РЕШЕНИЕ
№ 94
26.02.2020г., гр.Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд –
Хасково, в открито заседание на пети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: Василка
Желева
Членове: Цветомира Димитрова
Антоанета Митрушева
при секретаря Диана Динкова, в присъствието на прокурор Цвета Пазаитова, като разгледа докладваното от съдия Димитрова АНД (К)
№1332 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава дванадесета
от АПК, във вр. с чл.63, ал.1 от ЗАНН.
Образувано е по касационна жалба на Т.Г.Б. ***,
против Решение №286 от 24.09.2019г., постановено по АНД №751 по описа на
Районен съд – Хасково за 2019г.
Касационният
жалбоподател твърди, че решението е постановено в нарушение на чл.4 от ЗСВ, от орган на съдебна власт, който бил
пристрастен. В подкрепа на твърдението си посочва, че по този начин органът
употребил съдебната си власт в нарушение на 117, ал.1 от Конституцията и чл.3
от ЗСВ, като не посочил в съдебния си акт допуснатите по делото доказателства –
заявление с вх.№ 5-4132 от 21.12.2010г. на ОДМВР – Хасково, писмо рег. № 2143
от 27.01.2011г. до Т.Б. ***, покана до Т.Б.
с №114 от 03.01.2011г. за явяване в КАТ и не се съобразил с аргументите му по
тях. От решението не ставало ясно какво имал предвид съдът при постановяване на
волята си с използването на израза „всички твърдения“, тъй като всички
твърдения на обжалващия не били изложени в съдебния акт. Неизчерпателно и
необосновано, а и несъстоятелно било и
използваното словосъчетание „всички останали аргументи, написани с главни букви
в курсив в жалби възражения“. Същото не било ясно. Това означавало, че от
жалбоподателя били изложени някакви твърдения, които били известни на съда, но
не били посочени в съдебния акт. Волята на съда била явно пристрастна, за да не
можело да се покаже волята на жалбоподателя за „достойнство“, за защита на
невиновното му поведение. В обжалвания съдебен акт съзнателно не били записани
цитираните по-горе доказателства, съответно не били и изложени и аргументите му
по тях, за да била изведена по безспорен начин волята на органа на съда. Били
прикрити и писмените бележки по делото. Оспорващият не бил защитен като
жалбоподател. С всички тези действия съдът „дал рамо“ на ответната страна по
делото.
В
съдебно заседание касационният жалбоподател допълва, че съдът, въз основа на
доказателствата, не разгледал факта, че той бил в процес на подмяна на личен
документ. Невежда доводи, че следвало административнонаказващият орган да му
укаже, че няма право да управлява, а не да му вменява вина.
В
писмени бележки по делото се твърди, че тезата на прокурора по настоящото дело
за потвърждаване на съдебното решение също е пристрастна. Излагат се
съображения за липса на субективния елемент от състава на нарушението, тъй като
не бил отчетен факта на подмяна на СУМПС. Деянието не било квалифицирано от АНО
като умишлено или непредпазливо, за да можело да бъде лицето санкционирано по
силата на чл.185 от Закона за движението по пътищата. Твърди се, че умишлено от
АНО не било показано, че наказаният бил в процедура по чл.9, ал.4 от ЗБЛД.
Съдът отказал да изиска от АНО сведения
по чл.30, ал.1, т.5, съотв.ал.2 от ЗМВР и с това взел пристрастно поведение, като орган на
съдебната власт по чл.4 от ЗСВ.
Моли
се за отмяна на оспореното съдебно решение.
Ответникът по касационната
жалба – ОД на МВР, сектор „Пътна полиция“ гр.Хасково, не изпраща представител.
Не изразява становище по делото.
Представителят на Окръжна
прокуратура – Хасково пледира
съдебното решение да бъде оставено в сила. Счита, че в потвърденото от съда
наказателно постановление административното нарушение било правилно установено,
квалифицирано и санкционирано.
Касационната инстанция,
като се съобрази с нормата на чл.218, ал.1 от АПК, обсъди наведените касационни
основания и
извърши и служебна проверка относно допустимостта,
валидността и съответствието на решението с материалния закон, намира за
установено следното:
Касационната жалба е
подадена в законоустановения срок от надлежна страна, срещу неблагоприятен за
нея акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
С Решение №286/24.09.2019г., постановено по АНД №751/2019г.,
Районен съд – Хасково потвърдил Наказателно
постановление (НП) № 19-1253-000058 от 01.04.2019г., издадено от Началник
сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР - Хасково, с което на Т.Г.Б. ***, за
нарушение на чл.150а, ал.1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), на
основание чл.185 от ЗДвП, е наложено административно наказание
„Глоба“ в размер на 20.00 лева.
За
да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено описаното в
АУАН и НП административно нарушение, а именно че на 02.03.2019г., жалбоподателят Т.Б. управлявал собственият
си лек автомобил марка „Шкода“,
модел“Октавия“, с рег. № Х ….ВМ си в с.У., със свидетелство за управление на
МПС, което е с изтекъл срок на
валидност. Като несъстоятелни били възприети от въззивният съд всички доводи на
жалбоподателя, вкл. че нарушението не било извършено виновно. Съдът изложил и
мотиви за правилно приложение на
санкционната норма, за извършеното нарушение, както и съображения, относно
правилното определяне размера на наложеното административно наказание
На първо
място, настоящият съдебен състав намира, че ще следва да се произнесе по наведените
в жалбата съображения за допуснати в
хода на съдебното производство съществени процесуални нарушения, изразяващи се
във факта, че въззивното производството
е било разгледано и съдебният акт е произнесен от пристрастен съд.
По мнение на касационната инстанция, от факта, че
решаващият съд не е възприел изложените от оспорващия съображения, не може да се
направи извода, че е нарушен принципа за безпристрастност на съда, както се домогва
да докаже касаторът. Априори, възприемайки безкритично твърденията на касатора
в този смисъл, това би означавало да се приеме, че всеки един съдебен
акт е постановен от пристрастен съд. Ноторно известно е, че за да се образува
съдебно производство, било то гражданско, административно или наказателно(административно-наказателно), е необходимо наличие на
спор между поне две страни(ищец и ответник, жалбоподател и ответник, жалбоподател и административно наказващ
орган, прокурор и подсъдим и т.н.). Съответно логично е съдът, като орган призован по силата на закона
да реши правния спор, да преценя представените му доказателства, като кредитира
в по-голяма степен тезата на едната страна, с оглед представените от нея такива.
Преценката за наличието или липсата на пристрастност у съдебния състав, следва
да се прави на база цялостното поведение на същия в хода на процеса, до
приключване на съответното производство с постановяване на съдебен акт. В
конкретния случай, делото е било
разпределено на случаен принцип измежду съдиите от наказателно отделение на
Районен съд, гр. Хасково. От протоколите от проведените съдебни заседания не е
видно районният съд да е отказал
неоснователно да уважи направени от касатора доказателствени искания, относими
към предмета на доказване по делото. Обстоятелството, че въпреки възраженията
на жалбоподателя, в проведеното по делото о.с.з. проведено на 02.09.2019г., съдът е дал ход на
делото, също не е израз на пристрастност на съдията-докладчик. Както правилно е
възприел районният съд, въпросът за даване ход на делото се определя единствено
в зависимост от това дали страните са
редовно призовани, респ. уведомени за същото(което
обстоятелство е било налице), а не от наличието на представени
доказателства. При преглед на мотивите
на съдебния акт е видно, че липсват обидни или неприемливи изрази за касационния жалбоподател, няма данни
съдът (а такива доказателства не се и представят) да се е
повлиял от обществени нагласи или върху
същия да е бил оказван натиск при взимане на решението му по делото.
Липсват и доказателства за наличие на личен интерес у състава на
районния съд, поради наличие на особени отношения с някоя от страните по делото. Мотивите на
решението са съобразени с изискванията на НПК, като правните му съображения разкриват
само и единствено вътрешното убеждение на съда относно факта извършено ли
е от касационния жалбоподател от обективна и субективна страна нарушението,
което му е вменено с АУАН и НП, основано на
обективна преценка на доказателствата по делото. Изложеното дотук води на извода, че от
поведението на съда по време на въззивното
производство, от извършените от него процесуални действия и от мотивите на решението му по никакъв начин не може да се
изведе пристрастност на съдебния състав.
По отношение на изложените в жалбата съображения за
неправилност на проверяваното решение поради противоречието му с материалния
закон касационната инстанция намира следното:
Решението на районния съд е постановено при
напълно изяснена фактическа обстановка. Относимите факти
са възприети от съда въз основа на допустими доказателствени средства, събрани по изискуемия процесуален ред. Фактическите изводи са направени след съвкупна
преценка и анализ на събраните по делото доказателства. В случая, видно от
представените по делото доказателства, е спазена
процедурата по съставяне на АУАН и издаване на
обжалваното НП. Изложените от касатора пред настоящата инстанция доводи,
че нарушението не е извършено виновно, тъй като той е бил в процедура по подмяна на свидетелството
си за управление на моторно превозно средство, са релевирани и пред районния
съд, който ги е счел за неоснователни.
Настоящата
инстанция е по правото, а не по фактите
и следва да обсъжда само тези установени от възивния съд, съобразно
наличните по делото доказателства.
Административно–наказателната отговорност на
касатора е ангажирана на основание чл. 185 от ЗДвП, за нарушение на чл. 150а,
ал.1 от ЗДвП.
Съгласно чл. 185 от ЗДвП за нарушение на
този закон и на издадените въз основа на него нормативни актове, за което не е
предвидено друго наказание, виновните се наказват с глоба 20 лв.
В нормата на чл.150а,
ал.1 от ЗДвП(в приложимата й към датата на осъществяване на
вмененото на касатора административно нарушение редакция) е закрепено,
че за да управляват моторни превозни средства, водачите трябва да
притежават свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада
управляваното от тях моторно превозно средство, да не са лишени от право да управляват такова по съдебен или административен ред, както и
свидетелствата им за управление да са в срок на валидност, да не са временно отнети по реда на чл.
171, т. 1 или 4
или по реда на чл.
69а от Наказателно-процесуалния кодекс и да не са обявени за невалидни, тъй
като са изгубени, откраднати или
повредени.
Безспорно, от събраните
относими към случая писмени и гласни доказателства по делото, следва да
се приеме, че от обективна страна,
жалбоподателят е извършил нарушението,
за което е ангажирана административно-наказателната му отговорност.
Между страните не е спорно, че на посочената в АУАН
и НП дата жалбоподателят е бил водач на
лек автомобил, като е управлявал същия в с. У., обл. Хасково. Този факт
безспорно се установява и от събраните гласни доказателства, чрез разпита на
св. Х.-актосъставител и пряк свидетел очевидец на осъщественото от касатора
деяние. Същевременно, от приложената към
административно-наказателната преписка и
приета като писмено доказателство по делото справка за нарушител, се установява
че издаденото по отношение на Т.Г.Б. свидетелство за управление на моторно
превозно с № ********* е било валидно до 29.06.2010г., след което друго такова
не му е било издавано. Следователно доказано се явява изложеното в АУАН и НП
обстоятелство, че към визираната в тези два акта дата – 02.03.2019г., СУМПС на Т.Г. Б.
е било с изтекъл срок на валидност.
За субективната страна на деянието следва да се съди
най-вече от конкретните обективни действия на дееца.
Срока
на валидност на СУМПС е посочен в чл. 51, ал.3 от ЗБЛД и той е 10 години. В
случая още към 21.12.2010г., когато
касаторът е подал заявление за издаване на ново СУМПС, същият е бил наясно, че
предходното му такова е с изтекъл срок на валидност. От доказателствата по делото, вкл. от
изявленията на касатора се установява, че
същият е наясно с факта, че по така подаденото заявление ново свидетелство за управление на моторно превозно средство не му е издадено. Безспорно е също, че процесното свидетелство
за управление на м.п.с. е било в държане на наказаното лице към датата на извършване на нарушението, като
е предадено доброволно на актосъставителя на същата дата. Съответно и доколкото срокът за валидност на този документ,
освен законоустановен, е и обективиран върху същия, то несъмнено
оспорващият е съзнавал, че и към момента, в който е управлявал лекия си
автомобил, СУМПС, с което е разполагал, не е в срока за валидност.
Ето защо настоящият съдебен състав приема, че с
поведението си санкционираното лице е осъществило вмененото му нарушение и от
субективна страна.
Твърденията на касатора, че към 02.03.2019г. е бил в процедура по подмяна на свидетелство
за управление на м.п.с. се опровергават от наличната доказателствена съвкупност
по делото. Видно от резолюцията поставена върху заявление за издаване на документ
за самоличност на български гражданин(СУМПС), подадено на 21.12.2010г. от Т.Г.Б.
***.2011г. преписката е била прекратена на основание чл. 49, ал.1 от Инструкция
Iз-417/10.03.2010г. и заявлението му е било изтрито. Липсват
доказателства след тази дата от страна на касатора да е подавано ново заявление за издаване на
СУМПС. Но дори да е така, обстоятелството дали към 02.03.2019г. касаторът е бил
в процедура по подмяна на невалидното към този момент свидетелство за
управление на м.п.с., е факт ирелевантен
към предмета на доказване по делото. Това е така, тъй като законодателят не е
предвидил възможност при наличие на такава процедура, висяща след изтичане
срока на валидност на този документ, лицата да имат право да управляват м.п.с. Казано по друг начин, императивната разпоредба на чл.150а, ал.1 от ЗДвП е приложима и в тези случаи.
Неоснователни са и възраженията на касатора, че
преди издаване на НП не му е било указано от органа, че няма право да управлява м.п.с. и че следва
да върне личния си документ, с което се домогва да докаже липса на виновно
поведение. От една страна в ЗАНН липсва
норма, аналогична по съдържание на чл.26, ал.1 от АПК. От друга страна адресати
на нормата на чл.10, ал.1, т.4 и т.5 от ЗБЛД са притежателите на съответните
документи посочени в чл. 13 и чл.14 от
ЗБЛД, а не органът, който го издава. ЗБЛД, а и ЗДвП са нормативни
актове, обнародвани в Държавен вестник и презумпцията, че всеки е длъжен да
познава закона важи и спрямо касационния жалбоподател. Следователно същият е
бил длъжен да съблюдава спазването на
разпоредбите им, вкл. задълженията му при изтичане срока на валидност на
личен документ, какъвто е СУМПС, да предаде същия на издателя му и да не управлява моторно
превозно средство, в случай че този му
документ е с изтекъл срок на валидност.
Предвид изложените съображения,
правилни са и доводите на районния съд, че при така осъщественото деяние законосъобразно
е ангажирана административно-наказателна
отговорност на касационния жалбоподател на основание чл. 185 от ЗДвП. Наложеното административно наказание
е правилно индивидуализирано от административно-наказващия орган, като е
наложено в предвидения в закона
размер.
Предвид изложеното настоящият съдебен състав
намира, че проверяваното решение не
страда от наведените в жалбата процесуални нарушения и доколкото е валидно, допустимо, и постановено в съответствие с материалния
закон, следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК
съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА
Решение № 286 от 24.09.2019г. по а.н.д. № 751/2019г. по описа на Районен
съд, гр. Хасково.
Решението е окончателно.
Председател:
Членове:1.
2.