Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 09.09.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на единадесети
юни две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №11247 по описа на СГС за 2017 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца А.Б.М. срещу решение от 08.12.2016 г. по гр.д. №53163/2013 г. на
Софийския районен съд, 30 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя
срещу „О.б.б.“ АД осъдителни искове с правно основание чл.33 ал.1 т.2 ЗППЕПИПС
отм. и чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата от 1008,00 лв., представляваща стойността на
извършени операции на 19.05.2007 г. и 20.05.2007 г. с издадена кредитна карта
на основание сключен договор за издаване на кредитна карта между страните на
20.05.2004 г., и сумата от 774,03 лв., представляваща лихва за забава за
периода 21.05.2007 г. – 18.12.2013 г.
В жалбата се твърди, че решение на
СРС е незаконосъобразно. Сочи, че първоинстанционният съд се е произнесъл по
непредявен иск. Поддържа, че е изпълнила задълженията си по договора и е
уведомила банката за неразрешената операция, както и че доставчикът следва да
заплати стойността на неразрешената платежна операция. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и да уважи
предявените искове.
Въззиваемата страна „О.б.б.“ АД в
срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователен е доводът на въззивника
за недопустимост на решението на СРС, тъй като съдът се е произнесъл по
непредявен иск. Първоинстанционният съд е сезиран с обективно съединени искове
с правно основание чл.33 ал.1 т.2 ЗППЕПИПС /отм., в
сила от 09.10.2005 г. до 31.10.2009 г./, т.е.
действащ към
процесния момент, доколкото се твърдят неправомерни платежни операции,
извършени на 19.05.2007 г. и 20.05.2007 г., и
чл.86 ал.1 ЗЗД, както е правилно е приел и СРС.
Решението е и правилно, като
въззивният съд споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Във връзка с доводите в жалбата за неправилност
на решението, следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.33 ал.1
т.2 ЗППЕПИПС отм., ако платежен инструмент за отдалечен достъп е
употребен неправомерно от различно от оправомощения държател лице и тази
неправомерна употреба не е била причинена от действие или бездействие на
оправомощения държател, то след момента на отправеното до издателя или упълномощено
от него лице уведомление по чл.32
т.2 издателят възстановява на оправомощения
държател средствата, изплатени след уведомлението.
В тежест на ищеца е да установи наличието на договорни отношения
по договора за кредитна карта, извършването на сочените неправомерни платежни
операции, както и че е уведомил банката за неразрешените операции.
По делото не е спорно и е установено наличието на сочения договор
за кредитна карта от 20.05.2004 г.
По делото е представено споразумение от 10.03.2011 г., сключено
между страните и неоспорено от тях, в което ищецът е признал изрично
задълженията си към банката по процесния договор за кредитна карта, които
задължения са в следните размери: 1958,99 лв. – главница, ведно със законната
лихва от 24.02.2010 г. до окончателното изплащане, 729,01 лв. – договорна лихва
за периода 29.06.2007 г. – 23.02.2010 г., 352,62 лв. – наказателна лихва за
периода 29.06.2007 г. – 23.02.2010 г., 338,27 лв. – разноски, за които суми е
издаден изпълнителен лист и е образувано изп.д. №303/2010 г. по описа на ЧСИ с
рег. №781 лв. Със споразумението страните са постигнали съгласие длъжникът да
заплати в срок до 31.03.2011 г. общо сумата от 2000,00 лв., при което
задълженията му по договора за кредитна карта ще се считат погасени изцяло. Това споразумение представлява частен свидетелстващ
документ, който удостоверява неизгодни за страната факти – ищеца, а именно
признание за задълженията му към ответника по процесната кредитна карта.
Споразумението няма материална доказателствена сила, поради факта, че такава е
характерна само за официалните документи. Неизгодният характер на документа
увеличава само неговата доказателствена стойност /решение №70/19.02.2014 г. по
гр.д. №868/2012 г. на ІV ГО на ВКС/, т.е. само увеличава убеждаващото
въздействие по отношение на удостоверените факти, но за разлика от
доказателствената сила няма задължителен за съда характер. При анализ на текста
на споразумението обаче недвусмислено се установява, че той е създаден от
страните с цел удостоверяване на правнорелевантни факти – размера на
непогасените задължения на ищеца към ответника. Именно поради целта на
създаването си и удостоверяването на неизгодни за автора факти процесният
документ притежава висока доказателствена стойност и има характера на
извънсъдебно признание за наличието на посочените в него задължения.
Споразумителният протокол има правната характеристика на спогодба по смисъла на
чл.365 ал.1 ЗЗД, тъй като съгласно съдържанието му с него се разрешава възможен
бъдещ правен спор между страните чрез взаимни отстъпки и чрез постигане на
определеност и яснота, при което е допустимо отклоняване от действителното
материално правоотношение и постигане на съгласие да се счита то такова,
каквото го прогласява спогодбата. Отклоняването от действителното облигационно
отношение, представляващо отстъпка от страна на дружеството-кредитор, се
изразява в даването на възможност на потребителя-длъжник да погаси сума в общ
размер по-малка от дължимото. Спогодбата е възможно да включва частичен отказ
от съществуващо право и частично поемане на несъществуващо задължение, чрез
взаимните отстъпки да създаде, измени или погаси и правоотношения, които не са
били предмет на спора /определение №852 от 10.12.2018 г. на ІІІ ГО на ВКС по
гр.д. №3390/2018 г./.
При тези данни и с оглед на
събраните по делото доказателства, настоящият въззивен състав намира, че процесните
оспорени от ищеца платежни операции са правомерно извършени, доколкото е налице
признание за дължимостта на сумите по тях. Ирелевантно за изхода на настоящето
производство е направеното от ищеца оспорване на споразумението от 2007 г., по
отношение на което във възивното производство е открито производство по чл.193 ГПК, с оглед извършеното от ищеца и описано по-горе извънсъдебно споразумение.
Поради изложеното и поради съвпадане
на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да
бъде потвърдено изцяло.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение от
08.12.2016 г., постановено по гр.д. №53163/2013 г. по описа на Софийския
районен съд, 30 състав.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.