Определение по дело №376/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

И за да се произнесе, съдът взе предвид следното :

Производството e по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], общ. Р., обл. Б., ул. „Пр.” № ., представлявано от управителя Е. Н. Б. срещу Решение № 1518/14.04.2014 г., постановено по гр. дело No 1185/2013 г. по описа на РСР, с коетодружеството е осъдено дазаплати на Ц. А. Г., с ЕГН [ЕГН], с посочен адрес: [населено място], общ. Р., обл. Б., ул. „Бр. Юр.” № . на основание чл. 128, т. 2 от КТ във вр. с чл. 242 от КТ и чл. 86 от ЗЗД, следните суми: сумата в размер на 55. 59 /петдесет и пет лева и 59 ст./ лева, съставляваща нетното трудово възнаграждение за м. януари 2013 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба пред съда – 22.10.2013 год. до окончателното изплащане на същата, както и сумата в размер на 4. 08 лв. /четири лева и 08 ст./ лева, съставляваща дължима лихва за забава, изчислена върху главницата от 55. 59 лв. за периода от 01.02.2013 г. до датата на депозиране на исковата молба пред съда; сумата в размер на 203. 81 /двеста и три лева и 81 ст./ лв., съставляваща нетното трудово възнаграждение за м. февруари 2013 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба пред съда – 22.10.2013 год. до окончателното изплащане на същата, както и сумата в размер на 13. 40 /тринадесет лева и 40 ст./ лв., съставляваща дължима лихва за забава, изчислена върху главницата от 203. 81 лв. за периода от 01.03.2013 г. до датата на депозиране на исковата молба пред съда; сумата в размер на 203. 81 /двеста и три лева и 81 ст./ лв., съставляваща нетното трудово възнаграждение за м. март 2013 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба пред съда – 22.10.2013 год. до окончателното изплащане на същата, както и сумата в размер на 11. 64 /единадесет лева и 64 ст./ лв., съставляваща дължима лихва за забава, изчислена върху главницата от 203. 81 лв. за периода от 01.04.2013 г. до датата на депозиране на исковата молба пред съда; сумата в размер на 203. 81 /двеста и три лева и 81 ст./ лв., съставляваща нетното трудово възнаграждение за м. април 2013 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба пред съда – 22.10.2013 год. до окончателното изплащане на същата, както и сумата в размер на 9. 93 /девет лева и 93 ст./ лв., съставляваща дължима лихва за забава, изчислена върху главницата от 203. 81 лв. за периода от 01.05.2013 г. до датата на депозиране на исковата молба пред съда; сумата в размер на 10. 73 /десет лева и 73 ст./ лв., съставляваща нетното трудово възнаграждение за м. май 2013 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба пред съда – 22.10.2013 год. до окончателното изплащане на същата, както и сумата в размер на 00. 43 /нула лева и 43 ст./ лв., съставляваща дължима лихва за забава, изчислена върху главницата от 10. 73 лв. за периода от 01.06.2013 г. до датата на депозиране на исковата молба пред съда, като исковете над уважените от съда размери до претендираните, са отхвърлени като неоснователни. На следващо място, с атакуваното решение и на основание чл. 224, ал. 1 от КТ дружеството е осъдено да заплати на ищеца в производството и сумата в размер на 59. 10 /петдесет и девет лева и 10 ст./ лева, представляваща дължимо, неизплатено нетно обезщетение за 5 /пет/ работни дни, неизползван платен годишен отпуск за периода на съществуване на трудовото правоотношение, както и сумата в размер на 2. 49 /два лева и 49 ст./ лв., съставляваща дължима лихва за забава, изчислена върху главницата от 59. 10 лв. за периода от 08.05.2013 г. до датата на депозиране на исковата молба пред съда, като иска е отхвърлен над уважения от съда размер до претендираният, като неоснователен.

С така атакуваното решение дружеството-жалбоподател е осъдено да заплати на ищеца, и направените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., а така също е осъдено да внесе по сметка на Районен съд Разлог държавна такса върху уважените искове в общ размер на 600. 00 лева съставляваща дължима държавна такса, съобразно уважената част от предявените искове и сумата от 370. 00 лева, съставляваща заплатено възнаграждение за вещо лице.

Въззивното дружество, чрез своя законен представител, сочи с жалбата си, че решението е незаконосъобразно, като постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила. Направеният от първостепенния съд извод, че исковата претенция е доказана бил неправилен. Според въззивника, пред районния съд не са събрани писмени доказателства в подкрепа на твърденията му, което било в разрез с установените процесуални правила.

Желае, въззивният съд да постанови решение, с което да отмени атакуваното решение на РС Благоевград и вместо него да постанови друго – по съществото на спора, с което да отхвърли изцяло исковите претенции.

В о.с.з. представител на дружеството-жалбоподател, не се явява.

В предвидения по чл. 263, ал.1 ГПК двуседмичен срок е постъпил пред въззивната инстанция отговор по подадената въззивна жалба от въззиваемата страна .

В проведеното открито съдебно заседание, въззиваемата страна, чрез процесуалния си представител оспорва жалбата, като счита постановеното решение за правилно, законосъобразно и обосновано, като желае същото да бъде потвърдено. Не прави доказателствени искания. Претендира разноски.

Съдът, след преценка на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страна в първоинстанционното производство, чрез надлежен представител, насочена е срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка, съдържа необходимите реквизити, не страда от пороци, като са извършени необходимите действия по администрирането й, поради което съдът я намира за допустима.

Въззивният съд приема, че така постановеното решение на РС Разлог е валидно, допустимо и правилно. Съдът не констатира пороци, които могат да обусловят нищожност или недопустимост на решението.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна поради следното:

Предявени са пред РС Б. искове за парични вземания, произхождащи от положен от ищцата труд с правни основания чл.128, т.2 и чл.224, ал.1 от Кодекса на труда.

Въззивникът в настоящото производство и ответна страна в първоинстанционото такова, развило се пред РС Р. - оспорва изцяло предявените искове като неоснователни както по размер, така и по основание.

Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото е изяснена от първостепенния съд обективно, всестранно и пълно. Съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, въз основа на което е изградил обосновани фактически констатации. Правните изводи на районния съд относно основателността на предявените искове също са правилни и са базирани на установените по делото факти. Настоящият въззивен състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение и доколкото пред настоящата инстанция не са приобщени нови доказателства, то счита, че същите не следва да се преповтарят в настоящото решение и съгласно чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на първостепенния съд.

С обжалваното решение, РС – Б. е уважил предявените искове в съответен размер и е осъдил ответника да заплати сторените от ищеца разноски и дължимата държавна такса.

За да уважи предявените искове, Районният съд е приел, че разрешаването на въпроса за правното основание на претендираното възнаграждение за положен труд е в зависимост от установените във всеки конкретен казус фактически обстоятелства, на които искът се основава, и това е дейност на съда по приложението на закона. Така, пред първата инстанция безспорно е установено, че между страните е било налице валидно трудово правоотношение, където ищецът е изпълнявал трудовите си функции на длъжността „шофьор на автобус” на пълно работно време – трудов договор № 1 от 24.01.2013 год. Трудовото правоотношение между ищецът и дружеството-ответник е прекратено, считано от 08.05.2013 год. на основание чл. 325, т. 4 от КТ и със заповед за прекратяване на трудово правоотношение № 1 от 07.05.2013 год. Установен е и фактът на престиране на труд от страна на ищеца през този период. Установено е освен това и неизпълнението на задължението на работодателя да заплати на престиралия труд свой служител трудово възнаграждение за процесния период по ИМ и в съответните уважени размери, ведно с дължимите се за това лихви. Правилно, в хода на първоинстанционното производство е разпределена доказателствената тежест между страните в процесса досежно релевантните факти и обстоятелства по делото. Така, в тежест на търговското дружество е било възложено да докаже, че на ищеца не са се следвали процесните трудови възнаграждение и обезщетения, или че те са му били изплатени, като доказателства в тази насока не са били ангажирани пред РС по надлежния процесуален ред. Респ. в настоящия казус не се доказва от страна на ответника да е извършено плащане по някой от визираните в закона начини. Напротив, видно дори от заключението по допуснатата пред РС комплексна съдебно-графична и графологична експертиза се застъпва становище, че ръкописните подписи върху фишовете за изплатени суми за месеците януари, февруари, март и април на 2013 год. не са положени и изпълнени от Ц. А. Г., с ЕГН [ЕГН]. Също така според експерта, ръкописно написаната молба от името на Ц. А. Г. с ЕГН [ЕГН] за ползване на платен годишен отпуск от 16.04.2013 год. не е изписана от Ц. А. Г. с ЕГН [ЕГН]. Подписът под въпросната ръкописно написаната молба от името на Ц. А. Г. с ЕГН [ЕГН], за ползване на платен годишен отпуск от 16.04.2013 год. не е положен и изпълнен според вещото лице от Ц. А. Г. с ЕГН [ЕГН].

Тук е мястото да се отбележи, че изложените оплаквания във въззивната жалба, че съдът в нарушение на процесуалните правила не е назначил и допуснал повторно заключение, касаещо авторството на положените подписи, са неоснователни, доколкото в действителност заключението е обосновано, не буди съмнение за неговата правилност, включително и по отношение на използваните от експерта методи на изследване, поради което и не е необходимо и обосновано назначаването на друго такова.

Позовавайки се на гореизложените съждения съдът счита, че въпросните документи не следва да бъдат кредитирани като доказателства за посочените спорни факти, поради което същите следва да бъдат изключени от доказателствения материал за същите факти. Успоредно с това, и съобразно заключението на съдебно-счетоводната експертиза за периода от 24.01.2013 год. до 08.05.2013 год. по ведомост на ищеца е начислено общо нетно трудово възнаграждение в размер на 677. 75 лева. В заключението си експертът е посочил размера на начислените трудови възнаграждения по месеци, като брутен и нетен размер. Позовавайки се на ведомостите за заплати, водени в счетоводството на дружеството ответник, експертът сочи като доказателство за плащането на сумите по отделните ведомости, единствено подписа положен срещу името на ищеца в същите, а както безспорно е установено в процеса, подписа положен във ведомостите не е на ищеца. Други доказателства за плащане от ответната страна, липсват.

По аналогичен начин стоят нещата и по отношение на исковата претенция с правно основание чл. 224 КТ. Съобразно събрания доказателствен материал пред първата инстанция, съдът приема, че нетния размер на дължимото се обезщетение по чл. 224 от КТ е 59. 10 лева. Дължимостта на процесното обезщетение е обоснована според съда отново на констатациите на вещото лице по назначената повторна съдебно-счетоводна експертиза, включително и на изключването на процесната молба от доказателственият материал по отношение на спорните факти, касаещи ползването на полагаемият се платен годишен отпуск от ищеца, при преценката за основателността на претенцията.

В заключение и с оглед очертаната пред РС фактическа обстановка и събрания по делото доказателствен материал, Б. в настоящия си състава, счита че предявените искови претенции, в уважената им част са основателни такива, поради което и обжалвания съдебен акт следва да бъде потвърден, в тази му част.

Настоящата съдебна инстанция намира изводите, направени от първостепенния съд за правилни и обосновани. При безспорно установените факти на изпълнение от страна на ищеца на възложената му работа и съществуващо трудово-правоотношение, установен от събраните доказателства, и липсата на данни на същия да е заплащано възнаграждение, респ. обезщетение от ответника, в тежест на последния са и произтичащите от това неблагоприятни правни последици, свързани с отговорността за неизпълнение на задължението да заплати претендираното възнаграждение и обезщетение.

По изложените съображения, исковете правилно са били уважени от районния съд, в посочения размер. Поради извода за основателност на главния иск, правилно районният съд е приел, че следва да се уважи като основателен и акцесорния иск - за заплащане на обезщетение/лихва за забава и резонно е присъдил такава.

С оглед изхода на спора, правилно първоинстанционният съд е възложил върху ответника и сторените от ищцовата страна разноски. Неправилно обаче е определен в диспозитива на съдебния акт техния размер и по - конкретно размера на разноските за дължима държавна такса, съобразно уважената част на исковите претенции. Коректно е посочено в мотивите, че д.т. за исковете е в размер на 100.00лв., но в диспозитива е посочена сумата от 600 лва дължима д.т., като респ. [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], общ. Р., обл. Б., ул. „Пр.” № ., представлявано от управителя Е. Н. Б. е осъдено да заплати по сметка на РСР в полза на Държавата сумата в размер на 600. 00 /шестстотин/ лева съставляваща дължима държавна такса, съобразно уважената част от предявените искове. Предвид изложеното, решението в тази му част следва да бъде отменено и постановено друго такова, с което разноските за д.т. бъдат редуцирани до действително дължимия им размер от 100.00лв.

По отношение на оплакването във въззивната жалба касаещо разноските присъдени от първоинстанционния съд в размер на 300 лева, въззивният съд възприема следното:

Съдът намира, че пред първоинстанционния съд, до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция не е било направено възражение от въззивника и ответник пред районния съд, за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна. В тази насока съгласно в т. 11 от тълк. реш. № 6/06.11.2013г. постановено по тълк. дело № 6/2012г. е записано: “Следователно с писмената защита не могат да бъдат предявявани процесуално валидни искания за присъждане на разноски, съответно за техния размер. Макар и акцесорна претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва също като него да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция…”. Следва извода, че претенцията за прекомерност на разноските следва да се направи най-късно до приключване на съдебното заседание с което приключва делото пред съответната инстанция. Въззивният съд намира, че с приемането на действащия ГПК отпадна правомощието на съда служебно да осъществява проверка за прекомерност на разноските за адвокатска защита при постановяване на решението. С е предвидено, че само страната може да сезира съда с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски, и то преди постановяването на окончателния съдебен акт – съдебното Решение. В този смисъл искането по за намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение поради прекомерност съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, е недопустимо да се прави след постановяване на съдебното решение по делото - по реда и в срока по . Това искане следва да бъде направено от страната най-късно до приключване на последното заседание в съответната съдебна инстанция, най-късно в което страните трябва да направят и самите претенции за присъждане на разноски и да представят списък на същите - . В случая искането на въззивника за прекомерност на присъдените разноски от първата инстанция е направено след постановяване на решението по делото, едва с въззивната жалба, поради което се явява процесуално преклудирано и неоснователно.

Видно от горното, въззивният съд достигна до фактически и правни изводи, които са идентични с тези на първостепенния, поради което на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, постановеното от него решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно и отменено в частта касаеща присъждането на д.т.

С оглед изхода на спора, на въззивната страна не се следват разноски в това производство. Такива обаче се дължат на въззиваемата страна в размер на 450.00 лева – за заплатено адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция, съобразно представен списък по чл. 80 ГПК и адв.пълномощно.

Спорът по настоящето дело е гражданскоправен и в случая въззивният съд намира, че първостепенният съд е сезиран с искове, всеки от които е с размер на цената под 5 000 лв.. Въззивното съдебно решение по обективно съединени искове с такава цена не подлежи на касационно обжалване, съгласно ограничителната разпоредба на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

По изложените съображения, ОСБ и на основание чл.271 ал.1 във вр. с чл. 272 от ГПК

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 1518/14.04.2014 г., постановено по гр. дело No 1185/2013 г. по описа на РСР, в частта с която [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], общ. Р., обл. Б., ул. „Пр.” № ., представлявано от управителя Е. Н. Б. е осъдено да заплати по сметка на РСР в полза на Държавата сумата в размер на 600. 00 /шестстотин/ лева съставляваща дължима държавна такса, съобразно уважената част от предявените искове и вместо него ПОСТАНОВЯВА

ОСЪЖДА [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], общ. Р., обл. Б., ул. „Пр.” № ., представлявано от управителя Е. Н. Б. да заплати по сметка на РСР в полза на Държавата сумата в размер на 100. 00 лева съставляваща дължима държавна такса, съобразно уважената част от предявените искове.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1518/14.04.2014 г., постановено по гр. дело No 1185/2013 г. по описа на РСР, в останалата му част.

ОСЪЖДА [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], общ. Р., обл. Б., ул. „Пр.” № ., представлявано от управителя Е. Н. Б. да заплати на Ц. А. Г., с ЕГН [ЕГН], с посочен адрес: [населено място], общ. Р., обл. Б., ул. „Бр. Юр.” № . сумата в размер на 450. 00 лева, съставляваща заплатено адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на основание чл. 280 ал.2 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: