Р Е Ш
Е Н И Е-90
Гр.В.
07.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Видинският окръжен съд
гражданско отделение в открито заседание на двадесет и осми април две
хиляди и двадесета и първа година в състав:
Председател : С. С.
Членове :1. Г. Й.
2. Д. В.
при
секретаря В. У............................................................
и с участието на
прокурора.....................................................................
изслуша
докладваното от съдията Й. гр.д. № 159
по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на Дял
втори ,Глава двадесета ГПК /въззивно обжалване/.
С
Решение №400 /17.07.2020 г. по гр.д.№ 2056/2019 г. по описа на Районен
съд-В. е осъдена Г. Д.„Г. П.“ – С. с
адрес: гр. С. да заплати на И.П.Й. с ЕГН ********* сумата от 1510,71 лева, представляваща дължимо допълнително
трудово възнаграждение за положен извънреден труд за периода 19.07.2016 г. -
19.07.2019г., получен след преобразуване на положени часове нощен труд в
дневен, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на
иска в съда – 19.07.2019 г. до окончателното плащане, както и сумата от 176,98 лева, представляваща лихва за забава върху
главницата по периоди на възникване на задължението за всяко плащане до датата
на предяваване на иска -19.07.2019 г.
Осъдена е Г. Д.„Г.
П.– С. с адрес: гр. С. да заплати на И.П.Й. с ЕГН ********* разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 348,14 лева.
Така постановеното от
първоинстанционния съд решение е
обжалвано от Г. д."Г. п." -МВР,
с адрес: гр.С. представлявана от директора С. И. К. чрез процесуалния си представител Й. С. - главен
юрисконсулт в отдел ПНО - ГДГП, с адрес за кореспонденция: гр. Р..
Поддържа се ,че неправилно е приложен материалния закон.
В практиката на ВКС - Решение № 197 от 07.10.2019 г.
по гр. д. № 786/201 г., Г. К., IV Г. О.(произнасяне по идентичен казус) било
възприето ,че „При това вещото лице не
следва да извършва претендираното от ищцата увеличаване на дадените часове
дежурства през нощта и приравняването им към часове работно време през деня
чрез увеличение с коефициент 0, 143…специалната нормативна уредба не предвижда
такова преобразуване на част от времето, през което е дадено дежурството… разпоредбите на ЗДСл и КТ не са
приложими по аналогия тъй като
отношенията, уредени с посочените закони, не са сходни, а са различни....При
работата на смени (дежурства) работното време на държавните служители в МВР се
отчита по специален ред, което прави недопустимо аналогичното приложение на
законите за държавните служители в гражданските ведомства, включително
конвертиране на часовете труд, положен през нощта, в дневни часове.“
Още с исковата си молба пред първоинстанционния съд Н.
допускал смесване на нормите относно нощния труд и извънредния труд, като
създавал несъществуваща конструкция на "извънреден нощен труд" и
неправилно интерпретирал цялостната правна уредба по тази материя. Тази конструкция
неправилно била възприета и в обжалваното съдебно решение.
Поддържа се ,че категориите "извънреден труд,
формиран от нощен труд", съответно за "извънреден труд, формиран от
дневен труд", не били сред видовете труд ,които урежда трудовото законодателство.
Трудът бил или в нормите за
продължителност, определени от работодателя или от закона, или част от него извън тях. Начинът на изчисляване на
нормалната продължителност при сумирано отчитане на работното време бил посочен
в двете идентични разпоредби, а именно: в чл.9б ал.1 НРВПО - нормата се
определя в часове, като броят на работните дни по календар, включени в периода
на отчитане, се умножи по дневната часова продължителност на работното време,
определено в трудовия договор и в чл.26. ал.1 от Наредба № 81213-776/29.7.2016
г. (отменена с Наредба №8131з-36/07.01.2020г.) по чл.187 ал.9 ЗМВР - при
сумирано отчитане на работното време общият брой на отработените часове по
график се сравнява с нормата работни часове за отчетния период, получена от броя
календарни работни дни за периода, умножени по цифрата осем. Положеният от едно
лице труд в определения от работодателя или от закона отчетен период
представлявал съвкупност от сбора на отработените часове дневен и нощен труд.
Резултатът от сумирането установявал дали общо положеният труд е в рамките на
нормата за продължителност на работното време за отчетния период или я
надвишава, при което надвишаването представлява извънреден труд.
Дори в периода на действие на отменената Наредба
№8121з-407/2011г. когато е съществувало приравняването на нощния труд в дневен,
допълнително възнаграждение за положените часове нощен труд ,различно от
определеното с подзаконовия нормативен акт по чл. 179, ал. 2 от ЗМВР и
аналогично на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ не се е дължало. Това се дължало на
обстоятелството, че превръщането на часовете нощен труд в дневен е коефициент
1,143 не води до полагането на извънреден труд. Извънреден труд или труд извън
установеното работно време, каквото понятие използва ЗМВР и Наредба № 8121з-407
от 11.8.2014г., бил труд, който е положен извън нормалната продължителност на
работното време. Твърдения за полагане на труд извън определените 12/24-часови
смени или за полагане на нощен труд над 8 часа не били наведени.
Същевременно съгласно чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ при
сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с
коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и
нощното работно време,установени за подневно отчитане на работното време за
съответното работно място. Посоченото правило трябвало да се разглежда заедно с
чл. 136, ал. 1 и ал. 3 и чл. 140, ал. 1 и ал. 2 от Кодекса на труда КТ/. Те
предвиждали различна продължителност на работното време в зависимост дали
трудът се полага през деня или през нощта. Нормалната продължителност на
седмичното работно време при 5-дневна работна седмица била 40 часа, като
работното време през деня е до 8 часа, а нормалната продължителност на седмичното
работно време през нощта била 35 часа, тоест нормалната продължителност на
работното време през нощта е до 7 часа. От изложеното следвало, че
съотношението на нормалната продължителност на дневното работно време към
нормалната продължителност на полагания през нощта труд е 8:7, което налагало
при подневно отчитане на работното време преизчисляване на нощните часове в дневни
с коефициент 1,143. Целта била да се изравни продължителността на нощния с
дневния труд при подневното отчитане на работното време.
По различен начин била регламентирана възможността за
полагане на нощен труд от служителите в ЗМВР. Съгласно чл. 187, ал. 3 от ЗМВР
работното време на държавните служители се изчислявало в работни дни -
подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени - сумирано за
тримесечен период. При работа на смени законодателят в съответствие с чл. 8 от
Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003г.
относно някои аспекти на организацията на работното време било допуснал
полагането на труд и през нощта между 22:00 и 06:00 часа, като работните часове
не следвало да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. Следователно
съотношението на нормалната продължителност на дневното работно време към
нормалната продължителност на допустимия размер нощен труд е 1:1 и нямало какво
да се преобразува.
Законодателят бил използвал различен подход ,определяйки
допустимата продължителност на часовете нощен труд („до 7 часа“по КТ и „не
следва да надвишава средно 8 часа“ по ЗМВР), но крайният резултат бил един - с
двете правни норми се предвиждала максимално допустимата продължителност на
нощния труд. Работодателят бил този, който създавал организацията на работа
съобразно нейната специфика. Някой категории служители се ползвали от правото
да работят с намалено работно време, други да не полагат нощен труд, трети да
не полагат извънреден труд и т.н. Организацията на работа на тези служители,
съответно продължителността, началния и крайния час на работното време на тези
служители се определяли от работодателя в рамките на законово допустимите
норми. Поради това не можело да се възприеме тезата на първоинстанционния съд
за приложимост на нормата на чл.9, ал. 2 от НСОРЗ еднакво за различни
правоотношения - трудови и служебни.
Твърди се ,че посочената разлика в уредбата на
допустимата продължителност на нощния труд между служителите в МВР и
работниците, съответно между разпоредбите на ЗМВР и КТ, не била в несъответствие
в законодателството, нито пък била дискриминационна. Напротив ,тя била
съобразена с характера на дейността, извършвана от служителите в МВР. Именно специфичната
дейност, която извършвали, била причина правата и задълженията им да се
регламентират от специален нормативен акт. С него били предвидени редица
отклонения от правата и задълженията на престиращите работна сила по трудово
правоотношение, уредени в КТ. Видът на извършваната дейност (противодействие на
престъпността, опазване обществения ред, защита на националната сигурност,
граничен контрол, пожарна безопасност и защита на населението и други) налагал
някои по-неблагоприятни условия на полагане на труд, в това число и
възможността за полагане на повече часове нощен труд, поради което в ЗМВР и подзаконовите
нормативни актове били предвидени различни права (привилегии) за служителите на
МВР в отклонение от КТ, които да служат за компенсация. Допълнително заплащане
за полагане на нощен труд бил такъв вид компенсаторен механизъм. Невъзможността
на същия да изпълни целта си и да послужи за реално обезпечаване на вредните
последици от полагането на труд през нощта не можела да се преодолее по съдебен
ред и то чрез прилагане по аналогия на друга правна уредба при наличието на
изрична регламентация за размера, реда и условията за изплащане му.
Твърди се ,че КТ не намирал субсидиарно приложение по
отношение на държавните служители като цяло. Нито в ЗДСл, нито в ЗМВР имало
препращане към нормите на КТ - че за неуредените в тези закони случаи КТ се
прилага "съответно", а напротив, във всички случаи, в които
законодателят считал, че материята следва да се уреди идентично на тази в КТ,
препращането било пряко, чрез посочване на конкретните правни норми. Така напр.
чл.38а ал.3 ЗДС повелявала, че работещите при специфични условия и рискове за
живота и здравето държавни служители ползват правата по чл.137 и 285 от КТ;
съгласно чл.50а ал.2 ЗДС относно допустимостта, продължителността, отчитането и
заплащането на извънредния труд се прилагали съответните разпоредби на КТ, т.е.
Глава седма, раздел II КТ; чл.63 ЗДС постановявал, че ползването на отпуски от
държавните служители става при условията, по реда и в размерите, предвидени в
чл.162 - 167а КТ; чл.180 ал.1 - ал.4 ЗМВР също препращали относно отпуските и
специалната закрила на някои категории държавни служители в МВР към КТ; чл.88
ал.2 ЗМВР сочел, че държавните служители, които полагат труд за времето между
22.00 и 6.00 ч., се ползват със специалната закрила по КТ, т.е. по чл.140 ал.З
и ал.4 КТ и др.
При съпоставянето на двата нормативни акта било видно,
че за разлика от КТ, който ограничава нощния труд до 7 часа дневно, такова
ограничение не било предвидено в ЗМВР и при него нормалната продължителност на
работното време през деня съвпадала с нормалната продължителност на работното
време през нощта и тя е 8 часа. За разлика от работниците по трудови
правоотношения, спрямо които съгласно чл.143 ал.2 КТ извънредният труд е
изрично забранен и не може да надвишава 150 ч. годишно в хипотезите на чл.144 КТ, когато е допустим, при държавните служители в МВР съгласно чл.187 ал.7 ЗМВР
извънредният труд не можел да надвишава 70 часа на тримесечен период и 280 часа
годишно, като при бедствия и други извънредни ситуации се допускало
извънредният труд да надвиши тези норми до 25 часа на тримесечен период и до
100 часа годишно. Тези различия не аргументирали извод за дискриминационно
третиране на конкретната категория служители, защото адекватно на
по-неблагоприятните условия, завишени изисквания и ограничения при полагане на
труд в сравнение с работещите по трудови правоотношения лица и другите държавни
служители, за служителите в ЗМВР били предвидени редица компенсационни
механизми, допълнителни материални стимули и нематериални блага, от каквито
нито работещите по трудови правоотношения, включително и тези в системата на
МВР, нито останалите държавни служители се ползвали.
В този смисъл били мотивите съдържащи се в съдебни
решения на Окръжен съд-Р.,Окръжен съд-П.,Окръжен съд-В. Т.,Окръжен съд-Х. и пр.
Поддържа се ,че положеният от ищеца като нощен труд
бил в размер на 8 часа на всяка работна смяна. За всеки от тези часове той получавал допълнително заплащане, което през
процесния период е в размер на 0,25лв. (увеличен на 1 лв. от 01.02.2020г.).
