№ 153
гр. Варна, 08.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Диана В. Джамбазова
Членове:Росица Сл. Станчева
Юлия Р. Бажлекова
при участието на секретаря Юлия П. Калчева
като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20233000500101 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Т. Д. И. против решение №
260034/22.12.2022г. на ОС – Варна, постановено по гр.д. № 2586/2018г. и с
което са отхвърлени предявените от въззивницата срещу В. Д. А. искове с
правно основание чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетения за претърпени
имуществени и неимуществени вреди.
В жалбата за изложени доводи за незаконосъобразност и неправилност
на така обжалваното решение. Твърди се, че съдът не е обсъдил събрани по
делото доказателства /подробно посочени/, в резултат на което е направил
неправилни изводи за недоказаност на процентното участие на ответницата в
осъщественото незаконно строителство. Оспорват се като необосновани и
постановени в противоречие с установеното от доказателствата изводите на
съда за недоказаност и липсата на причинно-следствена връзка между
претърпените от въззивницата вреди и това незаконно строителство, че е било
налице виновно неизпълнение на задължението по договора за строителство
от страна на ЕТ „Мари 92 М. Р.“, че не било сигурно дали въззивницата ще
получи качествено строителство, независимо от действията на ответницата.
Сочи се, че съдът не й е дал възможност да постави задачи към СОЕ, с което е
нарушено правото й на защита, не е изискал от ответната страна релевантни
към спора уточнения и доказателства. Излагат се подробни доводи по
съществото на исковете за обезвреда на претендираните имуществени и
1
неимуществени вреди като резултат от участието на ответницата в
осъществяването на незаконното строителство. Оспорват се и направените от
първоинстанционния съд изводи за липса на противоправно поведение
/злоупотреба с права/ по исковете за обезщетение на претендираните
неимуществени вреди по повод водени от ответницата и трети лица срещу
въззивницата множество дела и искане по чл.155 от Закона за здравето.
Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на акт, с който исковете да бъдат
уважени изцяло, ведно с присъждане на разноски.
В с.з. жалбата се поддържа.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната
страна – В. Д. А., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна.
Сочи се, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, съответно
на доказателствения материал, действителните отношения между страните и
при липса на сочените в жалбата процесуални нарушения.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е
постановено по предявени от въззивницата Т. Д. И. против В. Д. А. искове с
правно основание чл.45 ЗЗД, основани на фактически твърдения за
извършени от ответницата действия, в резултат на които ищцата е претърпяла
имуществени и неимуществени вреди.
В исковата молба /подадена като насрещна по гр.д. № 13779/2014г. на
РС – Варна/ и направените по реда на чл.129 ГПК уточнения са наведени
твърдения, че с договор за дарение по нот.акт № 75/1975г. Т. И. е придобила
1/3 ид.ч. от дворно място и къща, находящи се в гр.В., ул.“* *“ № *. На
22.08.1995г., заедно с другите двама съсобственици П. М. и В. Ив. са
сключили с ЕТ „Мари 92 – М. Р.“ договор за групов строеж, с който
едноличният търговец е поел задължение да построи в имота жилищна
сграда, уговорили са обектите, които всеки един от съсобствениците, в т.ч. и
строителят ще получат в индивидуална собственост. На същата дата с нот.акт
№ 2/1995г. въззивницата и съсобствениците й са прехвърлили на ЕТ „Мари 92
– М. Р.“ 80 кв.м. от дворното място срещу поето от последния задължение да
построи жилищна сграда, от която съсобствениците да получат посочените в
договора за групов строеж индивидуални обекти и уговорената степен на
завършеност, за които са си учредили взаимно право на строеж, като съгласно
постигнатите уговорки имотите, които въззивницата е следвало да придобие в
индивидуална собственост са гараж № 3 с площ от 18.96 кв.м., офис „А“ с
площ от 23.80 кв.м. и апартамент № 6 с площ от 93.13 кв.м.. Останалите
обекти от бъдещата сграда, вън от следващите се на тримата съсобственици
на терена следвало да получи строителят. Наведени са твърдения също така,
че на 23.08.1999г. въззиваемата В. А. и други лица са сключили договор за
групов строеж, без участието, знанието и съгласието на въззивницата,
сключили са и два договора за възлагане на строителство в имота, отново без
знанието и съгласието на всички съсобственици, в частност въззивницата,
2
издадено било и разрешение за строеж № 216/22.07.1999г., което е отменено
като незаконосъобразно с окончателно решение № 10287/23.10.2006г. на
ВАС. Твърди се, че въпреки липсата на възлагане от първоначалните
съсобственици лицата по договора за групов строеж от 23.08.1999г. са
извършили в периода 1999г. – 2002г. строителство до степен „груб строеж“,
което предвид отмененото разрешение за строеж е незаконно, същото е и в
отклонение от устройствените правила и инвестиционни изисквания,
некачествено и не отговаря на сключения между въззивницата и ЕТ „Мари 92
– М. Р.“ договор. Изложени са и твърдения за предприети действия от
въззивницата, с които тя се е противопоставяла на извършеното строителство,
съответно за продължаване на действията от страна на въззиваемата и други
съсобственици по незаконното строителство, на правени от тях постъпки за
неговото узаконяване и издаване на удостоверение за търпимост, съпътствани
с посочени съдебни дела по обжалване актове на администрацията вр.
построеното, както и за водени съдебни дела по неоснователни имуществени
претенции срещу въззивницата. Сочи се, че с действията си по организиране
на незаконното строителството и неговото финансиране въззиваемата В. А. е
причинила виновно имуществени вреди на въззивницата, изразяващи се в
невъзможността й да получи законно изградени обекти, следващи й се
съгласно сключения с ЕТ „Мари 92 – М. Р.“ договор от 1995г., с които да
увеличи имуществото си. Същите съизмерява с пазарната стойност на
обектите и процентното участие на въззиваемата във финансирането на
незаконно построената сграда /15 %/, а именно предявените суми по иска за
имуществени вреди - 19 785 лева за апартамента, 6 599 лева за офиса и 4 070
лева за гаража, ведно със законната лихва върху тях, считано от предявяване
на исковата молба. Твърди се, че в резултат на същите действия, както и в
резултат на водените срещу нея дела, единствено с цел да бъде психически и
финансово тормозена, по-конкретно гр.д. № 14297/2015г. на ВРС, гр.д. №
3663/2015г. на ВРС, гр.д. № 13779/2014г. на ВРС и подадена жалба по Закона
за здравето до ВРП № 8182/2013г. въззивницата е претърпяла и
неимуществени вреди – стрес, тревожност и безсъние, влошаване на здравето
и качеството на живот, загуба на работа и невъзможност за намиране на
такава поради необходимостта от постоянно явяване по дела и с оглед
емоционалното й състояние /невъзможност да бъде пълноценно
концентрирана поради тревогите/, социално дистанциране, по повод
отправеното искане за принудително лечение се почувствала унизена, с
накърнена чест и достойнство. За обезщетяване на тези вреди за периода
16.10.2013г. – 16.10.2018г. е предявила исковите претенции за заплащане на
сумата от 15 000 лева за претърпените неимуществени вреди от участието на
въззиваемата в осъщественото незаконно строителство, 10 000 лева вр. гр.д.
№ 14297/2015г. по описа на ВРС, 15 000 лева вр. гр.д. № 3663/2015г. по описа
на ВРС, 10 000 лева вр. гр.д. № 13779/2014г. на ВРС и 10 000 лева вр.
подадената жалба пред ВРП № 8182/2013г. по Закона за здравето, ведно със
законната лихва върху всяка от сумите от предявяване на исковата молба до
3
окончателното им изплащане /съгласно последни уточнения, направени с
молба на л.394 от първоинстанционното дело и допуснато изменение по реда
на чл.214 ГПК с протоколно определение от 24.11.2022г./.
С подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор въззиваемата В. Д.
А. е оспорила предявените искове с възражения за тяхната неоснователност.
Оспорва, че с нот.акт от 1995г. в полза на въззивницата е било надлежно
учредено право на строеж върху процесните обекти, както и твърденията за
осъществено незаконно строителство и при липса на знание от страна на Т. И.
за извършваните строителни дейности. Излагат се подробни фактически
твърдения относно отношенията между страните и обстоятелствата по
изграждането на сградата. Сочи се, че същата е била построена в груб вид
през 2000г., преди отмяната на издаденото разрешение за строеж и с усилията
и финансовите средства на съсобственици, в това число и въззиваемата, които
са придобили права от ЕТ „Мари 92 – М. Р.“ поради фалирането на строителя,
към настоящия момент е издадено удостоверение за търпимост и е налице
постановен отказ за нейното събаряне, причината все още да не е узаконена е
единствено поведението на въззивницата и първоначалните й съсобственици.
Оспорва наличието на причинно-следствена връзка между поведението на
въззиваемата вр. извършеното строителство и претендираните от ищцовата
страна имуществени и неимуществени вреди с доводи, че причината за
невъзможността въззивницата да ползва завършени обекти е неизпълнение на
договорното задължение от страна на едноличния търговец, както и нейното
поведение, заедно с другите двама собственици, препятстващо узаконяването
на сградата и въвеждането й в експлоатация. Оспорват се и твърденията, че
водените срещу въззивницата дела са били при осъществена от въззиваемата
злоупотреба с права. Относно производството по Закона за здравето се сочи,
че въззиваемата не е сред лицата, направили искането, а само е давала
сведения по искане не Прокуратурата. Направени са възражения за
погасяване на претенциите за лихва поради изтекла давност, както и
възражение за прихващане с насрещно вземане за сумата от 15 000 лева,
претендирана като припадащата се на въззивницата част от увеличената
стойност на ПИ в резултат на построяването на сградата със средства на
въззиваемата.
По съществото на спора, съобразно разпоредбата на чл.269,
изр.второ ГПК, въз основа на относимите по делото доказателства и
приложимия закон, настоящият състав на АпС – Варна приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Между страните не е спорно, че по силата на договор за дарение,
обективиран в нот.акт № 76/1975г. на ВН въззивницата е придобила 1/3 ид.ч.
от дворно място, находящо се в гр.В., ул."* *" № * и от построената в него
къща, както и че на 22.08.1995г. същата, заедно с останалите двама
съсобственици П. М. и В. М. са сключили с ЕТ "Мари 92 - М. Р." договор,
озаглавен като договор за групов строеж, с който са постигнали съгласие за
4
изграждане на жилищна сграда в мястото, съгласно предвижданията по ЗРП и
изцяло със средства на строителя - ЕТ, както и са разпределили обектите от
сградата, които всеки един от съсобствениците ще получи. На същата дата, с
нот.акт № 2/1995г. на ВН между същите страни е сключен и договор за
прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за строителство и с който
съсобствениците са прехвърлили на ЕТ "Мари 92 - М. Р." 80/305 кв.м.ид.ч. от
дворното място, учредили са му право на строеж върху конкретно изброени
индивидуални обекти от бъдещата четири етажна жилищна сграда с приземен
етаж по одобрен архитектурен проект, запазили са и взаимно са си учредили
право на строеж върху описаните в договора за групов строеж обекти, в
частност в полза на въззивницата Т. И. е учредено право на строеж за
посочените в исковата молба офис "А", гараж № 3 и апартамент № 6. Срещу
придобитите права на собственост и учредено право на строеж
приобретателят ЕТ "Мари 92 - М. Р." се е задължил да извърши в срок от 1
година и 2 месеца, считано от 01.07.1995г., строителство на цялата жилищна
сграда, в т.ч. и за обектите на прехвърлителите, изцяло със свои средства, във
вид и степен на завършеност съгласно клаузите на договора за групов строеж.
От съвкупния анализ на всички ангажирани по делото писмени
доказателства, в т.ч. и от обективирани в тях волеизявления на въззивницата е
видно, че строителят е извършил последващи разпоредителни сделки с ид.ч.
от дворното място и правото на строеж върху отделни обекти в полза на трети
лица, сред които е и въззиваемата В. А.. Същият е започнал строителството
при одобрени проекти, но без надлежно издадено разрешение за строеж, като
съгласно вписвания в заповедната книга до 1999г. са отразени единствено
направата на изкоп и изливане на бетонни основи към дата 15.12.1995г., след
което е преустановил строителството /в т.см. показания на св.Ж. Б. и св.П. Г.,
изрични признания на въззивницата в жалба до РДНСК от 17.02.2000г./. С
изграждането на сградата са се ангажирали лицата-приобретатели на право на
строеж - през 1999г. е било издадено разрешение за строеж №
216/21.07.1999г., в което фигурират както първоначалните собственици и ЕТ
"Мари 92 - М. Р.", така и последващите приобретатели; с договор от
27.07.1999г. лицата М. Ф. и Н. Г., в качеството им на представители на
"съдружници по договор за групов строеж" са възложили на изпълнител
строителството на процесната сграда от ниво приземен етаж; с договор от
29.0.1999г. е възложено извършването на външното ел.захранване.
Самият договор за групов строеж между приобретателите, в т.ч. и
въззиваемата В. А., е с дата 23.08.1999г. и в който са разписани уговорки за
финансиране на строителството, възлагане извършването на СМР и
разпределение на обектите /последното отговарящо на уговореното в
договорите от 1995г. и нотариалните актове за продадено право на строеж на
приобретателите на ЕТ/. Макар в титулната част на този договор да
фигурират и първоначалните трима съсобственици, няма спор, че същите не
са го подписали, поради което и не са страна по него.
5
Не се оспорва от въззиваемата, а това е видно и от водените от нея дела
срещу въззивницата, както и ангажирани по делото писмени доказателства
/договорът за групов строеж от 1999г., доверителски договор от 01.06.2009г.,
протокол от 05.03.2015г., показания на св.Г./, че в качеството си на
приобретател на право на строеж за конкретен обект и на ид.ч. от земята В. А.
е участвала с припадащи се на дела й парични средства, с които е било
финансирано строителството.
Установено е по делото, че в началото на 2000г. въззивницата Т. И., П.
М. и В. М. са предприели действия, с които са оспорили извършваното в
имота строителство /жалби до кмета на район "О." и РДНСК - Варна/.
Междувременно през 2000г. сградата е била изградена в груб вид /видно от
изявления на въззивницата в уведомително писмо до главния архитект на
район "О." с вх. №10.04.2000г., показания на св.Б., констативен акт №
109/04.11.2002г. и акт № 109/13.11.2002г., удостоверение за търпимост/.
С посочения констативен акт № 109/04.11.2002г. компетентните
длъжностни лица са установили, че изграденият строеж е в отклонение от
одобрените инвестиционни проекти касателно построеното над трети
жилищен етаж, с подробно описани несъответствия, въз основа на него е
издаден акт № 109/13.11.2002г. срещу М. Ф. в качеството й на инвеститор и
извършител, а със Заповед № С-152/18.11.2002г. на началника на РДНСК -
Варна изпълнението на СМР на строежа са спрени.
По повод жалби на въззивницата и съсобствениците й М. е била
постановена и Заповед № 272/09.03.2001г. на началника на ДНСК, с която
издаденото разрешение за строеж № 216/21.07.1999г. е било отменено поради
направени констатации, че искането за него не изхожда от всички
съсобственици на земята. След осъществил се съдебен контрол с окончателен
съдебен акт – решение № 10287/23.10.2006г. на Върховен административен
съд по адм.д. № 4621/2006г. жалбата на приобретателите Н. Г., Ив. Г., В. А.,
Гр. П. и Н. Н. срещу заповедта за отмяна на процесното разрешение за строеж
е отхвърлена като неоснователна.
От доказателствения материал по делото се установява още, че през
2009г. въззивницата Т. И. е поискала от съответните органи да предприемат
действия по премахване на незаконно изградения строеж /заявление с вх. №
АГ2-9400-Т-50/15.06.2009г.; заявление с вх. № АГ2-9400-Т-50/22.07.2009г./.
През 2010г. страните са опитали да уредят отношенията си като е подадено
искане до Община Варна, изходящо и от Т. И. с представени инвестиционни
проекти с цел узаконяване на строежа /искане с вх. № 13641/14.04.2010г./. По
повод на това са били дадени конкретни предписания от главния архитект на
община Варна, внесените проекти са били оттеглени от страна на част от
собствениците-приобретатели, сред които е въззиваемата В. А. и не е
въззивницата Т. И., като същите са представили нови проекти, неодобрени от
всички съсобственици. По дадени от главния архитект нови предписания са
били предприети и фактически действия от страна на приобретателите за
6
отстраняване на отклоненията по строежа и привеждането му в съответствие с
тези проекти /констативен протокол от 27.04.2012г./. Искането на тези
съсобственици за узаконяване на сградата е оставено без уважение поради
неизпълнени в срок указания и обстоятелството, че одобрените и съгласувани
проекти не са внесени от всички съсобственици /решение за отказ №
3/02.05.2012г. и решение на Административен съд по адм.д. № 1406/2014г./.
Със свои жалби въззивницата категорично се е противопоставила на
искането за узаконяване по внесените от част от съсобствениците проекти,
както и за издаване на удостоверение за търпимост на сградата. Видно от
разменена между нея и представител на приобретателите кореспонденция
между съсобствениците не е било постигнато съгласие относно
имуществените отношения по повод процесния строеж и продължаване на
действията по неговото узаконяване. В същото време искането на
въззивницата за премахване на строежа е оставено без уважение с решение за
отказ № 1/18.08.2015г. на кмета на район „О.“ на основание § 127, ал.1 ПЗР на
ЗИД на ЗУТ – изграденото представлява търпим строеж по см. на цитираната
разпоредба, тъй като е изграден в сочения в закона период и отговаря на
предвижданията на действащите ЗРП, обстоятелства удостоверени и в
издаденото през 2007г. удостоверение за търпимост № 34/14.07.2007г.
Между страните не е спорно, че към настоящия момент сградата не е
узаконена и въведена в експлоатация.
С влязло в сила решение № 60080/13.09.2021г. на Върховен касационен
съд по гр.д. № 4724/2019г. искът за делба на апартамент № 6, офис „А“ и
гараж № 3, предявен от част от новите съсобственици на земята, сред които е
и въззиваемата, е отхвърлен като е прието, че въззивницата е станала
едноличен собственик на същите с изграждането на сградата в груб вид и въз
основа на учреденото й с нот.акт № 2/1995г. право на строеж.
Така установеното от фактическа страна до тук обуславя и извода на
съда, че в качеството си на един от възложителите и инвеститори
въззиваемата В. Д. А. е допринесла за реализираното незаконно строителство
в поземления имот, права на собственост в който има въззивницата и в което
строителство последната притежава права на собственост върху
самостоятелно обособени обекти. По арг. от чл.159, ал.1, т.3 и 4 от
ЗТСУ/отм./ незаконността на строежа не следва от постановената отмяна на
издаденото разрешение за строеж, към който момент сградата вече е била
завършена в груб вид, а от констатираното отклонение на строежа от
одобрените строителни книжа съгласно КП 109/04.11.2002г. Факт е обаче
участието на въззиваемата А. в сключването на договор за групов строеж без
участие на всички съсобственици, възражение за незнание на което не е
направено в настоящия процес, и въз основа на който е било издадено
разрешението за строеж, съответно манифестирано съгласие за извършване
на строителството при тези обстоятелства чрез възлагане извършването на
СМР, неговото приемане и финансовото й участие в него. С оглед на това
7
следва да се приеме, че е налице доказано противоправно поведение.
За да е налице обаче основание за реализиране на отговорността по
чл.45 ЗЗД е необходимо претендираните от въззивницата вреди да са
настъпили и същите са в резултат /в причинно-следствена връзка/ именно на
това поведение.
Настоящият състав споделя направените от първоинстанционния съд
изводи, че твърдените имуществени вреди – невъзможност да получи законно
изградени самостоятелни обекти не са в причинна връзка с това поведение. С
постановеното по иска за делба решение по гр.д. № 4724/2019г. на ВКС със
сила на пресъдено нещо в отношенията между страните е прието, че
отредените за въззивницата в сключените с ЕТ „Мари 92 – М. Р.“ договори от
1995г. самостоятелни обекти са изградени и са нейна еднолична собственост.
Фактът, че същите, макар и неподлежащи на премахване и годни да бъдат
предмет на разпоредителни сделки, като незаконни имат по-ниска пазарна
стойност. Но съдът приема, че причината за това същите да не са узаконени
към настоящия момент не е поведението на въззиваемата, а отказът на
въззивницата и другите двама първоначални съсобственици, доколкото от
обсъдените по-горе доказателства следва извод, че след установеното
отклонение на изграденото от строителните книжа са извършени следващите
се фактически и правни действия за узаконяване на строежа и по
привеждането му в съответствие с предвижданията – изрично посочено и в
направените констатации към 2015г. в производството по инициираното от
въззивницата искане за премахване на сградата.
Наред с това съгласно задължителните разяснения на ТР № 3/2021г. на
ОСГТК на ВКС принципната и хипотетична възможност за увеличение на
имуществото на увреденото лице сама по себе си не е достатъчна, за да се
приеме наличието на пропусната полза. За да възникне правото на
обезщетение, предположението за наличието на пропусната полза трябва да
се основава на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото
на пострадалия, като не може да почива на логическото допускане на
закономерно настъпване на увеличението. Дали пропуснатата полза е щяла да
бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на
обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от
които произтича тази възможност. В тази връзка съдът намира за
неоснователни доводите на въззивницата, че ако не е било извършеното от
въззиваемата и останалите лица незаконно строителство същата е щяла да
получи законни обекти от ЕТ „Мари 92 – М. Р.“. От доказателствата по
делото е видно, че строителят е започнал строителството без надлежно
издадено разрешение за строеж, сам е преустановил изпълнението на
договорните си задължения и по никакъв начин не е бил препятстван за това
от лицата, на които е прехвърлил права на строеж. Липсват доказателства, а и
твърденията в тази насока са въведени едва с въззивната жалба, че след
изтичането на 5-годишния срок за упражняване правото на строеж от страна
8
на едноличния търговец, първоначалните собственици на терена са щели да
реализират строителство в имота си чрез възлагане на друг строител, поради
което и съдът не обсъжда подобна хипотетична възможност.
Що се отнася до претендираните неимуществени вреди - според
показанията на разпитаната по делото свидетелка Г. И., ценени съобразно
разпоредбата на чл.172 ГПК, проблемите във връзка с осъщественото
строителство са оказали негативно влияние върху психо-емоционалното
състояние на въззивницата – когато се заговорило за това ставала нервна и
избухлива, започнала да вдига кръвно. Според свидетелката тази промяна
настъпила след 2012г., за което причина били и водените дела срещу сестра й.
Съобразно заявената искова претенция периодът, за който се твърдят и
претендира обезщетение за неимуществени вреди е 16.10.2013г. – 16.10.2018г.
Към този период и съобразно направените по-горе изводи относно
поведението на страните във връзка с вече реализираното строителство и
причините същото да не е узаконено сочат на извод, че търпените негативни
изживявания не са в причинно-следствена връзка с действия на въззиваемата
по осъществяване на незаконния строеж, а са обусловени от продължаващите
имуществени и съдебни спорове между тях.
Ето защо исковете на въззивницата за заплащане на обезщетения за
претърпени от нея имуществени и неимуществени вреди в резултат на
извършеното с участието на въззиваемата незаконно строителство са
неоснователни.
По исковите претенции за заплащане на обезщетения за неимуществени
вреди от водени срещу въззивницата съдебни дела при злоупотреба с права:
Съдебната практика е константна, че правото на всеки гражданин да
сезира компетентните държавни и съдебни орган с искане за защита на негови
права е конституционно признато право /чл.56 КРБ/. Носителят на едно
субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или
въобще да не го упражни. Затова упражняването на материално и
процесуално право поначало е правомерно, без значение дали сезирания
орган ще признае основателността на предявеното право. Злоупотреба с
права, която безспорно ангажира деликтната отговорност, е налице, когато
правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и
законни интереси на други или обществото като цяло, изрично забранено в
разпоредбата на чл.57, ал.2 КРБ и чл.8, ал.2 ЗЗД. Затова злоупотребата с право
е винаги умишлено противоправно поведение, при което съзнателно се
излагат неверни обстоятелства, респ. се претендират права, за които се знае,
че не съществуват, с единствена цел да се навреди другиму или на
обществения интерес. И тъй като добросъвестността при упражняването на
предоставените от закона права /в т.ч. и за предявяване на искове/ се
предполага следва ищецът, претендиращ, че същите са упражнени при
злоупотреба да докаже твърдението си за подобно поведение от страна на
ответната страна. В т.см. са освен цитираните от първоинстанционния съд
9
съдебни актове са и Решение № 201/06.01.2020г. по гр.д. № 3973/2018г. на
ВКС, ІV г.о., Решение № 53804.04.2018г. по гр.д. № 1913/2017г. на ВКС, ІІІ
г.о., Решение № 245/05.11.2014г. по гр.д. № 1734/2014г. на ВКС, ІІІ г.о. и др.
От ангажираните по делото доказателства е безспорно установено, че
страните са в силно влошени взаимоотношения, датиращи още от 1999 – 2000
година и че съществуващите между тях спорове са разрешавани чрез
предявявани искове и жалби срещу административни актове както от страна
на въззивницата, така и от страна на въззиваемата.
Видно от влязлото в сила решение № 2395/12.06.2017г. по гр.д. №
14297/2015г. на РС - Варна същото е постановено по предявени от
въззиваемата против въззивницата Т. И. искове с правно основание чл.61, ал.3
ЗЗД - претендирани суми за направени от ищцата разноски за узаконяване на
процесната сграда, които са били уважени до размер на сумата от 288.72 лева.
Основателността на тази искова претенция е разрешена със задължителна за
страните СПН, поради което и това е достатъчно да опровергае твърдението,
че делото е било заведено от въззиваемата с цел да навреди на въззивницата
/при злоупотреба с права/.
Постановеното отхвърлително решение по в.гр.д. № 2090/2017г. на ОС
– Варна по иск със същото правно основание, предявен от друго лице срещу
въззивницата е ирелевантно.
Производството по гр.д. № 13779/2014г. е образувано по предявени от
В. А. против въззивницата и другите двама първоначални съсобственици
искове по чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди -
пропуснати ползи от невъзможността да ползва собствените си обекти в
процесната сграда, при наведени твърдения същите да са претърпени в
резултат на действията на ответниците, изразяващи се в подавани жалби и
препятстване узаконяването на сградата.
От установените спорни отношения между страните към датата на
завеждане на тази искова молба относно узаконяването на процесната сграда,
подадените от въззивницата искания за нейното премахване, оставени без
уважение с влезли в сила актове на компетентните административни органи и
издаденото удостоверение за търпимост опровергават твърдението за
предявяване на този иск при злоупотреба с права. Именно тези обективно
съществуващи спорни отношения са основание за предявяване на иска за
претендираните от въззиваемата вреди по чл.45 ЗЗД, поради което и
предприетите от нея действия са за защита на законно признати й права, а не
с цел да навреди на въззивницата.
Гр.д. № 3663/2015г. по описа на РС - Варна е образувано по иск на
въззиваемата и другите приобретатели на права на строеж и ид.ч. от дворното
място за делба на обектите, предвидени по сключения договор за групов
строеж от 1995г. и нот.акт № 2/1995г. за първоначалните трима
съсобственици, при твърдения за липса на надлежно учредено право на
10
строеж в полза на ответниците, притежавани от ищците права на собственост
върху земята и сключения през 1999г. договор групов строеж. С
коментираното по-горе влязло в сила съдебно решение на ВКС по гр.д.
472/2019г. исковете за делба са отхвърлени като е прието, че с договора по
нот.акт № 2/1995г. прехвърлителите взаимно са си учредили право на строеж,
респ. въззивницата надлежно е придобила права на собственост върху
апартамент № 6, офис "а" и гараж № 3 с изграждането на сградата в груб вид,
независимо, че е незаконна.
В настоящото дело не е доказано предприетото от ищците по иска за
делба оспорване на правото на строеж да е направено при съзнавана
неоснователност на същото. Постановеният краен резултат от съда за
отхвърляне на иска е без значение, по изложените мотиви за това кога е
налице злоупотреба с права. С оглед на това и твърдението на въззивницата,
че това дело е било заведено единствено за упражняване на психически и
финансов тормоз над нея е недоказано.
Не се установява превратно упражнявани права и във връзка с
направеното искане по Закона за здравето. Видно от приетите по делото
доказателства – молба с вх. № 8182/2013г., постановление на ВРП и сведение,
молбата с искане за настаняване на въззивницата за принудително лечение
изхожда от други лица. Въззиваемата В. А. не е инициатор на това
производство, а същата е дала поискани в хода на извършваната проверка от
прокуратурата обяснения. Изложеното в тези обяснения е без значение с
оглед и крайния резултат, постановен по искането на третите лица - отказ да
бъде внесено искане за предприемане на мерки за принудително лечение
спрямо въззивницата.
Ето защо, настоящият състав намира, че исковете за заплащане на
обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от въззивницата в резултат
на горепосочените съдебни дела и производства, са неоснователни.
С оглед неоснователността на всички искове възражението за
прихващане не следва да бъде разглеждано.
Поради съвпадането на изводите на настоящата инстанция относно
изхода от спора с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
С писмения си отговор въззиваемата е направила искане за присъждане
на разноски за настоящата инстанция, но до приключване на устните
състезания доказателства за сторени разноски не са представени, поради
което и съдът не присъжда такива.
Водим от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260034/22.12.2022г. на ОС – Варна,
11
постановено по гр.д. № 2586/2018г.
Решението може да се обжалва при условията на чл.280 ГПК, с
касационна жалба пред Върховния касационен съд, в 1-месечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12