О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №
Ловешкият окръжен съд, в
закрито заседание на седемнадесети януари две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА
ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПОЛЯ
ДАНКОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
като изслуша докладваното от съдия Пенов ч.гр.д. № 2 по
описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл.
413, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени вземания“ ООД против
разпореждане № 531/02.07.2018 г., по ч.гр.д.
№ 276/2018 г. на РС Луковит в частта, която заявлението на
частния жалбоподател против Д.В.Г. е отхвърлено в частта, с която е поискано
издаване на заповед за изпълнение за сумата 40 лв. – административни такси и
277,24 лв. - гаранция по кредитна сделка.
В частната
жалба са направени оплаквания за материална незаконосъобразност на атакуваното
разпореждане и постановяването му при нарушение на съдопроизводствните
правила. Акцентувайки върху целта на заповедното производство (проверка
безспорността на вземането) и върху неговия формален характер, частният
жалбоподател излага оплакване за напускане границите на формалната проверка на
заявлението, доколкото заповедният съд се произнесъл по валидността на уговорките
в договора, от които произтичат вземанията за предоставена гаранция и за
административна такса. Според частния жалбоподател тази проверка можело да се
извърши в евентуално производство по чл. 422 ГПК за установяване на вземанията
по заповедта. В частната жалба е направено искане за отмяна на обжалваното
разпореждане и за издаване на заповед за изпълнение за отхвърлените по
заявлението суми.
Частната жалба е допустима, тъй
като същата е подадена в срок, против подлежащ на обжалване съдебен акт и от
лице, за което е налице правен интерес от обжалване (чл. 413, ал. 2 ГПК).
Съображения за подаването ѝ в срок са изложени в определение № 756/24.10.2018 г., по ч.гр.д. № 469/2018 г. на ОС Ловеч, с което е
отменено разпореждане № 531/07.08.2018г., по ч.гр.д. № 276/2018 г. на РС Луковит за връщане
на настоящата частна жалба, делото върнато за нейното администриране. За
частния жалбоподател е налице интерес да обжалва разпореждането в тази му част,
доколкото е отхвърлено подаденото от него заявление за издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист до пълния размер на претендираните вземания (чл.
413, ал. 2 ГПК).
Разгледана по същество,
жалбата е неоснователна.
Със заявлението, по което е образувано производството
пред първоинстанционния съд, от заявителя е поискано
издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за следните суми: 540,87
лв. – главница по договор за кредит № 324025/03.12.2015 г. между „Фератум България“ ЕООД и Д.В.Г.; 60,89 лв. – договорна лихва за периода 02.01.2016
г. до 27.11.2016 г.; 24,89 лв. – мораторна лихва за периода от 28.11.2016 г. до 17.05.2018 г.; 277,24
лв. - гаранция по кредитна сделка; 40 лв. – административни такси и за законната лихва от подаване на заявлението до
изплащане на вземането.
За да отхвърли частично
заявлението по чл. 410 ГПК, заповедният съд приел, че като страна по договора,
от който се претендират вземанията, длъжникът има качеството „потребител“, че начислената
такса за административни услуги представлява скрита форма на неустойка за
забавено изпълнение, което е в противоречие с чл. 33, ал. 1 ЗПК, както и че
размерът на възнаграждението на гаранта по кредита надвишава с повече от
¾ размера на обезпеченото задължение, което е в противоречие принципните
положения от практиката на Съда на Европейския съюз по приложение на
потребителското право и с чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Заявителят се позовава на
уговорка в общите условия, според която, ако кредитополучателят изпадне в
забава и не върне която и да е от дължимите вноски по кредита до 20 дни след
съответната падежна дата, на същия се начислява административна такса в
зависимост от просрочието, която в случая е определена в претендирания
със заявлението размер от 40 лв. Уговорка, допускаща възлагане в тежест на
потребителя на такса в случай на забава, чиито размер е обусловен от
просрочието, противоречи на чл. 10а, ал. 1 и чл. 33, ал. 1 ЗПК. Независимо от
назоваване му като такса, задължението на потребителя за заплащане на тази сума
съставлява обезщетение за забавено изпълнение, защото възникването му и размера
са обвързани единствено със забавата на кредитополучателя („в случай, че
изпадне в забава и не върне…“) и нейната продължителност („се начислява такса,
в зависимост от забавата“). При забава на потребителя кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като
обезщетението за забава не може да превишава размера на законната лихва (чл.
