Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 01.07.2019 г. гр.Търговище
В ИМЕТО НА НАРОДА
ТЪРГОВИЩКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД граждански състав На трети юни
2019 година
В публичното съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ТАТЯНА ДАСКАЛОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА
Секретар Ирина Василева
разгледа
докладваното от Председателя
В.гр.дело № 126 по описа на съда за
2019 година
и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.258 и сл.от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на “Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК
*********, срещу Решение №
89/11.02.2019г., постановено по гр.д. № 2082/2018 г. по описа на Търговищки
районен съд, с което съдът ПРИЗНАВА за установено по отношение на „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК *********, че Б.Х.Б., починала на 20.04.2018 г., наследодателка
на Х.Б.Г., ЕГН ********** ***, действащ чрез адв.Д.Ф. от САК, НЕ ДЪЛЖИ
непогасената част от вземане по договор за потребителски кредит Профи
кредит Стандарт № **********/13.01.2017 год., сключен между „Профи Кредит
България“ ЕООД и С.Н.Д., в размер на 6 417.24 лв., на осн. чл.124, ал.1 от ГПК, както и са
присъдени разноски.
Въззивникът счита, че обжалваното решение е неправилно, поради противоречие
с материалния закон.
В жалбата са изложени подробни доводи и съображения за това, че направеният
от първоинстанционният съд основен извод, обосновал и постановения краен
резултат, че първоначалната ищца обезпечава изпълнението на дълга на
кредитополучателя и е подписала процесния договор в качеството на поръчител,
независимо че е била наречена в него солидарен длъжник, е НЕПРАВИЛЕН.
Според въззивника, за да достигне до този неправилен извод, съдът е обсъдил
единствено клаузите на чл. 8.1 и чл. 10.2 , изречение последно от ОУ на „Профи Кредит България“ ЕООД, без да разгледа
разпоредбите на чл. 7.2.1 и чл. 7.2.4, уреждащи правото и на кредитополучателя
, и на солидарния длъжник, да погасят задължението си преди падежа. Счита, че
съдържанието на сочените в жалбата клаузи от договора за кредит, обосновават
извод, че в процесния Договор за потребителски кредит № ********** от
13.01.2017 г. е уговорена солидарна отговорност, а не поръчителство, както
неправилно е приел състава на съда, и двете лица - клиентът Д. и солидарният
длъжник Б. са съзадължени за изпълнение на задълженията по него. Поради което и
не е приложима разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, уреждаща преклузивен срок
за запазване отговорността на поръчителя, а постановеното съдебно решение се
явява неправилно и следва да бъде отменено.
В условията на евентуалност – ако съдът приеме, че е уговорено
поръчителство, въззивникът счита за неправилен извода на първоинстанционния
съд, че е изтекъл срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД и отговорността на Б. е прекратена,
като излага подробни доводи затова.
Решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния
закон-чл. 147, ал. 1 ЗЗД, и в
противоречие със задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд,
изразена с Р. № 58/15.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 584/2008 г., II г. о., ТК,
както и Р. № 130/27.10.2009 г. по т. д. № 139/2009 г., ТК, I Т.О. на ВКС,
постановени в производство по стария чл. 290 ГПК, с които е прието, че
уговорената с договор за кредит предсрочна изискуемост на задължението не
настъпва автоматично с факта на неплащане на една или няколко вноски с настъпил
падеж, а с упражняване правомощието на кредитора да направи кредита предсрочно
изискуем, от който момент тече 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, в който
кредиторът трябва да предяви иск срещу длъжника за главното задължение. За
начало на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД съставът на съда е приел датата 26.04.2017
г., определена според тълкуването на условията в договора за обявяване на
предсрочна изискуемост на кредита - при забава на една месечна вноска с повече
от 30 календарни дни. Изводът е в противоречие с разрешенията в т.18 на ТР №
4/1 Зг. на ОСГТК на ВКС, съдът е приложил последиците на изгубване
преимуществото на срока от момента, в който са били осъществени само
обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, без да изследва въпросът
дали кредиторът е упражнил правото си да обяви за изискуемо вземането за вноски
по кредита, които не са били с настъпил падеж според погасителния план.
Предсрочна изискуемост не е обявена и съответно срокът по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД
не е започнал да тече.
Предвид така изложените съображения и доводи, въззивникът моли за отмяна на
обжалваното решение, претендира разноски, вкл. юриск. възнаграждение. Прави
възражение за прекомерност на адв.възнаграждение на насрещната страна, предвид
цената на иска.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна,
депозиран от адв. Д.Ф.-САК, със становище за неоснователност на жалбата. В
съответствие с материалния закон и въз основа на събраните по делото
доказателства, съдът е приел, че отношенията между кредитора и солидарно
задълженото лице (първоначалната ищца, починала в хода на процеса) следва да се
квалифицира като поръчителство. Основният критерий дали са налице квалификационните
признаци на поръчителството или страните са се договорили солидарно да извършат
една престация при условията на чл. 121 и сл. ЗЗД е дали солидарният длъжник
гарантира изпълнението на чуждо задължение или изпълнява свой дълг /така Решение
№ 24 от 03.04.2013 г. по търг. д. № 998/2011 г. на Върховен касационен съд/.
Законосъобразен е изводът на решаващия състав, че е погасено на основание
чл. 147, ал. 1 ЗЗД правото на кредитора да претендира вземанията си по
процесния договор от поръчителя. Договорът за кредит е прекратен към
27.04.2017г. на основание чл. 12.3 от ОУ, поради просрочието с повече от 30
календарни дни, вследствие на забавата за плащане на втората погасителна
вноска, с падеж 26.03.2017г.
Правилно първостепенният състав е приел, че процесният договор е прекратен
на основание чл. 12.3 от ОУ. Съгласно клаузата на чл. 12.3 от Общите условия, в
случай че клиентът/солидарният длъжник просрочи една месечна вноска с повече от
30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора за
потребителски кредит и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е
необходимо кредиторът да изпраща на клиента/солидарния длъжник уведомление,
покана, предизвестие или други.
Ако не бъде възприет от съда довода, че договорът е прекратен и следва да
се извърши преценка дали е осъществен фактическия състав на предсрочната
изискуемост, въззиваемият възразява, че е неоснователен доводът на кредитора,
въведен с въззивната жалба, че т.18 от ТР № 4/201 Зг. на ОСГТК на ВКС намира
приложение в случая /с отговорът на исковата молба въззивникът е релевирал
обратния довод/. Въззивникът е небанкова финансова институция по смисъла на
чл.3,ал.1 от ЗКИ, която за разлика от банката може да осъществява ограничен
обем дейности по кредитиране. Същите не подлежат на лицензионен режим и на
засилен административен контрол, за разлика от банките. По отношение на тях
ЗКИ, респ.чл.60, ал.2 ЗКИ, уреждащ условията за осъществяване на предпоставките
за настъпване на предсрочна изискуемост на банкови кредити се явява неприложим.
Докато в т.18 от ТР № 4/201 Зг.на ВКС е изведено разрешение единствено за
предпоставките за издаване на заповед за незабавно изпълнение, приложими само
спрямо изчерпателно посочените в чл.417,т.2 от ГПК субекти, сред които
небанковите финансови институции не фигурират. Правилата, изведени с цитираната
т.18 са единствено при установителни
искове по чл. 422 ГПК и само досежно вземания, произтичащи от договори за
банков кредит, без да се засягат заемни отношения, по които в позицията на
кредитор се явяват небанкови субекти от категорията на въззивника. Правната
рамка на сключваните от небанкови субекти от категорията на въззивника договори
за кредит обхваща нормите на заема за потребление в ЗЗД и тези на Закона за
потребителския кредит, като извън нея остават относимите към банковото
кредитиране разпоредби на чл.430-432 от ТЗ. Поради неприложимост на чл.60, ал.2
от ЗКИ в отношенията на небанковите кредитодатели с техните клиенти липсва
нормативна опора за настъпване последиците на автоматичната предсрочна
изискуемост да се въвеждат допълнителни преюдициални условия извън договорно
утвърдените, поради което механичната аналогия с трактовката на т.18 от ТР №
4/18.06.201 Зг.на ВКС по т.д. № 4/201 Зг.,ОСГТК не следва да се допуска.
Моли съда да потвърди решението, претендира разноски по реда на чл. 38 ал.2
от ЗАдв.- 1000 лв. в полза на адв. Ф., предвид фактическата и правна сложност
на делото.
Преценката за допустимост на жалбата е сторена от съда с определението по
чл. 267 от ГПК.
За да се произнесе по същество и при преценката по реда на чл. 269 ГПК, като
провери и обсъди събраните по делото доказателства, съдът намира следното:
Решението е валидно и допустимо.
По същество е отчасти неправилно.
Предявеният отрицателен установителен иск за недължимост на сумата от 6
417.24 лв., е обоснован от твърденията на ищеца, че по сключения между
ответника и кредитополучателя С. Д. договор за потребителски кредит в размер на
3000 лв., ищецът е поел задължение да обезпечи изпълнението като солидарен
длъжник, в качеството на поръчител, поради което позовавайки се на разпоредбата
на чл. 147 ал. 1 от ЗЗД правото на ответника да предявява вземания, произтичащи
от договора, е преклудирано. В условията на евентуалност, ищецът твърди,
че договорът е нищожен поради противоречие
с добрите нрави и поради неравноправност на клаузата, уреждаща размера на
дължимата лихва, като съображения за това е изложил подробно в исковата молба. Отново
в условията на евентуалност твърди, че отделни клаузи от договора, касаещи
заплащане на пакет от допълнителни услуги, както и клаузите по чл. 12.4 от ОУ
са нищожни, като неравноправни по смисъла на чл.143, т.5 и т.19 от ЗЗП и чл.26,
ал.1, т.3 от ЗЗД, като съображения са изложени подробно в молбата. С оглед
изложеното ищеца моли съда да постанови решение, с което да признае по
отношение на ответника, че не дължи исковата сума, в условията на евентуалност да
прогласи нищожност на договора за кредит, или на отделни негови клаузи, явяващи
се неравноправни по смисъла на ЗЗП. Претендира разноски по чл. 38 ал. 2 от
ЗАдв.
В срока по чл. 131, ал.1 от ГПК
ответникът е депозирал писмен отговор със становище за неоснователност на
исковите претенции. Възразил е, че ищцата е задължена в качеството й на
солидарен длъжник, а не на поръчител, поради което и нормата на чл. 147 ал. 1
от ЗЗД е неотносима към случая; по евентуалните искове е възразил, че не са
налице основания за нищожност на договора по чл.26 от ЗЗД, не са налице и
основания за нищожност на клаузите в договора, посочени от ищеца, тъй като същите
не били неравноправни по смисъла на ЗЗП. В отговора ответникът е
изнесъл твърдения, че ищецът е поел солидарно задължение наред с първоначалния
длъжник-кредитополучател, поради което и отговаря като такъв спрямо кредитора и
предвид сключения договор не се касае за поръчителство. Моли иска да бъде
отхвърлен ведно с всички последици, като в условия на евентуалност ответникът е
заявил, че при уважаване на иска за прогласяване нищожност на договора, то
ищецът следва да бъде осъден да заплати непогасената главница в размер на
2346.42 лв., на осн. чл.34 от ЗЗД. В съдебно заседание изложеното в отговора се
поддържа от пълномощник, чрез писмено становище. Претендират се разноски.
За да се произнесе, съдът прие за установена следната фактическа
обстановка:
На 13.01.2017 год. между ответника и кредитополучателя С.Н.Д. е сключен
договор за потребителски кредит Стандарт № ********** (л. 21-37), по силата на
който ответникът е предоставил на Д. сума в размер на 3000 лв., при поето от
него задължение да погаси заема в срок от 24 месеца, на месечни вноски от по
185,46 лв. месечно, дата на погасяване на 26-ти ден от месеца, при ГПР 49.89 %
и ГЛП 41.17 % , лихвен процент на ден 0.11. Дължима сума по кредита 4451,04 лв.
Договорени са и пакет допълнителни
услуги, при възнаграждение по него 2500 лв., платимо на вноски от по 93.75 лв.,
като общо поетото задължение на Д. към ответника е възлизало на 6701.04 лв., а
размера на всяка вноска е 279.21 лв. Видно от договора Бисерка Б. е поела
задължението да обезпечи изпълнението на задължението на Д. към ответника, като
солидарен длъжник, според изписването в текста на договора. Безспорно е, че
договорът за кредит е сключен при действие на Общи условия. Не се спори между
страните, а е видно и от заключението на вещото лице, че кредитополучателят Д.
