№ 2529
гр. София, 21.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова
МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело
№ 20211100506352 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 3.05.2020 г., постановено по гр.д.№ 20984/ 2019 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 118 състав, по предявени от “Т.С.” ЕАД- гр. София установителни
искове по чл.422 ГПК е признато за установено, че В.К.К. /ЕГН **********/ и Д. К. К.
/ЕГН **********/ дължат разделно на „Т.С.” ЕАД /ЕИК *******/ на основание чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ и чл.86 ЗЗД, всеки от тях по 1/2 от следните суми: от
сумата 574.78 лева- цена на доставена от дружеството топлинна енергия за
топлоснабден имот- таванско помещение № 5, в гр. София, ул.„*******, аб.№ ******,
за периода от 01.10.2016 г. до 30.04.2018 г.; от сумата 37.99 лева- мораторна лихва
върху цената на ТЕ, начислена за периода от 14.09.2017 г. до 06.12.2018 г.; и от сумата
41.02 лева- за дялово разпределение за периода от 01.10.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно
със законната лихва върху главниците за периода от 12.12.2018 г. до окончателното
изплащане, за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК от 23.12.2018г. по ч.гр.д.№ 78137/ 2018 г. на СРС, 118
състав, като искът по чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД е отхвърлен за сумата 7.57 лева-
мораторна лихва върху таксата за дялово разпределение, начислена за периода от
30.12.2015 г. до 06.12.2018 г. На основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК ответниците В.К. и Д.
К. са осъдени да заплатят на ищеца „Т.С.” ЕАД сумата 74.14 лева- разноски за
заповедното производство /ч.гр.д.№ 78137/ 2018 г. на СРС, 118 състав/, и сумата 370.70
1
лева- разноски за исковото производство. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Т.С.”
ЕАД е осъден да заплати на ответниците В.К. и Д. К. суми от по 4.01 лева на всеки-
разноски по делото, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
С определение от 9.03.2021 г., постановено по гр.д.№ 20984/ 2019 г. на
Софийски районен съд, І ГО, 118 състав /влязло в сила/, са обезсилени цитираното по-
горе решение от 3.05.2020 г. по гр.д.№ 20984/ 2019 г. на СРС, 118 състав, и издадената
по ч.гр.д.№ 78137/ 2018 г. на СРС, 118 състав, заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в
частите, касаещи В.К.К. /ЕГН **********/, като на основание чл.230, ал.2 ГПК е
прекратено производството по делото по отношение на ответника В.К.К..
Постъпила е въззивна жалба от Д. К. К. /ответница по делото/, в която са
изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС
решение в частта му, в която по отношение на нея е призната дължимостта на горните
суми- главници и лихви за забава, и в частта относно разноските, с искане да бъде
постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с
присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна “Т.С.” ЕАД- гр. София /ищец по делото/ оспорва жалбата и
моли постановеното от СРС решение в обжалваната част да бъде потвърдено, като
претендира разноски за въззивното производство.
Третото лице- помагач „Т.С.“ ЕООД- гр. София не изразява становище по повод
подадената от ответницата въззивна жалба.
Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият въззивен съд, е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а по разгледана по същество е
основателна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в
обжалваната част.
По същество постановеното от СРС решение е неправилно в обжалваната от
ответницата част и следва да бъде отменено.
Основателността на предявения по делото установителен иск /искове/ е
предпоставена от установяване пасивната материално- правна легитимация на
2
ответницата да отговаря по същия. Ищецът основава претенциите си към ответницата
Д. К. на твърдението, че е съсобственик на топлоснабден обект, представляващ
таванско помещение, прилежащо към апартамент, в която връзка представя
Нотариален акт за покупко- продажба на недвижими имоти № 14/ 31.01.2003 г. на
софийски нотариус, по силата на който В.К.К. и Д. К. К. придобили в качеството на
купувачи недвижими имоти, представляващи апартамент № 46 на V етаж в сградата на
ЖСК „И.“ на ул.„******* в жк „*******- гр. София, ведно с принадлежности,
включващи и ТАВАНСКО ПОМЕЩЕНИЕ № 5, и гараж № 6 в същата сграда. Със
заявление- декларация от 24.10.2003 г., прието от ищеца- топлопреносно предприятие,
съсобственикът на имота В.К. е поискал откриването на клиентска партида на абонат
на топлинна енергия /без потребление на топла вода/ за посоченото таванско
помещение № 5, обозначено с аб.№ № 34854. Видно от представените от
подпомагащата ищеца страна с писмена молба от 6.02.2020 г. доказателства- дялови
разпределения за исковия период, за процесния топлоснабден обект- с аб.№ 34854, при
ищеца- топлопреносно предприятие е открита клиентска партида на името на
ответника В.К.К..
