Р Е
Ш Е Н
И Е № 260550
гр. Пловдив, 16.04.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, гражданско отделение, IX-ти състав, в открито съдебно заседание на шестнадесети
март, през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛИНКА
ЦВЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ
РАБЧЕВА
ЕЛЕНА КАЛПАЧКА
при участието на секретаря Пенка
Георгиева,
като разгледа докладваното от съдия
Калпачка въззивно гражданско дело № 3215 по описа за 2020
г. на Окръжен съд Пловдив, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
С
Решение № 260808 от 12.10.2020 г. постановено по гр.д. № 19606/2019 г. по описа
на РС Пловдив, ХV гр. състав, са отхвърлени предявените искове от Д.И.Д., ЕГН: **********,
срещу М.С. П., ЕГН: **********, за признаване за установено в отношенията между
страните, че на основание чл. чл. 286 ЗЗД, вр. чл. 36 ЗА, чл. 285 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, ответницата дължи на ищеца следните суми: сумата в размер на 480 лева,
представляваща неизплатено възнаграждение по договор за правна защита и
съдействие, ведно със законната лихва от датата на депозиране на Заявлението по
чл. 410 ГПК в съда - 17.05.2019 г., до окончателното изплащане на сумата,
сумата в размер на 210.08 лева, представляваща обезщетение за забава върху
главницата от 480 лева, за периода 24.01.2015 г. – 17.05.2019 г.; сумата в
размер на 25 лева, представляваща направени разходи във връзка с
представителство по договора за правна защита и съдействие, ведно със законната
лихва от датата на депозиране на Заявлението по чл. 410 ГПК в съда - 17.05.2019
г., до окончателното изплащане на сумата, и сумата в размер на 9,68 лева,
представляваща обезщетение за забава върху главницата от 25.00 лева, за периода
27.07.2015 г. – 17.05.2019 г., за които суми е издадена Заповед № 5389 за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 14.06.2019 г. по гр.д. №
9594/2019 г. по описа на Районен съд Пловдив.
Срещу
постановеното решение е постъпила въззивна жалба от Д.И.Д., чрез адв. С., с която се обжалва изцяло постановеното
решение с оплаквания за необоснованост, незаконосъобразност, постановяване на
решението в противоречие със събраните доказателства и при съществено нарушение
на процесуалните правила. Твърди се, че не е направен съвкупен анализ на
събраните по делото доказателства, което е довело до необосновани изводи за
фактите и неправилно решение, доколкото е прието заплащане на уговореното
адвокатско възнаграждение. Счита, че този извод не почива на събраните по
делото доказателства, а на предположение. Моли да бъде отменено обжалваното
решение изцяло и се постанови ново, с което се уважат исковите претенции в
пълен размер. Претендира присъждане на разноски.
С
писмен отговор на въззивната жалба, въззиваемата М. П., чрез особен
представител адв. Н., оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита
обжалваното решение правилно, обосновано, постановено при стриктно спазване на
материалния и процесуален закон и практиката на ВКС и при съвкупна преценка на
събраните доказателства, за което излага подробни мотиви. Моли да бъде оставена
без уважение жалбата, както и да бъде потвърдено постановеното решение
изцяло.
Въззивната жалба е подадена в срок, от
страна, която има право и интерес да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Налице са и специалните предпоставки за допустимост на установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК – искът е предявен в едномесечен срок от получаване на указанията за това, с оглед връчване на издадената заповед по чл. 410 от ГПК на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Предвид горното и на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена правилността на решението, като съдът се произнесе по правния спор между страните.
В исковата си молба жалбоподателят твърди,
че между него и ответника е било подписано пълномощно и договор за правна
защита и съдействие за процесуално представителство по дело за делба пред РС
Кърджали, по който не е получил уговореното възнаграждение в размер на 480 лв.,
както и сума от 25 лв., представляваща направени разходи за извършени преводи,
заплатени с лични средства на насрещната по делото страна.
Назначеният процесуален представител на
ответника е възразил по отношение на възникването на валидно облигационно
отношение, съдържанието му, включително размера на уговореното възнаграждение и
падежа му, като е направил и евентуално възражение за погасяване на
задължението по давност с изтичане на пет години от възникването му – 26.03.2013
г., посочената дата на приложената фактура. Оспорена по основание и размер е и
втората претенция, която счита недоказана с представената разписка, която не
носи подписа на ответника и счита, че не и е противопоставима, както и
претенциите за заплащане на обезщетение за забава.
От приложените към производството на РС
Пловдив ч.гр.дело № 609/2019 г. на РС Кърджали и ч. гр.дело № 9594/2019 г. на
РС Пловдив се установява, че в полза на жалбоподателя е издадена Заповед № 5389
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 14.06.2019 г. по гр.д. №
9594/2019 г. по описа на Районен съд Пловдив, против въззиваемия, за сумата от 480
лева главница, представляваща неизплатено възнаграждение по договор за правна
защита и съдействие, във вр. с гр. д. № 297/14 г. по описа на РС Кърджали, 210.08
лева обезщетение за забава за периода 24.01.2015 г. – 17.05.2019 г.; 25 лева,
представляваща разходи за преводи по разписка от 27.07.2015 г., 9,68 лева
обезщетение за забава за периода 27.07.2015 г. – 17.05.2019 г., ведно със
законната лихва върху главниците от датата на постъпване на Заявлението по чл.
410 ГПК в съда - 17.05.2019 г., до окончателното погасяване. Заповедта за
изпълнение е била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, а искът за
установяване на вземането предявен в преклузивния срок.
От представените по делото писмени
доказателства, неоспорени от ответника в първоинстанционното производство - Протокол
от 17.12. 2014 г. по гражданско дело 297/2014 г. по описа на Районен съд
Кърджали, Решение № 125 от 24.01.2015 г., постановено по гр. дело № 297/2014 г.
по описа на Районен съд Кърджали и Определение № 251 от 21.05.2015 г. по същото
дело на Районен съд Кърджали, се установява, че по изрично пълномощно
жалбоподателят е представлявал въззиваемата пред РС Кърджали по посоченото
исково производство. С оглед посочените писмени доказателства и твърдения в
исковата молба, се установява, че между страните е възникнало облигационно
отношение във връзка със сключен договор за правна защита и съдействие и
процесуално представителство по дело за делба на недвижим имот, за изпълнение
на задълженията по които са приети пред РС Пловдив цитирания протокол от
съдебно заседание, решение на РС Кърджали и определение за изменението му в
частта за разноските. С оглед твърденията на въззивника в исковата молба пред
РС, а и от съдържанието на представените по делото писмени доказателства се
установява, че е договорът е бил сключен в писмена форма, като е бил представен
пред РС Кърджали по гр.дело № 297/2014 г. На основание този договор е била
издадена и представената по делото фактура, от жалбоподателя Д., с посочена
дата 26.03.2013 г., неподписана от страните.
Представената по делото разписка за
получена сума от 27.07.2015 г. обективира писмено изявление на неучастващо в
производството по делото лице, че е получило сума, представляваща направени
разходи за извършени преводи, от адв. Д., като пълномощник на две лица, между
които и въззиваемата М. П..
При така установеното от фактическа
страна въззивният съд намира за правилен крайния извод на районния съд за
неоснователност на предявените искове, макар и по различни съображения.
От събраните и обсъдени по делото доказателства
се установява валидно възникнало правоотношение по договор за правна защита и
съдействие, разновидност на договора за поръчка, като отношенията между страните
по него - адвокат и клиент се уреждат от специалните разпоредби на ЗА. Съгласно
тази нормативна уредба договорът е консенсуален (за договора между адвокат и
клиент не е предвидена писмена форма) и възмезден, като на адвоката се дължи
заплащане на възнаграждение, независимо дали е било уговорено в договора, за
разлика от общата уредба на договора за поръчка по чл. 286 от ЗЗД. Дали договорът
по чл. 36 от ЗА е сключен писмено е без значение за възникване на задължението
за клиента да плати адвокатско възнаграждение и неговата изискуемост, тъй като
такова се дължи без значение дали е сключен писмен договор и дали е уговорено,
съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 1 от ЗА. Независимо от установяване на факта
на сключването на договора, то поради непредставянето му по делото и
твърдението на жалбоподателя в исковата молба, че е подписан такъв, т.е.
сключен е в писмена форма, както и с оглед противопоставяне на насрещната
страна за установяване на съдържанието му със свидетелски показания, на осн.
чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК, съдът следва да установи размера на уговореното
възнаграждение, съгласно нормата на чл. 162 от ГПК. Чл. 26 от ЗА гласи, че размерът
на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента, като този
размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от
предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид
работа. Чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1
от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в
редакцията си към датата на сключване на договора – 2013 г. (ДВ, бр. 2 от 2009
г.) установява минимален размер на адвокатското възнаграждение за защита по
дела за делба - възнаграждението се определя съобразно интереса на представляваната
страна, според правилата на ал. 2 на същата наредба, но не по-малко от 400 лв.
Или минималния размер на адвокатското възнаграждение по дело за делба,
независимо от материалния интерес, с ДДС е 480 лв. Именно такъв размер е
коментиран и в определение от 21.05.2015 г. по гр.дело № 297/2014 г., в
мотивите на което се сочи за установено от съда, че разноските за адвокатско
възнаграждение са в размер на 480 лв. С оглед това и настоящият състав приема,
че е размерът на уговореното в процесния договор адвокатско възнаграждение е
480 лв.
Няма направено възражение от
въззиваемата М. П., че сумата е платена, в преклузивния срок по чл. 131 от ГПК,
няма и представени доказателства за това, съгласно разпределената от районен
съд доказателствена тежест и за този факт, в доклада по делото. В обсъжданото
определение на Районен съд Кърджали не е обективирана констатация на съда за
заплащане на адвокатско възнаграждение по представен договор, за да може да се
приеме за доказателство в тази насока, независимо, че частично са били
присъдени разноски за адвокатско възнаграждение. Ето защо настоящият състав
приема, че задължението не е погасено чрез плащане.
При установено основание за възникване
на задължението за заплащане на адвокатско възнаграждение и установения размер от
480 лв., следва да се разгледа и евентуалното възражение на въззиваемия за
погасяването му по давност, направено с отговора на исковата молба, което не е
било разгледано от районния съд, поради това, че е приел задължението за погасено
чрез плащане.
Съгласно чл. 110 от ЗЗД, с изтичане на
петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда
друг срок.
В издадената от Висшия адвокатски съвет,
на осн. чл. 36 от ЗА, Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, в чл. 2, ал. 6, се сочи, че заплащането на адвокатското
възнаграждение е авансово и платимо към датата на сключване на договора за
правна помощ. Не се твърди разсрочване на вноски, каквато възможност дава
цитирания текст. В исковата молба се твърди, че заплащането на възнаграждението
е уговорено да бъде изпълнено след приключване на делбеното дело пред РС
Кърджали, но такива доказателства по делото не се представят. Представената
фактура от 26.03.2013 г. не носи подписа на страните, поради което не може да
се ползва като доказателство за направени от тях изявления, а само като
доказателство за съставянето и от жалбоподателя и датата на издаването и, която
не се оспорва. Или при липса на други доказателства по делото и с оглед
цитираната нормативна уредба, следва да се приеме, че задължението е възникнало
и е било изискуемо към датата на сключване на договора, или това е датата, на
която е издадена представената фактура. Съгласно чл. 114 от ЗЗД давността почва
да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а ако е уговорено, че
вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в
който задължението е възникнало. От датата на възникване на задължението 26.03.2013
г. до датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнени по
чл. 410 от ГПК пред РС Кърджали – 17.05.2019 г., са изтекли повече от пет
години, поради което задължението е погасено по давност. Ето защо неоснователна
се явява претенцията за заплащане на адвокатско възнаграждение, като погасена
по давност. Поради погасяване на главното вземане се погасяват и произтичащите
от него допълнителни вземания (чл. 119 от ЗЗД), каквито са акцесорните
претенции за обезщетение за забава, поради което и в тази част исковата претенция
се явява неоснователна.
Недоказана остана и претенцията за
установяване на дължимост на сумата от 25 лв. платени разходи от жалбоподателя,
като пълномощник на въззиваемата, на С. К. – насрещна страна по делото за делба
на РС Кърджали. За доказване на претенцията е представена разписка за получена
сума от последната в размер на 50 лв., от жалбоподателя, в качеството му на
пълномощник на П. П. и въззиваемата М. П.. Същата е оспорена от особения
представител на последната, с възражения за непротивопоставимост, доколкото не
носи нейния подпис. Тъй като получателят, подписал разписката, не е страна по
делото, то нейното изявление, свидетелстващо получаване на сумата, не се ползва
с доказателствена стойност на извънсъдебно признание за този факт по отношение
на насрещните страни. Не се установява по никакъв начин и твърдението, че сумата
е били заплатена по възлагане на въззиваемата П., във връзка точно с процесния договор
за адвокатска защита, с който е упълномощен да я представлява в делбеното
производство, доколкото други отношения между страните не се твърдят.
Разпитаният в настоящото производство свидетел, при липса на съмнения в
истинността на показанията му, не установи тези релевантни за основателността
на претенцията факти – основанието, на което се твърди възникване на задължение
за въззиваемата да върне половината от посочената в разписката сума. Свидетелят
В. заяви, че знае от жалбоподателя, че въззиваемата М. П. му дължи заплащане на
направени от него разходи, като е чула, докато са били заедно, и негово
изявление в проведен телефонен разговор, с което кани въззиваемата да му ги
заплати. Твърденията за изгодни за страната факти не могат да се ползват като
доказателства в нейна полза, независимо дали са направени чрез лично изявление,
или опосредени чрез свидетелски показания. Ето защо съдът не прие за безспорно доказана
и втората претенция на жалбоподателя. Както се твърди и в подадената въззивна
жалба, решението не следва да се основава на предположения, като липсата на
доказателства за несъмненото осъществяване на релевантен за фактическия състав
за възникване на вземането факт, води до негативни последици за страната, която
носи тежестта да го докаже – приемането му от съда за неосъществен. Поради това
съдът приема неоснователна и претенцията за установяване на дължимост на
заплатени разходи за извършени преводи, а на това основание и претенцията за
обезщетение за неизпълнение, поради което и в тази част приема жалбата за
неоснователна.
По изложените съображения настоящия
състав намира предявените искове за неоснователни, поради което обжалваното
решение като краен резултат е правилно и следва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба като неоснователна следва да се остави без уважение.
По
изложените съображения съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 26808/12.10.2020 г., постановено по гр. д.
№ 19606 по описа за 2019 г. на Пловдивски районен съд, XV гр. с.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.