Решение по дело №741/2019 на Окръжен съд - Бургас

Номер на акта: 704
Дата: 1 август 2019 г. (в сила от 1 август 2019 г.)
Съдия: Галя Василева Белева
Дело: 20192100500741
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 23 май 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

   V – 75                                       1.08.2019г.                                Град Бургас

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

Бургаският окръжен съд, гражданско отделение, пети въззивен състав

На първи юли през две хиляди и деветнадесета година

В публичното заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ :  ВЯРА КАМБУРОВА

      ЧЛЕНОВЕ :  1. ГАЛЯ БЕЛЕВА

                                                                                                      2. мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА

Секретар: Таня Михова

Прокурор: -

като разгледа докладваното от съдия Белева

въззивно гражданско дело № 741 по описа за 2019 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:

С решение №939 от 22.04.2019г. по гр.д.№6688/18г. на РС- Бургас е прието за установено между страните по делото, че Т.И.Д. *** дължи на „ЕВН България Електроснабдяване“ АД сумата от 101,15 лв. , представляваща половината от стойността на доставена електрическа енергия за периода от 26.08.16г. до 25.11.2016г., както и 17,91 лв.- представляваща половината от мораторната лихва за периода от 11.10.16г. до 21.06.2018г., както и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението- 22.06.2018г. до окончателното плащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение №2423 от 25.06.2018г. по ч.гр.д.№4746/2018г. по описа на Бургаския районен съд, като претенцията е отхвърлена за разликата над посочените суми до пълните предявени размери от 218,29 лв. за главницата и 35,82 лв. за лихвата. Ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за заповедното и първоинстанционното производство в размер на 375 лв.

          Против решението е постъпила въззивна жалба вх.№19732/9.05.19г. по описа на РС-Бургас, подадена от „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД, чрез юрисконсулт Станислава Пенелова, с която решението е обжалвано в частта, с която исковете са отхвърлени. Жалбоподателят счита, че в обжалваната част решението е неправилно. Признава, че обектът, за който се дължат сумите е СИО и не е еднолична собственост на никой от съпрузите. Изтъква обаче, че с оглед разпоредбата на чл.36, ал.1 от СК, според която разходите за задоволяване нуждите на семейството се поемат от двамата съпрузи, а за задължения, поети за текущите нужди на семейството, съпрузите отговарят солидарно, поради което всеки то съпрузите отговаря за заплащането на консумираната в съсобствения обект електроенергия. Солидарната отговорност възниква по силата на закона. На второ място се изтъква, че според общите условия на договора между дружеството и потребителите на ел.енергия, практически не е възможно две лица да бъдат потребители на ел.енергия за един обект на потребление. Затова при съсобственост само единия от съсобствениците ставал титуляр на партидата за обекта и именно той дължал заплащането на разходите за ползването ѝ. В случая по делото било безспорно доказано качеството на съсобственик на ответника Д., както и че същия е клиент на крайния снабдител. Развити са подробни съображения. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част, като вместо него се постанови ново, с което исковете бъдат уважени и за останалата част от задълженията. Претендира присъждане на разноски за двете инстанции.

Въззиваемият Т.И.Д., действащ чрез назначения на разноски на ищеца процесуален представител адв. Мечкова е представил своевременно отговор на жалбата, с който я оспорва като неоснователна. Намира решението на РС- Бургас, с което исковете са отхвърлени за половината от задълженията, за правилно и законосъобразно. Не били представени доказателства за присъединяване на ответникът Д. или други, от които да е видно, че именно той е титулярът на облигационните отношения с ответното дружество. Изводите за наличие на такива правоотношения били направени само въз основа на записа в партидата, която се води на негово име, макар в декларацията по чл.14 от ЗМДТ да били отразени двама собственици на имота. Съгласно чл.6, ал.3 от Общите условия, при наличие на съсобственост, правата за клиента се упражняват от съсобствениците или от упълномощено от тях лице, а в случая такова пълномощно не било представено. Затова решението на БРС било правилно и законосъобразно. Моли жалбата да се остави без уважение. Претендира за определяне на възнаграждение в качеството на особен представител.

С нарочна молба пълномощникът на въззивника поддържа жалбата и моли решението да бъде отменено в обжалваната част, а на страната се присъдят разноските по делото, включително юрисконсултско възнаграждение.

Процесуалният представител на въззиваемия оспорва жалбата. Поддържа отговора на жалбата по съображенията, изложени в нея. В устните състезания е изложено възражение, че не е ясно дали имотът е СИО, доколкото в представената декларация било записано ½ ид.ч. без да се знае дали става въпрос за обикновена съсобственост или за съпружеска имуществена общност. Моли жалбата да се остави без уважение.

Страните не са направили доказателствени искания и не са представили доказателства пред въззивния съд.

По допустимостта на жалбата Бургаският окръжен съд намира следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес да го обжалва. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК, поради което я намира за допустима и следва да я разгледа по същество.

Бургаският окръжен съд като взе предвид събраните по делото доказателства, становището на страните и съобрази относимите разпоредби на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Безспорно е, че по ч.гр.д.№4746 описа за 2018г. на Бургаския районен съд в полза на въззивното дружество „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД гр.Бургас, е издадена заповед №2423 от 25.06.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, по силата на която Т.Д.Д. следва да му заплати сумата от 218,29 лв., представляваща стойността на доставена ел.енергия за периода от 26.08.2016г. до 25.11.16г., ведно с мораторна лихва в размер на 35,82 лв., начислена за периода от 11.10.2016г. до 21.06.18г., ведно със законната лихва върху главницата от подаването на заявлението- 22.06.2018г. до окончателното изплащане на дълга, както и сумата от 75 лв. деловодни разноски- държавна такса от 25 лв. и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Предвид обстоятелството, че заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК и на основание чл.415, ал.1, т.2 от ГПК на дружеството са дадени указания да предяви иск за установяване на вземанията по заповедта за изпълнение.

В едномесечния срок въззивното дружество е предявило обективно съединени установителни искове против въззиваемия, които са с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД- за установяване вземането си за главницата и законната лихва по издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, по които искове е образувано гр.д.№6688/2018г. на РС- гр.Бургас. Ищецът- сега въззивник, твърди че по силата на чл.7, т.1 от общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия на ЕВН Елекроснабдяване ЕАД е поело задължение да снабдява с ел.енергия следния обект на ответника- обект с ИТН 2547162, находящ се в гр.Камено, ул.“Шейново“ №*. За Т.И.Д. бил открит клиентски номер **********. Съгласно чл.11, т.1 от ОУ ответникът се задължил да заплаща всички задължения, свързани със снабдяването с ел.енергия, в сроковете и начините, определени в чл.18, ал.1 и 2 от ОУ. Съгласно 27, ал.1 от ОУ при неплащане в срок на дължимите суми клиентът дължал обезщетение за забава в размер на законната лихва за всеки просрочен ден. Сочи, че за процесния период дружеството е доставило в обекта на ответника електроенергия на обща стойност 218,29 лв., която не била заплатена., същият дължал и обезщетение за забава в размер на 35,82 за периода от 11.10.16г. до 21.06.2018г. /начислена по всяка фактура отделно от датата на падежа до образуването на делото/. Издадени били фактури, описани подробно в препис- извлечение от клиентската сметка на ответника. Претендира да му бъдат присъдени разноските за заповедното производство, както и държавна такса и юрисконсултско възнаграждение за исковото производство. Ангажира доказателства.

Ответникът Т.И.Д.  не е открит на постоянния и настоящ адрес, поради което на основание чл.47, ал.6 от ГПК по делото е представляван от особен представител на разноски на ищеца. Адв.Мечкова. е депозирала своевременно писмен отговор, с който е заявила, че искът е допустим, но неоснователен и недоказан. Съгласно чл.31 от Общите условия за продажба на ел.енергия ищецът следвало да предупреди ответника за прекъсване подаването на ел.енергия, доказателство за което по делото нямало. Освен това ищецът можел да спре подаването на ел.енергия още след първата забава /с повече от 10 дни/, но не само продължил да подава електричество, но и потърсил правата си едва през 2018г., т.е. две години следвъзникването на правото си. С оглед на това, че не било редно да черпи права от собственото си бездействие, то иска следвало да се отхвърли относно втората фактура- за сумата от 54,18 лв., както и за целия размер на лихвата.