За всеки от тези 8 часа той получавал съответно месечно възнаграждение
(факт по който не се спори). С обжалваното решение, неправилно
първоинстанционния съд бил осъдил ГДГП - МВР да заплати още един път
възнаграждение за положения от ищеца нощен труд за размера над 7ч. и то с
увеличение от 50%.
При внимателен прочит на заключението на вещото лице
било видно, че същото прави
математически изчисления, умножавайки часовете в които ищецът е полагал нощен
труд по график, с коеф. 1,143, съобразявайки се само и единствено с претендираното
от него като приложимо, правило на чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Съгласно тази норма:
„При сумирано изчисляване на работното време трудовото възнаграждение,
заработено по трудови норми с коефициент, равен на отношението между часовете,
получени след превръщането на нощните часове в дневни, и действително
отработените часове през месеца или установения друг период. “ Проверявайки
относимата документация, вещото лице било установило, че съгласно утвърдените ежемесечни
графици ищецът полага нощен труд с продължителност 8ч. Този факт не е спорен. В
този случай нормалната продължителност на нощното и на дневното работно време е
еднаква, а именно 8часа(8/8). При тази хипотеза, ако въобще е приложимо
прилагане на някакъв коефициент, то той би бил 1, а не претендирания от
Найденов 0,143.
Основавайки се на така изложеното първоинстанционният
съд, приемал (без мотиви), че ищеца е положил извънреден труд за който работодателя
(в случая ГДГП) му дължи възнаграждение.
Освен, че са направени без мотиви, тези изводи
противоречали и на приложимите материално-правни норми ,уреждащи полагането,
отчитането и компенсирането на извънредния труд. Същите били посочени още с писмения отговор, като необсъждането им
от страна на първоинстанционния съд налагало тяхното преповтаряне.
Основавайки се на законовата делегация на чл. 187, ал.
9 във връзка с ал. 8, чл. 187а, ал. 4 и чл. 188, ал. 1 от ЗМВР, министърът на
вътрешните работи бил издал приложимата през процесния период Наредба
№8121з-776/29.07.2016г., регламентираща реда за организацията и разпределянето
на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън
редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на
държавните служители в министерството на вътрешните. Съгл. Чл. 18. (1) държавните
служители изпълняват служебните си задължения извън редовното работно време въз
основа на заповед за полагане на труд извън редовното работно време, издадена
от ръководителя по чл. 11 или оправомощено от него длъжностно лице с ръководни
функции.
Съгласно Чл. 22. (1) от Наредба № 8121з-776 от
29.07.2016 г. отработеното време включва: 1. работните часове в рамките на
редовното работно време; 2. времето за хранене; 3. времето за физиологични
почивки; 4. времето за провеждане на професионално обучение; 5. времето за
инструктаж, отвод, приемане и сдаване на смяната или дежурството, както и
времето за строеви преглед; 6. времето за отдих; 7. времето от уведомяване до
приключване на фактически извършената работа по време на разположение; 8.
работа извън редовното работно време; 9. времето на дежурство; 10. времето на
пътуване при командироване след проведен инструктаж, когато в заповедта за
командироване е разпоредено по време на пътуването да бъде изпълнявана задача,
свързана с някоя от дейностите по чл. 6, ал. 1, т. 1 - 4 ЗМВР; 11. времето на
пътуване със служебен транспорт при командироване за участие в специализирани
операции.
Обжалваното съдебно решение не съдържало мотиви, от
които да е видно, при коя от приложимите хипотези Найденов е положил извънреден
труд, за който ГДГП му дължи възнаграждение (обстоятелство което е оспорено още с писмения отговор).
Съгласно трайната съдебна практика на ВКС съдът бил
длъжен да прецени всички правнорелевантни факти от които произтича спорното
право. Съдът трябвало да обсъди в мотивите на решението всички доказателства,
въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили
се. Освен това трябвало да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които
имат значение за решението по делото. Това становище било застъпено в редица
съдебни решения - решение № 164 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г., г.
к., III г. о. на ВКС, решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г.,
г. к., IV г. о. на ВКС, решение № 223 от 19.06.2013 г. по гр. д. № 1006/2012
г., г. к., IV г. о. на ВКС и др.
Решението е
обжалвано и в частта за разноските ,като въззивната инстанция намира ,че не
следва да се произнася по направеното искане ,тъй като по него се е произнесъл
вече с влязло в сила определение от
22.02.2021 г. Районен съд-.В.
Иска се да бъде постановено решение ,с което решението
в обжалваната част да бъде отменено ,да се присъди юрисконсултско възнаграждение
за двете инстанции и в случай ,че се потвърди първоинстанционното решение, се
иска да се намали размера на
претендираното адвокатско възнаграждение, като този размер бъде съобразен с
минималните размери за този вид дело, предвидени в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Ответникът е депозирал писмен отговор
на въззивната жалба /л.16 от делотно/ ,в който изразява доводи относно
неоснователността на същата.
Въззивникът допълнително е депозирал писмена защита .
Ответникът е депозирал писмен отговор
на въззивната жалба ,в който изразява доводи относно неоснователността на
същата.
Въззивникът допълнително е депозирал писмена защита .
Видинският окръжен съд ,за да се произнесе, взе предвид следното :
Делото е образувано по искова молба от И.П.Й. с ЕГН ******** чрез адв. С. И. против Г. д. „Г. п.“ – С. с
която са предявени искове с правна квалификация
чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД.
Претенциите на ищеца произтичат от възникнало служебно
правоотношение с ответника. Посочва се, че от 2010 г. ищецът е служител на МВР .
През последните три години работи като старши
полицай в ОРЛС в 01 ГОДГ на ГПУ – Б. при РДГП – Р.. Посочва също, че през
цялото време е работил на сменен режим на работа като смените са били по 12
часа, поради което е полагал труд повече от 40 часа седмично, подробно посочени
в исковата молба или за процесния период положения нощен труд е 1820 часа,
които преобразувани в извънреден труд са 260 часа. За времевия период от
22.00ч. на текущия ден до 06.00 ч. на следващия ден ищецът твърди, че е полагал
нощен труд, който не му е заплатен.
Иска да бъде постановено решение, с което ответникът
да бъде осъден да му заплати сумата от 2500.00 лева, представляваща дължимо
допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 19.07.2016г.
до 19.07.2019г., както и сумата от 350.00 лева, представляваща обезщетение за
забавено плащане на главницата по тримесечия, считано от последния ден от
месеца, следващ този за тримесечието за което се отнася до подаване на исковата
молба в съда. Претендират се разноските по делото.
Ответникът в срока за отговор е оспорил иска като
неоснователен и недоказан по размер. Не е оспорил, че ищецът се намира в
служебно правоотношение с ГД“Г. п.“. Оспорил е, че на ищеца се дължи
възнаграждение за извънреден труд и нощен труд за процесния период като е
посочил, че на ищеца е изплатено възнаграждение за всичкия положен от него
извънреден и нощен труд . Оспорил е приложимостта на разпоредбите на НСОРЗ по
отношение на служителите на МВР като са развити доводи, че статутът им се
урежда единствено в ЗМВР, където е налице регламентация на заплащането им. По
делото са събрани писмени доказателства, назначена и изслушана е
съдебно-счетоводна експертиза.
От фактическа страна не се оспорва ,че страните се намират в служебно правоотношение
на посоченото основание, както и не е се оспорва, че за исковия период от
19.07.2016г. до 19.07.2019г. ищецът е работил на сменен режим по график при
сумарно отчитане на отработеното време между 22. 00 ч. и 06. 00 ч., времето на
разположение и положения труд по време на официални празници.
От заключението на вещото лице по назначената и приета
по делото съдебно-икономическа експертиза, изготвена въз основа на
представените разплащателни ведомости за начисленото трудово възнаграждение на
ищеца, както и графиците за отработени смени, се установява че през исковия
период ищецът е отработил общо 1536 часа нощен труд, които преизчислени е
коефициент 1, 143 са 220 часа положен извънреден труд, който се равнява на 1510,71
лева. Според заключението на вещото лице,
обезщетението за забава на плащането на главниците за заявения три годишен
период по периоди на възникване до 19.07.2019г. е в размер на 176,98 лева.
При така
установената фактическа обстановка Окръжен съд-В. приема за установено от
правна страна следното :
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдиите К. В. и Е. В. по отношение на съдебното решение може да са
налице три вида пороци - нищожност, недопустимост и неправилност. Процесуалният
закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на
нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/,
но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по
принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е
ограничен от посоченото в жалбата.
Второинстанционното производство е
ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното
производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което
дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване
истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на
доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата
материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като
съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди
или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното
производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от
това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с
нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като
въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното
решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно
правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази
дейност.
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е
валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на
родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано.
Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от
надлежна страни и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество, въззивната жалба се явява неоснователна поради следните съображения:
Районният съд правилно е дал правна квалификация на
правата на ищеца- чл.140 КТ е във връзка с чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187,
ал. 5, т.2 от ЗМВР.За да бъде уважена такава искова претенция в тежест на ищеца
е да установи при условията на пълно и главно доказване, следните правнорелевантни
факти: фактът на възникване на служебно правоотношение с ответната страна, че е
полагал нощен труд за исковия период , който не е преобразуван, чрез
преизчисление с коефициент 1.143, както и размера на претендираното
възнаграждение за положения нощен труд след преобразуването му със съответния
коефициент .Искът се явява доказан изцяло поради следното :
Съгласно разпоредбата на чл. 176 от ЗМВР - брутното
месечно възнаграждение на държавните служители на МВР се състои от основно
месечно възнаграждение и допълнителни такива. Сред предвидените в същия закон
допълнителни възнаграждения е и допълнително месечно възнаграждение за
извънреден труд - чл. 178, ал.1, т.З ЗМВР. Според нормата на чл. 187, ал.9 от ЗМВР редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото
отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното
работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните
служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи.В процесния
период са действали последователно Наредба № 8121 з-407/11.08.2014 г., Наредба
№ 8121з-592 от 25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., издавани от
министъра на вътрешните работи, уреждащи реда за организацията и разпределянето
на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън
редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на
държавните служители в Министерството на вътрешните работи. Текстовете на чл.
3, ал.З и в трите наредби са идентични и са в смисъл,че при работа на смени е
възможно полагането на труд и през нощта между 22:00 и 6:00 ч., като работните
часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период.
В Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. изрично е
предвидено, че при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове
положен труд между 22:00 и 6:00 ч. за отчетния период се умножава по 0.143 (чл.
31, ал.2 от Наредбата) и че полученото число се сумира с общия брой отработени
часове за отчетния период.Същата е отменена с приемане на Наредба №
8121з-592/25.05.2015 г. на министъра на вътрешните работи, но тя от своя страна
е отменена с Решение № 8585 от 11.07.2016 г. на ВАС по адм.д. № 5450/2016 г.
Едва на 02.08.2016 г. е обнародвана Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., поради
което следва да се приеме, че до този момент действаща е Наредба №
8121з-407/11.08.2014 г..
В Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба №
8121з-776/29.07.2016 г. липсва изрична разпоредба, съответстваща на
разпоредбата на чл. 31, ал.2 от Наредба № 8121з-407 за преобразуване на
часовете положен нощен труд с коефициент 0.143. Районният съд законосъобразно е
приел ,че липсата на такава норма не да следва да се възприема като законово
въведена забрана за преизчисляване на положените от служителите в МВР часове
нощен труд в дневен, а представлява празнота в уредбата на реда за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство,
времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на
вътрешните работи.Правилен е и изводът ,че в случая при наличие на такава
непълнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, следва субсидиарно
да се приложи Наредбата за структурата и организацията на работната заплата
(обн. ДВ от 26.01.2007 г.), в която в чл. 9, ал.2 е предвидено при сумирано
изчисляване на работното време нощните часове да се превръщат в дневни с
коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и
нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за
съответното работно място.
За пълнота на изложението въззивната инстанция намира
за необходимо да отбележи ,че този коефициент е 1,143 и че се получава като
нормалната продължителност на работното време през деня -8 часа (установена в
чл.136 ал.3 КТ ) се раздели на
нормалната продължителност на работното време през нощта -7 часа (установена в
чл.140 КТ). В Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. също се възприема този
коефициент -1,143 ,но формулиран по друг математически начин ,който води до
същия резултат - при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове
положен труд между 22:00 и 6:00 ч. за отчетния период се умножава по 0.143 и
полученото число да се сумира с общия брой отработени часове за отчетния
период.Може да се обобщи ,че в горната наредба законодателят е възприел подхода
,установен в Кодекса на труда и в Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата .Разпоредбите на Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата са приложими по аналогия
и по отношение на лица със служебно правоотношение в МВР ,тъй като Конституцията
на РБ. утвърждава като основно достижение на социалната държава правото на труд и изрично прогласява гаранции за пълноценната
му реализация.Основният закон гарантира равенство на правата на
лицата,предоставящи наемен труд без оглед на спецификите на правоотношението,в
рамките на което реализират правото си на труд,поради което следва да бъдат
поставени при еднакви условия всички служители ,полагащи труд .Поради това
включеният в рамките на дежурството нощен труд на ищеца следва да бъде
приравнен на дневно работно време ,на която основа и следва да бъде определен
реално положеният от него труд за исковия период.
С оглед на гореизложеното се явява правилен изводът на
първоинстанционния съд ,че исковата
претенция за заплащане на неизплатено
възнаграждение за положения от ищеца нощен труд, при
сумирано изчисляване на работното време, при превръщане на нощните часове в дневни
с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното
и нощното работно време, установено за подневно отчитане на работното време в
процесния период, получен след преобразуване на положените часове нощен труд в
дневен, е доказана по своето основание.
Във въззивната жалба се поддържа ,че бил
неправилен изводът на Съда са
субсидиарното приложение в процесния случай на Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата.Горните доводи са неоснователни с оглед на изложените по –горе мотиви,които
се възприемат и от другите равни по степен съдилища-напр.решение №186/10.10.2017
г.на ОС-Т. по в гр.д.№182/2017 г.,решение
№64/21.01.2019 г. на ОС-В. по в .гр.д. 2300/2018 г. , решение №464/12.04.2019
г. на ОС-В. по в .гр.д. 255/2019 г., решение
от 16.02.2018 г. на ОС-П. по в
.гр.д. 912/2017 г., решение №400/29.03.2019 г. на ОС-В. по в .гр.д. 44/2019 г.
и мн.др.
По спорния въпрос има формирана задължителна съдебна
практика на ВКС ,обективирана в Решение №311 /08 януари 2019 г.на ВКС ,
Четвърто гражданско отделение по гр.
дело № 1144 по описа за 2018 г . в производство по чл. 290 от ГПК.С определение
№ 588/27.06.2018 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание
чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по материалноправния въпрос - намират ли
субсидиарно приложение разпоредбите на чл. 67, ал. 7, т. 1 и т. 3 от ЗДСл за
заплащане на допълнителни възнаграждения за нощен труд и за работа през
официалните празници на държавните служители в системата на МВР при действието
на ЗМВР от 2006 г. (отм.).Съдебният състав е приел, че отговорът на този
материалноправен въпрос е положителен със следните мотиви :“През периода
09.08.2008 г. - 31.12.2010 г. субсидиарното приложение на ЗДСл (респ. - на
разпоредбите на чл. 67, ал. 7, т. 1 и т. 3 от него) по отношение на държавните
служители в системата на МВР е изрично уредено с § 1а (нов - ДВ, бр. 69/2008
г., отм. - ДВ, бр. 88/2010 г.) от ДР на ЗМВР от 2006 г. (отм.). Съгласно
принципните разяснения, дадени в мотивите към т. 23 от тълкувателно решение №
6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, предвид които е прието, че разпоредбата на чл.
126 от ЗДСл за освобождаване от държавни такси продължава да намира субсидиарно
приложение по отношение на държавните служители в системата на МВР и след
отмяната на § 1а от ДР на ЗМВР от 2006 г. (отм.), следва да се приеме, че след
тази отмяна и независимо от нея, и разпоредбите на чл. 67, ал. 7, т. 1 и т. 3
от ЗДСл за заплащане на нощния труд и на работата през официалните празници,
продължават да се прилагат субсидиарно по отношение на държавните служители в
системата на МВР - до отмяната на 01.07.2014 г. на ЗМВР от 2006 г. и влизането
в сила на действащия ЗМВР, с разпоредбата на чл. 179, ал. 1 от който, отново
изрично е предвидено да им се заплащат допълнителните възнаграждения за труд
през нощта и на официалните празници. Възприемането на обратното разрешение на
поставения материалноправен въпрос би довело до лишаване на държавните
служители в системата на МВР от тези допълнителни възнаграждения за нощен труд
и за труд на официалните празници в течение на един продължителен период от
време (01.01.2011 г. - 30.06.2014 г), като по този начин би ги поставило в
неравностойно положение както спрямо останалите държавни служители, така и
спрямо работниците и служителите по трудово правоотношение, които получават
такива допълнителни възнаграждения съгласно разпоредбите на чл. 261 и чл. 264
от КТ. Горното тълкуване е в съответствие и с основния правен принцип за
равенство и недопускане на дискриминация, закрепен и в чл. 6 от КРБичл. 14 от
ЕКЗПЧОС.“
По въпроса за субсидиарното приложение на общия ЗДСл
при липса на подробно правна уредба в специалния ЗМВР, се е произнесъл и ВКС,
който в мотивите към т. 23 от ТР 6/12 г. по тълк. дело № 6/12 г. на ОСГТК е възприел за меродавна правната логика, че
общият закон намира субсидиарно приложение и при липса на изрична разпоредба в
ЗМВР следва да се прилага ЗДСл. Обратното разбиране би поставило в
неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни
служители, а също и спрямо работниците и служителите по трудови правоотношение
.
На въззивната инстанция е известно наличието на
противоречива съдебна практика относно приложението на горецитираните правни
норми ,което обстоятелство е наложило образуването на Тълкувателно дело на ОСГК
на ВКС .Известни са и подробните мотиви в защита на всяка една от двете тези
,като въззивната инстанция в настоящия състав счита за правилно изложеното
по-горе тълкуване на закона .При наличието на неяснота в правната уредба съдът
тълкува закона ,като търси целта на закона съобразно Чл.46 ЗНА.Повече от
очевидно е ,че единствената цел на законовите разпоредби относно заплащането на
труда на служителите в МВР е да се спази конституционната повеля на Чл.48 ал.5
от Конституцията на РБ. заплащането да съответства на извършената работа
.Нощният труд ,положен от служителите на МВР ,разстройва биологичния ритъм на
живота и нервната система,обмяната на веществата и нормалния метаболизъм
,поради което следва да получи адекватно заплащане .Повече от очевидно е ,че
предвиденото в закона заплащане от 0,25 лв.на час нощен труд нито има характера
на допълнително трудово възнаграждение ,нито корелира по какъвто и да било начин на
конституционното задължение трудовото възнаграждение да съответства на
положения труд .
Цитираното във въззивната жалба решение
№197/07.10.2019 г. по гр.д.786/2019 г.,за което се твърди ,че е постановено по
идентичен казус ,не намира приложение в случая,тъй като то е постановено по
отменения ЗМВР и касае обезщетения за неползван отпуск ,а цитатите от решението
са избирателни и изопачаващи неговия смисъл.
ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ ПРЕД ВЪЗЗИВНАТА ИНСТАНЦИЯ
Въззиваемата страна
претендира разноски в размер на 700 лв.На основание Чл .9 във връзка с
Чл.7 ал.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения с
оглед на обстоятелството ,че повереникът на въззиваемата страна е изготвил само
отговор на въззивната жалба и писмена защита ,без да е осъществил процесуално
представителство на въззиваевата страна следва да се присъдят разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.,който размер Съдът намира за справедлив и обоснован по смисъла на Чл.36
ал.2 Закона за адвокатурата.
Водим от горното и на основание Чл. 272 ГПК Съдът
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №400 /17.07.2020 г. по гр.д.№
2056/2019 г. по описа на Районен съд-В. .
ОСЪЖДА Г. д. Г. п. с адрес гр.С. и съдебен адрес ***, пк.2210 да заплати на И.П.Й. с ЕГН ********
разноски за адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция в размер на 300 лева.
Решението е окончателно .
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1/
2/