е преустановил погасяването на задължението си по договора за кредит, като е
изплатил на ответника общо сума в размер на 671.40 лв., покриваща две месечни
вноски, а именно платимите на 26.02.2017 год. и на 26.03.2017 год. и частично е
погасена третата вноска, платима на 26.04.2017 год., като само първата е била
изплатена в срок, а останалите две със забава, повече от 30 дни. Съгласно
чл.12.3 от ОУ към договора при просрочие на една месечна вноска с повече от 30
календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора за кредит и
обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът да
уведомява длъжниците. Поради забавата в изпълнението на задълженията от страна
на Д. ответникът е уведомил ищцата с покана за извънсъдебно уреждане на
задължението от 06.10.2017 год. (л. 48), че договорът е прекратен, а дългът е
незабавно изискуем в пълен размер от 6 059.00 лв., предоставил е възможност за
доброволно плащане или възможност за извънсъдебно уреждане на задължението чрез
разплащане или преструктуриране на дълга, прилагайки проекто-споразумение, като
я е уведомил, че при липса на изпълнение ще предприеме действия по принудително
събиране на вземането си. Извънсъдебно споразумение между страните не е
постигнато. Ищцата не е извършвала плащане.
При така установеното от фактическа страна, въззивът прави следните правни
изводи:
Основният спор между страните по делото са клаузите в ОУ на договора за
кредит, определящи качеството на ищцата в облигационното правоотношение,
възникнало между ответника и С. Д.. Ищцата твърди, че е учредила персонално, а
не реално обезпечение на задълженията на кредитополучателя и от съдържанието на
уговореното между страните при сключване на договора се разкриват
квалификационните признаци на поръчителството съгласно чл.138 и сл. от ЗЗД.
Ответникът от своя страна, позовавайки се на същите разпоредби от ОУ към
договора за кредит, които сочи и ищцата, твърди, че нейната отговорност е на
плоскостта на солидарната отговорност, доколкото нейната отговорност за
изпълнение на задължението е възникнала от един и същ юридически факт с тази на
кредитополучателя и спрямо нея следва да се прилагат разпоредбите на чл.121-127
от ЗЗД.
При възникналия спор между страните относно действителното съдържание на
чл.10 от ОУ към договора за кредит съдът счита, че по реда на чл.20 от ЗЗД
следва да се тълкува действителната воля на страните. Тълкуването на договора
поначало има за цел да установи точния смисъл на уговорките в неговото
съдържание, като се спазва правилото, че се тълкуват само неясни уговорки-
двусмислени или ясни, по които обаче е налице спор. Правният режим на
тълкуването е изразен в чл. 20 ЗЗД, уреждащ три критерия: да се търси
действителната обща воля на страните, отделните уговорки да се тълкуват една с
друга и да се разбират в смисъла, който произтича от целия договор
/систематическо тълкуване/; тълкуването да е съобразено с целта на договора,
обичаите в практиката и добросъвестността. Спорната разпоредба на чл. 10.1 от
ОУ към договора за кредит гласи, че на осн. чл.121-127 от ЗЗД солидарният
длъжник се задължава да отговаря за задълженията на кредитополучателя за
погасяване на кредита, за евентуално наложени договорни санкции и следващи
задължения, произтичащи от договора за кредит и ОУ. Солидарният длъжник се
съгласява да поеме солидарна отговорност за задълженията на кредитополучателя
за погасяване на възнаграждението за избран и закупен пакет от допълнителни
услуги. В чл.10. 2 от ОУ е записано, че задълженията на солидарния длъжник
спрямо кредитора са поети при условията на солидарност и кредиторът има право
да изисква изпълнение както от кредитополучателя, така и от солидарния длъжник.
До прекратяване на договора за кредит кредиторът комуникира с кредитополучателя
по повод размера на задълженията и необходимостта от изпълнение, а в случай, че
няма точно изпълнение и със солидарния длъжник. При тълкуване на тези
разпоредби съобразно правилото на чл.20 от ЗЗД съдът счита, че подписвайки
договора за ищцата е възникнала пасивна солидарност за задълженията по
договора, но предвид действащата съдебна практика за възникване на солидарната
отговорност следва да е налице определено правно основание и не е достатъчно в
договора да е записано, че едно лице отговаря солидарно с длъжника, доколкото солидарна
отговорност "по принцип" не съществува, от където възниква
необходимост съдът да изясни конкретното договорно основание по чл. 121 ЗЗД. В
този смисъл е Решение № 213 от 6.01.2017
г. на ВКС по гр. д. № 5864/2015 г., IV г. о., ГК. Солидарната отговорност е
налице във всички случаи, когато кредиторът има възможност да изисква от всеки
от длъжниците цялото си вземане, като изпълнението на един погасява дълга и
освобождава всички длъжници (чл. 122 ЗЗД). Общите правила, уредени в чл.
121-127 ЗЗД, са приложими за всички случаи, когато е налице пасивна
солидарност, стига нещо друго да не е уговорено. Разликите се следват, както от
изрично съдържащите се в този смисъл уговорки, така и от основанието за
възникване на солидарността. В мотивите към Решение № 24/03.04.2013 г. по т. д.
№ 998/2011 г. на I т. о. на ВКС е изяснено, че съгласно чл. 121 ЗЗД солидарност
между двама длъжници възниква по силата на закона или ако е уговорена между
страните. Посочено е, че такава може да възникне, когато длъжниците са
съдлъжници, а също и при договор за поръчителство, но двете хипотези са
различни. Даден е пример с договор за заем. Солидарно съзадължени са лицата,
които са получили паричната сума общо, без разграничение каква част поема всяко
едно от тях и независимо от това на кое от тези лица е предадена фактически,
като кредиторът може да претендира пълния размер на предоставения заем от всеки
един от длъжниците. Солидарна отговорност възниква и при договор за
поръчителство - чл. 141, ал. 1 ЗЗД, когато едно лице отговоря пред кредитора за
изпълнение на задължението на длъжника, или в случая на договор за заем,
поръчителят отговаря пред кредитора за връщане на паричната сума, без да е
получил същата в собственост. Предвид установената по-горе фактическа
обстановка, съдът намира, че ищцата не е съдлъжник по договора за кредит,
доколкото от договора е видно, че кредитополучател /клиент, съгласно терминологията
в договора/ е само С. Д., не и ищцата, но тя отговаря пред кредитора за
изпълнение на задължението т.е. за връщане на паричната сума, без да е кредитополучател,
което я определя като поръчител по договора. Не са на лице другите основания за възникване на
солидарност – встъпване в дълг, авал, делкредере, извън поръчителството. В чл. 8.1
от ОУ към договора е посочено, че задължение на кредитополучателя, но не и на
солидарния длъжник е да погаси всички задължения във връзка с договора за кредит
т.е. задължение на С. Д. е било връщане на заемната сума, която разпоредба също
сочи на това, че пасивната солидарност на ищцата не произтича от солидарна
съзадълженост, а от поръчителство. При солидарната задълженост съществуването
на едно от задълженията не е предпоставка за съществуването на другото, всеки съзадължен
дължи на свое и независимо основание,
като отпадането на едно от задълженията не предизвиква отпадане на другите.
Задължението на поръчителя зависи от съществуването на главното задължение и е
функция на главното задължение, за разлика от солидарната задълженост, но е
винаги акцесорно на главното задължение за разлика и от встъпването в чужд
дълг, и от солидарната задълженост. Поръчителят отговаря на собствено правно
основание, докато встъпилият в дълг дължи на същото правно основание, по силата
на което дължи и първоначалният длъжник и солидарно с него.
Съгласно разпоредбите на чл. 7 от ОУ, макар и озаглавен „Права на КЛ/СД” са
уредени права само за кредитополучателя относно възможността да се откаже от
договора. Т.е. едно от основните права по основното правоотношение (договора за
потребителски кредит) е предоставено единствено на кредитополучателя (КЛ). В
подкрепа на тезата, че договорът е подписан от ищцата в качеството й на поръчител,
обезпечаващ в лично качество задълженията на главния длъжник-кредитополучател,
е и 1.обстоятелството, че единствено кредитополучателят е получил екземпляр от
ДПК, ОУ, допълнителен план и споразумение; 2.записанато в т.Д от Декларацията,
подписана от кредитополучателя и ищцата: единствено кредитополучателят декларира, че
неполучаването на посочените документи не го освобождава от изпълнение на
задълженията му по договора; 3.както и представените от самия ответник към
отговора на ИМ писмени доказателства – а именно: погасителният план,
стандартният европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити и допълнителната преддоговорна информация са подписани
само от кредитополучателя, не и от ищцата. Тези уговорки от договора и действия
сочат недвусмислено, че само клиентът и кредиторът са страни по основното
правоотношение, а ищцата се явява само личен гарант пред кредитора за
изпълнението на задълженията на клиента /длъжника/.
Предвид гореустановеното, при анализа на съдържанието на уговорените в
писмения договор и ОУ права и задължения на страните по него, на съществените
уговорки в договора, реалното предаване и преминаваното на парите в
патримониума на кредитополучателя Д., очакването той да погаси дълга,
разпоредбата на чл.10. 2 от ОУ, изречение последно (кредиторът ще търси
солидарния длъжник, само в случай на неизпълнение от страна на длъжника, от
където следва, че при изпълнение от страна на Д. не е налице отговорност на
ищцата), съдът намира, че намерението на страните по договора и преследваната
от тях цел, е ищцата да обезпечи дълга на Д.. Задължението й е акцесорно на
това по договора за кредит и е уговорено като поръчителство и спрямо нея следва
да се прилагат разпоредбите на чл.138 и сл. от ЗЗД. Цитираните от въззивника в
жалбата текстове от ДПК, които възлагат солидарна отговорност на ищцата, не
опровергават горния извод, предвид факта, че съгласно разпоредбата на чл. 141
ал. 1 ЗЗД поръчителят е задължен солидарно с главния длъжник. Неоснователни в
тази насока са и доводите на въззивника с позоваване на клаузите на чл. 7.2.1 и
7.2.4 от договора, които предвиждат възможността не само клиентът, но и
солидарният длъжник да погасяват предсрочно кредита, доколкото не само
поръчителят, който безспорно има правен интерес от това, но и всяко трето лице
с такъв интерес може да го направи – аргумент от чл. 74 от ЗЗД и в същия смисъл
чл. 146, ал. 1 от ЗЗД.
Следващият спорен въпрос е изтекъл ли е срока по чл. 147 ал. 1 от ЗЗД.
Съгласно сочената разпоредба поръчителят остава задължен и след падежа на
главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на
шест месеца. Няма спор, че кредиторът не е предявявал иск против длъжника
(такова обстоятелство не се и твърди в процеса). От представеното пред първоинстанционния
съд уведомление се установява, че позовавайки се на разпоредбата на чл. 12.3 от
ОУ ответникът е уведомил ищцата, че прекратява договора и обявява кредита за
изцяло предсрочно изискуем. Уведомлението носи дата 06.10.2017г.
Настоящият съдебен състав намира, че при това положение предсрочната
изискуемост на кредита е настъпила. Трайна и последователна е съдебната
практика по въпроса, че надлежното обявяване е елемент от фактическия състав за
настъпване на предсрочната изискуемост както в случаите, когато се иска
издаване на заповед за изпълнение по реда на заповедното производство, така и в
случаите, когато кредитният дълг се претендира по общия исков ред. Независимо
от обстоятелството, че ищцовото дружество не е банка, а финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, даденото в ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС
разрешение за необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на
длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е
принципно и следва да намери приложение по аналогия. Същото следва да се
прилага не само за настъпване на предсрочната изискуемост на задължения по
договор за банков кредит (който по същността си е договор за заем), но и по
отношение настъпването на предсрочна изискуемост на разсрочени парични
задължения по други договори, по които престацията на кредитора е била
изпълнена в цялост, а задължението на длъжника е разсрочено. Не съществуват
правно-логически аргументи, които да послужат като основание за различно
третиране на предсрочната изискуемост на кредитите (заемите), отпускани от
небанкови финансови институции, и тези, отпускани от търговските банки. Няма
основание заемодателят, който е финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1
от ЗКИ и по занятие предоставя заеми със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства, да бъде
освободен от задължение да обявява на длъжника, че счита кредитът за предсрочно
изискуем, защото това несъмнено би го поставило в привилегировано положение спрямо
банката, която също по занятие предоставя в заем парични суми за своя сметка и
на собствен риск. Липсва и основание за поставяне на кредитополучателите по
договори, сключени с небанкови финансови институции, в по-неблагоприятно
положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити. В следствие на
казаното, за да се приеме, че е настъпила предсрочна изискуемост на кредита в
конкретния случай е необходимо кредиторът да е направил изявление за това до
длъжника и да са налице условията по договора за настъпването на тази
предсрочна изискуемост. Условията безспорно са налице, поради наличието на
неплатени от страна на кредитополучателя падежирали вноски по кредита. Налице е
волеизявление от кредитора, получено от другата страна за обявяването на предсрочната
изискуемост. Без значение е, че това волеизявление не е съобщено на
кредитополучателя, а само на ищцата. При това положение цялото задължение по
кредита е станало изискуемо на 06.10.2017 година. Кредиторът не е предявил иск
към длъжника и до този момент. Срокът по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД е изтекъл на
06.04.2018 година. С изтичането на този срок отговорността на поръчителя е
отпаднала. По изложените съображения предявеният иск за недължимост на исковата
сума на основание чл. 147, ал. 1 от ЗЗД е основателен и като такъв следва да
бъде уважен.