33, ал. 1 и 2 ЗПК). От заявителя е поискано издаване на заповед за изпълнение
за обезщетение за забавено изпълнение, определено съобразно последната
разпоредба, поради което той не може да изисква от потребителя допълнителни
суми, чието възникване е основано на забавата на длъжника, независимо от
наименованието им. В този смисъл вземането противоречи на разпоредбата на чл.
33, ал. 1 ЗПК. Отделно от това, с оглед характера му на обезщетение за забавено
изпълнение, вземането на заявителя за административна такса не попада към допустимите
такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит по
смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, за които се допуска кредиторът да ги възлага в
тежест на кредитополучателя (чл. 10а, ал. 1 ЗПК). Дори да съставляваше възнаграждение
за действие, свързано с усвояване и управление на кредита, заявителят също не би
могъл да изисква заплащането му (чл. 10а, ал. 2 ЗПК).
Другото вземане, за което
заповедният съд е отказал да издаде заповед за изпълнение, е означено от
заявителя като възнаграждение „такса“, произтичащо от уговорка в общите условия
към договора за гаранция между длъжника и гаранта „Фератум
Банк“ ЕООД. В заявлението изрично е упоменато, че
плащането му се дължи на части, според погасителния план, който е неразделна
част от договора. При така очертаните характеристики на вземането, същото
съставлява възнаграждение за гаранта, което се плаща от длъжника като цена на
гаранцията, независимо от евентуално бъдещо неизпълнение на задължението по
договора за потребителски кредит. Затова то не съставлява разход, който
потребителят заплаща потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си
по договора за потребителски кредит и не би могло да се отнесе към разходите по
чл. 19, ал. 3 ЗПК, които не се включват при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита (както се настоява в частната жалба). Характеристиката му
на възнаграждение, платимо за дадената гаранция безусловно и при сключване на
договора за кредит, налага включването му като разход за потребителя, който е
сред примерно изброените в чл. 19, ал. 1 ЗПК. Ето защо, оплакването в частната
жалба в обратния смисъл се явява неоснователно. Уговорката за заплащане на
възнаграждение за предоставена гаранция поначало е допустима от закона. Когато обаче
установеният размер на такова възнаграждение (539 лв.) се доближава до този, на
отпуснатия кредит (700 лв.) при независимо от наличната възможност за регрес на
гаранта към длъжника, имащ качеството потребител (икономически по-слабата
страна) е налице очевидно противоречие с добрите нрави на вземането за такса
гаранция. Именно защото същото се възлага изначално в тежест на потребителя,
дори когато последният изпълнява задълженията си по договора за кредит, в която
ситуация е налице и поемане на дълг в размер, значително надвишаващ допустимите
по чл. 19 ЗПК.
С оглед изводите за
нищожност на уговорките за заплащане на административна такса и на такса
гаранция по кредитната сделка, поради противоречие със закона и с добрите нрави
(чл. 26, ал. 1 ЗЗД), съдът намира, че за произтичащите от тях вземания следва
да се откаже издаване на заповед за изпълнение (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК).
Съдът в заповедното производство е длъжен и без възражение по чл. 414 ГПК от
длъжника-потребител да извърши служебно проверка за това дали предявеното със
заявлението вземане не произтича от нищожна клауза и ако такава клауза бъде
констатирана, той следва да отхвърли заявлението. В този случай заявителят има
възможност да претендира вземането си чрез осъдителен иск в общото исково
производство, гарантиращо състезателност и равнопоставеност на страните. Ето
защо позоваването на нищожността на клаузите от договора в заповедното
производство от първоинстанционния съд е законосъобразно. При тази преценка
заповедният съд правилно и в съответствие с чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК е отказал
издаване на заповед за изпълнение за двете вземания - за административна такса
и за таксата гаранция по кредитната сделка. В този смисъл са неоснователни и
оплакванията в частната жалба за напускане от заповедния съд границите на формалната проверка на заявлението.
Водим от гореизложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №
531/02.07.2018 г., по ч.гр.д. № 276/2018 г. на
РС Луковит, с което е отхвърлено заявлението на „Агенция за контрол на просрочени вземания“ ООД против
Д.В.Г. в частта, с която е поискано издаване на заповед за изпълнение за
следните сум: 40 лв. – административни такси и 277,24 лв. - гаранция по
кредитна сделка.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.