Основният спорен по делото въпрос, предвид релевираните и във въззивната
жалба доводи, е дали между страните е съществувало валидно договорно
правоотношение за продажба на топлинна енергия. Действащата през процесния
период нормативна уредба предвижда две алтернативни основания, при които такова
договорно отношение възниква- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на
собственост или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в
топлоснабдена сграда- етажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ
легитимира като потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на
топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в
който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение
съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно
право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на
вещта. Тази хипотеза /придаване качеството потребител на топлинна енергия по силата
на закона/, обаче, е приложима, доколкото относно доставката на топлинна енергия до
определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по
правило основен източник на облигационните правоотношения. Сключването на
писмен договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо
и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично
предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени
договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и
клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При наличието на такъв
договор, сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния имот, е без
значение дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение
3
/клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота.
В случая в подадения по делото писмен отговор на исковата молба по чл.131
ГПК ответницата К. е оспорила наличието на обвързващо я с ищеца договорно
правоотношение, поради което и съобразно чл.154, ал.1 ГПК в тежест на ищеца е било
да докаже обосноваващите спорното право факти и обстоятелства, каквото доказване
от негова страна в процеса не е проведено. Според представените от самия ищец
писмени доказателства ответницата е била съсобственик на процесния обект- таванско
помещение, но от страна на другия съсобственик на 24.10.2003 г. е било подадено
заявление- декларация за откриването на клиентска партида на абонат на топлинна
енергия, прието от ищеца- топлопреносно предприятие, което налага приемането на
извод, че договорна връзка относно доставката на топлинна енергия е възникнала само
между „Т.С.“ ЕАД и В.К., който именно е имал качеството потребител на топлинна
енергия в обекта, тъй като сам е отправил предложение за сключването на договор за
доставка на топлинна енергия, което е прието от насрещната страна- топлопреносно
предприятие, като по заявлението е предоставен и процесният абонатен № 34854.
Между посочените страни в рамките на договорната свобода /чл.9 ЗЗД/ е създадена
облигационна връзка по повод продажбата на топлинна енергия в съсобствения между
ответниците Д. К. и В.К. обект /чл.8 ЗЗД/, като отговорността на първата, която не е
страна по така възникналото договорно правоотношение с топлопреносното
предприятие, за изпълнение на задължението за плащане цената на доставената в
имота топлинна енергия в случая не може да бъде ангажирана. В този смисъл
игнорирането на представеното по делото заявление- декларация от
първоинстанционния съд е неправилно и изводът му, че ответницата Д. К.- като
потребител на доставената в процесния обект през исковия период топлинна енергия,
дължи плащане на процесните суми на ищеца не може да бъде споделен от настоящия
въззивен съдебен състав.
Не са представени от ищеца доказателства ответницата да е подала заявление-
декларация за откриването на клиентска партида, следваща цитираното по- горе
заявление- декларация от 2003 г., като липсват и каквито и да било доказателства-
справки, дялови разпределения, отчетни документи и др.п., съставени на нейно име.
Доказателства за прекратяване на съществуващото между ищеца и потребителя В.К.
преди смъртта му през 2020 г. /ответникът е починал след постановяване на
първоинстанционно решение, което по отношение на него е обезсилено/ договорно
правоотношение преди процесния период или за встъпването на Д. К. в него по делото
също не са представени.
При така установената фактическа и правна обстановка се налага приемането на
извод, че ответницата Д. К. не е пасивно материално- правно легитимирана да отговаря
по предявените искове. Същата няма качеството потребител на топлинна енергия за
битови нужди, тъй като, макар да е титуляр на част от вещно право върху процесния
обект /чл.153, ал.1 ЗЕ/, не е страна по сключения с „Т.С.“ ЕАД индивидуален писмен
договор за доставка на топлинна енергия, по който задължен да заплаща цената на
доставената в имота топлинна енергия е бил ответникът В.К., по отношение на когото
4
първо-инстанционното решение е обезсилено и производството по делото прекратено.
Предвид непроведеното от ищеца пълно главно доказване на производящите
спорното материално право факти и отнасяне на неблагоприятните последици от
недоказването в негова вреда, исковете му по чл.422 ГПК като недоказани и
неоснователни следва да бъдат отхвърлени. Неоснователността на иска относно
главницата- чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, обуславя извод за неоснователност на иска
за признаване дължимостта и на акцесорното вземане за лихви за забава по чл.422 ГПК
вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
При тези съображения, поради несъвпадане изводите на двете съдебни
инстанции по съществото на спора постановеното от СРС решение следва да бъде
отменено в обжалваната от ответницата част, включая частта относно присъдените на
ищеца разноски, и вместо това да бъде постановено решение за отхвърляне на
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Д. К. установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД с предмет горепосочените вземания- главница и лихви за
забава, като недоказани и неоснователни.
При този изход на спора на основание чл.78, ал.3 ГПК и чл.273 вр. чл.78, ал.1
ГПК ищецът- въззиваема страна дължи да заплати на ответницата- въззивник сумата
350 лв.- разноски за първоинстанционното производство /за платено адв.
възнаграждение/, и сумата 352.26 лв.- разноски за въззивното производство /52.26 лв.-
за платена държ. такса, и 300 лв.- за платено адв. възнаграждение/.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение от 3.05.2020 г., постановено по гр.д.№ 20984/ 2019 г. на
Софийски районен съд, І ГО, 118 състав, в обжалваната част, в която по предявени от
“Т.С.” ЕАД- гр. София установителни искове по чл.422 ГПК е признато за установено,
че Д. К. К. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.” ЕАД /ЕИК *******/ на основание чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ и чл.86 ЗЗД 1/2 /една втора/ от следните суми: от сумата
574.78 лева- цена на доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден
имот- таванско помещение № 5, в гр. София, ул.„*******, аб.№ ******, за периода от
01.10.2016 г. до 30.04.2018 г.; от сумата 37.99 лева- мораторна лихва върху цената на
ТЕ, начислена за периода от 14.09.2017 г. до 06.12.2018 г.; и от сумата 41.02 лева- за
дялово разпределение за периода от 01.10.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната
лихва върху главниците за периода от 12.12.2018 г. до окончателното изплащане, за
които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК от 23.12.2018г. по ч.гр.д.№ 78137/ 2018 г. на СРС, 118 състав, а също и в частта, в
5
която на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК ответницата Д. К. К. е осъдена да заплати
на ищеца „Т.С.” ЕАД 1/2 /една втора/ от сумата 74.14 лева- разноски за заповедното
производство /ч.гр.д.№ 78137/ 2018 г. на СРС, 118 състав/, и от сумата 370.70 лева-
разноски за исковото производство, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.” ЕАД- гр. София /ЕИК *******/ срещу Д. К.
К. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че Д. К. К. /ЕГН **********/ дължи на
„Т.С.” ЕАД /ЕИК *******/ 1/2 /една втора/ от сумата 574.78 лева /главница/- цена на
доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот- таванско
помещение № 5, в гр. София, ул.„*******, аб.№ ******, за периода от 01.10.2016 г. до
30.04.2018 г.; 1/2 /една втора/ от сумата 37.99 лева- мораторна лихва върху цената на
ТЕ, начислена за периода от 14.09.2017 г. до 06.12.2018 г.; и 1/2 /една втора/ от сумата
41.02 лева- такса за дялово разпределение за периода от 01.10.2016 г. до 30.04.2018 г.,
ведно със законната лихва върху главниците за периода от 12.12.2018 г. до
окончателното им изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК от 23.12.2018 г. по ч.гр.д.№ 78137/ 2018 г. на СРС,
118 състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД- гр. София /ЕИК *******/ да заплати на Д. К. К. /ЕГН
**********/ сумата 350 лв. /триста и петдесет лева/- разноски за
първоинстанционното производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК, и сумата 352.26
лв. /триста петдесет и два лева и 26 ст./- разноски за въззивното производство, на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД- гр. София като трето
лице- помагач на ищеца по делото.
Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6