Доколкото крайните изводи на двете инстанции съвпадат, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено като правилно.
По разноските:
И двете страни са претендирали разноски. С оглед неоснователността на
жалбата, разноски се следват само на въззиваемата страна. ПРоцесуалният и
представител претендира заплащането на адвокатско възнаграждение по реда на чл.
38, ал. 2 от ЗА в размер на 1000 лева. Съдът намира за основателно възражението
на въззивника за прекомерност на така претендираното възнаграждение, с оглед
предмета на жалбата и цената на иска и определя възнаграждение в размер на 655
лева.
Съобразно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3, не подлежат на
касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 20 000 лв. за
търговски дела. Именно тази хипотеза е налице в настоящия случай. Спорът е
търговски, тъй като правоотношението, възникнало между страните е търговска
сделка – чл. 286 и чл. 287 ТЗ, тъй като безспорно кредиторът е търговец и сделката
е свързана с упражняваното от него занятие. Цената на иска е под 20 000лв.
Водим горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 89/11.02.2019г., постановено по гр.д. № 2082/2018 г. по описа на
Търговищки районен съд.
ОСЪЖДА “Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от С.Н.Н. и И.Х.Г. да запрати на адвокат Д.Л.Ф.
от САК, с адрес *** адвокатско възнаграждение в размер на 655 лева на основание
чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението не подлежи на касационно обжалване – чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК.
1.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
/при особено мнение/
2.
ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Мариана Иванова
Не споделям мнението на болшинството от състава, че предсрочна изискуемост
на кредита е настъпила. Намирам за
правилни всички съображения, че в случая за настъпване на предсрочна
изискуемост, тя е следвало да бъде обявена от кредитора, а не настъпва
автоматично.
Кредиторът е изразил такава воля, но тя не е достигнала да
кредитополучателя. Изпратеното до поръчителя съобщение не може да замести
липсата на съобщаване на длъжника, доколкото обявяването на предсрочна
изискуемост представлява промяна на основното правоотношение, страна по което
са само кредитора и длъжника. С оглед на това съдът приема, че предсрочна
изискуемост на кредита не е настъпила.
Липсата на предсрочна изискуемост на кредита не
обезсмисля приложението на чл. 147, ал. от ЗЗД. Съгласно погасителния план, по
който длъжникът следва да погаси кредита, всяка вноска е с определен срок.
Кредиторът може да търси от длъжника, включително и чрез предявяване на иск
заплащане по всяка падежирала вноска и моментът, от който може да прави това е
именно падежа на вноската. Затова шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД,
в който поръчителят остава задължен започва да тече от същата дата. В този
смисъл Решение № 83/26.05.2017 година на ВКС по т.д. № ********** г. ГК,
4-о отд. Доколкото последната
погасителна вноска по кредита е уговорена с дата 26.01.2019 година, то всички
вноски са падежирали. Кредиторът не е предявил иск против длъжника до този
момент. Следва да се прецени дали е изтекъл шестмесечният срок по чл. 147, ал.
1 от ЗЗД. При така предявения установителен иск, съдът дължи преценка на
основателността му към датата на съдебните прения в тази инстанция, към който
момент се формира силата на присъдено нещо. Тази дата е 03.06.2019 година. При
това положение върнат назад шестмесечния срок е 03.12.2018 година. За всички
падежирали преди тази дата вноски срокът по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД е изтекъл.
Посоченият срок не е изтекъл за вноските с падеж 26.12.2018 година и 26.01.2019
година. Те все още са дължими от поръчителя. Следва да се определи размера на
това задължение. Частта от тези вноски за погасяване на главницата ще е
дължима, независимо от действителността на договора или на отделни части от
него – по аргумент от чл. 23 от ЗПК. Или
дължими ще са 173.36 лева главница по вноската дължима на 26.12.2018 година и
179.44 лева главница по вноската дължима на 26.01.2019 година.
Към същите вноски в погасителния план са посочени като
дължими и размера на вноската за възнаградителната лихва и размера на вноската
по допълнителните услуги.
Както бе посочено, ищецът се позована на недействителност
на уговорената лихва и на договорените допълнителни услуги.
Няма спор по делото, че сключеният между страните договор попада в
приложното поле на Закона за потребителския кредит (ЗПК).
Така нареченото „Споразумение за предоставяне на допълнителни услуги“,
включено в договора за кредит е оформено като отделна допълнителна част към
договора за да се заобиколи ограничението на чл. 19 ал.4 от ЗПК, който
забранява годишния процент на разходите (ГПР) да бъде по-голям от петкратния
размер на законната лихва. Видно от съдържанието му, първата услуга е изцяло
фиктивна, доколкото договорът вече е сключен. Същият характер има и петата
услуга, която не касае този договор, а евентуални бъдещи отношения между
страните. Останалите три услуги на практика са възможности за несъществени
изменения на договора и то при предварително уговорени условия и предпоставки. В
случая дори не става ясно и каква част от сумата в посочения общ размер се
дължи за всяка от услугите Тези уговорки не са отделни от договора, а
представляват неразделна част от него. Поради тази причина не могат да се
разглеждат като действия от страна на кредитора, на които да се дължи отделно
заплащане. Във всички случаи това заплащане от страна на кредитополучателя
представлява негов разход във връзка с кредита, а за кредитора възнаграждение
по договора. Съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК те следва да се включат в ГПР. Всичките
тези допълнителни уговорки не са свързани с каквито и да е негативни последици
за кредитора при неизпълнение, както и с никакви права на длъжника в тази
връзка и единствена им цел е да облагодетелстват кредитора икономически за
сметка на длъжника. С уговарянето им се нарушават принципите на
добросъвестността и добрите нрави, поради което следва да се приемат за
нищожни, на осн. чл. 26, ал.1, пр. трето
от ЗЗД. И не на последно място, обстоятелството, че тези разходи за
допълнителни услуги не са включени в обявения от кредитора ГПР, съставлява
самостоятелно нарушение на закона. Тези разходи са част от ГПР. Този процент е
посочен в договора в размер на 49.89%. Прибавяйки и посочените допълнителни
разходи в размер на 2250 лева /1125 лева годишно/ ГПР надхвърля значително
максималния размер по чл. 19 ал.4 от ЗПК- над петкратния размер на законната
лихва( ОЛП + 10 пункта, който в периода на договора е 10% годишно, респ.
петкратния размер се равнява на 50%). Само този годишен разход от 1125 лева
представлява 37.50% върху 3000 лева главница, поради което клаузите, които
предвиждат възнагражденията за тези допълнителни услуги са нищожни и на осн.
чл. 19 ал.5 от ЗПК. С оглед на това посочените в последните две вноски
задължения от по 93.95 лева за допълнителните услуги са недължими.
Намирам за неоснователно възражението на ищеца за
нищожност на договорената възнаградителна лихва поради противоречие с добрите
нрави. Съдебната практика, на която се позовава, се отнася до правоотношения,
възникнали преди приетото изменение в чл. 19, ал. 4 от ЗПК в сила от 23.07.2014
година. След приемането на този текст следва преценката за размера на
възнаградителната лихва да се извършва в рамките на годишния процент на
разходите, част от който е съгласно чл. 19, ал 1 от ЗПК. В случая годишният
процент на разходите /след като сме приели за недействителни разходите за
допълнителните услуги/ е в размер на 49.89 % или в рамките на петкратния размер
на законната лихва. По тази причина вноските по възнаградителната лихва за
посочените две последни вноски в размер на 12.10 лева и 6.02 лева са дължими.
С оглед на изложеното искът се явява основателен за
разликата над дължимите общо 370.92 лева /173.36 лева главница и 12.10 лева
лихва по вноската дължима на 26.12.2018 година и 179.44 лева главница и 6.02
лева лихва по вноската дължима на 26.01.2019 година/, като за посочения размер
следва да се отхвърли, като в този смисъл се измени решението на районния съд.
Съдия:
Мариана Иванова: