между лице, упражняващо адвокатска
професия и неговите доверители за удостоверените в нотариалната покана факти и
обстоятелства, адв. С. не следва да бъде разпитвана, тъй като правото на защита
на законни права и интереси чрез адвокат по арг. от чл. 45 и чл.123, т.1 от
Закона за адвокатурата, както и тайната на кореспонденцията между адвокат и
неговия доверител безспорно се ползва с приоритет пред задълженията на
свидетеля, регламентирани в разпоредбата на чл.120 НПК. С оглед изложеното
въззивният съд приема за установено, че не са опровергани твърденията на св. В.
В., че семейство В.не са уведомили семейство В.за изпълнение на исканията в
нотариалната покана, като от друга страна те не са имали договорни отношения
със семейство В., на базата на които да установят владение за себе си или за
другиго върху процесния недвижим имот, нито договорни отношения, по силата на
които да продължат да ползват този имот безвъзмездно или възмездно. В тази част
показанията на св. В. В., дадени в производството пред СРС, са подкрепени от разказа на неговата съпруга
– св. И. В.и не са опровергани от останалия доказателствен материал. По делото
освен обсъдения по-горе предварителен договор за покупко-продажба не се съдържа
друг договор, още повече такъв, който да удостоверява правно основание
семейство В.да ползва описания в този договор недвижим имот. На тази база от
факти въззивният съд приема за установено, че след връчването на посочената
по-горе нотариална покана на 18.07.2018г. семейство В.не са разполагали нито с
фактическо (недвусмислено изразено пред тях съгласие от лице, оправомощено да
стопанисва имот, каквото е бил покойният С. В.), нито с юридическо основание (договор
за наем) да държат (ползват) процесния апартамент. При липсата на документиран
сключен договор за наем между семейство В.от една страна и член на семейство В.,
от друга страна, по арг. от чл.113 вр. с чл.112, б.“е“ от Закона за
собствеността не е съществувал акт, подлежащ на вписване по смисъла на чл.112,
б.“е“ от ЗС, който да представлява източник на право свидетелите В.да продължат
да ползват процесния недвижим имот към инкриминираната дата и който да може
годно да се противопостави на подсъдимия, след като същият междувременно
придобил правото на собственост съгласно нотариален акт № 47, том І, рег. 693,
дело № 39 от 2017г. (л.258, л.259 от ДП).
Въззивният
съд приема за установено, че с факта
на сключването на предварителен договор за покупко-продажба несъмнено св. В.В.(дъщеря
на св. В. В.) е обективирала знанието си, че собственик на процесния апартамент
са били свидетелите В.В. и И.В., респективно – знанието си, че те могат съобразно
своята собствена преценка да се разпореждат правото си на собственост върху имота, в т.ч. и в полза на
всяко едно трето лице, каквото се явява и подсъдимият.
Следователно
фактът на нарушение на клауза по предварителния договор за покупко-продажба,
сключен между св. В.В., от една страна и св. В. В. и И. В., от друга страна, в
конкретния случай може да ангажира само
гражданската отговорност на свидетелите В.за неизпълнение на договор, но не и
наказателната отговорност на подсъдимия, за това, че не се е съобразил с
договорните отношения между своя продавач и св. В.В.. По изложените съображения
въззивният съд споделя изводите на
първата съдебна инстанция, че отношенията на В.В.със С.В., както и сключеният
на 31.01.2017 г. предварителен договор за покупко-продажба на жилището между
свидетелите В.В. и И.В., от една страна и В.В., от друга, нямат никаква връзка
с личността на подс. М., като последният не е бил длъжен да се съобразява с
тях.
Въззивният
съд приема за установено, че към инкриминираната дата процесният апартамент е
бил необитаем, поради което от обективна страна липсва и оспорване на правото собственикът да владее имота си.
Убедителен извод в тази насока се обосновава от прочетените на основание
чл.242, ал.5 вр. с ,ал.1, т.2 НПК показания, дадени от св. Н.Ц.в досъдебното
производство. За така прочетените показания не е налице забраната по чл. 281,
ал.8 НПК и от тях се установява, че семейство В.са напуснали апартамента на
неустановена дата, но във всички случаи - преди инкриминираната дата, като дори
св. К.В.оставила мобилен телефон за връзка, за да разбере ако някой влиза в
апартамента. Въззивният съд прие за установено, че освобождаването на процесния
апартамент от свидетелите В.съвпада с момента, в който до същия било
преустановено електрозахранването. Липсва какъвто и да е доказателствен
източник, че след случая, описан в прочетените показания на св. Цветкова,
апартаментът е бил обитаван от семейство В.. Св. Ц.се явява независим от
крайния изход на делото свидетел. В личен разпит в производството пред СРС тя е
заявила, че не е имала трайни и близки отношения със семейство В..
Действително, след прочитане на показанията от досъдебното производство св. Ц.не
е изразила ясна позиция дали ги поддържа, но не са опровергани и нейните
твърдения, че е разбрала за освобождаването на апартамента от самата К.В.. При
констатираната колебливост в свидетелските показания и с оглед установената в
НПК доказателствена тежест, съдържанието на прочетените показания, дадени от
св. Ц.в ДП, ползва позицията на защитата. Отделно от това фактът на
преустановено електрозахранване към процесния имот преди инкриминираната дата,
свързано със значителни и непреодолими неудобства, е установен самостоятелно и
от показанията на св. К.В., дадени от нея в производството пред
първоинстанционния съд.
Основанията
на въззивния съд да измени възприетата от контролирания съд фактическа
обстановка в частта относно естеството на предхождащите инкриминирания период
имуществени отношения между С.В., от една страна и св. В.В., от друга страна,
по повод стопанисването на апартамент № 18, находящ се в гр.******* в ж.к.
„Обеля“, са свързани с действителното съдържание на гласните
доказателства. Единственият източник на
доказателства, че С. В. е предоставил посочения апартамент за ползване на
семейство В., именно за да уреди задълженията си към тях във връзка с получен
от св. В. В.значителен паричен заем, са показанията на самия В. В.. С оглед настъпилата смърт на С. В. обаче и
показанията на неговите родители - свидетелите И. В.и В. В., които нямат информационна стойност за изясняване на
сочените факти и обстоятелства,
твърденията на св. В. В.в тази част не могат да бъдат проверени с други
източници на доказателства. На следващо
място, въззивният съд обсъди и самостоятелното значение на дадените от св. В. В.показания
в частта им, че е живял в жилището до 13.04.2017г., като е планирал да извърши
плащане, за да закупи посочения апартамент (л.84, стр.2 СП). В друга част от
разказа си пред съда обаче св. В.е посочил, че още през 2010г. процесното
жилище му е било предлаган за продажба от С. В., но св. В.отказал, тъй като е
искал да му бъдат върнати дадените в заем парични средства (л.85, СП, СРС).
Преценката
на изложените по-горе горе доказателства обосновава изводи в следните насоки:
На
първо място - каквито и да са били отношенията между В. В.и С. В. (според
въззивния съд характерът на тези имуществени отношения е неустановен), те не са
довели до определени правни последици, с които да бъдат обвързани нито
свидетелите И. В.и В. В., нито подсъдимият М.. Без съмнение по делото е
установено, че именно свидетелите И. В.и В. В., а не техният син – С. В., са
били титуляри на правото на собственост на процесния недвижим имот както през
2010г., така и до продажбата му на подсъдимия през 2017г. и това обстоятелство е било известно
както на св. В. В., така и на неговата
дъщеря – В.В., която се явява страна по сключения на 31.01.2017г. предварителен
договор за покупко-продажба.
На
второ място - действителните намерения и реални възможности на св. В. В.да
закупи апартамента, е друг спорен факт, който също не намира разрешение нито в
показанията на самия св. В. В., нито в останалата част от доказателствения
материал. Самият св. В.е разказал, че през 2010г. изрично е отказал да закупи
жилището след отправено предложение от С. В..
Отделно от това, твърденията на св. В. за получено от него съобщение от
адв. С. за невъзможност св. В.да осигури финансирането на окончателен договор
за покупко-продажба, които се съдържат
показанията му пред СРС, остават неопровергани от останалия
доказателствен материал.
С оглед
всичко изложено въззивният съд намира, че СРС е формирал правилни правни
изводи, а измененията в установените от първоинстанционната присъда факти не
водят до промяна на крайния извод за несъставомерност на деянието, за което е
ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия. Верен е изводът на първия
съд, че съгласно повдигнатото срещу подсъдимия обвинение прокуратурата следва да докаже наличието на правен спор
между Р.М.М. и В.М.В. относно владението на описания в обвинителния акт
недвижим имот. В настоящия случай обаче по делото са обективирани други спорни
отношения. Спор е обективиран между св. В. В.и св. В. във връзка с неизпълнение
на предварителен договор за покупко-продажба. Спор е обективиран също така
между св. В. В.и св. В. И.относно собствеността на дружествени дялове от
търговско дружество, в което съдружник е бил подсъдимият, като това
обстоятелство е установено от показанията на св. В.И.(л.90, стр.2 СП, СРС).
Нито едно от изброените спорни отношения обаче не е включено в предмета на
обвинението. Споровете между св. В.и св. В. И.за валидността на евентуално
предприети от С. В. (покойник към 13.04.2017г. и бивш съдружник на подсъдимия в
търговско дружество) действия с определени правни последици, макар и да са
документирани в жалби по делото и медийни публикации (л.175-л.198 ДП),
също не са инкриминирани от обвинението,
поради което и въззивният съд също не следва да ги обсъжда ( л.85, стр.2 от СП,
СРС).
Твърдението
на св. В. В.и К. В.а, че на
инкриминираната дата – 13.04.2017г. са обитавали процесния недвижим имот,
находящ се в ж.к. „Обеля“, е в съществено противоречие с показанията на св. Н.Ц..
Разказът на св. Ц.за настояването на К.В.да
осигури телефонна връзка с цел да получава от Н. Ц.информация за състоянието на
апартамента в ж.к. „Обеля“, по силата на
формалната логика изключва семейство В.по същото време да са планирали лични
посещения в жилището. Същевременно информацията, получена от св. В. В. при
разговор с адв. С., за невъзможност семейство В.да финансират изпълнението на окончателен
договор за покупко-продажба, не е опровергана от останалия доказателствен
материал. В тази част показанията на св.
В. В. дават логично обяснение на факта,
че около половин година след връчване на нотариалната покана до св. В.и след
като свидетелите В.не са успели да продадат собствения си недвижим имот, са
започнали да търсят друг купувач.
Съгласно по-горе разпоредби от Закона за адвокатурата, тази част от показанията
на св. В. също не може да бъде проверена с личен разпит на адв. С.. На следващо
място твърдението, че процесният апартамент към инкриминираната дата е бил обитаван от семейство В., е опровергано
и от показанията на св. И.С., още повече че същите в частта за трайно спряно електрозахранване в апартамента,
водещо до практическа невъзможност да бъдат ползвани основни битови удобства,
кореспондират и с показанията на други свидетели – св. К.( л.103, стр.2 СП,
СРС), св. В.И.( л.90, стр.2 СП, СРС),
включително и с показанията на св. К.В.(л. 87, стр.1, СП, СРС). По изложените
съображения въззивният съд също счита, че доколкото жилището към инкриминираната дата не е било
обитавано, била е инсталирана охранителна система на СОТ и не е имало
регистрирани действия по влизане от страна на В.М.В., то самото владение върху
жилището фактически е било преустановено от В.преди подс. М. да установи свое
владение върху имота.
Съставомерността
на деянието по чл.323, ал.1 от НК
изисква от обективна страна да е обективиран
правен спор. В настоящия случай инкриминираният правен спор е отнесен
до владението на процесния апартамент,
като се твърди, че е възникнал между Р.М.М. и В.М.В. към датата на деянието.
От
обективна страна обаче между Р.М.М. и В.М.В. към датата на деянието не е имало
никакъв спор – нито извънсъдебен, защото те не са осъществявали контакт, нито
съдебен, поради липсата на данни за образувано съдебно производство относно
владението на процесния имот.
Правилни
са правните изводи на първия съд, че от събраните по делото доказателства и от
обективна страна не е установено Р.М.М. да е ангажирал ключар или лично да е проникнал в жилището. Верен е изводът на
първия съд, че не подс.М., а св. В.И.чрез
услугите на неустановен по делото ключар отворил входната врата на
жилището. Единственото възлагане, което се свързва с подсъдимия, като за същото
се споменава в показанията на св. Илиев, се отнася до това дали и кога да се
осъществи среща между св. И.и св. В..
Въз
основа на обсъдените по-горе доказателства от обективна страна е установено, че
след получаването на нотариална покана на 18.07.2016г. от адресата, посочен в
нея, изпратена по искане на св. В. В., както и поради липсата на сключен
договор за наем за ползването на инкриминирания недвижим имот, св. В.или членове от неговото семейство не са
разполагали с фактически и правни основания да го ползват след 18.07.2016г., включително и на инкриминираната дата. В тази
връзка следва да намери приложение един от основните общи правни принципи, че
никой не може да черпи права от своето противоправно поведение. След като
свидетелите В.не са разполагали с фактически и правни основания през 2017г. да
владеят/ползват инкриминирания недвижим имот, те не следва от осигурен в
миналото достъп да извличат аргументи за
ограничаване на права и законни интереси на собствениците на този имот –
първоначално –правата на свидетелите В. В.
и И. В., а впоследствие – правата на подсъдимия М.. Фактът, че в миналото – преди 2017г. на
семейство В.доброволно е бил осигурен достъп до процесното жилище не дава
основание за промяна на този извод предвид връчената на 18.07.2016г. нотариална
покана с искане за освобождаването му. По изложените съображения въззивният съд
се съгласява с изводите на СРС, че владението, установено от подс.М. върху
процесния апартамент, е правомерно действие, защото към инкриминираната дата
той е собственик на недвижимия имот, а същият е бил необитаем. Въззивният съд
се съгласява с изводите на първоинстанционния съд, че собственикът разполага с правната възможност
да заведе визираните от прокурора искове, но той не е длъжен да го направи при
липсата на спор, доколкото неоснователното водене на искове може да доведе до
осъждането на ищеца да заплати направените по делото разноски.
Престъплението по чл.323, ал.1 НК не
е осъществено и от субективна страна. Самоуправството е престъпление против
законовия ред, който регулира отношенията между гражданите. Затова субект на
престъплението може да бъде само страна по имуществено правоотношение. В настоящия случай между подсъдимия
и св. В. В.или членове от неговото семейство не са съществували имуществени
правоотношения, нито преки контакти, поради което липсват каквито и да е данни
подсъдимият да е знаел за претенции на свидетелите В.към лицата, от които вече
е закупил инкриминирания имот. Липсват и данни подсъдимият да е сключил каквито
и да е договори, с които да е поел задължения на трети лица към св. В.. За да е
налице пряк умисъл при извършване на престъпление по чл. 323, ал.1 НК обаче,
деецът следва предварително да знае, че правото му се оспорва.
При
така установената фактическа обстановка от обективна и субективна страна
обвинението срещу Р.М.М. е несъставомерно. Правилни са изводите на СРС, че със
състава на чл.323, ал.1 от НК законодателят не охранява пряко личността или
имуществото на гражданите, а тези обществени отношения, които са свързани с
установения в закона ред за упражняване на действителни или предполагаеми
права. В случая подс.М. е упражнил правото си да влезе във владение на
собствения си имот. Въззивният съд също счита, че наличието на чужди вещи в
този имот не е основание за воденето на съдебен процес, още повече с оглед
данните, че същите са били описани и изнесени в охраняем склад, за което св. В.е
бил уведомен. С оглед изложеното е видно, че и движимите вещи са били
съхранявани по разпореждане от подсъдимия с грижата на добър стопанин.
След
като деянието на подсъдимия не осъществява състав на престъпление по чл. 323,
ал.1 НК, обосновано е била постановена оправдателна присъда. Такава се
постановява винаги при отрицателен отговор на някой от въпросите, изброени в
разпоредбата на чл.301, ал.1, т.1 и т.2 НПК.
С оглед
всичко изложено по-горе въззивният съд намира, че първоинстанционната присъда
следва изцяло да се потвърди.
Първоинстанционният
съд не се е произнесъл за направени по делото разноски. В материалите по делото
обаче се съдържат доказателства за такива, а именно – данни за изплатени пътни
разноски на св. В. В. и И. В.( л.89,
стр.2 от СП). Съгласно решение от
11.02.2016г. на ОСНК на ВКС в случаите,
в които която и да е от съдебните инстанции е пропуснала да се произнесе
относно разноските, компетентен да стори това е първоинстанционният съд. По аргумент на още по-силното основание, ако
това е пропуснал да стори самият първоинстанционен съд, този пропуск следва да
се отстрани именно от този съд в производство по чл. 306, ал.1, т.4 НПК.
Така
мотивиран и на основание чл. 334, т. 6, чл. 338 НПК, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА присъда на СРС, НО, 104 състав,
постановена на 17.09.2018г. по НОХД 2383/2018г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.