Р Е Ш Е Н И Е
№………./16.11.2023г
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 7-ми състав, в публичното
съдебно заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и трета година, в
състав:
СЪДИЯ:
СВЕТОСЛАВ ВАСИЛЕВ
при секретаря Павлинка Славова, разгледа
докладваното от съдията т.д. №173 по
описа за 2021 г, за да се
произнесе взе предвид следното
Производството е образувано по искова молба
на „Б.И.“ АД, с която се иска да се признае за установено по отношение на
ответника „Т.“ ЕАД, че дължи на
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД сумата от
206 000,00 лева – връщане на заем съгласно договор за заем от 14.12.2007г и
анекс 1/01.09.2008г към него, с падеж 31.12.2018г, ведно със законната лихва считано от 13.01.2020 г до окончателното
й изплащане, на основание чл. 240, ал.2 ЗЗД сумата от 154 465,00 лева - договорна лихва за периода 02.04.2007г –
01.09.2014г, на основание чл. 240, ал.2 ЗЗД сумата от 71 896,86 лева - договорна лихва за периода 02.04.2014г –
17.12.2019г, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. №
1323/2020г по описа на СРС, 74-ти състав.
Ищецът твърди, че на 14.12.2007 г. страните
сключват договор за заем, по силата на който ищецът (с предишно наименования „П.Б.“АД)
предоставя на ответника заем в размер на 206 000,00 лева за срок от една
година, а последният се задължава да ползва и върне сумата, ведно с договорна
лихва в размер на 11 %. С анекс 1/01.09.2008г към договора за заем е продължен
неговия срок с още 5 години, а на 17.03.2010 г с нотариален акт № 93, том I, дело № 65, рег. № 1163/17.03.2010г е учредена ипотека
в полза на ищеца за обезпечаване на задължението за връщане на заема, ведно с
лихвите и разноските, за целия период на договора и при всички условия. С анекс
2/01.09.2014г. е променен размер на лихвата на 6,5 %. Въпреки настъпилия на
31.12.2018г. падеж на задължението то не е погасено и по заявление на ищеца е
издадена заповед за незабавно изпълнение по гр.д. № 1323/2020г по описа на СРС,
74-ти състав срещу ответника за сумата от 206 000,00 лева главница, договорна
лихва в размер на 154 465,00 лева за периода 02.04.2007г – 01.09.2014г,
договорна лихва в размер на 71 896,86 лева за периода 02.04.2014г –
17.12.2019г, и разноски в размер на 11 647,25 лева. Срещу заповедта за
изпълнение е депозирано възражение от страната на ответника, с оглед на което
се иска да се установи съществуването на задълженията в отношенията между
страните.
Ответникът в срока за отговор оспорва
исковете. Твърди, че договор за заем от 14.12.2007 г. не е сключван между
страните, тъй като не е подписан от представител на ответника и ищеца. За
последния това се установява, тъй като в търговския регистър към 14.12.2007г. е
вписано, че той се представлява от „АКБ-А.“ АД, чрез представител Г. С.Т., а в
договора за заем за последния не е посочено, че действа като представител на
„АКБ-А.“ АД. Оспорва да е получавана реално заемната сума, както на
15.12.2007г., така и на друга дата. Между страните не е сключван Анекс
№1/01.09.2008г. за продължаване на срока, тъй като документът, който е
представен от ищеца е подправен с техническо средство, евентуално е нищожен,
тъй като е сключен към договор за заем, който не съществува. Анекс 2/01.09.2014
г. също е нищожен като сключен без основание и недоказващ предаването на
заемната сума, създаден за целите на настоящото производство, не е подписан и
от представители на страните. Към 01.09.2014г ответното дружество не се
представлява от „Л.“ АД и неговия представляващ Х.Г.К., поради което и
подписания от него Анекс 2 е сключен от лице без представителна власт, при
липса на съгласие. Учредената през 2010 г ипотека е нищожна, поради: липса на
сключен договор за заем и реално предаване на суми по него; учредена е върху
имоти, които не са собственост на ответника, задължението, което обезпечава е
погасено по давност. При условия на евентуалност твърди частично погасяване на
задължението със сумата от 160 000,00 лева, за което свидетелства частичното
заличаване на договорната ипотека сключена между страните и тъй като не е
посочено кое задължение от обезпечените с ипотеката е погасено то по правилата
на чл. 76 ЗЗД, следва да се приеме, че това е главницата по договора за заем от
14.12.2007 г. Евентуално се твърди, че задълженията са погасени по давност,
като падежа на задължението за връщане на заетата сума по договора за заем е
31.12.2008 г., тъй като падежа не е променян нито с анекс 1, нито с анекс 2 и
то е погасено на 31.12.2013 г, а с погасяване на главното задължение са
погасени и акцесорните такива за договорна лихва.
С допълнителната искова молба ищецът
оспорва отговора. Твърди, че с последния е признато съществуването на
задължението, предвид възражението за частичното му погасяване. Твърди и че
няма пречка към дата на сключване на договора сумата да бъде предадена и в
брой, за което предаване договора служи като разписка. Оспорва и възраженията
за нищожност на ипотеката като излага подробни съображения за това.
С допълнителния отговор ответника посочва,
че поддържа възраженията си.
Съдът като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства приема
следното:
Съгласно чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с договора
за заем с договора за заем заемодателя предава в собственост на заемателя пари, а последния се задължава да върне заетата
сума пари. Договора е реален и неформален.
По иск с правно основание чл. 240 ЗЗД или
иск за установяване на вземане, за което се твърди, че произтича от заемен
договор, в доказателствена тежест на ищеца е доказването
както на постигане на съгласие за даване на сумата в заем, така и че тя реално
е предадена. Установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от
задължението да установи и второто, доколкото сумата може да е предадена и на
друго основание - ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил
морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр. (в този смисъл: Решение №
180 от 26.11.2019 г. по гр. д. № 4345/2018 г., г. к.,
ІV г. о. на ВКС и цитираната там съдебна практика.).
За да установи сключването на договор за
заем с твърдяното в исковата молба съдържание, ищецът е представил копие на
договор с посочена в него дата 14.12.2007 г. (л. 11 от гр.д. 57074/2020 г. на
СРС, 74 състав и л. 9 от ч.гр.д. 1312/2020 г. на СРС, 74 състав) и анекси към
същия договор от 01.09.2008 г. и от 01.09.2014 г. (л. 10-12 от ч.гр.д.
1312/2020 г. на СРС, 74 състав). Ответникът своевременно е поискал
представянето на тези документи в оригинал с отговора си. С определение от 03.12.2021
г. (л. 122-123, том 1 от настоящото дело) съдът е задължил ищеца да представи оригиналите
на представените копия на договора за заем от 14.12.07 г. и анексите към него,
като му е указал, че при неизпълнение същите ще бъдат изключени от доказателствената съвкупност.
В хода на процеса ищецът е поддържал, че
оригиналите на документите не се намират у него, а по образувано наказателно
производство, евентуално, че е бил унищожен при възникнал пожар в мястото, къде
се съхранява архива на дружеството. Нито едно от двете твърдения не бе
подкрепено с доказателства, поради което с определения от 07.02.2023 г. (вж.
протокола от осз, л. 476-477, том 2 от настоящото
дело), договора за заем от 14.12.07 г. и анексите към него са изключени от доказателствената съвкупност.
По този начин единственото доказателство,
установяващо твърденията на ищеца, че на посочената дата е сключен договор за
заем между страните е представеният пред заповедния съд оригинал на нотариален
акт за учредяване на договорна ипотека №93, том I,
рег.№1163, дело №65/2010г по описа на нотариус Д.Л.с рег. № 322 на НК и район
на действие района на РС – гр.Ямбол (л. 6-8 от ч.гр.д. 1312/2020 г. на СРС, 74
състав). В него е посочено, че се сключва за обезпечаване на задълженията на
ответника „Т.“ ЕАД, по договор за паричен заем, сключен на 14.12.2007 г., по
който ищецът е предоставил
сумата от 206 000,00 лева с краен срок на издължаване 31.12.2008 г. и годишна
лихва в размер на 11 %.
Приетият по делото нотариален акт съдържа в
себе си извънсъдебното признание на ответника за сключения договор за заем.
Нотариалния акт не е оспорен от ответника в хода на исковото производството, а
ценен заедно със заключенията по допуснатата ССЕ, налага извода на съда, че
между страните е било постигнато съгласие за предоставяне от ищеца на ответника
на паричен заем в размер на сумата от 206 000,00 лева с краен срок на
издължаване 31.12.2008 г. и годишна лихва в размер на 11 % , както и че
заеманата сума реално е била предадена. От заключението на ССЕ (основно и
допълнително) се установява, че сумата по заема е била преведена по сметка на
АДВ – РД Бургас в „Корпоративна търговска банка“ АД за погасяване на негови
публични задължения. Предвид, че преводите са направени в първите два възможни
работни дни след сключването на договора за заем, както и предвид направеното
извънсъдебното признание в нотариалния акт, че сумата е предадена, съдът
приема, че уговореното задължение за предоставяне на 206 000 лева в заем
на „ТОПЛОФИКАЦИЯ – ЯМБОЛ“ЕАД е било изпълнено от ищеца „Б.И.“ АД.
Извод в различна насока не следва от възражението
на ответника за нищожност на ипотеката, като сключена от лице, което не е
собственик на имота, предмет на ипотеката. По начало принадлежността на правото
на собственост върху обекта, предмет на ипотеката е от значение за валидността
на договора (виж чл. 167, ал. 3 ЗЗД). Видно и от удостоверението по изп.д. № 418/2009г по описа на ЧСИ И.Х., а и от твърденията
на самия ответника, не целия имот, а идеални части (12000/85907 ид.ч.) са възложени на трето лице преди учредяване на
ипотеката, респ. само за тези идеални части ответникът не би се легитимирал
като собственик, респ. само за тях договора би могъл да се приеме за нищожен.
Това не означава, че за останалите идеални части ипотеката не е учредена
валидно. Ответникът не твърди и не доказва останалите идеални части до
85 907 ид.ч. да са собственост на трето лице към
момента на сключване на договорната ипотека с ищеца. Следователно за тях
ипотеката е валидно учредена, дори и точните идеални части да не са упоменати в
ипотечния акт (последното ще е от значение при евентуалното принудително
изпълнение върху обекта, предмет на ипотеката, но не влияе на валидността на
ипотечното правоотношение).
Следователно по делото са доказани
елементите от фактическия състав, обуславящи основателността на иска. Поради
това следва да се разгледат правопогасяващите възражения
на ответника, че задължението е частично погасено чрез плащане, респ. по
давност.
Видно от приетата по делото молба до служба
по вписванията от 21.12.2015 г (л. 69-70, том 1 от настоящото дело), ищецът е
поискал заличаване на учредената договорна ипотека в частта на погасения размер
от общо 160 000,00 лева. И в молбата, и в нотариалния акт за учредяване на
ипотеката, е посочено, че последната обезпечава вземанията на ищеца по два
договора за заем: процесния за 206 000,00 лева
сключен на 14.12.2007г и втори от 11.01.2008г за 500 000,00 лева и двата с
уговорена лихва от 11 % на година. В молбата не се сочи, кой от двата заема е
погасен с посочената сума от 160 000 лева. Предвид обстоятелството, че с
нотариалния акт №93/2010 г и двата договора се обезпечават с ипотекираните в
него имоти, следва да се приеме, че и двата договора са еднакво обременителни
за длъжника, тъй като неизпълнението на който и да е от тях би се отразил
еднакво неблагоприятно върху неговата имуществена сфера. Поради това следва да
се приложи правилото на чл. 76, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД и да се приеме, че с
плащането се погасява най-старото от заемните правоотношения, което е именно процесното, тъй като договора за него е сключен на
14.12.2007г.
Сумата от 160 000,00 лева не е
достатъчна да погаси цялото задължение, което поставя въпроса как следва да
бъде прихванато то - по реда на чл.76, ал. 2 ЗЗД /разноски, лихви, главница/
или първо към главницата. В отговора на исковата молба ответникът твърди, че
плащането погасява главницата. Това правопогасяващо
възражение не е оспорено, а и следва да се приеме за доказано от молба на ищеца
до служба по вписванията от 21.12.2015 г за частично заличаване на ипотеката.
Вярно е, че съгласно чл. 174 ЗЗД ипотеката обезпечава и лихвите, когато вземането
е лихвоносно и това е отразено в ипотечния акт, както в процесния
договор. В случая обаче с молбата е поискано частично заличаване на ипотеката,
което според настоящия състав кредитора би извършил, или при частично
погасяване на главницата или ако вместо досегашното обезпечение получава друго,
което е равностойно. Твърдения, респ. доказателства за учредяване на друго
равностойно обезпечение няма, поради което следва да се сподели възражението на
ответника, че сумата от 160 000,00 лева е платена за погасяване на
главницата по делото за заем от 14.12.2007г. След плащането остава дължима
разлика за главница в размер на 46 000,00 лева.
Това налага да се разгледа и второто правопогасяващо възражение на ответника за изтичане на
давността.
В ипотечния акт е посочено, че крайния срок
за връщане на заетата на 14.12.2007 г сума в остатък от 46 000,00 лева е до 31.12.2008
г. Следователно най-късно на 31.12.2008 г то е станало изискуемо, което поставя
и началото на давностния срок по чл. 110 ЗЗД (арг. от чл. 114, ал. 1 ЗЗД). За да се приеме, за изтекъл
следва да не са налице факти и обстоятелства, които водят до спиране или
прекъсване на давността. Съгласно чл. 116, ал. 1 ЗЗД давността се прекъсва с
признаване на задължението от длъжника, предявяване на иска за вземането или
предприемане на принудително изпълнение. В периода 31.12.2008 г до 17.03.2010 г,
когато е сключен договора за ипотека, не е изтекъл срок по-дълъг от предвидения
в чл.110 ЗЗД. Със сключване на ипотечния акт, ответникът признава
съществуването на дълга и следователно прекъсва изтеклата до този момент
давност. От 17.03.2010 г започва да тече нов давностен
срок, като след изключването на анексите към договора за заем по реда на чл. 183 ГПК и с оглед липсата на
твърдения, респ. доказателства за осъществяване на други основания за спирането
или прекъсването му, той е изтекъл на 17.03.2010 г. Извод в различна насока не
следва от молбата за частично заличаване на ипотеката от 21.12.2015 г, тъй като
тя обективира изявление на ищеца, а не на ответника,
т.е. тя не съставлява признание на дълга. Но дори и да се приеме обратното,
изпълнение от страна на ответника чрез плащането на сумата от 160 000,00
лева би съставлявало признание за съществуването на дълга не в пълния му
размер, а до размера на платената сумата. Признанието по чл.116, ал.1, б.“а“ ЗЗД прекъсва давността, но само за признатата част. Следователно за разликата
над сумата от 160 000,00 лева до сумата от 206 000,00 лева, молбата
за заличаване, не може да бъде цената като основание прекъсващо давността.
С оглед изложеното искът
за главницата следва да се отхвърли като погасен по давност и чрез плащане.
На основание чл. 119 ЗЗД, с погасяването на
главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания.
Затова и претенциите за договорна лихва също са погасени по давност, поради
което исковете за тях също следва да се отхвърлят.
С оглед изхода на
делото право на разноски има само ответника, който доказва направата на такива
в размер на 9 150,00 лева (8500 лева, л. 6; 350 лева, л. 211; 300 лева, л.
271 от настоящото дело) за исковото производство. За заповедното производство
ответникът не е претендирал разноски и съдът не му присъжда такива.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ исковете на „Б.И.“ АД, ЕИК ********,
предявени срещу „Т.“ ЕАД, ЕИК********, както следва: с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи връщане на сумата от
206 000,00 лева съгласно договор за заем от 14.12.2007г и анекс
1/01.09.2008г към него, с падеж 31.12.2018 г, ведно със законната лихва считано от 13.01.2020 г до окончателното
й изплащане, с правно основание чл. 240,
ал.2 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи сумата от 154 465,00 лева - договорна
лихва за периода 02.04.2007г – 01.09.2014г, с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи сумата от 71896,86 лева
- договорна лихва за периода 02.04.2014г. – 17.12.2019г, за които е издадена
заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 1323/2020г по описа на СРС, 74-ти
състав.
ОСЪЖДА „Б.И.“ АД, ЕИК ******** да заплати
на „Т.“ ЕАД, ЕИК******** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 9
150,00 лева – разноски за производството.
Решението може да се обжалва пред Софийския
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването на преписа.
СЪДИЯ: