Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
18.05.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на десети март две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 6694 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20946 от 15.12.2016 г. по гр.д. № 59472/2016 г., поправено по
реда на чл. 247 ГПК с решение № 82687 от 02.04.2019 г., Софийски районен съд, 62
състав признал за установено на предявените искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че П.Н.Е.,
ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, сумата 154.65 лв., ведно със
законната лихва от 29.07.2016 г. до датата на изплащане, както и сумата 5 лв. -
мораторна лихва. На основание чл. 78 ГПК ответникът П.Н.Е. е осъден да заплати
на ищеца сумата 108.33 лв. – разноски за заповедното производство, и 9.18 лв. –
разноски по компенсация за исковото производство; На основание чл. 78 ГПК
ответникът Н.К.Е., ЕГН ********** (производството по отношение на когото е
прекратено с протоколно определение от 15.12.2016 г.) да заплати на ищеца разноски
за заповедното производство в размер на 216.67 лв.; На основание чл. 78 ГПК вр.
чл. 38 ЗА ищецът е осъден да заплати на адвокат В.В.Т., като пълномощник на ответника
Н.К.Е., сумата 300 лв. за адвокатска защита в исковото производство.
С определение № 70852 от 22.03.2017г., постановено по същото дело, са
оставени без уважение молбите на ответниците П.Н.Е. и Н.К.Е. за изменение на
решението в частта за разноските.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника П.Н.Е., чрез
пълномощник адв. С.А.К.. Съгласно уточнение с молба от 28.07.2017г., решението
се обжалва в частите, с които по отношение на въззивника е признато за
установено, че дължи сумата 154.65 лв. – главница, и сумата 5 лв. - мораторна
лихва, както и в частта за
разноските. Навеждат се доводи за неправилност на решението в атакуваните части
като постановено при неправилно приложение на материалния закон и съществено
нарушение на съдопроизводствените правила. Правилно първостепенният съд приел,
че ответникът П.Е. е собственик на 1/6 идеална част от процесния имот – факт,
който изрично бил признат и с отговора на исковата молба, но неправилно приел,
че е собственик на още 1/6 идеална част от имота на собствено основание, за
което обстоятелство по делото не били ангажирани доказателства. Предявените от
ищеца искове срещу този ответник били общо за сума в размер на 322.73 лв., като
следвало да се вземе предвид, че още в заповедното производство с депозираното
възражение длъжникът признал дължимостта на процесната сума от 148 лв., в т.ч.
сумата 124.66 лв. – главница за процесния период, и 23.42 лв. – лихви. Поради
това моли съда да отмени решението в атакуваните части, вкл. в частта за
разноските за заповедното и за исковото производство и вместо това постанови
друго, с което да отхвърли исковете. Претендира разноски за двете инстанции. От
пълномощника му адв. С.А.К. се претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА в размер на 250 лв. съгласно списък по чл. 80 ГПК на л.
54 от гр.д. № 7730/2017г. на СГС, и от пълномощника му адв. М.Л.Л. се
претендира присъждане в негова полза на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2
ЗА на адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. (съгласно списък на л. 22
от настоящото дело).
Подадена е и частна жалба от адв. К.И.С., чрез пълномощник адв. С.А.К.,
срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение в частта, с която е
оставена без уважение молбата на ответника П.Н.Е. за изменение на първоинстанционното
решение в частта за разноските. Адв. С. осъществявала безплатно процесуално
представителство на този ответник в първата инстанция на основание чл. 38, ал.
1, т. 3 ЗА и съразмерно с прекратената част от исковете срещу ответника П.Н.Е.
следвало на основание чл. 38, ал. 2 ЗА да й се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 151.59 лв. Иска се отмяна на атакуваното определение
и вместо това въззивният съд да присъди на адвоката възнаграждение за първата
инстанция в размер на 151.59 лв. Претендира разноски, както и присъждане на
адвокатско възнаграждение на адв. К. на основание чл. 38 ЗА, съгласно списък по
чл. 80 ГПК.
Подадената частна жалба от адв. В.В.Т., чрез пълномощник адв. Н.И.И., срещу
постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение в частта, с която е оставена
без уважение молбата на Н.К.Е. за изменение на първоинстанционното решение в
частта за разноските, е върната от въззивния съд с влязло в сила определение.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на въззивната жалба
в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молби
от 22.01.2019 г., 28.03.2018 г. и 09.06.2020 г. оспорва въззивната жалба и моли
съда да потвърди решението в атакуваните части. Претендира юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на евентуално претендирано от
въззивника адвокатско възнаграждение. Не взема становище по депозираната частна
жалба срещу определението по чл. 248 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно и субективно
пасивно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
както следва:
- срещу ответника П.Н.Е. – за сумата 279.31 лв. – главница, представляваща 2/6
от цената на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот на адрес: гр.
София, ж.к. „*******, с аб. № 119405, за периода 01.06.2013 г. – 30.04.2015 г.,
и за сумата 43.42 лв. - лихва за забава в плащането на главницата за топлинна
енергия за периода 31.07.2013 г. - 05.07.2016 г.;
- срещу ответника Н.К.Е. – за сумата 558.62 лв. – главница, представляваща
4/6 от цената на доставена топлинна енергия в същия топлоснабден имот за
периода 01.06.2013 г. – 30.04.2015 г., и за сумата 86.85 лв. - лихва за забава
в плащането на главницата за топлинна енергия за периода 31.07.2013 г. -
05.07.2016 г.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК – 29.07.2016 г., до окончателното плащане. За сумите е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 42636/2016
г. по описа на СРС, 62 състав.
Исковото производство по отношение на ответника П.Н.Е. е прекратено от СРС
с влязло в сила определение от 15.12.2016 г. за сумите 124.66 лв. – главница,
23.42 лв. – мораторна лихва и 15 лв. – платени на 12.09.2016 г., а по отношение
на ответника Н.К.Е. е прекратено изцяло със същото определение.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо - в атакуваните части. Настоящият състав намира, че при
постановяване на решението в атакуваните части не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата доводи е
правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на
топлопреносното предприятие и на клиентите; редът за измерване, отчитане,
разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия; отговорността при
неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване, прекъсване и
прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до
отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от клиентите.
В случая от приетите по делото нотариален акт за продажба
на недвижим имот №124/19.08.1994 г. по нот.д. № 18857/1994г. на нотариус при НС
при СРС и нотариален акт за дарение № 8/16.09.2011г. по нот.д. № 111/2011г. на
нотариус с рег. № 151 на НК се установява по достатъчен за целите на настоящото
производство начин, че от 16.09.2011г. въззивникът П.Н.Е. е едноличен
собственик на процесния топлоснабден имот, като дарителят Н.К.Е. си е запазил
вещното право на ползване върху даряваните от него 4/6 идеални части от имота.
1/6 идеална част от имота въззивникът е придобил по дарение от сестра му с
договора от 16.09.2011г., а друга 1/6 идеална част същият е притежавал по
наследствено правоприемство от майка му, видно и от описаните в нотариалния акт
за дарение представени документи. Предвид запазеното вещно право на ползване за
4/6 идеални части от имота, П.Е. дължи 2/6 от цената на доставената в имота
топлинна енергия, както правилно е приел и районният съд.
Предвид
неоснователността на наведените във въззивната жалба доводи, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части.
По частна жалба вх. № 3027021/12.04.2017г.:
Отговорността за разноски е основана на идеята за
неоснователно предизвикване на делото. В случая, въпреки частичното
прекратяване на производството по отношение на ответника П.Н.Е. за сумите
124.66 лв. – главница, 23.42 лв. – мораторна лихва и 15 лв. – платени на
12.09.2016 г., на ответника не се следват разноски за исковото производство
съобразно прекратената част, респ. и на пълномощника му не се следва адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА. Видно от приложеното заповедно
производство, заявеното признание на част от сумите по заповедта за изпълнение
е неясно – длъжникът П.Н.Е. твърди да не дължи общо 174.65 лв. от сумите по
заповедта, от които 154.65 лв. – главница за периода м. 07.2013 г. – м. 06.2016
г. (различен от периода по заповедта – м. 06.2013 г. – м. 04.2015 г.), и 20 лв.
– лихва за забава без посочен период; същевременно твърди да дължи общо 148.08
лв. от сумите по заповедта, от които 124.66 лв. – главница „за процесния
период“ и 23.42 лв. – лихва. Следователно от възражението не става ясно суми за
какъв период се оспорват и съответно се признават. Във възражението няма и
твърдения за недължимост на сумата 15 лв. поради извършено плащане.
С това си поведение длъжникът П.Н.Е. несъмнено е дал
повод за образуване на исковото производство за сумите по заповедта срещу него в
пълния им размер. Едва с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК същият е
уточнил каква част от главниците и лихвите по заповедта признава и на какво
основание – твърди да е собственик само на 1/6 идеална част от имота, както и
че извършил частично плащане в размер на 15 лв.
на 12.09.2016 г. Предвид изложеното, на ответника П.Н.Е. не се следват
разноски съразмерно с прекратената част, съответно на пълномощника му не се
следва адвокатско възнаграждение, претендирано по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Частната
жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
По разноските за въззивното производство: При този изход,
разноски за въззивното производство се следват на въззиваемия, който е заявил
претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78,
ал. 8 ГПК (ред. ДВ бр. 8/24.01.2017г.) вр.
чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ
(обн. ДВ бр. 5/17.01.2006г.), съобразявайки извършените от юрисконсулт на
въззиваемия процесуални действия, въззивният съд определя размер на
възнаграждението от 60 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20946 от 15.12.2016 г., постановено по гр.д. № 59472/2016 г. на
Софийски районен съд, 62 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
82687 от 02.04.2019 г. в обжалваните
части, с които е признато за установено по предявените искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, че П.Н.Е., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, сумата
154.65 лв. – главница, представляваща част от цената на доставена в периода
01.06.2013 г. – 30.04.2015 г. топлинна
енергия в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „*******, с аб. № 119405,
ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 29.07.2016 г. до окончателното плащане, както и сумата 5 лв. – част от
дължимата мораторна лихва за периода 31.07.2013г. - 05.07.2016 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
гр.д. № 42636/2016 г. по описа на СРС, 62 състав, както и в частта, с която П.Н.Е., ЕГН **********, е осъден да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78 ГПК сумата 108.33 лв. –
разноски за заповедното производство, и 9.18 лв. – разноски по компенсация за
исковото производство.
ОСЪЖДА П.Н.Е., ЕГН **********,***, да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78 ГПК сумата 60.00 лв. (шестдесет лева),
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. № 3027021/12.04.2017г., подадена от адв. К.И.С. срещу
определение № 70852 от 22.03.2017г. по гр.д. № 59472/2016 г. на Софийски
районен съд, 62 състав в частта, с
която е оставена без уважение молбата на П.Н.Е. за изменение на
първоинстанционното решение в частта за разноските.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.