РЕШЕНИЕ
гр.София, 30.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в
публичното заседание на петнадесети декември през две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Димитър Ковачев
Йоана
Генжова
при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на
прокурора .................... като разгледа в.гр.дело N: 4 463 по описа за 2019
г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
чл.273 от ГПК.
С решение № 126216/18.01.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 36 660/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 64 състав, е
признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че „Н.с.“ ЕАД, ЕИК ******** дължи
на „о.-**“ ЕООД, ЕИК********на основание чл. 266, ал.1 ЗЗД сумата 8 336,40
лева – възнаграждение за охрана по сключен между страните неформален договор за
охрана на язовир „Ястребино” за периода: м.05.2013 г. – м.07.2013 г. вкл., за
което са издадени фактури: № 1817/03.06.2013 г., № 1829/01.07.2013 г. и №
1842/01.08. 2013 г., ведно със законната лихва от 24.02.2016 г. /датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ до окончателното
й плащане, като за разликата над посочената сума до пълния предявен размер от
19 521,60 лева и за периода: м.08.2013 г. – м.12.2013 г. искът е отхвърлен
като неоснователен.
Със същия
съдебен акт ответникът „Н.с.“ ЕАД, ЕИК ******** е
осъден да заплати на ищеца „о.-**“ ЕООД, ЕИК********на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 636,28 лева – разноски, а „о.-**“ ЕООД, ЕИК********е осъден да
заплати на „Напоителни система“ ЕАД, ЕИК ******** на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 57,30 лева – разноски /юрисконсултско възнаграждение/.
Срещу така постановеното съдебно
решение в частта, в която е уважен предявеният положителен установителен иск за
сумата 8 336,40 лева, ведно със законната лихва от 24.02. 2016 г. до
окончателното й заплащане, е депозирана въззивна жалба от ответника „Напои-телни
системи“ ЕАД. В същата се поддържа, че първоинстанционно решение в атакуваната
част е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и че е
необосновано. Наведени са доводи, че изводът на съда, че страните са били
обвързани с договорно правоот-ношение за времето от 01.05.2013 г. до 31.07.2013
г. са неправилни, тъй като това не се доказва от събраните доказателства; че по
делото липсват данни да е възлагана услуга по охра-на на язовир „Ястребино” за
процесния период и че ищецът е изпълнил поръчката, който факт сам по себе си се
нуждае от доказване, които обстоятелства не се доказват и от представените по
делото фактури, които не са подписани, а част от тях и не са осчетоводени при
ответника. Отразено е и че ищецът не е доказал редовно водено свое счетоводство,
както и че не са ангажирани и други доказателства относно извършената охрана –
по какъв начин е извършена, използвана ли е техника или не и пр., както и че
първоинстанционният съд неправилно приема, че с осчетоводяване на фактурите при
ответника, същият е признал извършването на услугата.
Моли
съда да отмени изцяло решението в обжалваната част, като му се присъдят направените
в производството разноски.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „о.-**“ ЕООД, гр.София, в който се поддържа, че в атакуваната
част решението на СРС е правилно, законосъобразно, справедливо. Инвокира доводи,
че с осчетоводяването на факту-рите от ответника и с подписване на протоколите,
с които извършената работа е приета без забележки, по безспорен начин се
доказва, че услугата е извършена, поради което се дължи заплащането й. Моли
съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди решението на СРС. Заявява
искане за присъждане на разноски за настоящото производство.
Първоинстанционното решение в
частта, в която е отхвърлен заявеният по реда на чл. 422 ГПК иск от „о.-**“ ЕООД не е обжалвано и е влязло в сила.
Софийски градски съд, като прецени
доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите
на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка
настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и
процесуално допустимо в обжалваната част, като по отношение на същото не намира
приложение нито едно от изключенията, визирани в посоченото ТР на ОСГТК на ВКС,
поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед
изложените в жалбата доводи.
Първоинстанционният съд е сезиран
с
положителен установителен иск, заявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.266, ал.1 ЗЗД за
признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспореното от длъжника „Н.с.“ ЕАД, вземане за
периода: м.05.2013 г. – м.07.2013 г. вкл., за което по реда на чл.410 ГПК е
издадена заповед за изпъл-нение на парично задължение в полза на „о.-**“ ЕООД. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с
подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в
полза на ищеца от предявяване на установителния
иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г.
на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В
тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
Настоящата инстанция като
съобрази изискванията на закона, становищата на стра-ните и ангажираните по
делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована
дължимостта на заяве-ното вземане по чл.266, ал.1 ЗЗД в приетия в решението
размер от 8 336,40 лева – възнаграж-дение
за охрана по сключен между страните неформален договор за охрана на язовир
„Ястре-бино” за периода: м.05.2013 г. – м.07.2013 г. вкл., за което са издадени
от ищеца фактури: № 1817/03.06.2013 г., № 1829/01.07.2013 г. и №
1842/01.08.2013 г., ведно със законната лихва от 24.02.2016 г. до
окончателното й заплащане, изведени при правилно установена по делото
фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основа-ние чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към
същите във
връзка с доводите във въззивната жалба съдът намира, че
следва да бъдат добавени и следните съображения:
Неоснователни са
доводите на жалбоподателя, че не е доказано наличието на твърдя-ното договорно
правоотношение между страните в производството и изпълнението на задъл-женията по него от
страна на ищеца „о.-**“ ЕООД – в качеството му на
изпълнител за посочения период. От събраните по делото писмени
доказателства, касаещи издаването и отчитането на фактурите и приетата работа,
и заключението на изслушаната съдебно-счето-водната експертиза на вещото лице Г.Г.,
неоспорено в процеса, безспорно се установява, че страните по спора са
обвързани от неформален договор с предмет: извършва-нето
на охрана на язовир „Ястребино” за
периода: 01.05.2013 г. – 31.07.2013 г. срещу заплаща-нето на цена от
2 788,80 лева с ДДС месечно.
Процесните фактури
- № 0000001817/03.06.2013 г. и № 0000001829/01.07.2013 г., независимо, че не са подписани
от получателя, са осчетоводени при ответника-жалбоподател, който ги е вписал в
своя дневник за покупки по ЗДДС и е ползвал полагащия се ДДС кредит по тях за същия
период. Съгласно формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС,
обективирана в решение № 71/08.09.2014 г. по т.д.№ 1598/2013 г. на ВКС, II, ТО;
решение № 96/26.11.2009 г. по т.д.№ 380/2008 г. на ВКС, I ТО; решение №
30/08.04.2011 г. по т.д.№ 416/2010 г. на ВКС, I ТО; решение № 118/05.07.2011 г.
по т.д.№ 491/2010 г. на ВКС, II ТО; решение № 42/2010 г. по т.д.№ 593/2009 г.
на ВКС, II ТО, решение № 211/30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010 г. на ВКС, II
ТО; решение № 109/07.09.2011 г. по т.д.№ 465/2010 г. на ВКС, II ТО; решение №
92/07.09.2011 г. по т.д.№ 478/2010 г. на ВКС, II ТО и др., фактурите отразяват
възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването им от
търговското дружество - ответник, включването им в дневника за покупко-продажби
по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява
недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. Дори
да се счете, че издадената фактура е неистинска /неавтентична/ или е останала
неподписана за „получател” от купувача по договор за търговска продажба, респ.
от възложителя по договор за изработка, тя може да послужи като доказателство
за възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на
съществените елементи на конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете страни
и е ползван данъчен кредит, каквато е и дадената хипотеза за посочените по-горе
фактури.
Извършването на услугата и
нейното приемане е установено и от събраните писмени доказателства – двустранно подписани констативни протоколи от 03.06.2013 г.,
01.07.2013 г. и от 01.08.2013 г. за извършената охрана на язовир „Ястребино” съответно
за периодите: от 01.05.2013 г. до
31.05.2013 г., от 01.06.2013 г. до 30.06.2013 г. и от 01.07.2013 г. до
31.07.2013 г., в които е удостоверено, че на „Н.с.” ЕАД не са нанесени щети,
т.е. изпъл-нението е прието от възложителя без забележки. С оглед това
обстоятелство ирелевантни към дължимостта на насрещната престация на
жалбоподателя за тези периоди са наведените от него доводи относно това: по какъв начин е извършена охраната, използвана ли е техника
или не, охранителите отговарят ли на изискванията на ЗЧОД, какво оборудване им
е било осигурено и какви възнаграждения са им били изплащани. От една страна, по
делото липсват твърдения, както и доказателства, че охраната на язовир
„Ястребино” е била възложена на „о.-**“ ЕООД при някакви специални изисквания,
а от друга – отношенията между ищцовото дружество и неговите служители са извън
предмета на настоящия спор.
От визираните
по-горе доказателства е видно и че за времето от 01.07.2013 г. до 31.07. 2013
г. договорните отношения между страните са продължени при определените за
предход-ния месец условия.
Изложените съображения обуславят извод, че в полза на ищеца съществува
вземане в размер на 8 336,40 лева с ДДС, представляващо цена по неформален
договор за охрана, за която сума са издадени процесните фактури от 03.06.2013 г., 01.07.2013 г. и 01.08.2013 г., поради което
предявеният положителен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.266, ал.1 ЗЗД за тази стойност е изцяло основателен.
Поради съвпадение на крайните изводи
на двете съдебни инстанции относно изхода от разглеждането на спора в
обжалваната част, атакуваното решение в същата като правилно следва да бъде потвърдено.
При приетия изход на делото на
основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя не се дължат разноски за въззивната
инстанция. Такива следва да се присъдят на основание чл.78, ал.3 ГПК на
въззиваемата страна в размер на 800,00 лева – заплатено адвокатско
възнаграж-дение.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 16216/18.01.2019 г., постановено по гр.д.№ 36 660/2016 г.
по описа на СРС, IІ ГО, 64 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Н.с.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:*** да ЗАПЛАТИ на „о.-**“
ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78,
ал.3 ГПК сумата 800,00 /осемстотин/
лева – разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.