С обжалваното решение Бургаският районен съд е уважил исковете до размер на ½ част от вземанията, съдържащи се в заповедта за изпълнение. Изложил е съображения, че между страните е съществувало договорно правоотношение през процесния период с предмет доставянето на услугите, чиято стойност се претендира, възникването, съществуването и размера на претендираните от ищеца парични вземания. По делото са налични доказателства, че ответникът е потребител на ел. енергия – партидата се води на негово име, регистриран е на този адрес, декларирал е имота пред Община Камено. Посочил е, че според действащите общи условия за продажба на електрическа енергия, потребител е „физическо лице, собственик или ползвател на имот, присъединен към електроразпределителната мрежа на ЕВН България Електроразпределение, което ползва електрическа енергия за домакинството си”. Въз основа на събраните писмени доказателства съдът е установил, че ответникът е бил потребител на електрическа енергия по отношение на процесния имот, т.е. задължено към ищеца лице. Но, предвид представената от Община Камено декларация по чл.14 ЗМДТ, с която ответникът декларирал процесния имот като съсобствен с неговата съпруга Г.Д., в която било посочено, че двамата притежават по ½ ид. ч. от имота и на основание чл. 13, ал. 7 от ОУ във връзка с чл. 6, ал. 3 от същите, съдът е счел, че когато правата на клиента се притежават от няколко лица, то същите се упражнявали от всички от тях заедно или чрез пълномощник. Посочил е още, че в чл. 6, ал. 2 от ОУ са уредени хипотези, при които собственик и ползвател носят солидарна отговорност за заплащане на задълженията към ЕВН ЕС, но настоящият казус не попадал под обсега на разпоредбата, понеже ответникът и съпругата му били съсобственици на жилището, в което била доставяна ел. енергия. Затова е заключил, че двамата съсобственици отговарят разделно за заплащане на задълженията по 1/2 част от тях, съразмерно на притежаваната от тях идеална част в имота. С оглед изложеното съдът е приел исковете против ответника за основателни до половината от предявените размери, като за другата част съдът е посочил, че задължението следва да се търси от втория собственик на имота.

В рамките на правомощията си по чл.269 ГПК, Бургаският окръжен съд намира, че в обжалваната част решението на Бургаския районен съд е валидно и допустимо, но по същество- неправилно, по следните съображения:

Не се спори по делото, че за процесния период количествата и стойността на ползваните за процесния обект на потребление на ел.енергия са доставени така, както е посочено във фактурите, представени по делото. Не се спори, че въззиваемият не е заплатил сумите, претендирани от ищеца с исковата молба.

За пръв път ответната страна е оспорила изобщо качеството на абонат /клиент, потребител на ел.енергия/ на въззиваемия за обекта, посочен в исковата молба едва с отговора на въззивната жалба. Видно е от досието на първоинстанционното производство, че подобни оспорвания не са направени с отговора на исковата молба, а са повдигнати служебно от съда с доклада по чл.146 ГПК /обективиран в определение №229 от 8.01.2019г./. В него съдът е указал на ищеца, че следва да установи, че в процесния период ответникът е бил собственик или носител на ограничени вещни права върху процесния имот. Във връзка с тези указания ищецът е представил декларация по чл.14 от ЗМДТ, от която се установява, че ответникът е декларирал, че процесния обект- едноетажна сграда в гр.Камено, ул.“Шейново“ №* е съсобствена между него и Г.И.Д., като двамата имат по ½ ид.ч. от имота, а само той е собственик но земята, върху която е построена сградата. Вярно е, че в декларацията не е посочено, че Г. Д. е *** на ответника, както е приел районния съд, но обоснован извод за това обстоятелство може да се направи от декларираните данни- през 1986г. ответникът се е снабдил с нотариален акт за собственост на земята- н.а. №***/***г. на нотариуса при БРС, а през 1996г. върху неговата земя е построена сградата с площ от 96 кв.м. По силата на законните презумпции по СК от 1985г. /отм./, построеното по време на брака върху личен имот на единия от съпрузите става тяхна бездялова съпружеска имуществена общност /т.е. до прекратяването на брака те нямат по ½ ид.ч./. Не така би било декларираното от ответника фактическо положение, ако Г.Д. не е негова ***, защото няма данни за учредено в нейна полза право на строеж, поради което построеното върху земята на ответника би било негова собственост по силата на чл.92 от ЗС.

Затова въззивната инстанция намира за неоснователни изложените за пръв път пред въззивната инстанция доводи на процесуалния представител на въззиваемия, че е налице обикновена съсобственост, а не СИО между лицата, посочени като съсобственици в декларацията по чл.14 от ЗМДТ.

Основателно е оплакването в жалбата, че районният съд не е приложил правилно материалния закон. Съгласно чл.32 от СК разходите за задоволяване на нуждите на семейството се поемат от двамата съпрузи, като в ал.2 от същата разпоредба е посочено, че съпрузите отговарят солидарно за задължения, поети за задоволяване на нужди на семейството. Трайна и безпротиворечива е съдебната практика, че разходите за доставена ел.енергия, ползвани ВиК- услуги, топлоснабдяване и др. подобни, представляват разходи за нуждите на семейството. На основание чл.122, ал.1 от ЗЗД кредиторът може по свой избор да насочи иска си за изпълнение на цялото задължение срещу всеки от съпрузите, които нямат качеството на необходими другари /т.е. не е необходимо да са конституирани  съвместно като ответници по делото/. В този смисъл виж решение №439 от 19.11.2013г. по гр.д.№5304/13г., IVг.о. на ВКС и решение №53 от 17.04.2015г. по гр.д.№523/15г. на IIг.о. на ВКС. Изложеното е достатъчно, за да се приеме, че исковете за установяване на задълженията на въззиваемия, посочени в заповедта за изпълнение, издадена срещу него са основателни в пълния предявен размер.

Тъй като крайните изводи на въззивният съд не съвпадат с тези на районния, обжалваното решение следва да бъде отменено в обжалваната част, като вместо това се постанови ново решение, с което исковете бъдат уважени в посочените в исковата молба размери.

На въззивника следва да се присъди и пълния размер на разноските за заповедното производство.

          С оглед изхода на делото основателно се явява искането на въззивника за присъждане на разноски за двете инстанции, както и за заповедното производство. Съдът определя възнаграждение на процесуалния представител на въззивното дружество на основание чл.78, ал.8, във връзка с чл.37 от ЗПП, във връзка с чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ- в размер на 50 лв. за всяка инстанция, предвид цената на иска. Общо разноските на въззивника за юрисконсултско възнаграждение са 100 лв., а за внесените държавни такси- 100 лв., от които 75 лв. за първата и 25 лв. за въззивната инстанция, или всички разноски, поискани по реда на чл.78 ГПК за производството по чл.422 ГПК са в размер на 200 лв. Няма искане за възстановяване на внесените суми за особен представител на ответника, поради което съдът не разполага с правомощия да ги присъди служебно в полза на въззивника.

Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд

 

Р     Е     Ш     И:

 

ОТМЕНЯ решение №939 от 22.04.2019г. по гр.д.№6688/18г. на РС- Бургас В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, С КОЯТО СА ОТХВЪРЛЕНИ исковете на „ЕВН България Електроснабдяване“ АД против Т.И.Д. ***, че същият не дължи на ищеца сумата от 101,15 лв., представляваща половината от стойността на доставена електрическа енергия за периода от 26.08.16г. до 25.11.2016г., както и 17,91 лв.- представляваща половината от мораторната лихва за периода от 11.10.16г. до 21.06.2018г., както и законната лихва върху отхвърлената главницата от 101,15 лв. от датата на подаване на заявлението- 22.06.2018г. до окончателното плащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение №2423 от 25.06.2018г. по ч.гр.д.№4746/2018г. по описа на Бургаския районен съд, както и изцяло в частта за разноските по гр.д.№6688/18г. на БРС, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО между страните, че  Т.И.Д. ЕГН:********** *** ДЪЛЖИ на „ЕВН Електроснабдяване“ ЕАД, гр.Бургас с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Пловдив, ул.“Христо Данов“ №37 и следните суми, за които е издадена заповед по чл.410 ГПК 2423 от 25.06.2018г. по ч.гр.д.№4746/2018г. по описа на Бургаския районен съд: още 101,15 лв., представляваща половината от стойността на доставена електрическа енергия за периода от 26.08.16г. до 25.11.2016г., както и още 17,91 лв.- представляваща половината от мораторната лихва за периода от 11.10.16г. до 21.06.2018г., както и законната лихва върху главницата от 101,15 лв. от датата на подаване на заявлението- 22.06.2018г. до окончателното плащане на вземането.

ОСЪЖДА  Т.И.Д. ЕГН:********** *** да заплати на „ЕВН Електроснабдяване“ ЕАД, гр.Бургас с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Пловдив, ул.“Христо Данов“ №37 разноски по ч.гр.д.№4746/2018г. по описа на БРС в размер на 75 лв. /посочени в заповедта за изпълнение/, а за исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК- общо сумата от 200 лв., представляващи разноски за внесени държавни такси и юрисконсултско възнаграждение, или всичко- 275 лв.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1, предл.2 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                 2.